ШВЕЙЦАРЦИТЕ 1315-1525г.


SwissPikemen

Швейцарското каре от копиеносци се е превърнало в синоним на късносредновековен танк, който помита опонентите по пътя си. Стегнатите формации прегазвали с лекота армиите на най-силните държави в Западна и Централна Европа и се превърнали в страшилище за опонентите си. В продължение на близо два века, швейцарската пехота била еталон за всички останали европейски армии, които започнали да се формират именно през същия период.

Защо в Швейцария?

Днес страната на шоколада и часовниците е еталон за свобода, демокрация, висок стандарт на живот, уредено общество и качествено образование. Швейцарските банки приютяват значителен процент от финансите на световните лидери, а неутралитетът е издигнат до статут на аксиом в политическо, дипломатическо и най-вече военно отношение. Ала преди освем века, нещата не изглеждали точно така. Швейцария била нещо като черна дупа в сърцето на Европа. Покритите с лед хребети на Алпите, заселени с неприветливи, сурови и студени планинци, които трудно понасяли чужденците били място, което повечето европейци предпочитали да отбягват отдалеч. Като добавим и бандите разбойници, които слизали от планините за да грабят алпийските села в подножието, Хелвеция (както било латинското название на областта) била едно мрачно и негостоприемно място. Но от къде изведнъж тези швейцарци се превърнали от планинци и крадци във военна машина, от която треперели бронираните крайници на Европа?

В края на XIII век, Хабсбургите, чийто родови владения се намират в територията на днешна северна Швейцария успяват да сложат ръка и над херцогство Австрия и прилежащите към него Щирия, Каринтия и Тирол. Новите херцози решават да централизират властта си над своите обширни (по стандартите на времето) владения и започват да налагат данъци и да поставят под контрол пътните артерии, за да може да монополизират събирането на налози от търговията.

Същевременно, малко по-на юг в Средиземно море, се случвал един друг процес – монополизирането на морските търговски пътища от Генуа и Венеция, което принуждава градовете в Северна Италия, сред които Милано, да търсият алтернативни варианти за изнасяне на своята продукция и внасяне на суровини от богатите пазари във Фландрия (дн. Белгия). Единственият път бил по суша и най-пряката търговска пътека минава през алпийските проходи…които се контролират от швейцарските разбойници. Последните бързо си направили сметката и осъзнали, че е по-изгодно да събират мита от преминаващите търговци, отколкото да ги ограбват и да ги гонят далеч от пътищата, минаващи през Хелвеция. Нещо повече, някои от разбойническите главатари започват да предлагат нов вид услуга – да съхраняват големи количества пари в замяна на бонове, като по този начин предпазвали търговците от необходимостта да се движат с големи суми, а те самите се оказвали със солидни количества пари, за които гарантирали със силата на своите копия и цвайхандери ( двуръчни мечове). Този тип „оставяне на депозит“ се зародил в Италия, но швейцарците бързо го усвояват и на практика полагат началото на първите банки в страната.

Хабсбургите бързо надушили ползата от това да контролират швейцарските територии и се заели да затегнат контрола над полунезависимите планински области (кантони), съставени от отделни селища, които изпращали представители в своеобразни народни събрания (тагсацунг). Само че планинците вече били натрупали самочувствие и нямали намерение да се дадат току така на своите опоненти. Отделните кантони започват да търсят съюз със своите събратя и така, за период от около петдесет години, с поредица от едикти, конкордати и съглашения се съставила т.нар. Стара Конфедерация, чиято основа била положена от „свободните“ кантони Швайц, Ури и Унтервалден, чийто права били потвърдени още от Хохенщауфените през XII век. Около тези три кантона постепенно се организирали и техните съседи от Люцерн, Берн и Цюрих.

1024px-Territorial-development-Swiss_Confederacy

Историята накратко

В крайна сметка, Хабсбургите решават да прибегнат до сила за да съкрушат бунтовните кантони. През 1315г., лично Леополд I повежда една армия от около 8 000 души (от които над 2 000 техни конници) срещу съюзените кантони. Австрийците избират обиколен маршрут през прохода Моргартен, ала воините на Ури и Швайц научават за маневрата им и им устройват засада. Последвалото сражение доста напомня на класическите капани в проход – Върбишката битка и Мириокефалон – австрийската конница е хваната неподготвена в теснините и с помощта на копия и хвърлени скали планинците успяват да притиснат враговете си и да ги разгромят. Подобно на фламандците десет години по-рано, швейцарците не проявяват никакво „рицарско достойнство“ спрямо победените и започват да ги избиват без да взимат пленници.

През следващите четиридесет години нито една от двете страни не успява да постигне решително надмощие, но Ури, Швайц и Унтервалден скоро са последвани от Зуг, Глаус, Цюрих и Люцерн. В крайна сметка, към 1376г., Старата Конфедерация удвоила размера си без да се налага да води сериозни сражения с австрийците. Паралелно с това, швейцарците трупат безценен опит, служейки като наемници в Италианските войни и Стогодишната война. Техните отряди, сформирани на териториален принцип бързо развиват своя esprit d’corps (морал на частта) и отделните населени места създават традиция да предават от поколение на поколение позициите в съответната бойна формация. Този териториален принцип в последствие се прилага с голям успех през различните епохи, както, се е случвало и в Античността. (Римската армия, атинските хоплити и тиванските части били основани на този принцип. Българската армия след освобождението също се формирала на териториален принцип. Този подход на набиране на войници се използвал и в Русия, както и в монархиите от Стария режим. – бел. авт) Върховния момент в укрепването на швейцарският морал и престиж се оказал следващия голям сблъсък с Хабсбургите. Херцог Леополд III, подобно на своя дядо организирал компактна армия, съставена от рицари и тежки пехотинци, с която се насочил срещу швейцарските земи. Повода бил засилващото се влияние на Люцерн сред някои погранични райони, които до тогава били във владение на Австрия. Двете армии се срещнали край един от тези градове – Зампах и швейцарците, които са около три пъти по-малко на брой успяват да разбият противниковата линия и да обърнат противниците си в бягство. Австрийците, които се принудили да спешат своите рицари заради неблагоприятния терен атакували швейцарското каре в широка, но тънка линия, опитвайки се да обкръжат планинците. Швейцарците успели да запазят строя си и възползвайки се от изтощението на рицарите, напечени от обедното слънце (битката се състояла на 6ти юни, 1386г.), пробили по-тънката вражеска линия и разбили строя на хабсбургската армия. Херцог Леополд, както и „цвета“ на австрийския нобилитет загиват в боя, а швейцарците за пореден път отказват да подходят джентълменски към победените врагове и се отдават на поголовна сеч.

Битката при Зампах, 6ти юли, 1386г., гравюра

Битката при Зампах, 6ти юли, 1386г., гравюра

Победата при Зампах циментирала независимостта на Швейцарската конфедерация и затегнала поразхлабените връзки между кантоните. Само за двадесет години след нея, Конфедерацията почти удвоява своята територия. Натрупания престиж и опит е приложен в решаващите фази на Стогодишната и Италианските войни, а швейцарците се превръщат в незаменим елемент по бойните полета на Падания и централна Франция. Но върховия период на швейцарските карета все още предстои.

С напредването на XV за всички в Европа става ясно, че употребата на тежко бронирана кавалерия вече не може да бъде единствен решаващ фактор на бойното поле. Хуситите на няколко пъти буквално се подиграват с немските и унгарски рицари, изпратени срещу тях, а османците доказват, че по-леката кавалерия, комбинирана със стабилни пехотни формации е отличен вариант за справяне със всеки опонент. Въпреки това, да говорим за залез на рицарството и бронираната кавалерия би било недействително. Тежката кавалери остава най-страховитата ударна сила по бойните полета поне до края на Стогодишната война, но въпреки това прецедентите вече са на лице. Ала факторът, който окончателно циментира пехотата като „царица на бойното поле“ са именно швейцарските карета.

След края на Стогодишната война, тежестта на конфликта по френските земи се измества на изток. Англия вече е прогонена от Континента (с изключение на крепостта Кале) и френските крале от дома Валоа обръщат погледа си към земите на Свещената Римска империя. Там на пътя им стои могъщото Бургундско херцогство, чийто претенции за собствена кралска корона тревожат управниците в Париж. Бургундците са едно уникално явление в историята на Запада – една култура, конгломерат от националности, обединена от доминиращата роля на градовете, високото ниво на занаятите и интересите на търговците. Именно Бургундия създава представата за съвременен дворцов церемониал, познат ни по-късно от помпозностите на британските и френските монарси. Пак бургундците съживяват рицарските ордени и им придават нов блясък и престиж. И най-сетне, Бургундия се оказва способна да финансира една компактна, но изключително ефективна армия, в която се съчетава богатия опит, натрупан в Стогодишната война с най-новите технологии в областта на огнестрелните оръжия и обсадното дело. Именно тук за пръв път започва по-масираната употреба на аркебузири като част от бойните действия.

Французите правилно забелязват, че сами трудно биха се справили с този доста умел и силен противник и затова се обръщат към най-страховитите бойци на своето време – швейцарците. Швейцарците имат своите поводи да гледат с неудоволствие на разрастването на Бургундия. Голяма част от техните кантони са директен съсед на могъщото херцогство, което не крие своите апетити към част от пограничните зони във Франш Конте.

Поводът за включването на швейцарската Стара конфедерация във френско-бургундското противопоставяне е свързан със съюзът между Бургундия и Хабсбургите, които предали на Шарл Смелия своите земи в Елзас, за да може той да ги пази от планинците. Макар Бургундския херцог да не атакувал директно конфедерацията, той наложил търговско ембарго на част от кантоните, което предизвикало острата реакция на Берн. Междувременно, Сигизмунд, херцог на Австрия пожелал да откупи своите земи в Елзас обратно, но Шарл му отказал. Това довело до примирие между Хабсбурги и швейцарци и насърчило бившите врагове да действат заедно срещу Бургундия и нейния съюзник савойския херцог. Швейцарците успели да окупират части от Елзас и Франш Конте, разбивайки на два пъти силите на Бургундия и Савоя при Ерикур (1474г.) и при Планта (1475г.). Разгневен, Шарл Смелия събрал силна, двадесет хилядна армия и поел към крепостта Грансон, която бургундците били отнели от савойците. Малкия швейцарски гарнизон се предал на херцога, но вместо да прояви обещаната милост, Шарл избил всичките 400 бранители. Това вбесило над двадесетте хиляди швейцарци, които приближавали крепостта с цел да я спасят. Разярените планинци атакували в три колони без да се пренареждат в боен строй и хванали бургундците неподготвени. Докато армията на Шарл се опитвала да обкръжи първата колона, останалите две нападнали изневиделица и обърнали една от най-силните армии в Европа в паническо бягство.

Швейцарците плячкосват Бургундския лагер при Грансон.

Швейцарците плячкосват Бургундския лагер при Грансон.

Единствено липсата на кавалерия не позволила на швейцарците да нанесат сериозни загуби на бягащите врагове. Въпреки това загубата била изключително позорна за Шарл, който смятал себе си за най-могъщия херцог в Европа. Два месеца по-късно, през май 1476г. Шарл вече събрал нова двадесет хилядна армия, с която започнал поход срещу самите швейцарски земи. Силите му били пресрещнати при Мюртен от равностойна по численост швейцарска сила. Планинците избягвали да влязат в сражение няколко дни и Шарл решил да раздаде заплатите на своите воини, смятайки че силите на Конфедерацията ще продължат да протакат. Швейцарците забелязали настъпилия хаос в бургундския лагер, строили се бързо в боен ред – авангард, център и ариергард и атакували бургундските сили. Преди Шарл да въведе ред в своите редици, швейцарците прегазили противниковите линии и помели слабата отбрана. Бургундците загубили над 7 000 души, докато швейцарците дали не повече от 500 убити. Загубата означавала де факто край за Шарл и неговата мечта за могъща Бургундия. Той продължил да бяга и да търси варианти за съвземане след катастрофалната загуба, но в крайна сметка враговете му го догонили при Нанси (1477г.), където бургундците за последен път били сразени от швейцарската пехота.

Победата над Бургундия окончателно утвърдила швейцарците като най-страховитата и респектирана армия в Западна Европа. Швейцарските наемници се превърнали в най-скъпата и търсена стока на военните пазари в Европа. Всеки владетел бил готов да плати мило и драго за да ги притежава в редиците си. Крал Луи XII най-добре разбирал тяхната стойност и предприел стъпка, която завинаги променила хода на военната история в Европа. Той купил всички швейцарски наемници, които Кантоните предлагали. Този ход провокирал обявяването на неутралитет от страна на Старата Конфедерация, чийто наемни сили от тук на сетне щели да служат само под знамената на Франция. Този ход провокирал Австрийските Хабсбурги да ускорят създаването на своите корпуси ландскнехти, които започнали да заменят швейцарските карета в земите на Свещената Римска империя. Испанците, вечен опонент на Франция през периода на Новото време създала своите прочути терции, с които да контрира швейцарските карета. Най-общо казано, монополизирането на швейцарските наемници от страна на Франция довело до ответна реакция из цяла Европа, свързана с предлагането на различни заместители на планинските карета. Това на свой ред довело до масовата употреба на огнестрелни оръжия и промяната в съотношението между стрелци и копиеносци, което положило основите на съвременните армии.

Последния период от величието на швейцарските карета е белязан от Италианските войни. Войните за Италия били продължителен процес на противопоставянето на две династии – Валоа от Франция и Хабсбургите от Испания и Австрия, които се стремели да доминират Апенините, възползвайки се от политическата разпокъсаност на полуострова. Първи действали французите. Техния крал Шарл VIII нахлул в Италия през 1498г., преследвайки правото си да наследи богатото Неаполитанско кралство. Разбира се, гръбнакът на неговата пехота били страховитите швейцарци, допълвани от френски и шотландски полкове. Френската армия преминала безпрепятствено през Италия и окупирала Неаполитания заедно с испанската армия, командвана от Фернандо II Арагонски. Първоначално двамата монарси успели да се споразумеят за наследството на Неаполитания, но в последствие отношенията помежду им охладнели. Франция, вече под скиптъра на Луи XII се съюзила с папата и Венеция, докато Фернандо Арагонски потърсил помощта на своя сват император Максимилиан I Хабсбург. Двете коалиции влезли в страховита конфронтация, в която френските армии, подпомагани от швейцарците разменили няколко победи с испанско-германските си опоненти. Макар швейцарците да излезли победители в т.нар Война на Лигата от Камбре (1508-1516г.), те претърпели няколко сериозни неуспеха от ръцете на ландскнехите и испанското терцио. Тяхната тактика на стремглава атака срещнала достоен опонент в лицето на маневрената испанска армия, която умеела бързо да се окопава и да вкарва в употреба своите мускети и аркебузи, с които испанците разбивали противниковите щурмове. Употребата на окопи и полеви укрепления била бързо усвоена и от ландкнехтите, докато швейцарците продължавали да атакуват по стария си маниер – в колони, без предварителна подготовка, разчитайки на своята бързина и боен опит. Първоначално дефанзивната тактика сработвала само в половината от случаите и испанците и германските им съюзници понеси своя дял поражения, ала след 1520г., силите на император Карл V (който управлявал едновременно и Испания и Свещената Римска империя), започнали все по-често да се справят с френската армия, залагаща на ударната сила на швейцарците и на тежко бронираните френски жандарми.

Битката при Павия 24.02.1525г. – лобното място на швейцарската слава. Сцената е от пано, шито в Брюксел около пет години след битката

Битката при Павия 24.02.1525г. – лобното място на швейцарската слава. Сцената е от пано, шито в Брюксел около пет години след битката

Окончателният срив настъпил през февруари на 1525г., когато френско-швейцарската армия на Франсоа I обсаждала град Павия в Северна Италия. Местният хабсбургски гарнизон се отбранявал достойно и кралят заповядал на армията си да се окопае и да се приготви за продължителна обсада. Както било традиционно за онова време, Хабсбургите събрали армия, която била изпратена да вдигне обсадата и да спаси гарнизона от поражение. Тази армия се състояла от германски ландскнехти и испански части, подсилени с наемници от почти цяла Европа. Командването й било поверено на маркиза на Пескара и Георг фон Фрудсберг, водещият командир на австрийските армии. Имперските сили успели да се промъкнат през пресечения терен и изненадали обсаждащата армия. Завързало се сражение, в което испано-германските части използвали максимално добре полевите укрепления и неравностите на терена за да тушират атаките на швейцарците, подкрепяни от тежката кавалерия на французите. Армията на Франсоа била атакувана и в тил от гарнизона на Павия и в крайна сметка била напълно разбита, а самия френски крал попаднал в плен на Хабсбургите. Разгромът при Павия слага край на непобедимата аура, която обгръщала швейцарските наемници. Макар да продължили да служат в редиците на френската армия до времето на Революцията (1789г.), швейцарците никога вече не изпъкнали като хегемон на бойните полета в Европа. Подобно на рицарските формации, с които така добре се справяли, швейцарците също станали жертва на експанзията на огнестрелните оръжия.

Тактика и въоръжение

Швейцарските подразделения се набирали от кантоните в Алпите и всяка рота произхождала от едно и също населено място. Това увеличавало морала и взаимодействието между войниците и техните офицери, които се избирали от самите наемници. Основен принцип на швейцарските карета била атаката. Те се стремели максимално бързо да достигнат вражеските позиции и да влязат в директна конфронтация с противника. Интересно е да се отбележи, че в метода им на бой се забелязва разлика в зависимост от това дали армията била изцяло швейцарска или се сражавали като наемен елемент от чужда войска.

Когато швейцарците воювали в защита на своите кантони, те използвали строяване в три бойни колони – Ворхут (авангард), съставен от лека пехота и стрелци, Гевалдхут (център), в който се намирала тежката пехота – основната ударна сила на швейцарците и накрая идвал Нахтхут-ът или ариергард, който служел като резерва и като опора за нанасяне на финалния удар срещу противника.

Когато се сражавали като наемнически елемент в чуждите армии (най-вече френската), швейцарците се подреждали в една, а по-често – в две масивни колони в центъра на бойната формация и в повечето случаи повеждали атаката на цялата пехота, щурмувайки вражеските позиции.

Въоръжението на швейцарците не било еднотипно. В различни сражения и периоди, те се появявали снаряжени по различен начин. От ляво на дясно: 1) Швейцарски копиеносец от битката при Павия, въоръжен с къс, немски меч тип „изкормвач на котки“. 2) Швейцарски копиеносец от битката при Мариняно. Шлемът му е характерен за по-старите периоди на швейцарската пехота. 3) Брониран копиеносец от Мариняно. Обърнете внимание на шлема му, комбиниран с барета, украсена с пера. 4) Швейцарец с униформа от 1572г., въоръжен с пика и дълъг меч. 5) Швейцарец, сержант от папската гвардия, въоръжен с глайв (вид алебарда) и облечен с дълга одежда, характерна за гвардейците през първата половина на XVI век. Под нея носи нагръдник. 5) Швейцарски гвардеец от френската дворцова гвардия, въоръжен с алебарда. Одеждите им били изключително колоритни, комбинирайки ивици и райета в синьо, бяло и червено.

Въоръжението на швейцарците не било еднотипно. В различни сражения и периоди, те се появявали снаряжени по различен начин. От ляво на дясно: 1) Швейцарски копиеносец от битката при Павия, въоръжен с къс, немски меч тип „изкормвач на котки“. 2) Швейцарски копиеносец от битката при Мариняно. Шлемът му е характерен за по-старите периоди на швейцарската пехота. 3) Брониран копиеносец от Мариняно. Обърнете внимание на шлема му, комбиниран с барета, украсена с пера. 4) Швейцарец с униформа от 1572г., въоръжен с пика и дълъг меч. 5) Швейцарец, сержант от папската гвардия, въоръжен с глайв (вид алебарда) и облечен с дълга одежда, характерна за гвардейците през първата половина на XVI век. Под нея носи нагръдник. 5) Швейцарски гвардеец от френската дворцова гвардия, въоръжен с алебарда. Одеждите им били изключително колоритни, комбинирайки ивици и райета в синьо, бяло и червено.

Макар да сме свикнали да разсъждаваме за швейцарците като за копиеносци, немалка част от тях, всъщност, били въоръжени с алебарди, които използвали за да неутрализират противниковата кавалерия, след като копиеносците спирали настъплението й. Алебардите били отлични за нанасяне на удари в недобре защитените части на тялото като стави и врата на опонента, а куките, закачени в единия край на острието служели за сваляне на противника от коня. Някои от моделите алебарди имали специален шип, с който се пробождали очите на врага, през процепите на неговия шлем.

Швейцарците били сред първите армии в Европа, които използвали музика за да определят своя ритъм на маршируване, а бойните им рогове всявали страх в сърцата на противници.

Заключение

Швейцарската пехота била едно явление във военната история на Европа. Тяхното съществуване неминуемо ускорило развитието на военното дело в Стария Континент, не толкова чрез иновациите, наложени от самите швейцарци, а по-скоро с опитите на техните опоненти да поставят на бойното поле различни нови формирования, които да „разгадаят“ непобедимите карета на планинците. Агресивният им, атакуващ стил на водене на бой, залагащ на смазващ близък бой и безжалостно ликвидиране на противника им спечелило славата на сурови, издръжливи и безскрупулни воини, за които всеки владетел бил готов да плати щедро.

Основната им слабост се кореняла в липсата на стабилна кавалерийска поддръжка и по-трудното възприемане на огнестрелните оръжия, за които разчитали на контингенти от други националности. Макар че легендарната им скорост им позволявала да изпреварват мудните залпове на ранната артилерия, използването на полеви фортификации и окопи от опонентите им се оказал сериозен проблем за тяхната агресивна тактика.

Въпреки че разгромът при Павия сериозно подронил престижа им, швейцарските наемници останали важно звено във френската армия до края на Стария Режим.

Advertisements

About Alexander Stoyanov

Fonder and editor of "Military History"e-journal, Co-founder of "De Re Militari"e-journal. Historian (PhD) and journalist Всички публикации от Alexander Stoyanov

Comments are disabled.

%d bloggers like this: