ДЕСЕТ МИТА ОТ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ


Преди да преминем към същност  на статията, бих искал да обясня защо заглавието дублира името на популярна книга на популярен историк. Истината е проста – защото в България, единственият начин да „продаваш” историята е като я превърнеш в сензация. Божидар Димитров добре е осъзнал тази формула и именно поради тази причина той е най-популярният историк в България. Защото, за едно общество, смазано от социалната среда, оставено без реален политически избор и обезверено от съвремието си, няма нищо по-лесно от това, да възприема една фалшифицирана историческа „истина”.

А сега по темата. България притежава една от най-богатите, славни и трагични „истории” в Европа. Ние, българите, имаме безброй поводи да се гордеем с миналото на народа си, истински, неподправени поводи. Въпреки това, от десетилетия насам, е модерно да се гордеем не с тях, а с разни изфантазирани, поукрасени епизоди, чиято реална стойност съвсем не съответства на влаганата емоция. Следващите редове ще се опитат да развенчаят някои от историческите химери, които тегнат над народопсихологията на съвременния българин.

I. Прабългарският календар – признат от ЮНЕСКО

Митът: Прабългарският календар е смятан от ЮНЕСКО за най-точният и стар в света.

Истината: Не съществува официален документ от ЮНЕСКО който да посочва подобно нещо. Организацията признава определени обекти в България за част от световното наследство, но „календарът” не е сред тях. За щастие на всички ни, в профила на България в сайта на ЮНЕСКО има пълен списък с всички нормативни документи, касаещи страната ни, както и списък на обектите, които попадат в категорията за културно наследство. Всеки може да провери сам, като данните включват всички документи от 1959г., когато страната ни става член на организацията. Всички места, на които ще откриете твърдението за ЮНЕСКО и най-стария и точен календар, не се позовават на никакъв реален източник. Темата с календара не се изчерпва до тук. Истината е, че прабългарският календар е просто една хипотеза, базирана на употребата на няколко старобългарски думи в Именника на Българските ханове (където никъде не пише думата „хан”, а владетелите се наричат князе). Фактът, че историците по инерция са решили да приравнят тези дванадесет думи с китайския цикличен календар се базира на погрешната теза за тюркския произход на българите – теза, опровергана с поредица от анализи на ДНК през последните 20 години. Истината е, че ние нямаме никакви сигурни доказателства за календарната система на древните българи, нито че тя е отчитала движението на звездите по корубата на костенурка, както може да срещнете на някои места.

II. Славянската държава

Митът: Българската държава е била славянска, управлявана от тюрки, постепенно претопени и забравени сред славянското море.

Истината: Когато през 680г., Аспарух (нарочно не използвам титлата хан, защото той самият не я е използвал) преминава Дунав, неговата България вече съществува от поне 15 години. Смята се, че хазарите ликвидират Старата Велика България около 660г. Ако вярваме на мита, през следващите 20 години, Аспарух и неговата част от българите се „скитали” през огромното разстояние от …560 километра ( пътят от р. Дон до р. Дунав), докато най-сетне достигнали Онгъла… Дори да приемем, че изминавали по пет километра на ден, хората на Аспарух са се добрали до Бесарабия за около 100-200 дни. Какво ли са правили през останалите 7,100-7,200 дни? Но както и да е. Накратко – Аспарух организира своята държава като пряко продължение на старата, а настаняването в Бесарабия му дава шанс да праща набези срещу Византия. След като се справя с арабите в края на 70-те години на VII век, Константин IV решава да отстрани и другия проблем по границите си – българите. Армията му е разбита, а Аспарух взема съдбовно решение – да измести центъра на държавата си южно от Дунав и завинаги да свърже съдбата на народа си с таи, смея да твърдя, най-красива земя на света. Но какво заварва тук? Славяни със сигурност, но далеч не само те. Всички по-големи градове са доминирани от пред-славянското население на провинциите Тракия и Мизия – траки и гърци. Има също така готи, а в Родопите и Странджа живеят потомци на келтите, дошли тук през III век пр. Хр. (от там и гайдите). Славяните вероятно съставляват значителна част от населението преди идването на Аспарух, но особено след българското заселване, техния етнически елемент определено не е доминиращ в новата държава, която бързо се превръща в мулти-етническа, което й дава изключителни способности за адаптиране в сложната политическа обстановка в региона. Този мултикултурализъм ще спомогне и за лесното присъединяване на земите на днешна Румъния и източна Унгария по времето на Крум.


III
. Кирил и Методи са създали азбуката специално за българите

Митът: Според популярният мит, Светите Братя разработват „славянската” писменост специално за българите.

Истината: Солунските братя били изключително ценни духовни лица и агенти (в най-положителния възможен смисъл на думата) на Византия, натоварени с поредица от дипломатически и културни мисии в полза на ромейската държава. Една от тези мисии е свързана с покръстването на Великоморавия и привличането на тази могъща, централноевропейска държава в сферата на влияние на Византия. За целта, братята разработват писмена система, популярна днес като глаголица, която е изключително предназначена за западно-славянските езици, като например чешкия, словенския и хърватския. Когато мисията се проваля и Св. Седмочисленици идват в България, глаголицата бързо се доказва като неефективна за езика, говорен от хората тук. За целта, в Преславската школа се разработва нова писменост, комбинирайки добре познатата на местното население гръцка азбука с определени букви от латиницата и доизмисляйки нови символи за онези звуци, които отсъствали в двете класически, християнски писмени системи – носовки, „ж”, „щ” и т.н. Именно тази кирилица е азбуката, която ние ползваме днес. Глаголицата била възприета от хърватите, вероятно по времето на Борис I или Симеон I и останала в активна употреба там и в Босна до края на Средновековието.

IV. Евреите са виновни за падането на България под османска власт

Митът: Евреите предават България и отварят вратите на крепостите за османците.

Истината: Падането на България под османска власт е сложен процес, повлиян от вътрешни, външни и дори случайни фактори. Първо е чумата и спада на населението с около 40-50%. Следват поредица климатични сътресения, социални брожения (следствие от преживените болести, лоши реколти и т.н.), разпадането на централната власт и поделянето на държавата на части. Често се подценява и колко силни всъщност са османците, колко големи са армиите им и колко качествени са пълководците, които ги водят. Да не забравяме и за големия брой местни велможи, които доброволно минават на османска страна като Крали Марко, например. Всъщност, по нашите земи се заселва голям брой евреи след падането на България под османска власт, привлечени от религиозната свобода и възможността за свободна търговия.

V. България е била под Робство

Митът: Пет века българите са били под турско Робство (главното Р е нарочно)

Истината: През 1395г., с падането на Никопол, османците завладяват Търновското царство, през 1418 или 1420г., е ликвидирана и на Видинската държава. С това, на Второто Българско царство се слага край и започва османският период от българската история. Но Робство ли е правилния термин за този петвековен отрязък? Българите в Османската империя са били по-ниска категория население бидейки християни в мюсюлманска държава, НО, това не ги прави автоматично роби. Противно на ясно изразения робски статут, който наблюдаваме в плантациите на Америките по същото време, българите са имали право на собственост, на икономическа инициатива, плащали са данъци, имали са право да получават обучение, а не малка част от тях са се ползвали с определени административни и икономически привилегии, включително и правото за носене на оръжие. Терминът Робство е въведен през Възраждането от онези кръгове от българския народ, които разбират необходимостта от политическа независимост. Тези Възрожденци, както ги наричаме днес, осъзнават простата истина, че българите, като цяло, не са достатъчно мотивирани да потърсят свободата си. Ето защо в характерната за епохата романтична реторика, нашите будители използват силния изказ като средство за подбуждане и пробуждане на населението, а публицистите ни се стремят да създават остри статии в емигрантския печат в полза на каузата за свобода и независимост. Поредицата перипетии и общата национална неудовлетвореност след 1878 г., водят до продължаването на този термин като актуален в политическия и социален език на епохата, особено с оглед съдбата на Македония. Националните Катастрофи заменят турското със сръбско и гръцко „робство“, а днес обичаме да говорим и за съветско такова. Въобще, вместо да скъсаме оковите, ние допълнително затягаме нови пранги около себе си. В крайна сметка, Османска власт или владичество са далеч по-правилен начин за описване на периода. А иначе, всеки човек, който иска да възприема предците си, като оковани, пречупени вещи, без право на воля и глас – нека. Поробете предците си така, както османците не успяха…

VI. Кръвният данък е обезкървил българския народ

Митът: Събирането на кръвния данък е обезкървило народа ни и е довело до колапс на раждаемостта и естествения приръст.

Истината: Девширме-то или Кръвният данък, е административен механизъм за попълване на редовната османска армия, въведен в края на XIV век от първия велик везир на Османския султанат – Карахалил Чандърлъ паша. Редовните вземания на християнски младежи започват от края на управлението на Мехемед I (1420 г.) и продължават до около 1630 г., когато корпусът започва да се попълва на базата, почти изцяло, на мюсюлмани, постъпващи в Оджака с връзки. Вземания на християни съществуват, но са спорадични, като за последен път, 100 деца от Балканите са събрани през 1703 г., след което данъкът е отменен. През 1826 г., еничарският корпус е физически ликвидиран по заповед на Махмуд II. Когато това става, в него няма нито един боец, взет от българско семейство. Около Кръвният данък има три мита – първо в обема на събираните деца, второ – в тяхната възраст и трето – в честотата на взиманията. Има и още един важен момент, който често не се споменава в дебатите по темата – деца не се взимат само от българските земи, а също така от Босна, Албания, Сърбия и Гърция. Наборите се правели по веднъж на 5-7 години, като всеки от тях включвал между 3 и 6,000 деца общо, събирани на групи от по 100-150 по санджаци. Веднъж събрали деца от определена област, властите не повтарят взимането при следващ набор. Т.е. Ако през 1450г., например, от Мизия са събирани деца, при следващия набор (1455-7г.), отрядите за набиране не ходят в Мизия. Т.е. Между два набора от една и съща област минават поне 10-14 години, а е възможно да се натрупат повече. Това се прави с цел да не се обезкърви населението, да се запази процента на данъкоплатците (християните плащат повече данъци) и да се гарантира, че при следващ набор ще има изобилия от момчета, сред които да се избира по строгите регулации – ръст, тегло, физически качества, красота, ум, определени социални ограничения (сираци, единствени синове и т.н.). При всяко положение, не повече от 1/5 от всички вземани деца в корпуса са били българчета. Дори да приемем че средно на година империята е събирала по 1,000 деца (което е завишено), имаме 200 българчета (максимум) на година или около 40,000 за целия период на активно набиране. Същи брой деца загиват сега, всяка година, при ПТП в България. Около 150,000 българи умират само за 6 години между 1912 и 1918 г. Въпреки това, не тези неща, както знаем, обезкървяват народа ни. Проблемът с българите в османската империя, що се касае до демографията, са няколкото изселнически вълни през XVIII и XIX век, в рамките на които между 1 и 2 милиона българи напускат нашите земи за да се заселят в Банат, Бесарабия и Украйна. След време част от тези хора се завръщат обратно по родните си земи, но мнозина остават и потомците им или се сливат с местното население, или запазват самосъзнанието си и до днес. Въпреки това, в рамките на тези 500 години, населението на българските земи се увеличава между два или три пъти (от 1-1,8 милиона през 1400 г. до около 4 милиона през 1878 г.). За сравнение, със същия процент се увеличава и населението на Франция , което през 1400 г. е около 16,6 милиона, а през 1876г. е 38 милиона. Нашите учени често обичат да се позовават на Англия, която от 2,5 милиона през 1400 г. нараства на 21 милиона през 1871-ва, но не се отчита, че до 1801 г., населението на Острова е едва 7 милиона, след което се увеличава тройно за 70 години поради редица причини. Подобни сравнения са некоректни и от гледна точка на териториалния размер на страните в Западна Европа, факта че са колониални империи, както и значителните социални и икономически свободи на местното население, което, все пак, обитава своя собствена държава. Но дори и така, съпоставено с държава, с размерите на България, съотношението се запазва. Нидерландия (или нейните територии, тъй като тя не съществува през XIVв.) има население от 800,000 през 1400 г. През 1850 г., то е около 3 милиона. Ясните примери показват, че въпреки всички социални, политически и икономически негативи, българското население успява да нараства (сравнително добре предвид обстоятелствата) в рамките на чужда държава, която го третира като основен източник на значителен брой данъчни постъпления.

VII. Победена държава, непобедена армия

Митът: След освобождението, българската армия не е губила сражения.

Истината: Първото голямо поражение (българите са победени от сърбите при Брезник през 1885 г.) на българската армия идва през декември, 1912г., когато при Чаталджа оманците успяват да разбият нашето настъпление и да принудят Първа и Трета армии да се окопаят на позиция. В последствие, през Междусъюзническата война, гърците и сърбите записват поредица от победи, макар и не колосални по мащаб срещу отслабената, уморена и деморализирана българска армия. В хода на Първата Световна война, БА е побеждавана в локални боеве от Антантата в Македония, а в последствие и победена при Добро поле.

VIII. Подарената свобода

Митът: Русия ни подарява свободата

Истината: 15-20,000 българи умират в хода на Освободителната война. Около 50,000 участват дейно в хода на бойните действия, било с оръжие в ръка или като помощни части, снабдители, преводачи, планински водачи и т.н. Само Опълченците са над 12,000. Година по-рано, в хода на Априлското въстание, над 30,000 българи са избити.

IX. Клането при Дойран

Митът: Българите разбиват грамадна английска армия, убивайки над 70,000 души срещу само 500 убити наши. Най-голямото поражение в историята на Англия.

Истината: В битката, прославила ген. Владимир Вазов, Съюзниците губят 7,000 убити и ранени, а българите – 2,500. Англия е понасяла далеч по-големи поражения в историята си от това.

X. Свалете знамената, минава героят от Дойран

Митът: Великобритания оказва уникални почести на ген. Вазов заради победата му при Дойран.

Истината: Генерал Владимир Вазов действително получава почест със сваляне на знамена, както е по протокол, но този жест се полага на представителите на още 11 военни делегации, присъствали на церемонията заедно с българите. Това, разбира се, не означава, че ген. Вазов не е бил уважаван противник от гледна точка на англичаните.


Comments are disabled.

%d bloggers like this: