Боевете при Булаир и Шаркьой

С прекратяване на примирието на 30-ти януари, 1913г., Балканската война се открива в няколко ключови направления. Първият, най-значим за нас, фронт е Одрин, където Втора българска армия, подкрепяна от две сръбски дивизии, продължава неуспешната, до момента, обсада на ключовата тракийска крепост. Втората гореща точка на конфликта е Шкодра, където черногорците продължават да държат под обсада непреклонния османски гарнизон, а сърбите, освободени от ангажименти в Македония, им се притичват на помощ. В Йоанина, гърците тепърва им предстои да блокират мощните укрепления на Есад Паша и да реализират своята стратегическа цел в Епир. В Албания боевете между сърби, османци и албанци продължават, въпреки обявената в края на 1912г., независимост, която Великите Сили признават, но която остава недействителна за воюващите страни. Последният ключов елемент от военният пъзел ще се яви крайбрежието около Галиполския полуостров, където османците ще опитат да стоварят войските си, които да разрежат българските линии, да вдигнат обсадата на Одрин и да обкръжат войските, все още разположени на Чаталджа.

Османския десант при Шаркой – „Изгуената българия“

Османският план се заключава в провеждането на паралелна атака по суша и море (чрез десант), като за целта срещу позициите на българите при Булаир трябва да напредне една мощна групировка, която да разкъса предните български линии и да настъпи решително на север, притискайки във фланг частите, охраняващи бреговете край Шаркьой, където да дебаркира X-ти армейски корпус, командван от Енвер бей. След евентуалния успех, двете сили трябва да напреднат заедно към Одрин и да координират атаката си с мощния гарнизон на крепостта. Българската обсадна линия, принудително разделена на сектори от реките Тунджа, Арда и Марица, може да бъде атакувана на части и разгромена. Планът е дързък, но възможностите , които открива са отлични. Единствената пречка пред реализирането му, е най-новата българска армия – IV-та.

Операцията започва на 8-ми февруари, като османците напредват едновременно към българските позиции при Булаир, държани отчасти на VII-ма рилска дивизия и започват десант при неохранявания бряг край Шаркьой. Спусналата се мъгла, която покрива целия сектор едновременно помага и пречи на османските действия. При Булаир българските предни позиции сигнализират за атаката, едва след като турските части се приближават на няколкостотин метра от предните окопи. При Шаркьой мъглата забавя началото на десанта и първите транспортни съдове започват да действат едва в 13 часа.

Атаката при Булаир започва успешно за османците, които подхождат в два ешелона. Първия, съставен от шест пехотни полка, разделени в две колони атакува фланговете на българската отбрана, а вторият, съставен от основната маса напредва с цел нанасяне на решителен удар. Основният недостатък на турската позиция е фактът, че българите са подсислили сериозно артилерията си и разполагат със седемдесет и седем оръдия, които бързо смълчават малочислените османски батареи.

Към 15 часа, българите успяват да стабилизират фронта и да блокират всички опити за флангови и фронтални атаки. В този момент, дружините на 22-ри пехотен полк се хвърлят в атака на левия фланг, разкъсват предните османски редици и целия десен сектор на османската отбрана започва поголовно отстъпление, последвано и от центъра и левия османски фланг, където българите също се хвърлят на нож. До края на деня, турците са изтласкани обрано на своите позиции, а загубите в това число и ранените, възлизат на над една трета от общата им численост. Българските жертви са минимални – по-малко от 600 убити и ранени.

При Шаркьой нещата се развиват в подобен сценарий. Османските сили, наброяващи около 8000 души дебаркират през първия ден и част от тях напредва на север към градчето Шаркьой, където попадат на две дружини от Македоно-одринското опълчение. Макар и многократно превъзхождани, опълченците спират османския напор и отбиват всички вражески атаки до края на деня. Падналия мрак парализира османските операции и демонстрира прибързаността и слабата подготовка на X-ти корпус с оглед на заложените му задачи. Въпреки всичко, в утрото на 9-ти февруари, османците завземат Шаркьой, след като българите успяват да се изтеглят на по-добри позиции, северно от градчето. Реакцията на генерал Ковачев е мигновена. Цялото Македоно-одринско опълчение (три бригади) е прехвърлено към бойното поле, заедно с 26-ти пернишки пехотен полк и части от Втора тракийска дивизия. До края на деня, българите, радващи се на сериозно числено предимство обхождат османските части по фланговете и започват да ги изтласкват към морето. На следващият ден, финалната атака на българите, които вече наброяват поне 30 000 души помита османските части. Енвер паша дори не се и опитва да дебаркира с нови сили, а всячески се стреми да спаси притиснатите на брега части. В крайна сметка, османският десант е отхвърлен, а турците губят над 1000 убити и 450 пленени. Поражението е решително и съкрушително за османската кауза в Тракия. По думите на академик Марков, след Шаркьой и Булаир, османците вече не показват признаци на живот в района на Галиполи.

Това, обаче, не слага край на бойните действия в Тракия. Стълкновенията по чаталдженската линия продължават до април, като и двете страни действат с малки части, борещи се по-скоро в престрелки, отколкото в някакви по-мащабни сражения. Като цяло, боевете в Тракия показват две неща – Османската империя е неспособна да помръдне българските фронтове по никакъв начин; Българската армия е изчерпала целия си нападателен устрем през 1912г. и по-нататъшно напредване на армиите е невъзможен – нито към Галиполи, нито към Цариград. Вторият факт остава извън вниманието на българското командване, което продължава да се подвежда от успехите, постигнати при Булаир и Шаркьой. Именно тази заблуда ще донесе катастрофата през юни, тъй като военните не успяват да осъзнаят напълно нивото на изтощение както на армията, така и на цялостната тилова система, която я поддържа.