Битката при Варна – 1444г.


Последната атака на Владислав III

Последната атака на Владислав III, худ. Ян Матейко

Кога: 10.11.1444г.

Къде: край Варна, Османски султанат (дн. България)

Кои участват:

1) Кръстоносната армия от  Унгария, Бохемия (Чехия), Полша, Литва, Унгария, Хърватска, Молдова, Влахия, Сърбия, папството, включително и български контингент

Армия: 25-30 000 души

Пълководци: Владислав III Ягело, Янош Хунияди, Влад II Дракул, Фружин, бан Талоци

Загуби: около 15-20 000 души

2) Османски султанат

Армия: ок. 40-50 000

Пълководци: Мурад II Коджа, Касим паша, Караджа паша

Загуби: около 15-20 000 души

Историята накратко:

След като през 1443г., кръстоносната армия навлиза в османските владения по Via Diagonalis и след поредица от кървави сражения достига София, настъпването на поредната тежка балканска зима води до прекратяване на бойните действия и подписване на примирие за срок от десет години. Мурад II, доволен че е стабилизирал границата си в Европа абдикира в полза на своя невръстен син Мехмед II (бъдещият Фатих) и се оттегля в Анадола,като преди това договаря мир и с бейлика Караман.

Уверени че новия, неопитен султан ще бъде опонент, с който лесно ще се справят, унгарците, водени от Янош Хунияди решават да организират нова експедиция, която веднъж за винаги да пречупи турското присъствие на Балканите. Идеята веднага е приета от младия полско-унгарски крал Владислав III Ягело, както и от папа Евгени IV. Част от армията, която участва в похода от 1443г. е отново събрана. Основният контингент от кръстоносните сили – около 15 000 души е съставен от унгарци, поляци и чехи. Те са допълнени от 7000 власи под командването на Влад II Дракул, както и от няколко по-малки контингента от Босна, Хърватска, Молдова и Рутения (Западна Украйна). В армията има и тевтонски рицари, както и български контингент, командван от Фружин Шишман.

Притеснен от надигащата се кръстоносна буря, Мехмед II призовава баща си да се върне обратно на трона, несъмнено подтикван от своите везири. Мурад първоначално отказва, но спред легендата, сина му пратил писмо, в което заявил, че ако Мурад II е султантът, то той трябва да поведе войските си. Ако ли той не е султан, то тогава султан Мехмед му заповядва да дойде и да води армията в битка. От гледна точка на реалнатата подготовка, турците събират силите си възможно най-бързо, макар и да не успяват да мобилизират пълния си потенциал. Спахии са свикани както от Анадола, така и от Румелия, придружени от акънджии (доброволци) и от двете страни на Проливите. Османската армия се структурира около своето ядро – еничарският корпус, чиято численост трудно може да бъде фиксирана, но вероятно става дума за около 10-15 000 от „робите на падишаха“. Към тях се прибавя и контингента от спахии на Портата. Освен редовната пехота,  османската армия разчита и на контингент от доброволци – яя/азеби.  Въпреки че съюзна флота от венециански, папски и бургундски кораби блокира Дарданелите, Мурад успява да се прехвърли през Босфора, подпомаган от генуезците и прикриван от мощна артилерия, разположена по двата бряга на пролива.

Походът на Владислав III започва доста късно – едва през септември, което, принципно, сериозно ограничава времето, с което християните разполагат за да реализират някакъв ключов успех. Кръстоносците пресичат Дунав при Оршова и поемат през Мизия. Въпреки опитите им, те не успяват да превземат нито Видин, нито Никопол нито Търново и са принудени да оставят тези крепости в тила си. Първите успехи идват с превземането на Шумен и Провадия. Следващата им цел се  явява Варна. Хунияди несъмнено съветва краля да заеме големия морски град и спускайки се по Via Pontica да нахлуе в Тракия без да се налага да форсира Стара Планина. Този план е разгадан от Мурад II, който отлично познава пътищата в своите владения и знае, че опонентите му не биха рискували да затънат в преспите на Балкана.  По тази причина, той повежда концентрираните си сили към Несебър и на свой ред преминава през Източния Балкан, избягвайки непристъпните височини. Османската армия се движи бързо и решително. Разстоянието от Босфора до Варна е взето за по-малко от месец (15.10 – 9.11), докато кръстоносците губят два месеца и половина от форсирането на Дунав при Оршова до достигането до Варна. Това се дължи и на опитите им за превземане на мизийските крепости, които допълнително затрудняват марша им. В чисто пространствени измерения, пътят, изминат от кръстоносната армия е с около 100-150 км по-дълъг.

Военният съвет преди битката, худ. П. Станимиров за National Geographic България

Военният съвет преди битката, худ. П. Станимиров за National Geographic България

На 9-ти ноември, силите на Мурад успяват да обходят позициите на кръстоносците от запад и да ги притиснат между Варненското езеро, морето и платото Франга. На свикания върховен военен съвет (нощта на 9-ти срещу 10-ти) папския легат Джулио Чезарини настоява армията да се прегрупира за обрана, използвайки терена в своя полза. Той залага на чехите и техния вагенбург като основно средство за контриране на евентуални вражески атаки. Чезарини вярва, че съюзната флота скоро ще достигне Варна и ще може да изтегли кръстоносците по море. Хунияди правилно оценява ситуацията и съветва краля да изостави отбраната и да поведе силите си в решително настъпление. Доводът му е прост – позицията е лесна за отбрана, но трудна за задържане поради липсата на припаси, както и поради факта, че османците биха могли да отрежат достъпа на кръстоносците към морето и да обезсмислят всякакви планове за евакуация. Трансилванският воевода залага на решително настъпление което да доведе или до пробив на османската блокада или, в по-добрия случай, до решителен успех, който да развърже ръцете на кръстоносците за настъпление в Тракия. Владислав III, верен на рицарските идеали за доблест и решителност, се съгласява с плана на своя съветник. На сутринта на 10 ноември Хуняди разгръща 25 000-та кръстоносна войска в дъга между Варненското езеро и Франгенското плато. 3500 членове на личната гвардия на краля от поляци и унгарци с две знамена, унгарски наемници и частите на унгарските благородници заемат центъра. Влашката конница е вдясно от центъра в резерв. Десният фланг разположен по хълма към с. Каменар се състои от 6500 мъже в пет части. Варадинският епископ Ян Доминек е начело, а Чезарини командва части от германци и босненци. Егерският епископ води собствена военна част, а военният управител на Славония Франко Талоци командва военна част от хървати. Левият фланг начисляващ 5000 мъже, разделени на пет части, е воден от Михаил Шилаги, девер на Хуняди, и се състои от трансилванците на Хуняди, българи, немски наемници и унгарци. Зад унгарците, близо до Черно море, са вагенбург, защитавани от 300-600 чешки и рутенски наемници под командването на хетман Чайка. Всеки фургон се заема от 7-10 войника и е въоръжен с бомбарди.

За съжаление на християните, Мурад, който добре познава Хунияди, знае точно какво е намислил опонента му. Османците се построяват в класическия си стил -пехотата заема центъра, където еничарите, очакващи атаката на своите врагове, се окопават с две линии траншеи и полеви укрепления (точно както и при Никопол през 1396г.), като зад тях е разположен обоза на армията. Двата фланга са заети от конницата – спахии и акънджии, като Анадолците се строяват на десния фланг под командването на Караджа паша, а Румелийците – на левия фланг, водени от бейлербея Касим паша. Мурад, възползвайки се от численото си превъзходство оставя един контингент от 3000 спахии в резерв (вероятно това са спахиите на Портата, които са запазени за нанасяне на финален удар – бел. авт.), а друг резерв заема Франгенското плато, като там са разположени еничари, въоръжени с лъкове и лека кавалерия.

Сражението започва с атака на румелийската конница, която атакува силите на християните на техния десен фланг. Атаката без съмнение е отвличаща – още при първите изстрели на оръдията от вагенбурга, Шахабедин паша заповядва на своите войници да се изтеглят, което увлича опонентите им в хаотично преследване. Именно това е целял бейлербеят – християните попадат в ловкия капан и са атакувани от засада от резерва на Франгенското плато. По-голямата част от включилите се в преследването сили са разбити и едва малцина успяват да се доберат до вагенбурга. Повечето са отхвърлени в паническо бягство, като част от силите отстъпват чак до р. Камчия, преследвани по петите от силите на Касим паша.

Battle_of_Varna

На срещуположния фланг нещата се развиват в полза на кръстоносците. Анадолските спахии са атакувани успешно от тежката кавалерия на Хунияди, подкрепяна от власите на Влад Дракул. Караджа паша пада убит, а войниците у бягат в безредие, преследвани в продължение на няколко километра от Хунияди. Междувременно, власите правят завой, обхождат вражеския център и оплячкосват турския лагер, след което напускат бойното поле и се отправят на север към родината си.  В този момент, Хунияди изпраща послания до Владислав – да изчака завръщането му и да задържи центъра и десния фланг. Вместо да се вслуша в разума, импулсивния, млад владетел (той е едва на двадесет -бел.авт.) събира около 500 от елитните полски рицари и решава да реши изхода на битката докато вражеската кавалерия отсъства от бойното поле. Противно на наложеното схващане – тази маневра сама по себе си не е грешна. грешен е мащаба на силите, които Владислав взима със себе си, подценявайки силата на османската пехота. Това не бива да ни изненадва, с оглед на все още доминиращото в Европа схващане за превъзходството на конницата над пехотата при водене на открито сражение. Бляскавите победи на швейцарците са още далеч в бъдещето и подобна самоувереност не е лишена от практическа логика. Въпреки това, еничарите вече са показвали че умеят да блокират настъпление на рицарите и Владислав несъмнено е познавал добре хода на никополската битка, водена от предшественика му Сигизмунд. От друга страна, не бива да надценяваме и възможността за бързо свикване на голям брой войници с цел нанасяне на внезапен удар. Вероятно, в хода на битката, Владислав просто не е успял да организира на време повече воини. Младежът решава да рискува с атака така, както Хунияди решава да рискува, давайки открито сражение.

Първоначално, полксите рицари постигат превес и разбиват челните редици на вражеската пехота, много от които несъмнено са били яя/азеби и аджеми оглани (обучаващи се за пълноправни еничари младежи). С достигане същинското ядро на корпуса, обаче, атаката губи своята инерция, а опитната османска пехота съумява да  се вклини в редиците на враговете си с цел да ги изолира на малки групи, които да бъдат задушени една по една. На бойното поле се завръща и Касим паша, който по-бързо от Хунияди осъзнава, че сражението още не е решено. Въпреки смазващото числено предимство, Владислав продължава устрема си и почти успява да достигне до позицията на Мурад II, който към този момент предприема действия за напускане на бойното поле. Съдбата протяга своя пръст и решава изхода на битката – конят на краля попада в яма, а самия владетел е свален от седлото. Краят му, вероятно, напомня този на английския владетел Ричард III – сам, с меч в ръка посреща ударите на своите врагове. Резултатът може да бъде само един – кралят е убит, а с него рухва и надеждата за победа. Полският контингент буквално е погълнат от османската пехота, която преминава в контранастъпление, подкрепяна от румелийските спахии.

Завръщането на Хунияди на бойното поле носи избавление за обречената кръстоносна армия. С цената на сериозни загуби, трансилванският княз успява да спре вражеското настъпление и под прикритието на вагенбурга да изтегли своите сили на север, отстъпвайки през Мизия към Унгария. Двете армии понасят колосални загуби, като кръстоносците губят между 50 и 70% от армията си,  а османците – около 40%. Въпреки своята победа, Мурад е на ясно, че успеха е постигнат на твърде висока цена и се отказва да преследва разгромения враг, като вместо това дава тридневна почивка на армията си, след което се заема да си върне контрола над Провадия и Шумен. Това дава възможност на Хунияди да изтегли силите си от Мизия и да се укрепи в Банат, изчаквайки ответния османски удар, който така и не идва през същата година. Разгромът на кръстоносците при Варна се явява сериозен удар за християнската кауза на Балканите. Ще минат четири години преди Хунияди да успее да организира нова армия, достатъчно силна че да предизвика турците.

Източници:

Batte of Varna

Битката при Варна  

Кюмюрджиев Л. – Великата битка на народите – Варна 1444г., National Geographic

Стоянов А. – Враг пред портите: Османската военна еволюция 1300-1453г., „Военна История“, Брой 7


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: