Армията на Ивайло овладява поредното бойно поле
Личността на един от най-противоречивите български владетели – Ивайло (1277-1279г.) и до днес продължава да тормози общественото мнение в България. Бил ли е обикновен свинар, повел своите съселяни в борба с феодалната гнет и чуждите нашественици или пък е бил високопоставен военен, дори благородник, а идеята за свинаря е всъщност внедрена от византийските хронисти? Това са въпроси, на които може да получите най-различни отговори. Различни историци и източници на информация предлагат различни интерпретации, които ще обсъдим по-долу. За сега е важно да се отбележи, че който и да е бил Ивайло, делото му остава уникално за средновековната българска, а и европейска история, тъй като е единствения пример за успешно въстание на „народните маси“, както биха казали колегите марксисти.
България след смъртта на Йоан Асен II
След смъртта на Йоан Асен II през 1241г., България е изправена пред назряваща вътрешно- и външнополитическа заплаха. От една страна, българската аристокрация, следваща типичния средновековен модел, се стреми да се отдели максимално от центъра. Тези центробежни сили, ясно видими при управлението на Борил (1207-1217г.) са подтиснати от твърдата ръка на Йоан Асен, но в никакъв случай не са изкоренени. Отделно от тази латентна заплаха за стабилността на страната, съществува и простия факт, че наследниците на Йоан Асен – Коломан I Асен, Миахил Асен и Коломан II Асен са владетели без въображението и волята, необходими да удържат империята на своя бележит предшественик. В следствие на тяхната слабост и невъзможността им да мобилизират страната за отбрана срещу множеството външни неприятели, външнополитическите заплахи за България се превръщат в реалност. След 1242г. татарските набези в Добруджа и Мизия добиват хроничен характер. От северозапад се засилва унгарския натиск под давлението на крал Бела IV, който след разоряването на кралството му от монголите, търси начини да възстанови позагубената мощ на Унгария. Започва да се засилва и Сърбия, която не крие своите претенции към Македония и земите на северна Албания. Друг упорит противник е Никейската империя, която търси своя шанс да си върне Конастантинопол, да прогони латинските барони от Балканите и да възстанови Византия. В Крайна сметка, между 1242 и 1256г. Вътрешните и външни фактори действат на принципа на взаимната катализация и водят до загубата на немалка част от земите, завоювани от Калоян и Йоан Асен II.
Константин Тих – митове и реалност
Марксистката историография на която, до голяма степен, се дължи съвременната ни представа за средновековната ни история, окачествява Константин Тих като слаб и безволев владетел, който олицетворява всички негативи на феодалната аристократична класа, която потиска народните маси. В този дух, съдбата на владетеля се приема като справедливо изражение на народния гняв и е еманация на класовата борба, която се развихря в България, продиктувана от изчерпаното търпение на средновековните български пролетарии и земеделци срещу деспотизма на благородниците и чуждите нашествия. До тук, предполагам, всичко ви звучи познато. Но до колко тази идилична марксистка теория, която търси зачатъци на революция на масите в лицето на ивайловото въстание отговаря на действителността?
България при управлението на Константин Тих
Фактите рисуват малко по-различна картина. Константин Тих, който е един от крупните феодали в епохата на късните Асеневци, е издигнат от събранието на болярите и заменя на трона Мицо Асен – византийска марионетка, чието управление бележи най-ниската точка в могъществото на Второто Българско царство, с изключение, може би, на управлението на Смилец и Чака. Константин Тих приема фамилното име Асен след като се жени за една от внучките на Йоан Асен II (Ирина Ласкарина, дъщеря на Никейския император Теодор II Дука Ласкарис) и по този начин легитимира своята позиция на българския престол. Противно на наложените стереотипи, Константин се заема със задачата да стабилизира държавата и за целта започва амбициозна кампания, в която се комбинират военни и дипломатически средства, целящи да отблъснат външните врагове и да спечелят верността на аристокрацията, която, макар и да го издига за цар, съвсем не е склонна да се раздели със спечелената през предишното десетилетие автономия. Задачата на Константин е допълнително усложнена от факта, че страната е сериозно уязвена финансово, а опонентите на България – Унгария, Никейската империя и Златната Орда бележат постоянен възход.
Без да навлизаме в прекалени детайли, може да отбележим, че Константин Асен успява да спаси Северин и Браничево от директно анексиране към Унгария благодарение на гъвкавия си съюз с руския болярин Яков Светослав, който е назначен за управител на тези територии. Походите срещу никейците в Тракия, макар и да не носят разширение на границите в южна посока забавят настъплението на ромеите. Стабилност е постигната и в Македония, където се намират родовите владения на Константин Тих. Единствения сериозно дестабилизиран фронт остава Добруджа, където татарите действат ту като съюзници, ту като врагове на България. Отделно от официалната власт на Ордата съществуват и множество татарски банди, които нахлуват без ханска санкция (но и без да им е забранено) и чийто набези са извън контрола на татарските ханове. Именно тези орди плячкосват североизточна България и са причина за тежкото финансов положение на страната.
След 1261г., когато Михаил VIII Палеолог завладява Константинопол и възстановява Византийската империя, проблемите по южната граница излизат на преден план. Византийците започват с подновена сила експанзията си в Тракия и Егейска Македония. В тази насока, Константин Тих търси варианти за помирение с ромеите и допуска голяма татарска армия в Тракия с цел да сплаши ромеите. В тази експедиция участват и български войски, водени лично от царя. Нейният характер, обаче, е по-скоро грабителски и не носи сериозни стратегически активи на България. През 1268г., в опит да се помири с Византия, Константин се жени за една от дъщерите на Михаил VIII – Мария Палеологина. Новата царица се оказва опасен и опитен политически играч, който умело се възползва от слабостите както на своя съпруг, така и на аристокрацията. Тя успява да издейства признаването на своя син Михаил за съцар през 1272г., а в последствие и отстранява верния приятел на Константин – Яков Светослав, въпреки че преди това го осиновява на официална церемония. Константин Тих търпи сериозни неприятности и в личен план – при падане от кон наранява лошо крака си и остава инвалид до края на живота си. Но едно нещастие никога не идва само. През 1274г. Хан Ногай, наскоро венчан за Ефросина, друга от дъщерите на Михаил VIII, атакува България и опустошава голяма част от страната, действайки като съюзник на ромеите. Поводът – Константин Тих е предложил съюз на Карло I Анжуйски (крал на Неаполитания и Сицилия – бел. авт.) в борбата му срещу византийците в Албания.
Постоянните разорения под ударите на татарите, липсата на трайни военни успехи, които да повишат престижа на царя, както и личните му проблеми играят важна роля в дискредитирането на Константин Тих в лицето на българския народ. Въпреки че управлява цели двадесет години ( единствено Йоан Александър седи на трона по-дълго), Константин Тих става жертва на обстоятелствата, както и на собствената си невъзможност да изпълнява пълноценно своите владетелски задължения. Силното византийско лоби в Търново допълнително антагонизира населението и това подготвя почвата за въстанието на Ивайло, което избухва през 1277г. Ако трябва да характеризираме цялостното управление на Константин Тих, не може да се отрече факта, че владетеля полага всички усилия да спаси страната от разгром и макар да не постига траен външнополитически успех, действията му гарантират целостта на държавата през първата половина на царуването му, но след 1270г. възможностите на царя да брани държавата си са сериозно затруднени и към 1277г., положението в България било изключително тежко.
Кой е Ивайло?
Както отбелязахме по-горе, въпросът за произхода на Ивайло остава отворен за дискутиране и в обществото и сред историците. Дали наистина е бил обикновен селянин, на който му е писнало, грабнал е секирата и е повел лична вендета срещу всички, които са му навредили по някакъв начин – татари, ромеи и аристократи или пък бил дребен аристократ, който решил да се изправи срещу дискредитираната столична върхушка? Основния довод, поддържащ втората теза е, че човек, който няма поне малко социално положение не би могъл да притежава подобни водачески умения т.е. ако не си аристократ не може да си пълководец. Тази егалитарна теза звучи меко казано несериозно и не почива на никакви реални извори, освен на умозаключенията на хора, за които е недостойно да признаят, че един обикновен човек може да притежава качествата на лидер без да има съответното социално положение. Историята в световен мащаб доказва, че подобна реторика е крайно погрешна. Основателят на династия Мин в Китай, който прогонва монголите и обединява най-многолюдния народ в света произхожда от низшите слоеве на обществото. Тойотоми Хидейоши, един от най-успешните водачи в историята на Япония е бил слуга, произхождащ от селски род. Жана д’Арк, светицата покровителка на Франция и водач на борбата против Англия също е от селски произход. Половината от водачите на Фламандската лига в борбата й с Франция са месари и хлебари от Брюж. Примери има още много, фактът е един – човешкият потенциал не се влияе от произхода или социалната позиция на индивида, а е вроден и присъщ на всеки човек. Някои хора го имат, други – не, но парите не могат да купят таланта, колкото и много да се опитваш да инвестираш в себе си.
Но да се върнем на Ивайло. Без значение дали е свинар, земеделец, мелничар или търговец на животни, за Ивайло можем да заключим няколко неща на базата на неговите действия.
Първо, той има опит във воденето на война и ръководенето на „селска армия“ срещу противници, с професионален или полу-професионален опит във военното дело. От къде се е появил този опит? Североизточна България във втората половина на XIII век не се отличава особено от българските земи в периода на Кърджалийските времена (1780-1810г.) – банди главорези колят и бесят безконтролно, разоряват села и градове и тероризират местното население, без централната власт да може да поеме каквато и да е отговорност за тяхната защита. В такива ситуации, хората взимат отбраната си в свои ръце. Можем само да предполагаме, че българите през XIII век, подобно на своите потомци пет века по-късно се заемат да укрепят селищата си, въоръжават се, формират защитни отряди, организират засади. Ивайло несъмнено е взел участие в подобни действия, а вероятно и поема инициативата в свои ръце, командвайки организирани отряди от селяни, които залагат засади на приближаващите се вражески части или отбраняват укрепените селища. За това свидетелства и скоростта, с която той се разправя с татарските банди в Мизия след началото на открития бунт.
Второто, което става ясно за Ивайло, е че той е безкомпромисен към враговете си. Примерите за това са няколко, но два са достатъчни – начина, по който лично се разправя с победения Константин Тих и избиването на пленената византийска армия през 1279г. И двата случая не бива да се третират лекомислено и по-долу ще потърсим някаква логика зад ивайловата жестокост, но е факт, че той не се колебае да отнема живота на вече победените врагове, без много да се церемони с тях. В това отношение той рязко контрастира от образа на Йоан Асен II и дори на Калоян, които проявяват различна степен на милост към победените врагове след Клокотница (1231г.) и Адрианопол (1204г.). Твърдостта, проявена от Ивайло ясно показва един по-различен произход и начин на мислене от този, демонстриран от висшата аристокрация в лицето на Асеневци.
Трето нещо, което можем да заключим за Ивайло, е че дейността му по организиране на „селските маси“ около себе си едва ли започва в същата тази 1277г., когато избухва въстанието. Далеч по-вероятно е Ивайло да събира около себе си някакво ядро от последователи, с помощта на което формира някакъв военен контингент, чиято численост, макар и достатъчно незначителна за да не привлече вниманието на властите, е достатъчна за да може да води успешна кампания срещу татарските банди, които тероризират Мизия. Същите тези банди, чийто брой остава неизвестен, вероятно са се състояли от около 20 (по-малките) до 100 (по-големите) души всяка, придружени от около два пъти повече коне. Тези бойци са професионални грабители и авантюристи и побеждаването дори на един такъв отряд не би могло да бъде въпрос единствено на късмет. Следователно Ивайло разполага с някакъв контингент от поне 200-300 селяни, които имат някакъв военен опит и умеят да устройват засади и да се сражават срещу кавалерия. Не бива да изключваме възможността Ивайло да е събрал около себе си ветерани от кампаниите на Константин Тих, който през 60-те години на XIII век все още води активна военна политика спрямо Византия, Унгария и Златната Орда. Възможно е, също така, самият Ивайло да служи в царската войска и именно там да създава поредица от познанства с други мобилизирани селяни от феодалните владения в североизточна Мизия.
Не на последно място можем да кажем, че Ивайло, освен желанието да се отърве от татарите, изразява една по-дълбока нагласа сред българското население, което някои учени свързват с протонационализма, характерен за Франция в рамките на Стогодишната война. В този смисъл, действията на Ивайло могат да се разглеждат като една народна реакция срещу чуждестранните врагове – в случая византийците, което нахлуват със сила за да поставят на трона свой марионетен цар, по същия начин, по който англичаните се опитват да узурпират френската корона. Това чувство е силно подплатено и с православната солидарност и идеята за Божието провидение, която Ивайло умело използва, за да убеди селяните, които още не били подкрепили каузата му, че делото му е справедливо и богоугодно. В този смисъл, Ивайло често интерпретира сънищата си по специфичен начин и обявява на своите войници, че сам Бог му се явява за да го напътства. Комбинацията от религиозен плам (впрочем характерен и за селските бунтове в Русия чак до XVIII век) и националното чувство за справедливост срещу татари и ромеи служат добре на Ивайло, подковавайки позицията му като единствен лидер на народното недоволство.
Сформиране и същност на селската войска
Преди да разгледаме отделните елементи от армията на Ивайло, си заслужава да обърнем малко внимание на ядрото, около което се сформира това войнство. Нека се върнем на споменатата вече теза, че Ивайло, заедно с първоначалния контингент свои поддръжници е служил в една или няколко кампании през 60-те години на XIII век. Съдейки по опита, който той има в справянето си с византийци и татари, можем с точност да посочим кога точно селският цар е бил част от българската армия. Става дума за похода на българите в Тракия през 1264г., когато царят, заедно с десетки хиляди татари атакува пределите на Византия. Именно в този поход Ивайло трябва да е развил своите познания за начина, по който се сражавали войните от Златната орда, познания, използвани десетина години по-късно за справянето с татарските банди в Мизия. Същевременно, младият тогава войн е имал възможността да се запознае и с устройството на византийските сили, срещу които българите воюват. В този смисъл, не бива да ни изненадва и лекотата и умението, с което Ивайло, вече през втората половина на 70-те години на XIII век, се справя със своите опоненти. Пак по време на похода в Тракия Ивайло трябва да е придобил определена позиция на уважение сред своите другари, позиция, която може и да е придружена с някакво военно издигане в рамките на армията или просто издигане на престижа му като естествен водач. Тези връзки, изградени в похода на юг в последствие ще му помогнат да събере около себе си стотина опитни ветерани, които да използва като основа, върху която да се гради въстаническата армия.
Именно начело на този компактен отряд войни Ивайло постига първите си успехи срещу татарите – успехи, които му печелят уважението и благодарността на местното българско население и привличат под знамената му доброволци, част от които също ветерани от миналите войни, готови с оръжие в ръка да се справят с външните врагове и вътрешните опоненти. С разширяването на своето войнство, Ивайло несъмнено използва своите ветерани за да обучи новите, неопитни попълнения в армията и също така поставя тези опитни войни начело на отделните отряди в армията си, за да постигне по ефикасен контрол и по-високо ниво на дисциплината, които в последствие да направят поредицата акции и похода към Търново възможни (Знаем за поне дава мъже, близки до Ивайло – Стоян и Хранислав, които след издигането на Ивайло са назначени на високи постове в администрацията – Хранислав става примикюр, а Стоян е управител на Провадия). Подобен подход не е новост при сформирането на армии, съставени от хора с малко или никакъв военен опит. Виждаме го във въстанието на Спартак (73-71г. пр.Хр.) в древен Рим, има го и при бунта на Квинт Серторий в Испания (80-72г. пр.Хр.) До колко времето за обучение е било достатъчно можем само да гадаем, но е факт, че армията на Ивайло разбива царската армия, а след това води поредица от успешни сражения с ромеите, което означава, че поне на ниво морал, войниците на селския цар са били достойни опоненти на всеки от своите противници.
Съвременна художествена интерпретация на средновековна селска армия
Пехотата
Пехотата вероятно съставлява основния елемент от армията на Ивайло. Тя се набира сред доброволците, присъединили се към бунта. Част от тях имат някакъв опит, няколко стотин може и да са, подобно на Ивайло, ветерани от кампаниите през 60-те години на XIII век. В началото на бунта пехотата е снаряжена с най-разнообразни пособия – от селскостопански сечива до стандартните за периода мечове и копия. Броят на тежките пехотинци в армията трябва да е относително незначителен. Това се дължи на няколко прости факта – 1) Притежаването на броня е извън възможностите на обикновените селяни; 2) Дори в армията на Ивайло да има известен брой ковачи, те се ползват за поправка и изработване на нови оръжия и върхове на стрели, а не за изработването на брони – задача, която би загубила твърде много ценно време без да доведе до екипирането на голям брой войници. Вместо това пехотата вероятно разчита на т.нар. кожени брони, направени от съшити ремъци, цели кожени парчета, наставяни едно върху друго за по-голяма плътност или дори подсилени селски дрехи, с пришити по тях кожени ремъци или метални плочки и подплатени със вълна за да поемат ударите със стрели. Що се отнася до щитовете, то вероятно само предните редици на пехотата са снабдени с тях, а основната част от войниците си служат с оръжия за две ръце – секири, вили, коси, копия, търнокопи, кирки и мотики. Всъщност, българите са вероятно първите, които масово преработват селскостопански сечива, превръщайки ги в оръжия. Това правели чехите по време на Хуситските войни, век и половина по-късно и така във военното дело навлезли поредица нови способи за водене на бой. Вероятно предшественици на хуситските оръжия е можело да се видят и на Балканите, но поради краткия период на бунта и разпадането на Ивайловата армия след 1279г., тези нововъведения във въоръжението не успяват да получат по-широка популярност, давайки шанс на чехите да се окичат със славата на откриватели на бойните чукове, криваци и боздуганите с верига, които произлезли от ковашкия чук, овчарската гега и тепалото за жито, добре познати на българския селянин. След 1278г., когато Ивайло станал цар, в редовете на неговата пехота вероятно се появява по-голям брой тежковъоръжени пехотинци, които преди това служат в царската армия на Константин Тих.
Кавалерията
Това, вероятно, е най-малобройната част от армията на Ивайло. Причината за това е проста – в Средновековието конниците винаги са богати земевладелци, които имат финансовата възможност да екипират себе си и своите ездитни животни. Броя на подобни личности в армията на Ивайло вероятно е незначителен. Въстаническата конница вероятно се попълнва от по-дребни аристократи и земевладелци, които избират да се присъединят към бунта, надявайки се да се наложат над висшата аристокрация, концентрирана около царя. Във всеки случай конницата играе незначителна роля в тактиката на Ивайло. Броя на кавалерията вероятно се увеличил след 1278г., когато Ивайло станал цар и поне някаква част от аристокрацията можела да бъде мобилизирана за война. След зимата на 1278/9г., в армията на Ивайло има и един татарски контингент, командван от ренегата Касим бег.
Стрелци
В Средните векове стрелците са луксозна стока, особено опитните майстори на лъка, на които отнема години да достигнат необходимата прецизност и умение. Арбалетите, масово използвани във Франция и Германия решават този проблем, но направата им предполага едно минимално ниво на занаятчийски комплекс от оръжейници, които надали са налични в лагера на Ивайло. Ето защо е по-вероятно каквито и стрелци да са на разположение на селския цар, те да са набрани на принципа на доброволното влизане във въстаническата войска. Ловци, горяни, хора, охраняващи фермите и планинските проходи вероятно са били преобладаващата част от тези стрелци, допълвана от малцината селяни, които имали някакво умение с лъка. Ивайло трябва сериозно да е ценял своите стрелци, тъй като те играели решаваща роля в справянето с опасните и бързи татарски конници, както и с поставянето на засади в определени местности и отбраната на укрепени позиции срещу настъпващите врагове.
Обсадна техника
Армията на Ивайло не разполага с реална обсадна техника, освен може би стълби и тарани, които селяните сглобяват на място. За това свидетелства факта, че Ивайло не води нито една обсада (Търново се предава поради решението на царица Мария да се ожени за Ивайло, а не защото града е обсаден от селската армия), а се стреми да се справя с враговете в решителни, открити сражения. Наличието на обсадна техника предполага в армията на Ивайло да има хора с инженерни познания и майстори дърводелци, а строежа на по-мащабни обсадни машини щял сериозно да забави придвижването на Ивайловата армия. Това, както ще отбележим по-долу противоречи на методите на селския цар.
Тактика и логистика
Армията на Ивайло несъмнено е едно уникално явление за военното дело на Балканите през Средните векове. Тя се състои от лековъоръжени, подвижни пехотинци, които не се нуждаят от специален обоз, а вероятно лично пренасят своята храна или я набавят на място. Армията не разполага с обсаден парк, който да забавя придвижването й, а липсата на кавалерия позволява движението и воденето на сражения в гористи местности и пресечен терен, с каквито изобилствала Мизия през XIII век.
Селската армия има няколко много силни положителни страни, които я отличавали сериозно от стандартните средновековни войнства. На първо място, селяните сами осигуряват храната си, което съкращава нуждата от интенданти, задействане на сложна продоволствена система и създаването на обемен, трудноподвижен и лесно уязвим обоз. Нещо повече, липсата на голямо кавалерийско звено намалява необходимостта от издирване и събиране на фураж и съкращава потребностите от гледна точка на питейната вода.
Липсата на обоз и тежка кавалерия позволявала на армията да прекосява местности с пресечен терен и дори планински области, без това да я забавя сериозно. Тук в помощ на войниците вероятно влизат волски впрягове, с които се извозват онези пособия, снаряжение и продоволствия, които войниците не могат да носят на собствения си гръб. Това дава възможност на ивайловата армия да се придвижва по неочаквани маршрути и да нанася изненадващи удари на своите противници.
От гледна точка на числеността, селските армии имат сериозно предимство пред местните феодални сили, тъй като са далеч по-масови. Това се дължи на простия факт, че една въстаническа армия се сформира на принципа на всеобщото съгласие и преследването на определена цел, за разлика от средновековните армии, които се базират на ограничените феодални взаимоотношения и на още по-ограничените възможности на владетели и аристократи да финансират наемнически части. В този смисъл, поне първоначално, армията на Ивайло представлява една постоянно нарастваща маса, срещу която властите в Търново трудно могат да реагират, поне що се отнася до пропорционалното събиране на държавна армия, която да посрещне разбунтувалите се селяни.
Разбира се, редом с тези предимства има и сериозни недостатъци. На първо място си заслужава да споменем, че селяните са силно обвързани със селскостопанските сезони, което означава, че те твърдо ще се стремят да са си у дома за жътва и сеитба. Или казано с други думи, само през пролетните месеци селяните биха могли по-спокойно да напускат земите си в търсене на правда. С отминаването на Еньовден и началото на лятото, всеки един селянин щял да търси шанс час по-скоро да се завърне на имота си, тъй като той и многобройната му челяд били пряко свързани с ефективния добив от селскостопанската продукция.
Вторият голям проблем бил моралът и дисциплината. Макар да били водени от справедлива, според тях, кауза, селяните, за разлика от професионалните армии, по-трудно можели да преживеят едно тежко поражение на бойното поле. Подобно на въстанието на Петър Делян, Ивайло е изправен пред риска армията му да се дезинтегрира веднага след първия неуспех на бойното поле.
Липсата на обоз, която в краткосрочен план може да даде тактическо предимство на една армия, може да се окаже стратегическа катастрофа в случай на проточване на военните действия. Да, селяните могат лесно да се самоизхранват, но това става за сметка на собствената им, или тази на други селяни, земя, което лесно може да антагонизира голяма част от населението и да обърне жителите на разорените области на страната на аристокрацията. Липсата на обоз, също така, означавала и липса на по-сериозни поддържащи съоръжения каквито са полевите ковачници, където се поправят и се изработват оръжия, ковели се брони, поправяли се подкови, превозни средства и т.н. Медицинското обезпечаване, до колкото подобно съществува през Средните векове, също не присъства в редовете на селските армии. В случай на наранявания, потърпевшите могат да разчитат на неколцината знахари, които обикновено се движат с подобни армии. В този смисъл, всяка битка крие сериозна опасност от големи човешки загуби не толкова в хода на сражението, а от последвалите инфекции.
Не на последно място трябва да отбележим, че липсата на обсадна техника може да се окаже сериозен проблем с достигането на столицата и обръча от крепости, които я охраняват. В този смисъл, Ивайло трябвало да се стреми към постигане на бърз и решителен успех в открито сражение, с който да съкруши царската армия и да обезсили дворцовата аристокрация. Съдбата, както се оказва, му предоставя тази възможност.
Бунтът
През пролетта на 1277г., Ивайло вдига бунт. Това е официалната версия. Но за да се започне една подобна мащабна операция, довела до смяната на владетеля, до побеждаването на всички нахлули в страната армии и установяването на селския лидер на трона в Търново, трябва да търсим корените на въстанието поне година или две по-рано. Това е поредното логическо доказателство за това, че Ивайло действа срещу татарите в Добруджа не по-късно от 1276г. Когато през зимата на 1276-7г. той взима решение да организира бунт срещу несъстоятелното управление на аристокрацията и сакатия цар, името му вече се знае сред селяните в Мизия. Да се смята че въстанието избухнало спонтанно, без подготовка през пролетта на 1277г. е наивно. Вероятно Ивайло и неговата дружина започват подготовката още през зимата, подстрекайвайки населението в района, в който действат. Къде точно е този район, трудно можем да кажем, но предвид първоначалното огнище на въстанието, можем да допуснем, че става дума за дн. Разградска област. Подготовката явно е извършена успешно и към лятото на 1277г. Ивайло вече контролира Добруджа и земите източно от Русенски Лом. Под знамената му се стичат все повече селяни, които той разпределя в своята мобилна армия и първите успехи на новото войнство не закъсняват. Именно през лятото, когато селяните били заети с жътва, татарите извършват своите нападения над неподготвеното население. Техните дружини пресичат Дунав от Бесарабия и се подготвят за поредния ежегоден рейд в югозападна посока. За тяхна изненада, обаче, насреща им се изправя армия от разгневени селяни, водени от човек, добре запознат с татарския маниер на бой и с отряди, командвани от ветерани, служили заедно с татарската армия по време на Тракийския поход от 1264г.
Монголската армия Текст: Монголо-татрските орди били страховита заплаха не само за България но и за цяла Източна Европа.
Както вече споменахме, татарските банди наброяват около сто воини, които заедно с допълнителен брой коне, използвани за пренос на плячката атакуват поредица от населени места и се изтеглят през зимата към своите“бази“ северно от р. Дунав. Тактиката им е проста – използват мощните сложносъставни степни лъкове за да елиминират от разстояние всякаква организирана съпротива, а след това с мощен щурм доубиват противниците си със саби и залавят пленници, използвайки ласа. Срещу такива опитни професионалисти дезорганизираните селяни нямат особен шанс. Но когато са събрани в армия, чийто ръководители знаят какво правят, нещата се изменят значително. Ивайло вероятно ликвидира една по една отделните групи, използвайки численото си превъзходство за да ги обкръжава и методично да ги избива. До края на август, 1277г. татарските банди в Добруджа са, на практика, ликвидирани. Това дало шанс на селяните да довършат успешно жътвата си, което от своя страна позволява на новосформираната армия да се снабди с храна, която да послужи по време на есенните походи. Успехът на Ивайло сериозно засилва престижа му и все повече селяни се присъединяват към армията, жадни за отмъщение не само срещу татарите, но и срещу феодалите. В този смисъл, би било погрешно да се отхвърля т.нар. от марксистите „феодален гнет“ като причина за въстанието. Напротив, голяма част от марксиските основания, базирани най-вече на икономическа и социална основа са правилни, но тълкованието им не бива да преминава в по-дълбокия контекст на някакви пролетарски революции, за които последователите на Ленин в България така често се изказват в своите трудове (нека не забравяме, че след 1945г. е българската историография не се въвежда чистия марксизъм, а неговият ленински прочит, който доминира съветската историография). Към това социално и икономическо напрежение трябва да се добави факторът „престиж“, който е базов за влиянието и позицията на владетеля, аристокрацията и лидерите на подобни народни надигания не само в Средните векове, но и през Ренесанса и Ранно-модерния период. С други думи, загубата на престиж от владетеля и управляващия елит се възприемала сериозно от населението, което смята този фактор като легитимен повод да детронира провалилите се и да издигне нови управляващи, които се радват на повече престиж. Това е нещо като проторейтинг, който обаче не се измерва чрез социални допитвания, а чрез броя на селяните, които гневно изискват главата ти под стените на крепостта, в която си се затворил. В този смисъл, владетелите трябва да бъдат, или да имат, добър прото ПиАр експерт за да могат да запазят изгодна позиция сред своето население и сред аристокрацията. Както се оказва, Ивайло е доста талантлив в тази област. Без да се изправя срещу някаква сериозна татарска армия, той успява да си изгради образа на громител на безбожните варвари, идващи отвъд реката за да грабят, убиват и изнасилват. Същевременно използва хорското суеверие и често интерпретира сънищата си като божественото Провидение, което му показва пътя, по който трябва да се движи въстанието. Подобна реторика се вижда и по-късно, най-вече в Русия, където селските общини лесно се поддават на боговдъхновени водачи, и то чак до XVIII в. Имайки предвид близостта на средновековната българска селска община и нейната руска братовчедка, не бива да се съмняваме, че селяните по нашите земи разсъждават по подобен, характерен за Православието начин. Тази религиозна наивност на българите ще бъде сериозно смекчена едва след 1396г., когато новата османска реалност ще изисква преосмисляне на някои от основните възгледи за света и за връзките в селската община.
След като през лятото на 1277г., надеждите на Константин Тих, че селската армия ще се разпадне след победата на татарите не се оправдават, той взима бунта на сериозно и сформира войска, с чиято помощ се надява да разгроми Ивайло и да разпръсне армията му. Царската войска вероятно се състои от части на аристокрацията, градски гарнизони и задължителните за онази епоха наемници. Нейната численост ни е неизвестна, но вероятно не надвишава няколко хиляди души, съдейки по факта, че Византия (далеч по-богата от България по това време), може да сформира армии от по максимум 10 000 за една кампания. Армията на Ивайло вероятно е по-многобройна, имайки предвид стихийния характер на нейното сформиране. Балансът идва от по-професионалният характер на царската армия, нейното по-качествено въоръжение, наличието на организирана кавалерия, обоз и стрелци.
Двете армии се срещат в края на „военния сезон“ т.е. октомври, най-късно ноември месец, преди снеговете и студа окончателно да сковат Мизия и да принудят всяка армия да се прибере по домовете си. Успеха през лятото дава шанс на Ивайло да събере достатъчно храна и припаси за да поддържа войнството си в готовност. Липсата на обсадна техника не му позволява да проведе някакви по-успешно обсади, но вероятно някои от по-малките крепости в рамките на въстаналите територии се предават доброволно, а други може и да се присъединяват към бунта. Във всеки случай, между август и октомври, двете страни маневрират една срещу друга в търсене на изгодно място за сражение. Мястото на сблъсъка остава неизвестно, но резултатът е засвидетелстван от хрониките – Ивайло разгромява царската армия и лично убива Константин Тих, „посичайки го като жертвено животно“. Тук отново виждаме Ивайло да проявява същата безкомпромисност, която проявява и срещу татарите. Врага се ликвидира без милост, разгромява се и не му се дава шанс да се прегрупира. Със смъртта на царя идва и естествената претенция на Ивайло за трона, но селският водач все още няма силите и средствата да вземе Търново. Краят на есента го заварва без загубено сражение, но и без решителна победа, която да ликвидира напълно опонентите му. Съзнавайки това, както и трудността да възобнови своята армия след зимата (през Средните векове, в края на всеки боен сезон армиите се разотивали и трябвало да се събират наново на пролет), Ивайло се вижда принуден да разпусне армията си и да се оттегли в контролираната от него Добруджа през зимата.
Михаил VIII Палеолог, опитен и хитър политик и дипломат, вижда своя шанс да постави на трона в Търново своя марионетка, преди въстаниците да успеят да се прегрупират и през ранната пролет на 1278г. изпраща към Търново армия, която води със себе си претендент за трона – сина на Мицо Асен – Йоан Асен III, който е оженен набързо за една от дъщерите на василевса. Армията се води от пълководеца Михаил Глава – един от най-опитните военачалници на ромеите, което и подчертава значимостта на похода за плановете на императора. Научавайки за хода на своя баща, царица Мария Палеологина решава да изпревари събитията и кани Ивайло в Търново, предлагайки му ръката си и царската корона. Съзнаващ добре своите възможности, Ивайло прима предложението и изпреварвайки ромеите, влиза в столицата като новия български цар.
Ефектът от тази коронация не е еднозначен. От една страна въстанието се увенчава с неочакван успех, от друга – селският лидер става част от същата тази прослойка, срещу която се бори. Това, несъмнено, води до сериозен спад в армията му от селяни. Едни решават, че са предадени от Ивайло, който сега сяда на една трапеза с феодалите, а други – че сега, когато техният водач е вече на трона положението ще се оправи и вече няма нужда да се излиза с оръжие в ръка. Която и от двете групи да била по-голяма, ефектът е един и същ – селската армия от 1278г. не е толкова голяма колкото тази от 1277г. От друга страна сега, в ролята си на цар, Ивайло вече може да мобилизира градските гарнизони и онази част от аристокрацията, която е склонна да го последва.
Не се налага да чака дълго за да изпробва своите нови правомощия като цар. Армията на Михаил Глава застрашава българските владения в Тракия и Средна гора, а нова, по-организирана татарска войска нахлула в Мизия, подстрекавана от ромеите.
Ход на Ивайловото въстание
Ивайло правилно избира татарите като своя първа цел. Царят знае, че тяхната мобилна кавалерия може за кратко време да изпепели цяла Добруджа, която е и базата на неговите поддръжници. Ето защо, сформирайки армия от достъпните държавни ресурси и онези селяни, които все още го подкрепят с оръжие в ръка, Ивайло поема на североизток за да се справи с монголите. Армията на Златната Орда е командвана от Касим бег и от откритото сражение с нея зависи бъдещето на ивайловото управление. Възползвайки се от своите познания за татарите, както и от натрупания през изминалата година опит, царят разгромява войските на Ордата. Именно в едно такова сражение, българите трябва да са си служели с онези видоизменени селски сечива, с които по-късно хуситите ще се разправят с унгарската и немската кавалерии в Чехия. Вилите, превърнати в рогатини, изправените коси, пригодени за алебарди и т.н. са отлични оръжия за спиране на вражеска кавалерийска атака. Големият подвиг на Ивайло е, че успява да създаде армия, достатъчно дисциплинирана да издържи на първоначалния обстрел на вражеската кавалерия и в последствие да посрещне щурма на вражеската конница. Наличието на собствени конни контингенти вече дава шанс за нанасяне на ефективна контраатака и в последствие да се преследва врага за нанасяне на максимални човешки загуби.
След като побеждава татарте и за пореден път дава шанс на селяните в Добруджа да приберат своята реколта, Ивайло се насочва на юг за да се справи с византийската армия, начело с Михаил Глава. Сблъсъкът между двете армии става в района на Източния Балкан, където вече действа един от подчинените на Ивайло – Стоян, един от ветераните, които следват селския цар още от самото начало, и който Ивайло е оставил начело на контролираните от въстаниците земи в района на Провадия. Стоян умело действа в тила на ромеите, докато Ивайло разбива основните им части в поредица от малки сражения, в следствие на които Михаил Глава се изтегля в посока югоизток, стремейки се да достигне византийските територии. Тази липса на решително сражение ни навежда на мисълта, че двете страни разполагат с приблизително равен по брой сили, като българските войски са разделени на две части – предимно селски отряди под командването на Стоян и основната армия начело с Ивайло. Нито Ивайло, нито Михаил Глава били склонни да дадат решително сражение, в следствие на което и двете страни могат да понесат сериозни загуби, което би направило последваща кампания прекалено сложна и за двете държави, които по това време вече сериозно напрягат своите финансови, а и човешки ресурси. Този развой на събитията е и доказателството за частичната дезинтеграция на Ивайловата армия и връщането на голям брой селяни по домовете им. Липсата на дисциплина и по-дългосрочна цел, характерни за селските войски изиграли своята роля.
Михаил Глава спира своето отстъпление в Айтос, където изчаква нова ромейска армия, изпратена от Михаил VIII с цел да се ликвидира Ивайло (Фактът, че василевса събира втора голяма армия в едно и също стратегическо направление доказва, че за Михаил VIII разгрома на ивайловата армия е от първостепенно значение. Не бива да подценяваме ефекта, който преминаването на подобна армия на византийска територия може да има върху византийските селяни, страдащи от подобни на българите трудности). Двете армии действат едновременно от изток и запад, стеснявайки кръга около войските на Ивайло. Източната армия, с която се движи и Йоан Асен III превзема Берое с цената на сериозни загуби, но подпомогната от Михаил Глава успява да притисне Ивайло, и царят, наясно че е превъзхождан числено, се принуждава да даде сражение при крепостта Пиргица (дн. Голямо Александрово, Сливенско), в което по-многобройната ромейска армия излиза победител. Ивайло се изтегля в Мизия, а Михаил Глава го следва по петите, начело на съединената византийска войска. Ромеите поемат към Търново, влизат в града през есента на 1278г. и поставят Йоан Асен III на трона (Липсата на обсада говори за това, че в Търново надмощие взима про-византийската групировка сред болярите, която иска да се отърве от своенравната царица Мария и предпочита да види на трона слабохарактерния Йоан Асен III). Ивайло успява да се изплъзне и последователно се изтегля през Преслав към Червен и накрая заедно с намалялата си армия се укрепява в Силистра. Тук започва тримесечна обсада, която Михаил Глава е принуден да вдигне, вероятно през ноември, за да спаси армията си от идващите зимни студове. В тази ситуация Йоан Асен III владее централна и западна Мизия (Видин е подсигурен от византийски отряд, пратен натам вероятно през септември 1278г.), а Ивайло и неговите поддръжници контролират Силистра, Варна и Добруджа. С настъпване пролетта на 1279г., Ивайло преминава в контранастъпление, като на негова страна вече е и Касим бег, заедно с неизвестен брой татари, преминали на българска страна, вероятно след провалената обсада на Силистра, където татарите подкрепят византийските войски. Йоан Асен III, изплашен от бързината, с която Ивайло успява да завземе Преслав, Червен и редица други крепости, подсигурени от Михаил Глава през миналата година задига цялата хазна и бяга в Константинопол. Междувременно, Михаил VIII сформира нова, десет хилядна армия, начело с Мурин, която потегля от Адрианопол на север, с цел да премине Стара Планина и да удари Ивайло, преди той да успее да достигне Търново (Интересно е защо Михаил Глава не е поставен начело на тази армия. Вероятно е действал в Мала Азия срещу селджушките турци, които императора преценява като по-голяма заплаха от разбития през миналата година селски цар, когото ромеите презрително наричат Лахана). Ивайло, който все още контролира Източния Балкан и Добруджа, научава за движението на ромеите и вместо да поеме към Търново, където болярите избират деспот Георги Тертер за цар, се отправя на юг и пресреща ромейските войски недалеч от Котел. По това време армията му съвсем е оредяла, голяма част от селяните са се разотишли по домовете си, тъй като ако втора поредна година не бъдат в имотите си, рискуват да обрекат семействата си на глад, поради липсата на реколта. В този смисъл, войските, с които Ивайло оперира през 1279г. са съставени от онази част от царската армия, която му оставя вярна, онези селски отряди, които са били с него от самото начало и вече са се превърнали в професионални войни, както и татарската конница на Касим бег. Тази армия едва ли надхвърляла 5 000 души, но всички те вече са ветерани, разчитащи единствено на пълна победа, която да доведе Ивайло отново на трона в Търново. Тези мъже нямат какво да губят и Ивайло бил готов да използва това в своя изгода.
В първите седмици на юли, 1279г, Ивайло придвижва малката си, но опитна армия из хълмовете и ниските части на Източния Балкан и се заема да следи придвижването на ромейските сили. Мурин обсажда със своите войски крепостта Девина, която държи подстъпите към Котленския проход. Явно не очаквал Ивайло да поеме инициативата, а може би дори не подозирал, че селският цар би съсредоточил цялата си армия в този регион, надявайки се, че бунтовникът е в Мизия, опитвайки се да си върне Търново. Използвайки прикритието на пресечения терен, в който армията му се придвижва майсторски, Йвайло разделил силите си и на 17-ти юли, 1279г. атакува неподозиращите ромейски части от три страни. Мнозина са убити. Мурин е посечен, а пътя за отстъпление на византийците бил блокиран от крепостта Вида, чийто гарнизон подкрепил Ивайло. По-голямата част от ромеите попада в плен. Изправен пред възможността да държи под стража повече войници, отколкото имал под свое командване, Ивайло взема същото решение, което 140 години по-късно Хенри V взима при Ажинкур – да избие пленниците. За разлика от английския крал, който спасява френските аристократи за откуп, Ивайло избива цялата ромейска армия – акт безмилостен и категоричен, който само подчертава намерението му да се разправя моментално със всеки, застанал на пътя му.
Битката при Девина
Победата на Ивайло стъписва Михаил VIII и той изпраща нова армия, този път наброяваща около 5 000 души, командвана от Априн. Тази армия вероятно е сформирана в района на Адрианопол (Одрин), като ядрото й, вероятно се състои от част от градския гарнизон, както и войници, изтеглени от околните крепости, заедно с каквито сили императорът успява да мобилизира в Тракия. Тази армия, за разлика от предишната, е по-скоро отчаяна маневра и мобилизация на предела на ромейските ресурси в Тракия. Априн повел войските си на север, предполагайки, че Ивайло вече е поел към Търново, за да се опита да си върне трона. Но и този път Ивайло се оказва по-добре осведомен от своите врагове. Научавайки за поредната византийска войска, насочена срещу него, той повежда армията си по хребета на Стара планина и на 19-ти август, 1279г. пресреща армията на Априн в Еленския проход край крепостта Твърдица. Използвайки отново гористия пресечен терен, българите издебват ромеите, а татарската конница завършва маневрата по обкръжаването на врага и Априн и войската му последвали съдбата на Мурин. Ивайло отново унищожил физически врага си и на практика лишил ромеите от възможността за няколко години напред да сформират на нова армия в Тракия, която да насочат срещу България.
Остава само Търново, но Георги Тертер вече е на трона от няколко месеца, подготвяйки се, и, вероятно, инвестирайки значителното си лично състояние в набиране на нова армия, с която да посрещне Ивайло. Селяните окончателно се отказват от въстанието, демотивирани, обезверени и изтощени от двете години постоянни боеве. Армията на Ивайло, макар и победител във всички по-големи битки, се оказва сериозно изчерпана откъм личен състав. Търново вече остава извън обсега на Ивайло, а Тертер, подкрепен от болярите, поема контрола над основните крепости в Мизия. Пред Ивайло остава само един избор – да напусне България и да търси възможност за външна подкрепа. Такава могат да му дадат само татарите. Следван единствено от най-близките си хора, селският цар преминава Дунав и се явява в двора на хан Ногай, където се оказва и Йоан Асен III, прогонен от Константинопол. Печалният край на историята е известен, Ногай, вероятно подкупен и от Георги Тертер и от Михаил VIII, дава заповед да убият Ивайло и неговия съратник Касим бег, а Йоан Асен III е спасен само след намесата на Ефросина, една от дъщерите на василевса, женена за Ногай, която се застъпва за своя зет. Така завършва своя път един от най-успешните и талантливи командири в цялата българска история.
Заключение
Въстанието на Ивайло действително е първото голямо и успешно селско надигане в историята на Европа и единственото, в което водача на въстанието заема престола на държавата, в която се води бунта. Умението на Ивайло като пълководец, организатор и познавач на човешкия характер и психология са несъмнени. Той успява да подбере обкръжение от верни и талантливи воини, които да реализират един общ замисъл, който на пръв поглед изглежда абсурден – да се мобилизира селска маса, която да се превърне чрез обучение и битки в една калена армия, която със своята неортодоксалност да се превърне в неразрешима загадка за противниковите командири. Макар че загиват един по един, помощниците на Ивайло остават верни на своя водач, което само доказва, че връзката по между им, това другарство на малцината, за което така възторжено говори Шекспир в „Хенри V” се е градило поне десетилетие преди бунта, още във времето, когато Ивайло и хората около него служели в похода на Константин Тих в Тракия.
Ивайло несъмнено произлизал от долните слоеве на обществото, и дори да е бил „свинар“, той със сигурност не е бил „прост свинар“. Дали ще приемете тезата ми, че натрупва опит и престиж като част от войската, поела в Тракия през 1264г. или пък ще се съгласите с тезата на Пламен Павлов, според който Ивайло бил войнук – т.е. селянин от специална категория, отговарящ за отбраната на планински проходи и пътища, фактът е че този мъж е знаел от кой край се държи меча и е добре запознат с тактиката на татарите и ромеите с които така успешно воювал. (Всъщност, двете тези не се взаимоизключват, тъй като освен бойци, войнуците разполагали и с големи стопанства, стимулирани от данъчните облекчения, с които се ползвали)
Непримиримостта и безмилостността, с която се разправя с опонентите си на бойното поле демонстрира едно „тотално мислене“ по отношение на ликвидирането на врага. Ивайло е наясно, че армията му не е хомогенна, лесно може да се разпадне и за това предприема единствената правилна тактика – да се търси решителна и окончателна победа над всеки враг, победа, която да укрепи морала на селската армия и същевременно да лиши враговете от шанса да нанасят нови удари чрез осакатяване на военния им потенциал. С тази цел Ивайло ликвидира Константин Тих и армията му, пак за тази цел били избити татарските отряди, а в последствие на меча били подложени Мурин, Априн и двете им армии. Познавайки природата на средновековното военно дело – тромаво, нерешително и с временни резултати, Ивайло правилно осъзнава, че само мъртвият враг не може да се върне на следващата година за да създава нови проблеми.
Отгласът от бунта на Ивайло има нееднозначен ефект върху съдбата на българската държава. От една страна селският цар успява да ликвидира непосредствените заплахи за България – татарските и византийски войски в Мизия. От друга страна постоянната опозиция на болярите, липсата на решителна победа на вражеска територия и невъзможността за активни действия в Тракия, дават шанс на ромеите да завладеят част от Тракия, Родопите и Македония, изтласквайки сърцевината на българските владения към пределите на Стара Планина и териториите, северно от нея.
В икономическо отношение трите сезона война се оказват пагубни за изтощената от десетилетия набези България. Реколтите са непълни поради липсата на част от работната ръка на полето. Парите са пропилени в снаряжаване на армии, а малкото останало е откраднато от Йоан Асен III и изнесено в Константинопол. Тази стагнация щяла да тегне като мрачна сянка над цялото царуване на Георги Тертер, лишавайки България от всякакъв шанс да се опълчи на засилващото се влияние на Златната Орда.
От друга страна, успехите на Ивайло имат пагубни последици за Михаил VIII Палеолог в по-дългосрочен план. Макар Тракия и Македония да стават ромейски, Ивайло буквално унищожава византийските армии в Тракия. Това щяло да принуди Михаил да прехвърли в Европа голям брой стратиоти от Мала Азия, което сериозно отслабва Малоазийската граница срещу засилващия се натиск на турските бейлици. Липсата на собствени войски, от друга страна, принуждава ромеите да разчитат все повече на наемници, което изтощава хазната им и все по често кара василевсите да използват турски контингенти на Балканите. Пак като пряка последица от разгромните кланета на ромейски войници може да се разглежда и довеждането на Каталанската компания във Византия две десетилетия по-късно, когато император Андроник II, отчаян от липсата на собствени войски се видял принуден да поиска помощ от арагонските войски. Както е известно, действията на каталанците допълнително отслабват способността на Византия да води война, което в крайна сметка спомага за разширяването на Османски бейлик.
По отношение на тактическите иновации, въведени от Ивайло можем само да съжаляваме, че за разлика от Хуситите войни, българският селски бунт трае само две години, а всички, които пишат за него са по една или друга причина неприятелски настроени към въстаниците. Никога няма да разберем до каква степен българските селяни са успели да пригодят селскостопанските си сечива за водене на бой, така, както правят чехите след тях. Възможно е първообраза на боздугана на верига и бойния чук да се са появили в Добруджа, а не в Бохемия, но ние няма как да разберем – въстанието траяло прекалено кратко за да може въоръжението на селската армия да окаже влияние на своите опоненти така, както чешките тактики се приемат масово в цяла Централна и Източна Европа, след като в продължение на три десетилетия хуситите смазват всяка армия, посмяла да нахлуе в земите им. Във всеки случай, Ивайло успял да мобилизира и обучи една армия, която била особен успешна в придвижването през пресечен терен, гористи местности, както и в справянето в походни условия без наличието на строго установен обоз. Липсата на кавалерия и стрелци в началото се компенсирала с числено превъзходство, маневриране и обкръжаване на врага, изолирайки го на отделни по-малки групи. В по-късния етап Ивайло вече използвал всички родове войски, водейки партизанска борба с по-многоброен враг и атакувайки открито силите, равностойни на неговите. Единствено липсата на милост към врага остава постоянен елемент в начина, по който Ивайло ръководел своите сили.
Военна История 