Битката при Лозенград

В началото на Балканската война, османците построяват своите позиции в Тракия на базата на две опорни точки – крепостите Одрин и Лозенград, около които се базира разположението на отделните корпуси. Първи (20,000 войници) и трети (38,00 бойци) корпуси, командвани от Джавид паша и Махмуд Мухтар паша заемат позиции около Лозенград, докато около Одрин се разполагат силите на Шевкет Тургут паша (14,000 войници, втори корпус) и Ахмед Абук Паша (20,000, четвърти корпус). Отделно от тях, около Кърджали действа специалния Кърджалийски отряд на Явер паша, който трябва да поддържа фланга на Одрин и да задържи линията на комуникации между двете османски армии на Балканите.

Стратегията заложена от генерал Фичев е базирана на атаката. Фичев е наясно, че османците трябва да бъдат отхвърлени към Галиполи и Цариград максимално бързо, за да не им се позволи да прехвърлят и разгърнат подкрепленията, които империята неминуемо ще вдигне на крак в Анадола. Както вече отбелязахме, идеята на българската офанзива е да прикове Одрин с Втора армия, докато първа армия притисне османските сили фронтално. Трета армия е скритият коз на Фичев. Генерал Димитриев трябва да използва движението на Първа армия като параван, да прехвърли силите си в отстъп от тези на Кутинчев и в решителния момент да нанесат флангови удар, разбивайки османските сили и отрязвайки пътя им за отстъпление към Цариград.

Родопския и Хасковският отряд трябва да настъпят на юг, да овладеят Беломорието и да прекъснат връзките между Тракия и Македония, след което да поемат на изток и да подсилят офанзивата в тракийския фронт. Движението на Трета армия се прикрива и от Конната дивизия на Назълмов, която едновременно разузнава и заблуждава противниковите сили. Уловката е, че Димитриев ще трябва да придвижи силите си през мъчнопроходимите възвишения на Странджа – подвиг, който османците едва ли очакват. В много отношения, движението на Трета армия напомня като ефект операцията на Клайст в Ардените през 1940г.¹ Резултатът е, повече или по-малко, подобен.

Османската империя обявява мобилизация на 24 септември, последване ден по-късно от България. Според предварителните договорки, България ще изчака войната да бъде открита от Черна Гора, което и се случва на 8-ми октомври. Десет дни по-късно, българските сили са вече на изходните си позиции, изчакващи последен възможен вариант за мирно решаване на конфликта чрез ясен османски ангажимент за реформи в Македония. Ултиматума на балканските съюзници е отхвърлен от Истанбул и на 18-ти октомври Османската империя обявява война на България и Сърбия.

Османската армия, позиционирана по линията Лозенград-Одрин решава да вземе инициативата, следвайки заповедите на военния министър Назъм Паша. На 21-ви октомври, Абдулах паша дава заповед за атака срещу предполагаемата насока на българското настъпление. Целта на турците е да задържат настъплението на българите и чрез флангови атаки да притиснат напредващите на тесен , както османците смятат, фронт противникови сили. Този план се корени на две погрешни схващания – първото е, че българите са заделили поне половината си сили за атака в Македония; второто – че армията ще напредва само по равнинния терен на Тракия, ограничавана по фланговете от Марица и Одрин от една страна и Странджа от друга. Единственото правилно предположение на щаба в Истанбул е, че българската офанзива няма да се забави при Одрин. Част от османските военни горят от нетърпение да изпробват реформираната си армия в действие. Освен това, за турците е повече от ясно, че разпилените сили в Македония няма как да окажат сериозно въздействие на хода на войната. Победата трябва да бъде грабната в Тракия.

Източният театър на Първата Балканска война

От срещуположната страна, българския генерален щаб е принуден от една страна да се бори с еуфорията, овладяла българите в контекста на започналата война и от друга да се стреми да подхожда изключително предпазливо към „вековния враг“, чиято армия наскоро е модернизирана и чийто силни страни тепърва би следвало да се разкрият. Михаил Савов е самоуверен в победата и уверява Фердинанд, че за провал не може да става и дума. Иван Фичев не е така убеден и посвещава доста внимание на разработването на план за стратегическо изтегляне в случай на османски успех в първата битка. Разглеждат се варианти за изтегляне на линията Ямбол-Елхово, където да се чака намеса на Великите Сили. Повече от ясно е, че генерал Фичев предпочита да гледа песимистично на нещата и да търси вариант за приятна изненада, отколкото да се отдаде на пожелателно мислене и военни химери. Тогавашната ситуация подкрепя доводите на Фичев и би било погрешно, знаейки това, което знаем днес, да го съдим за „пораженческите“ му съждения.

Когато за Великите Сили става ясно, че войната е неизбежна, на Големите им остава само да изпратят наблюдатели и експерти на терен, които да опишат и анализират това, което ще се случи на бойните полета. Сблъсък между османци и българи се очаква с голям интерес – това е ключовият полуфинал, за който днес биха се избивали букмейкърите в цял свят.

На 22-ри октомври, двете армии се срещат в полетата край Лозенград. Този момент е чакан отдавна от българите и това проличава в начина, по който те се хвърлят в боя. Сраженията започват следобеда, когато части от Първа армия отхвърлят анемичен османски излаз от Одрин и успяват да се вклинят между крепостта и 1-ви корпус на Източната армия. Междувременно, Втора армия започва да затяга хватката си около ключовата одринска крепост и по този начин изважда около 50-60 000 османски войници от уравнението. Първа армия продължава настъплението си срещу основните османски сили, докато Трета Армия подема своята обходна флангова маневра, прицелвайки се в Лозенград, крепостта, за която германският генерал фон дер Голц щедро заявява, че може да задържи германската армия за три месеца. Тези думи, разбира се, не бива да се вземат твърде на сериозно, с оглед на факта, че именно Голц е човекът, който е надзиравал създаването на укрепителните линии в Тракия и който би следвало да е отговорен до някаква степен за състоянието на крепостите там. Всъщност, двата най-ключови форта на Лозенград имат общо 4 оръдия.

През нощта на 22-ри октомври, генерал Димитриев заповядва настъпление на Трета армия, залагайки на любимия български прийом – нощните боеве. Отделни части на армията достигат в критична близост до Лозенград, но заповедта за масиран бараж с полева артилерия заблуждава българите, че в Лозенград има значително количества оръдия и Димитриев предпочита да изчака и да концентрира сили за по-сериозен щурм. Едно доразвиване на атаката на 22-ри би довело до директното падане на крепостта, чийто гарнизон остава относително объркан и всъщност напуска града на следващия ден. Това би довело до по-бързо и решително настъпление на Трета армия, която би излязла в тил на основните османски сили. За съжаление, българите предпочитат да не подценяват противниковата отбрана. Първият шанс за светкавичен пробив е изпуснат, но това личи единствено и само от разстояние на времето.

Привечер на 23-ти, използвайки прикритието на мрака, последните части на лозенградският гарнизон напускат крепостта. Остават само малцина артилеристи, които продължават да водят стрелба за отвличане на вниманието. Междувременно, Първа армия взима решителен превес над противника. Поредица от добре проведени артилерийски подготовки, комбинирани с убийствена атака „на нож“ изтласкват все по-деморализираните османски сили назад. Боевете при Гечкенли, Селиоглу, Ескиполис, Петра, Ереклер и Раклица се водят с ожесточение и решителност от българите, които отбиват османското настъпление и преминават в контраатака. На следващият ден (23-ти), се създава опасна възможност за вклиняване на част от османския фронт между Първа и Трета армия. Атаката на турската дивизия е поета и блокирана от 4-та дивизия и 5-та дивизия, подсилени с една „шопска“ бригада от дивизията на ген. Тошев. В последствие, ген. Димитриев лично повежда една дружина от 15-ти ломски полк – атака, която окончателно стабилизира българската позиция. Успешните действия на преславци продължават до края на деня. Четвърта дивизия разгромява последователно три османски съединения, след което изтласква врага до сами Лозенград, спирайки настъплението си извън обсега на крепостната артилерия.

На сутринта на 24-ти, силите на Димитриев щурмуват Лозенград, заварвайки крепостта напълно празна от към бранители. Няколко часа по-късно, цялата османска линия колабира и преминава в безредно настъпление. Кутинчев води силите си в тактическо настъпление, проведено и от предните части на Димитриев. Заповедите на генералния щаб, обаче, са категорични – врага да се изтласка, но да не се преследва. Предпазливостта на Фичев взема връх над настоятелните молби² на Радко Димитриев, който признава, че войниците му са изтощени, но са напълно готови да се втурнат след врага. Генерал Фичев, който все още не е наясно, че разполага с повече войници от противника, се бои, че едно прибързано настъпление може да се натъкне на добре поставена османска засада. Победата, смята Фичев, е достатъчно решителна и в този мащаб. Не бива да пропускаме и факта, че Димитриев, съчетава обвиненията в липса на решителност по отношение на щаба, с провеждане на безсмислен и времегубещ военен парад на V-та дивизия по улиците на Лозенград. Опонентите му, които подигравателно го наричат „Наполеончето“, няма да пропуснат да изтъкват този факт.

Междувременно, османците бягат презглава, изоставяйки оръжия, провизии и артилерия по пътя си. Отчаяният Махмуд Мухтар паша ще заяви, макар и пресилено, че „военната история не познава друг случай, в който армия да избяга така, подгонена само от лошото време, калните пътища, без дори да бъдат преследвани от враговете“. Османският генерал заявява, че българско настъпление в този миг, би обрекло турската армия на тотален колапс. Това, разбира се, са оценки, дадени месеци по-късно, в безопасността на личната квартира на пашата. През октомври, 1912г., сред калта и коловозите на окървавена Тракия, никой не е можел да знае как биха се развили събитията. Българите печелят ценна и решителна победа, но на висока цена – 1,711 убити и изчезнали и над 4,000 ранени, докато османците дават общо не повече от 2,000 убити и ранени (като вероятно става дума за около 1,500). Използваната от българите френска тактика за фронтален щурм, постига своя замисъл, но дава първи индикации за пълния й провал в хода на Първата Световна война. Въпреки загубите, българското командване остава уверено, че именно това е начинът да се печелят сраженията с врага.

ИЗТОЧНИК: А. Стоянов, „Балканските войни на българската армия“, Милениум, София,2015г.