Гръцко-Турската Война 1919-1922г.


Краят на Първата Световна война поставя Османската империя на прага на унищожението. Изтощена от пет години постоянна война на два фронта, империята рухва напълно и икономически, и във военно отношение. По-голямата част от страната е окупирана от вражески войски, правителството е пречупено, а малкото останали свободни територии, са заплашени от гръцка инвазия. Останалите съюзници на Османците – Германия, Австро-Унгария и България, са излезли от войната в доста по-благоприятна ситуация. Германия капитулира без на нейна територия да има вражеска армия. Същото се случва с Австро-Унгария, а България се предава след съюзнически пробив на петдесетина километра навътре в територията й. Всички те капитулират една след друга, примирени с поражението, предали се под диктата на победителите. Този диктат е наложен и на Османската империя чрез Севърския договор (10.08.1920г.), но за разлика от своите бивши съюзници, турците отказват да се примирят. Генералът от османската армия и герой от защитата на Дарданелите – Мустафа Кемал паша се изтегля в все още свободните територии, отхвърля властта на султана като изчерпана и старомодна и обявява намерението си да спаси държавата от катастрофата в която се намира. Противно на очакванията, човекът, който ще бъде наречен „баща на турците”, успява да надиграе съдбата и да реализира намеренията си.

ЧАСТ ПЪРВА
„Залезът на Полумесеца”

Когато през 1914г. Османската империя влиза в Първата Световна война на страната на Централните сили, тя е просто сянка на древната си мощ. Само 2 години по-рано, империята е била унизена от доскорошните си поданици – българи, сърби, гърци и черногорци. Едновременно с това, една от новите Велики Сили – Италия, отнема на империята последното й владение в Африка –Киренайка и Триполитания (дн. Либия). Въпреки това, османците твърдо застават на страната на своите съюзници и войските на Антантата бързо осъзнават, че срещу себе си имат сериозен противник, а не деморализирана и разпадаща се армия, каквато вероятно са очаквали.
Разбира се, падението н Османската империя е дълъг, вековен, процес, който съчетава в себе си икономически, военни и етнически фактори, които комбинирани се оказват невъзможни за преодоляване. Множеството международни заеми, няколкото последователни банкрута както и преплетените интереси на всички Велики сили, превръщат Османската империя в една полу-колония, която има малко възможности да маневрира и да упражнява самостоятелна външна политика. В този смисъл, войната срещу Франция, Великобритания и Русия е идеална възможност за империята да скъса с трите основни Велики сили, които задушават самостоятелното й развитие. Още повече, сътрудничеството с Германия дава възможност за продължаване на политиката по създаване на османска нация, както и дава перспективи за възстановяване на османското присъствие в Африка, с връщането на Египет и Либия.
Не е чудно тогава, че османците не се колебаят в избора си на съюзници и с готовност поемат воденето на военни действия в Близкия Изток и района на Егейско Море и Проливите.

„Последната война”

Първата световна война се оказва последната война за Османската империя. Тази война сякаш е орисана да сложи край на имперската система, изграждана в Стария свят в продължение на половин хилядолетие. Заедно с Османската, рухват още три империи – Австро-Унгария, Германия и Русия. Тяхната гибел завинаги променя развитието на големи части от света и повече или по-малко предопределя бъдещето на бившите им поданици.
За Османската империя, Първата световна война преминава на три фронта. На Балканите, османците воюват с Великобритания и Франция за контрола на Проливите. В Азия, османската армия се сражава с руснаците и арменците в Кавказ и с британците в Палестина и Месопотамия.
Операцията в Дарданелите донася първия по-сериозен успех на османската армия. След продължили девет месеца боеве, османците, водени от Мустафа Кемал паша, успяват да съкрушат съюзническите сили и да ги прогонят от Дарданелите. Дарданелската катастрофа е един от най-големите военни провали на Антатата и остава като черно петно в биографията на нейния инициатор – Уинстън Чърчил.
Кавказкият фронт бележи втория голям османски успех в Първата световна война. След успешни задържащи боеве срещу руснаците и арменците, османците преминават в контранастъпление. Договорите от Брест-Литовск и Батуми бележат османският триумф над Русия и нейните кавказки съюзници. За съжаление, провалът в Месопотамия и Палестина, както и излизането на България от войната, обезмислят успехите в Кавказ и в крайна сметка, османците са принудени да се откажат от всички придобивки в региона.
Военните действия в Палестина и Месопотамия се развиват паралелно. Въпреки умелата съпротива на османските войски и няколкото тежи поражения, които британците понасят, силите на Антантата, подкрепяни от местното арабско население преодоляват османската съпротива и към края на войната силите на съюзниците са на прага на Киликия.
Успехите в Палестина и Месопотамия, както и излизането на България от войната и пропускането на съюзнически войски през земите й, обезличават османските успехи в Кавказ и Дарданелите и водят до неминуемия крах на Полумесеца. Османската империя е втората страна от Централните сили, която излиза от войната след капитулацията на остров Мудрос на 30.10.1918г.

Севърският мирен договор

Ако за рождената дата на Османската империя има различни версии, то смъртта на империята си има точна дата, която може да бъде изписана на надгробната й плоча – 10.08.1920г. Севърският мир, подписан от Османската Империя от една страна и Франция, Италия, Япония и Великобритания от другта бележи края на Първата Световна война за Османската империя, както и края на самата империя. Субекти на договора са кралство Хеджаз, Армения и Османската империя. Основните клаузи в договора са териториални, военни и юридически.
Териториалните клаузи са свързани с разделянето на османските територии между победителките.
– Франция получава Ливан и Сирия, а Дулкадир и Киликия остават под френско влияние.
– Италия получава като зони на влияние Тарс, Анталия, Кония и части от централен Анадол и получава потвърждение за прякото присъединяване на Додеканезите към своите територии.
– Армения получава Ерзурум и земите около езерото Ван, заедно с областта Трабзон.
– Гърция получава Източна Тракия, заедно с Егейските острови и под формата на зона на влияние областта около Измир. След изтичането на 5 години, в областта се предвиждало да се проведе референдум, който да определи дали територията да стане част от Гърция или да остане в Османската империя.
– Великобритания получава Палестина, Трансйордания и Ирак, и части от Кюрдистан като зона на влияние.
– Босфора и Дарданелите са демилитаризирани и предадени под Международен контрол.
– Договорът предвижда и референдум сред кюрдите, който да определят бъдещето им. Референдумът така и не е проведен заради разногласия сред самите кюрди.
Военните клаузи предвиждат намаляване на османската армия до 50 000, разрешават запазване само на 7 бойни кораба и 3 торпедни лодки и забраняват на Османската империя да разполага с военно-въздушни сили. Освен това, се създава съюзническа контролна комисия, която да следи за изпълнението на военните клаузи.
Юридическите клаузи предвиждат Османската империя да предаде на военен съд всички лица в своята армия, отговорни за престъпления срещу човечеството и нарушаване на военните устави спрямо цивилното население. Това искане важало за всички територии, които били част от Османската империя към 01.08.1914г.
Армения и Хеджаз получили международно признание в териториите, предвидени от договора.

ЧАСТ ВТОРА

Раждането на една държава

„Суверенитета не се получава, той се взима!”
Мустафа Кемал

На 19 май 1919г. дебаркирах в Самсун. Ето как изглеждаше положението на тази дата: Групата от сили, в която участваше Османската империя, бе победена в една всеобща война. Объркването бе обхванало цялата османска армия. Примирието бе подписано в тежки условия. Нацията излезе от тази продължителна война измъчена и обедняла. Тези, които въвлякоха народа в нея, грижейки се само за собственото си спасение, избягаха (…) Армията остана без оръжие и муниции (…) Флотите и войските на съюзниците са в Истамбул. Провинция Адана е окупирана от французите. Урфа, Мараше, Аънтаб – от англичаните. В Анталия и Кония се намират италиански войски. Чуждите офицери и чиновници, както и техните агенти, са разгърнали навсякъде своята дейност. И най-сетне, на 15 май 1919г., т.е. четири дни преди датата, която взехме като отправна точка на настоящото изложение, гръцката армия дебаркира в Смирна със съгласието на силите на Антантата. Нещо повече, из цялата страна, християнските елементи легално или нелегално работят за своя собствен интерес, като по този начин ускоряват сгромолясването на държавата…”
С тези думи, започва голямото Слово, произнесено от Мустафа Кемал през 1927г. пред Първия конгрес на републиканската партия на народа. Безкрайна реч, четена в продължение на шест дни и замислена от основателя на републиката като един вид отчет, излагащ историята на четирите съдбоносни години 1919-1922, през които анадолската революция поставя основите на съвременна Турция.
Съпротивата на турците срещу Съюзническата окупация и преразпределянето на османските територии започва още след подписването на примирието от Мудрос и началото на съюзническата окупация. Още първите действия на англичани и французи – завземането на Проливите, Източна Тракия и Киликия, както и настъплението на гърци и арменци показват на турския народ, че бъдещето, което го очаква е изключително несигурно и мрачно.
Мустафа Кемал е един от първите, който ясно си дава сметка за предстоящата заплаха, надвиснала над империята и над турския народ и още с назначаването си за инспектор на Трета армия решава да действа за отхвърляне на вражеското присъствие и за запазване на суверенитета на държавата. В този смисъл, той се заема бързо да установи контакт с някои от основните полеви командири, на това, което е останало от османската армия. Едни от първите му поддръжници и съюзници са талантливия генерал Казъм Карабекир и влиятелният бивш министър на флота Хюсеин Рауф бей.
След като печели подкрепата на армията, Кемал се заема да си осигури подкрепата и на народа. Още на 22.06.1919г., възползвайки се от своя пост на инспектор, Кемал използва телеграфа за да изпрати официално писмо до всички патриотични организации в държавата, в което обявява, че нацията е в опасност и че само свикването на национален конгрес, който да изрази и въплъти волята на народа, може да спаси държавата. Писмото от Амасия се превръща в лозунг на анти- окупационната съпротива, но и дава сигнал на правителството в Истамбул, че Мустафа Кемал може да се окаже изключително опасен противник. Около седмица след разпращането на писмото, правителството в Истамбул, направлявано от съюзниците, отправя ултиматум до Кемал, подписан от султана, в който приканва своя доскорошен служител да се завърне в столицата незабавно. Кемал осъзнава, че завръщането му в окупирания от Съюзниците град, ще означава да попадне в ръцете на Антантата и нейното марионетно османско правителство и в отговор изпраща следната телеграма – „Ще остана в Анадола, докато нацията извоюва пълната си независимост!”
След като отхвърля заповедта на правителството, Кемал подава оставка от всичките си постове и се заема да спечели политическата борба сред народа. Поддържа постоянни контакти с политическите лидери на различните фракции. Изпраща писма и призиви до хората. Дори влиза в преговори с кюрдските вождове. В резултат от цялата си дейност, Кемал успява да свика още в края на месец юли конгрес в Ерзурум. На него присъстват петдесет и четири делегати от източните провинции на Османската империя. Конгреса заседава две седмици и излиза с нота до правителството в Истамбул, в която се настоява за свикване на Народно събрание и за запазване целостта и неделимостта на източните провинции на държавата. Ако тези условия не бъдат спазени, конгреса заплашва да обяви правителството в Истамбул за нелегитимно и да назначи свое временно правителство. Два месеца по-късно, в началото на септември, в Сивас се състоял нов конгрес, на който присъствали още повече представители, вече от цялата страна. Този конгрес потвърдил решенията на събранието в Ерзурум и отправил остри критики към правителството и султана. В отговор, либералите в Истамбул, подкрепяни от султана и най-вече от западноевропейския печат, започнали да рисуват образа на Кемал и неговите поддръжници като войнствени германофили, завърнали се малотурци, разбойници и убийци. Малцина обаче приели тези твърдения и вече за всички било ясно, че националното движение в Анадола постоянно набирало мощ.
Следващата 1920г. била белязана от четири основни събития, които подпечатали бъдещето на Османската империя. На първо място, кемалистите спечелили изборите за Народно събрание и благодарение на мнозинството си, приели за официални решенията, постигнати в Ерзурум и Сивас. Безсилни да се справят със кемалистите, британците предприели отчаян ход – арестували някои от членовете на парламента. Това само предизвикало възмущението на целия турски народ и окончателно убедило мнозинството в правотата на Кемал. Народното събрание било разпуснато и само месец по-късно се случило второто ключово събитие – свикването на Велико народно събрание в Анкара. Мечтата на кемалистите се сбъднала. Явили се над 400 делегати, представители на най-различни политически фракции и течения. Кемалистите били най-много, но се чували и гласове за запазване на монархията, помирение със Съюзниците и дори за създаване на Анадолска съветска република по руски образец. Край на разногласията и начало на въоръжената съпротива поставили две важни събития – нахлуването на гърците отвъд позволената им от Съюзниците зона на 20.06.1920г. и подписването от правителството в Истамбул на Севърският мир на 10.08.1920г. Турците окончателно били убедени, че апетитите на Запада са прекомерни и за победените няма да има никаква милост. Дипломацията трябвало да замълчи, защото дошло време да говорят оръжията.

В защита на Родината

Гръцко-Турската война (1919-1922г.)

„Както са дошли, така и ще си отидат”
Мустафа Кемал

Номинално, войната между Гърция и турските националисти започва през 1919г. след подписването на мира от Мудрос и началото а гръцката окупация на Смирна (дн.Измир). Войната може да се раздели най-общо на три основни периода – май 1919 – октомври 1920г. – бележи окупирането на западна Мала Азия от гърците; октомври 1920 – август 1921г. – периода на гръцка офанзива в централна Мала Азия; август 1921 – август 1922г. – обрата в хода на войната и надмощието на турците.
Паралелно с борбата срещу Гърция, турските националисти воювали с французите в Киликия и с арменците в Арарат и около езерото Ван. Именно военните действия на изток, попречили на Кемал и неговите генерали да окажат по-сериозна съпротива на гръцкото настъпление преди август 1921г.
Окупацията на Смирна започва на 15.05.1919г. с навлизането на двадесет хилядна гръцка армия в града, прикривана от флотите на Великобритания и Франция. Съпротивата в града бързо е преодоляна, а по-голямата част от османските военни части се изтеглят към вътрешността на Анадола. Единствения по-сериозен инцидент е свързано с убийството на един гръцки знаменосец от турския националист и в последствие национален герой Хасан Таксин. Таксин е интересна личност, който освен с този свой изстрел на улицата в Измир, ще остане в историята си и като служителя на османските тайни служби, отговорен за покушението срещу братята Бъкстон в Букурещ. Гръцките войници отвръщат на огъня и до края на деня загиват между 300 и 400 турци и около 100 гърци. Местното християнско население посреща гръцката армия като освободители, докато мюсюлманите, макар и пасивни в своята съпротива, смятат гърците за врагове и нашественици.
Лятото на 1920г. бележи следващата стъпка от гръцката офанзива. Въпреки постоянно нарастващата турска съпротива, гръцката армия успява да завоюва долината на река Меандър (Бююк Мендерес), Каршъяка (Пергам – гр.) и Алашехир (Филаделфия – гр.) Стратегическия план на гърците, предвиждал осъществяване на пробив в дълбочина и създаване на по-широк защитен периметър около Смирна.
Междувременно, през август бил подписан Севърският мир, но той така и не бил ратифициран от турска страна и Лойд Джорд подкрепил по-нататъшна гръцка офанзива, като се надявал по този начин да принуди турците да признаят договора и да се откажат от своята съпротива. Офанзивата започнала през октомври 1920г. и била съчетана с настъпление на френски и арменски части на източния фронт. Настъплението на гърците било посрещнато от подредено и планомерно отстъпление на турските части. Турците били на ясно че към момента са по-малочислени и по-зле въоръжени и евентуална пряко конфронтация с противника може само да доведе до катастрофа. Ето защо, по заповед на главното командване, турските части се възползвали от предимството да се сражават на своя територия и ловко се измъквали от гръцките опити за обкръжение.
През ноември, обаче, се случило едно непредвидено събитие, за което се смята, че променило историята на Гърция. Крал Александър, по време на една от разходките си в дворцовите градини, бил ухапан от една от маймуните, държани в градините и няколко дни по-късно починал от сепсис. Кралят умрял без да остави живи наследници и Венизелос бил на път да обяви република, но бил разколебан от твърдата опозиция на западните сили за запазване на монархията. Междувременно били насрочени парламентарни избори и в Гърция се разразил нов политически конфликт между венизелистите и поддръжниците на новия стар крал Константин I. На провелите се избори става ясно, че антивенизелистаката кампания на опозицията успява и Венизелос печели едва 118 от 369 места в парламента. Тази унизителна загуба принуждава Венизелос и най-приближените му съратници да напуснат страната. Новият министър-председател Димитриос Гунарис организира плебисцит за признаването на Константин за крал на Гърция. Народа подкрепя стария крал, но Антантата заявява, че ако Константин се завърне на трона, Гърция няма да може да разчита на финансова подкрепа от страна на Съюзниците. Плебисцита дава право на Константин да си върне трона и едно от първите му действия е да разчисти армията от офицерите – венизелисти и да ги замени с верни нему офицери. След чистката, гръцката армия се лишава от голяма част от опитното си командване, за сметка на неопитните, но верни на краля монархисти. Командването на полевите части е поверено на Анастасиос Популас, а крал Константин е обявен за върховен главнокомандващ.
Междувременно, до края на декември 1920г., гърците успява да консолидират цялата своя зона на влияние, предвидена по Севърския договор и в началото на 1921г. преминават в настъпление към Анкара с цел да отстранят Кемал и да принудят турците да подпишат примирие и да признаят своето поражение. Първият ключов сблъсък за новата 1921-ва година се оказва първата битка при Инюню. Водени от полковник Исмет, нередовните турски части успяват да спрат настъплението на гръцките дивизии под командването на Анастасиос Папулас. Победата сама по себе си не е решаваща, но Франция, Великобритания и Италия се заемат да преразгледат позицията си спрямо Турция и свикват конференция в Лондон, на която и османското и националистическото правителства са представени. Конференцията продължава почти една година без да постигне реален успех, тъй като представителите на Анкара отказват да се съобразяват с договора от Севър и отхвърлят неговата валидност. Политическият отзвук от сражението се оказва доста по-голям за самата Турция. На 20.01.1921г., едва девет дни след победата на повишения в генерал Исмет, правителството в Анкара обявява първата конституция (Teşkilat-ı Esasıye), подготвена още при заседаването на Великото народно събрание през април 1920г. Второто важно последствие са започналите преговори между Анкара и Москва, които в крайна сметка завършват на 16.03.1921г. с договора от Москва („Договор за Братство”). Въпреки опасността от болшевизиране на Турция, Кемал рискува и предава Батуми на Грузия в замяна на руско злато, оръжия и амуниции – трите основни суровини, от които се нуждае турската съпротива.
Гърците отказват да преговарят, сигурни в своето стратегическо предимство и решават да подновят офанзивата си в края на март. Междувременно, Великобритания заявява че подкрепя гръцко разширение в Мала Азия, но отказва да осигури на гърците военна подкрепа. Офанзивата отново започва при Инюню, където генерал Папулас събира по-сериозна военна сила, която надвишава като брой армията на Исмет паша. Атаката започва на 27.03.1921г и три дни по късно е прекършена от турците, които преминават в контра настъпление. Загубите понесени и от двете страни са сериозни и турците не успява да обградят и ликвидират гръцката армия, която се оттегля в добър ред. Все пак това е важна победа, която помага на Кемал да се наложи над своите политически противници в Анкара. Друг отзвук от битката е промяната на френската и италианската подкрепа в полза на Турция.На 20.10.1921г. в Анкара е подписан мирен договор между Франция и Турция, който прекратява Киликийската война. В замяна Турция признава френският мандат в Сирия. Междувременно, арменците са принудени да капитулират още края на 1920г. и с договора от Александропол, границата между Армения и Турция е възстановена съгласно Брест-Литовският мир. Що се отнася до италианската позиция, подкрепата за Турция се състои в осигуряване на логистиката и снабдяване с оръжия посредством контролираното от италианците пристанище Анталия.
Докато французи и италианци сменят своя фаворит, а съветските ресурси прииждат през Черно море, гърците отказват да признаят неуспеха си и решават да започнат мащабна операция за разгрома на турския фронт. Придвижени са девет дивизии и армията се подготвя да щурмува линията Афион-Карахисар-Ескишехир. Освен генерал Папулас, на бойното поле присъства лично крал Константин. Турците са командвани отново от Исмет паша. Този път съдбата се усмихва на гърците и те успяват да пробият турските линии. Вместо, обаче, да преследват и обкръжат врага, гърците се заемат да завладеят Афион, Карахисар, Кютахия и Ескишехир. Армията на Исмет паша се изтегля, запазва добър ред и успява да се прегрупира. Заслепени от успеха гърците смятат че са постигнали ключов успех, а крал Константин не пести медалите за своите войници. Гръцкото командване се отказва от идеята да се вклини още по-навътре в Анадола и да раздели на две турската територия. Вместо това, кралят, Папуас и Гунарис решават да атакуват последната линия на турската отбрана при река Сакария, недалеч от столицата Анкара.
Междувременно, в лагера на турците, ситуацията изглеждала критична. Съветските доставки се бавели и армията се принудила да реквизира пушки и пистолети от частни лица, а домакинствата в Анкара трябвало да осигурят дрехи и обувки за армията. Освен това в парламента се надигнало силно недоволство срещу Исмет паша и по настояване на депутатите, начело на предстоящата кампания трябвало да застанат Февзи Чакмак, шеф на генералния щаб и лично Мустафа Кемал.
Битката започнала на 23.08.1921г. и остава в историята като Битката при река Сакария. Продължилите двадесет и един дни сражения остават най-интензивните и ожесточени в рамките на войната. На няколко пъти по-многобройната и добре въоръжена гръцка армия успявала да пробие турските линии, но окуражени от Кемал и Февзи паша, турските войници отстъпвали едва няколко километра, прегрупирали се и давали свиреп отпор на гърците. Гръцкото настъпление достигнало на 40 километра от Анкара, но войските на Константин не успели да пробият повече турската отбрана. Изтощение от загуби и с привършващи боеприпаси, и двете армии се готвели да се оттеглят, но първи отстъпили гърците, принудени да се завърнат на старата си позиция заради прекомерно разтеглените снабдителни линии. Битката при Сакария бележи поврата в хода на Гръцко-Турската война и маркира най-голямото настъпление на гръцката армия по време на конфликта.

Greco-Turkish_War_Map

Движение на гръцките (синьо, зелено, цикламено) и турските сили (тъмно червено) и по-важни сражения

От септември 1921 до август 1922г. на фронта се наблюдава затишие. На започналия втори етап от Лондонската конференция, съюзниците се опитали да наложат на Турция да приеме един ревизиран Севърски мир, но уверен във възможностите си, Кемал отказал да преговаря, докато всички гръцки части не се изтеглят от Анадола. Сред турците дори се появили идеи за окупиране на Истамбул, но те така и не били реализирани. Междувременно, в гръцкия лагер царели примирение и деморализация. Гръцката армия била уморена от битки, анти-военна и антиправителствена пропаганда набирала сила. Стигнало се до там, че група бивши офицери-венизелисти започнали подготовка на държавен преврат. Единствено липсата на подкрепа от страна на Венизелос им попречила да осъществят своите намерения.
Турската офанзива била подновена едва през август 1922г. след като станало ясно че и на този етап всякакви преговори са безплодни. На 26.08.1922г. започналата т.нар. „Велика Офанзива” (Buyuk Taarruz). На 27.08 бил превзет Афион. Три дни по-късно, на 30.08, турската армия, водена от Кемал разгромила гръцките войски при Думлупинар, близо до Кютахия. Половината гръцка армия била пленена или загинала по време на сражението. По-голямата част от снаряжението и техниката на гърците също попаднали в плен, заедно с двама генерали – Дионис и Трикупис. Последният научил след пленяването си, че по време на сражението бил повишен в командир на генералния щаб, на мястото на Хацианестис. 30-ти август се превърнал в празник на Победата. Два дни по-късно Кемал издал прословутата заповед – „Войници, първата ви цел е Средиземно море! Напред!”. Ден по-късно, на 02.09.1922г., турците си възвърнали Ескишехир и гърците започнали да молят Великобритания да им осигури мир, в който поне да си запазят владението на Смирна. Междувременно, турското настъпление продължавало неудърживмо. В рамките само на шест дни, до 08.09, били превзети Балъкесир, Биледжик, Айдън и Маниса. На 09.09.1922г. турски кавалерийски части влезли в Смирна, а до 14-ти септември града окончателно е покорен. По време на турската окупация на Смирна избухва прочутия Голям Смирненски Пожар, който е съпътстван с разграбване на гръцките имоти. Още преди завземането на града, Кемал изпраща декларация до гражданите на Смирна, че турското правителство се отказва от всякаква отговорност за действията на своите войници и предупреждава гърците да евакуират града. Междувременно, турската армия се отправила към Дарданелите, където французи и италианци изтеглили своите контингенти и изоставили британците. Правителството в Лондон се оказало въвлечено в кризата „Чънак” – доминионите отказали да изпратят армия в подкрепа на британските войски в случай на война с Турция. Лойд Джордж подал оставка , а британската армия в Източна Тракия отказала да се сражава с турците и принудила гърците да изтеглят флота си от Истамбул, а армията си – отвъд река Марица.
В крайна сметка, на 11.10.1922г. в Мудания било подписано примирие, което влязло в сила четири дни по-късно. Съюзниците запазвали контрола над Босфора и Източна Тракия, а гърците трябвало да изтеглят всички свои части от тези райони. Примирието било последвано от конференцията в Лозана през юли 1923г. която поставила началото на независимата република Турция.

„Vae Victus”

На 30.07.1923г. между Гърция и Турция бил подписан договор за размяна на населението, съгласно който над милион и половина гърци трябвало да напуснат Мала Азия в замяна на около половин милион мюсюлмани, които били изселени от Македония и Тракия. И докато за Турция този прилив на население се оказал изключително ползотворен, бежанският въпрос в Гърция придобил катастрофални размери. Кризата, която обхванала Гърция, далеч надвишавала бежанският проблем в България, тъй като се оказало, че гръцката икономика, макар Гърция да била страна победителка, се намирала в доста тежко състояние и проблемът с настаняването на бежанците прераснал в постоянна политическа криза.
Отделно от бежанският въпрос, медиите в Западна Европа постоянно разкривали случаи за кланета извършени от турци срещу гърци и арменци и за избивания на турско население от страна на гръцките и арменските части в по-ранните етапи на войната. Може би никога няма да разберем мащаба на тези престъпления, но е сигурно че десетки хиляди невинни загубили живота си в хода на военните действия.
Отделно от цивилните загуби, във войната загинали общо над 45 000 души, други над 70 000 били ранени и над 18 000 изчезнали. Около 65% от загубите били понесени от гръцка страна. На фона на Първата световна война и понесените в нея загуби от Гърция и Османската империя , Гръцко-Турската война изглеждала като ограничен конфликт, но десетките хиляди човешки животи не бива да бъдат пренебрегнати с лека ръка.

Договорът от Лозана

Конференцията в Лозана завършила своята работа през юли 1923г., като официалният протокол бил подписан на 24ти юли. Съгласно решенията на Конференцията, Турция си врънала контрола над Източна Тракия и областта около Смирна. Франция, Италия и Великобритания се отказвали от зоните на влияние, но Турция потвърждавала мандатите в рамките на бившите арабски провинции на Османската империя. Статутът на Мосул и областта около него трябвало да се разреши на по-късно, специално заседание на Обществото на Народите. Италия получила потвърждение на властта си над Додеканезите и Либия. Границите на Турция с България и Гърция била обявена за демилитаризирана зона. Областта Александрета била предадена на франция и инкорпорирана във френския мандат в Сирия. Що се отнася до икономическата страна а договора, Турция била освободена от режима на Капитулациите, но специална поредица от клаузи олекотявала прилагането на това освобождаване, така, че да не руши крехкия следвоенен икономически баланс, постигнат на конференцията в Генуа година по-рано.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Гръцко-Турската война бележи края на борбата на турския народ за постигане на единна и независима държава. Турското национално движение преминава през поредица от проблеми, кризи и перипетии докато успее да консолидира по-голямата част от нацията около идеята за единна, неделима и суверенна Турция. До голяма степен заслуга за изграждането и съхраняването на новата държава има Мустафа Кемал, наречен Ататюрк. Този опитен, решителен и харизматичен водач успява да обедини около себе си хора с различни възгледи и идеи за бъдещото развитие на Турция и да изкове от тях единна политическа сила, която през следващите десетилетия ще се превърне в гръбнака на младата турска република.
Гръцко-турската война се превръща в люлката на политическата кариера на много от бъдещите турски държавници. Февзи Чакмак и Исмет Инюню са само двама от тях. Мнозина от водачите на армията – полковници, генерали и офицери се превръщат в герои за турския народ и са възприемани като лидери и водачи на народа дори и след Втората световна война. Полага се началото на се неделимата връзка между политическия и военен живот в Турция и военните за напред се превръщат в ключов фактор за развитието на страната, фактор, който не е загубил силата и влиянието си и до ден днешен.
От чисто фактологична гледна точка раждането на съвременна Турция преминава през няколко етапа. На 22.11.1922г. под натиска на Кемал, Народното събрание ликвидира султанската институция. Година по-късно, 29.10.1923г. официално била обявена турската република, а на 03.03.1924г. бил премахнат и последният остатък от стария режим – титлата „халиф”. Така след над пет века съществуване, Османската империя умряла за да възкръсне от пепелта й една нова държава, която бързо се наложил като значим фактор първо в региона, а по-късно и в Европа. Турция несъмнено е една от големите военни сили на нашето време и е важно да се помни, че за разлика от други държави, Турция не се предала пред на пръв поглед неминуемата гибел, народът на Турция грабнал оръжието и защитил правото си на суверенитет и единство. Може би, когато тук в България кротко свеждаме глави и размахваме юмрук във въздуха срещу „престъпния Ньой”, трябва да си спомним че една съседна нам държава, пристисната доста повече до стената от нас, е успяла да намери своя път и да се въздигне от пепелта на Голямата война. Може би и България би успяла да ревизира гибелния за цялото й по-сетнешно развитие мир, обрекъл страната ни да е политическа гнида преди Втората световна война а в последствие и най-вярна хрътка на режима в Москва. Но както винаги Историята ни учи, че никой не се учи от Историята…

БИБЛИОГРАФИЯ:

Литература:

Дюше, Жан – История на Запада; С.2003г.
Лоранс, Анри – История на Арабският Изток 1798-1945; С. 2008г.
Макмилиан, Маргарет – Миротворците; С.2008г.
Мантран, Робер – История на Османската Империя; С.1999г.
лорд Морган, Кенет – Оксфордска история на Великобритания; С.2006г.
Стивънсън, Дейвид – История на Първата Световна война; С.2008г.

От Интернет
http://en.wikipedia.org/wiki/Greco-Turkish_War_%281919%E2%80%931922%29 – Статия за Гръцко-Турската война (1919 – 1922г.) с включени 75 бележки под линия от различни извори, ползвани от автора на статията; записано на 25.05.2010г.
http://www.allaboutturkey.com/ata_speech.htm – Известни фрази и речи на Кемал Ататюрк; записано на 25.05.2010г.

КАРТИ:
Севърски мир

Лозански Договор

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: