Новата „Голяма Игра“

Новата „Голяма Игра“¹

Битката за достъп и влияние в Индо-Пасифика²

За авторите:

Рани Д. Мулен е професор в департамента по управление на Уилям и Мери Колидж във Вирджиния. Тя е и директор на Indian Development Cooperation Research (IDCR) в Центъра за Политически изследвания в Ню Делхи, Индия

Коуди Поплин е асистент в Бруукингс Инститюшън във Вашингтон D.C. и редактор на Lawfare. Той е бивш стипендиант на „Хенри Люс“ в Центъра за Политически изследвания в Ню Делхи, Индия и асоцииран изследовател в IDCR

Посещението на китайският президент Си Дзинпин във Вашингтон бе свързано от медиите със кибер заплахи и издигането на пясъчни замъци насред Южно Китайско море. Но повече или по-малко, тези проблеми са само фрагменти от една по-голяма картина – новата Голяма игра за влияние в Индо-Пасифика, която се развива в контекста на трите основни стратегии – китайският „Морски път на коприната“, индийското „Действие на изток“ и „Ребалансирането на Азия“, подето от САЩ по време на втория мандат на Обама. Има принципна възможност и трите схеми да заработят в унисон, но това няма да е никак лесно, особено що се отнася до САЩ.

Игра на координация

Индия и Китай може и да се борят една срещу друга за политическо и икономическо надмощие в Индо-Пасифика, но и за двете държави ще е по-добре ако действат съвместно, чрез координирани политики, тъй като, бидейки съседи, техният икономически и политически успех се корени в задълбоченото развитие на връзките както помежду им, така и с останалите държави в региона. Към настоящия момент, и двете страни осъзнават, че една агресивна външна политика няма да донесе никакви плодове и вместо това, и Пекин и Ню Делхи залагат на по-деликатен подход.

Залозите са наистина високи. Търговия, енергетика и геостратегическите императиви са водещи в изграждането на индийските и китайски цели и амбиции. Иnдийският и Тихият океани са разделени от една от най-ключовите търговски зони в света – Малакския пролив. Днес, повече от половината трафик на стоки в контейнери и една трета от целия световен морски обмен минават през Индийския океан и, минавайки през тази ключова точка, достигат Южно Китайско море. За да разберем реалния размер на тези цифри, вземете под внимание факта, че около 2/3 от енергийните запаси на Южна Корея, близо 60% от енергийните доставки за Япония и 80% от вноса на суров петрол за Китай преминават по този морски маршрут. Междувременно, 75% от енергийните доставки на Индия идват през Индийския океан.

Текст: Морските търговски потоци в световен план и мястото на Малакския пролив (Strait of Malacca)

Китай отдавна се чувства притиснат от феномена, наричан от експертите по глобална стратегия „Малакската дилема“. Става дума за факта, че основния обмен между Пасифика и Индийския океан става през един единствен пролив и че за да може китайските кораби да достигат този пролив, те трябва да преминат през Южно Китайско море – раздробено на множество застъпващи се териториални водни зони, принадлежащи на страните в региона. Поради тази причина, през последното десетилетие, Китай се бори да подсигури достъпа си до основните морски маршрути, включително и чрез създаването на изкуствени острови, снабдени с пристанища и летища, разположени в Южно Китайско море. Друга мярка е създаването на „ексклузивна икономическа зона“, чийто териториален и правен обхват далеч надхвърля пределите, установени от международното право. От тази гледна точка, скорошното дръзко изявление на китайският вице адмирал Юан Юбай, че Южно Китайско море принадлежи на Китай изглежда логично – все пак това е единственият им път към Индийския океан.

Доста страници са изписани по темата за Южно Китайско море и неговото значение и с право. Но тази зона е само един елемент от сложния икономико-политически ребус на Индо-Пасифика.

Освен че се стреми да създаде маршрути през и около Малакския пролив, Китай води и активна икономическа политика чрез отпускане на изгодни заеми на Бангладеш, Пакистан, Мианмар (бирма) и Шри Ланка, които да се харчат за всякакви енергийни и инфраструктурни проекти от строежа на магистрали до до изграждането на електроцентрали и пристанища. Всички тези мерки са част от стратегията за изграждане на Морски път на коприната, чиято цел е да обвърже страните от Бенгалския залив и Индийския океан, като цяло, към китайската икономика. Втората задача е, да се изградят системи от паралелни търговски пътища, които да заобикалят Малакския пролив и да позволят на Китай един по-диверсифициран достъп до Индийския океан. Тази стратегия, обаче, е възпрепятствана от по-агресивната политика на Пекин в Южно Китайско море, която започна да плаши по-малките съседи на Китай и д аги насочва към сближаване с Индия, Япония и САЩ.

С нарастването на китайското налагане като регионален фактор, Индия също започна да се фокусира върху собствените си икономически нужди и изграждането на алтернативни маршрути за внос и износ на стоки, ресурси и инвестиции. През 2011г., морската търговия донася 41% от БВП на страната, като този процент се увеличава на 45% през 2015г. Днес, Индия внася около ¾ от своя суров петрол през Индийския океан. В Ню Делхи се боят, че Китай, разчитайки на съюза си с Пакистан, може да обкръжи Индия по суша и море. За индийските стратези, възможността Китай да използва морското си превъзходство за да разшири зоната на икономически ексклузивитет от Южно Китайско море до Персийския залив не изглежда никак далечна.

За да се бори с подобни домогвания, Индия, която до началото на 90-те години на XX век беше един от основните получатели на международно финансиране, започна на свой ред да отпуска средства към съседите си. През 2015г., страната има над 12 000 000 000$ заложени в директни кредити и десетки инвестиционни проекти извън границите си. Въпреки че индийските субсидии в региона са само малък дял съпоставени с китайските, Ню Делхи се надява да използва своето кредитиране, повишен търговски обмен, военна дипломация и културни връзки – т.нар. „Политика на Действие на изток“ (Act East Policy), да постигне по-добра възможност за влияние в Индо-Пасифика и контриране на китайското присъствие в тези води.

Надстрояването в Бангладеш

Надпреварата за Индийския океан започва в Бангладеш – страната, която в момента е втория най-голям получател на китайско субсидиране в региона. През последното десетилетие, 2/3 от китайските помощи са похарчени в транспортния сектор, тъй като, според Китай, нови пристанища и железопътни връзки от Китай към Бангладеш могат да послужат като средство за намаляване на икономическото значение на Малака за Пекин. Китай вече пхарчи значителни суми за да подобри пристанищната инфраструктура на Бангладеш – Пекин е основен спонсор на проекта „пристанище Читагонг“ и също така изрази съгласието си да финансира изграждането на дълбоководно пристанище ³ в Сонадия, което обаче беше блокирано след намесата на Индия, Япония и САЩ. В момента Китай търси начин за реализация на ново дълбоководно пристанище в Паира.

Освен китайски средства, Бангладеш е обект на стабилно финансиране и от индийска страна. Подобно на Китай, Индия също залага основно на инвестиции в транспортния сектор, който в Ню Делхи се смята за ключов при осъществяване на ПДИ.⁴ Индия вече отпусна 800 000 000$ под формата на кредит за изграждане на воден, ЖП и пътен транспорт и е отправила предложение за още 1 000 000 000$ за доразвиване на вече съществуващите и започване на нови проекти. Индия се включи и в наддаването за строеж на дълбоководно пристанище в Паира за да контрира влиянието на Китай.

Паралелно с тези действия, Ню Делхи се зае да сложи край на граничните спорове с Бангладеш в района на щата Дака. В хода на лятото, двете страни най-сетне достигнаха до споразумение по въпроса с множеството (над 150) анклава, съществуващи в граничната зона между двете страни. Този проблем представляваше сериозен препъни камък във взаимоотношенията между двете държави през последните 70 години. Подхождайки далеч по-премерено отколкото Китай по отношение на Южно Китайско море, правителството на Наренда Моди⁵ прие международния арбитраж по отношение преразпределението териториалните води между Индия и Бангладеш в Бенгалския залив. Според индийските управници, воденето на една по-добросъседска политика не само ще намали влиянието на Китай сред преките съседи на Субконтинента, но също така ще спомогне за разширяването на икономическия обмен с Южна Азия.

Борбата за Мианмар

Китай инвестира стабилно в съседа на Бангладеш – Мианмар. Пекин запазва приятелски отношения с военната хунта в Найпидо⁶, по време на десетилетията политическа изолация, в които военните бяха попаднали, с цел да създаде верен икономически и политически съюзник, който да предостави на Пекин достъп до бирманските суровини. От 1988 до 2013г., Китай финансира и помогна с изграждането на пристанища, язовири, газо- и нефтопроводи през цялата страна, предоставяйки по този начин 42% от всички външни инвестиции в Мианмар. Пристанището Кяокпю се превърна в крайъгълен камък на китайската политика в страната, предоставяйки ценен достъп по суша до Индийския океан. През 2013г., в Кяокпю започна строежа на тръбопровод, до Китай, през който Пекин трябва да започне да получава петрол още тази година.

Взаимоотношенията между Китай и военната хунта предизвикаха остра реакция в самата Бирма. Северната част от страната беше обхваната от анти-китайски протести, съчетани с прояви на насилие. Тези събития доведоха до известно забавяне на петролния проект и дадоха шанс на Индия да се включи в играта, чрез реализирането на собствен транспортен проект в Каладан, чиято цел е да свърже по море град Колката с бирманското пристанище Ситве и в последствие да спомогне за сухопътна връзка на Мианмар с индийския щат Мизорам. Пристанището Ситве има ключово значение в стратегията на Индия за свързване на целия източен бряг на Бенгалския залив с Източна Индия чрез система от водни и сухопътни трасета.

2009г., мост на границата между Китай и Мианмар, на който на двата езика се предупреждават хората да не преминават. Зад фасадата на приятелството, взаимоотношенията на Китай с неговия беден южен съсед са доста обтегнати.

Ходовете на Индия надхвърлиха икономическото сътрудничество. Възползвайки се от подписаната през 2014г. Спогодба за погранично съдействие, през юни 2015г., индийските спецчасти нанесоха удар срещу една от бунтовническите бази в Северен Мианмар. Акцията се оказа от сериозна полза за силите на Найпидо, които бяха разтеглени върху прекалено голям фронт, сражавайки се с паравоенни бунтовнически части в три други региона на страната. Преди това, през 2013г., Индия се съгласи да построи четири патрулни кораба за Мианмарската брегова охрана и да увеличи броя на бирманските офицери, които се обучават за сметка на Ню Делхи. В замяна, Мианмар, до тогава верен китайски съюзник, започна да се отдалечава от орбитата на Пекин. Първия удар срещу китайските интереси дойде със замразяването на проекта за язовира Митшоун на река Ираванди в следствие на засилената обществена опозиция и преструктурирането на хунтата през 2011г. Вторият проблем за Китай дойде през лятото на 2015г., когато Пекин разреши провеждането на активни военни учения по мианмарската граница, в хода на които се използваха и бойни муниции. Както и в други части на Индо-Пасифика, стратегическите загуби на Китай изведоха напред Индия,

Пакистан – без конкуренцията

От друга страна, Китай е явен победител в едно направление и това е Пакистан. Никой друг ход на Пекин не е предизвиквал толкова безпокойство в Ню Делхи, колкото процъфтяващия съюз с Исламабад. Китай щедро споснорира развитието на пристанище Гвадар, от където Пекин се надява да прехвърля петрол и газ от Арабско море, през Пакистан към неспокойната провинция Синдзян. Пристанището излезе 1 600 000 000$, но Китай успя да си избие парите, получавайки правото да го управлява за следващите 40 години. Това, обаче, е само капка в морето в сравнение с 46 000 000 000$, които Пекин ще инвестира в изграждането на дългия 2 000 мили икономически коридор, свързващ Гвадар с Китай посредством спорната област Кашмир. Паралелно с това се увеличи и морското сътрудничество между двете страни. Стигна се до там,ч е китайския боен флот бе допуснат на док в пристанището Карачи. Според определени източници, Пекин предвижда да предостави на Исламабад разрушители и други военни съдове през идните години.⁷ Това дава шанс на Китай да разпростира силата си към хинтерланда на Арабско море – зоната с най-сериозни залежи на петрол и газ в света.

За да не бъде тотално надиграна, Индия започна да финансира свой собствен проект за пристанище – в Иран. Това е част от стратегията за достъп до Афганистан и Централна Азия чрез заобикаляне на Пакистан. Подписаната през 2002 г. конвенция за пристанище Чахбехар беше замразена в хода на санкциите спрямо Иран през последните няколко години. Сега, когато по схемата П5+1 Иран получи сериозни облекчения и правото да развива своя мирна ядрена програма, се очаква проекта за пристанището да се развива с бурни темпове. Междувременно, Индия вече похарчи 100 000 000$ за строеж на път в Афганистан, който да се свързва с пристанище Чахбехар. Наскоро, Моди подписа споразумение за превръщането до 2016г. на две пристанищни стоянки в Чахбехар в терминали за контейнери. В допълнение, индийското правителство се съгласи да инвестира допълнителни 15 000 000 000$ в Иран, включително и за превръщането на Чахбехар в пълномащабно, дълбоководно пристанище. В замяна, Иран се съгласи да изнася газ за Индия на чувствително по-ниски цени. Ако или когато проекта Чахбехар стане реалност, Индия ще има шанса да отклони притока на газ и петрол от Централна Азия в южна посока, настрана от винаги гладните за енергийни източници пазари на западен Китай.

Страните, получаващи субсидии от Китай (розово), Индия (синьо) или и от двете (лилаво)

Борбата за Шри Ланка

Последен пример за противоборството между Китай и Индия допълнително изяснява природата на тяхното противопоставяне. По време на предишния кабинет, Индия отстъпи позиции в Шри Ланка за сметка на Китай, тъй като Пекин се съгласи да осигури дипломатическа и материална подкрепа на предходното шриланкско правителство в борбата им с Тамилските тигри. Подобна помощ беше нежелан дар от страна и на Индия и на Запада, тъй като съществуваше сериозна възможност за религиозно и етническо прочистване в следствие на продължилата четвърт век война. Подобни скрупули не тревожеха Пекин и в замяна на помощта, Китай получи правото да строи пристанище Хамбантота в южната част на острова, което, до края на тази година, ще се превърне в най-голямото пристанище в Южна Азия. Освен това, Китай започна да разработва проект за пристанище близо до Коломбо на стойност 1 400 000 000$. Спогодбата е с давност 99 години и предоставя на Китай юрисдикцията върху 50 акра земя. На практика, Китай трябваше да получи собствен град, подобен по статут на Хонг Конг. В допълнение към тези споразумения, правителството на Шри Ланка допусна китайски подводници да използват онази част от доковете на Коломбо, която е под надзора на китайски фирми, вместо основната пристанищна част, надзиравана от властите.

Но през февруари 2015г., Майтрипала Сирисена, новоизбраният президент на Шри Ланка направи рязка промяна в политическия курс. След като избра Индия като първа дестинация за своята международна дейност, новият президент подписа широк набор от споразумения със своята северна съседка, включително и в сферата на ядрената енергетика. Сирисена също така замрази проекта за пристанище край Коломбмо, въпреки че Пекин използва всички възможни средства за да го рестартира. Междувременно, премиерът на Индия – Моди, не остана бездеен и посети Шри Ланка – първата визита на индийски премиер в страната за последните 28 години. В хода на срещите, премиерът Моди подписа нови споразумения за икономическо и военно съдействие, свързани с инвестирането на 318 000 000$ от страна на Индия в ЖП мрежата на острова, както и в изграждането на съвместни проекти за добив на руда и нефт на територията на Шри Ланка. В допълнение, двете страни се съгласиха за организиране на съвместна военноморска част за защита на търговията в Индийския океан.

Време за Игра

Вместо да изпадне в състояние на изолация заради агресивната китайска външна политика, Индия се зае да съживи своите икономически и политически връзки със страните от Персийския залив до Южни Китайско море. Същевременно, Ню Делхи директно отправи предизвикателство към Пекин, намесвайки се в ключови точки, които до скоро се смятаха твърдо в китайската сфера на влияние. По време на реч пред парламента на Шри Ланка, премиерът на Индия Моди заяви, че добросъседството се основава на свободния достъп на идеи, технологии, стоки и хора между държавите в региона. Тази визия съвпада напълно с идеите на САЩ за Южна Азия и двете страни утвърдиха позициите си с подписването на Съвместната Стратегия за Азиатско-тихоокеанския регион и Индийския океан през януари, отразена и в последвалата „Азиатско-тихоокееанска стратегия“, публикувана от Департамента по Отбраната, която е в относителен унисон с индийското ПДИ.

Индийските теоретици и специалисти с анаясно, че малките държави в региона ще приемат с лекота китайските субсидий, с чиито финансови измерения Индия все още не може да се мери. От една страна, Ню Делхи ще загуби част от влиянието си в тези държави, но от друга, развитието им, субсидирано от Китай ще подпомогне и самата Индия, граничеща с някои от най-неразвитите в инфраструктурно отношение страни в света. Важен елемент от индийската стратегия е факта, че Субконтинента споделя до голяма степен етническа и културна близост с много от съседите си – коз, който липсва в политическия инвентар на Китай.

Икономическите проекти на Китай (червено) и Индия (синьо) в Южна Азия.

Териториалните води между Индийския океан и оспорваните острови Спратли в Южно Китайско море се превръщат във фронтова линия на нова Голяма игра, която скоро ще обхване целия Азиатско-тихоокеански регион. Тази Игра ще бъде доста по-сложна от противоборството между Русия и Великобритания през XIX век. Фронтовете няма да са нито ясно откроени, нито непроходими. Вместо това, бойните кораби ще се разминават с петролни танкери и търговски фрегати докато великите сили се опитат да постигнат някакво равновесие по протежение на морските пътища. Печалбите от тази надпревара ще са доста по-значителни, но самото състезание между Индия и Китай ще е далеч по-трудно за контрол.

Двата азиатски колоса ще продължат да се въоръжават с цел да опазят своите политически и икономически интереси в региона. През 2013 и 2014г., Индия беше най-големия вносител на оръжия в света, докато Китай заемаше третото място през 2013г. и четвъртото през миналата година. Този модел се повтаря и в Индо-Пасифика като цяло – 12 от 15-те най-големи вносителя на оръжие в света са разположени именно в този регион. Това, само по себе си ен означава, че Ню Делхи и Пекин се готвят за война. Напротив – изострената икономическа война се отразява добре на региона, който попива както китайски, така и индийски средства в грамадни мащаби. Това развитие на инфраструктурата и взаимоотношенията работи и в полза на Индия и Китай. Въпреки това, запазването на растежа и мира ще изисква внимателен подход и прецизно балансиране в политическите и икономически интереси на двете основни сили в региона.

Индия и Китай съпоставени

Забележка:

През последните няколко месеца, Китай стана жертва на спукването на гигантски „балон“, който предизвика своеобразен колапс на стоковите борси в страната и ликвидира над 13 000 000 000$ под формата на различни финансови активи. Това несъмнено ще доведе до известно забавяне на активната икономическа политика на Китай по отношение на съседите.

Същевременно, сред въоръжените сили на страната тече цялостна реформа, свързана не само с подмяната на военна техника, но и цялостно модернизиране на военните доктрини, чрез което се търси тактическо и стратегическо осъвременяване на армията и флота, което трябва да допълни заплануваните мащабни инвестиции в разширен океански флот и въвеждане на нови поколения сухопътна и военно-въздушна техника.

Не на последно място, администрацията на Си Дзинпин насочи немалка част от своята административна енергия към борба с вътрешнопартийните проблеми на страната, свързани най-вече с нивата на корупция по високите етажи на властта. Целта на Си Дзинпин е едно ревитализиране на „строят“ чрез широкомащабни промени както в бюрокрацията, така и в самите принципи на които се базира страната. Този процес е закономерен в контекста на цялостното развитие на страната, в която идването на всяко ново поколение партийни дейци би следвало да носи качествени изменения в състоянието на държавата на всички нива.

Тепърва предстои да се види как тези финансови, икономически и административни предизвикателства ще се отразят на стабилността и увереността на китайската външна политика, особено по отношение на Южно Китайско море, където споровете със САЩ продължават и в момента.

Превод, бележки и Забележка: Александър Стоянов

Източник: Foreign Affairs

Статията е публикувана в Брой 15 на Списание „Военна История“