ТЕКСТ: Юлиян Недев
Феликс фон Люкнер (1881-1966г.)
През ПСВ ерата на платноходните вече е в миналото, но един такъв кораб намира идеалния за себе си капитан, който постига невероятни успехи далеч по-подходящи за някой роман за пирати от карибския басейн, изглеждащи отживелица дори и в началото на XХ век. Корабът е „Морският орел“, а капитанът Феликс фон Люкнер.
Платноходът е построен в Глазгоу през 1888 г. и оригинално носи името „Проливът Балмаха“, има три мачти върху железен корпус с дължина 75 м. Продаден е на американска компания за памук и в началото на войната пътува между Ню Йорк и Архангелск под неутрален американски флаг доставяйки стоки за руските военни нужди начело с шотландеца капитан Скот. През юни 1915 г. английски патрул спира „Балмаха“ близо до норвежкия бряг по подозрения в контрабанда. Британския капитан нарежда на Скот да се върне към о. Ъркни за инспекция и оставя на борда на платнохода 6 моряци начело с офицер. Самонадеяният английски офицер нарежда американския флаг да бъде свален и заменен с британски въпреки протестите на Скот, който осъзнава, че това ще превърне кораба му във военна цел. Шотландецът скоро се оказва прав, когато към него се приближава немската подводница У-36 командвана от капитан Ернс Греф. „Балмаха“ е инспектирана за втори път и на борда и остава немски офицер, който задава нов курс към Куксхафен. Малко преди това британските моряци и командира им се скриват в трюма, а американските моряци подразнени от по-раншната им намеса ги заключват. В Куксхафен Скот предава англичаните на германците в замяна на което той и екипажа му получават безпрепятствен достъп до неутрална територия. „Балмаха“ обаче остава в немски ръце, сдобива се с 2 скрити 105 мм оръдия, малък спомагателен дизелов двигател и ново име „Морски орел“.
Капитан на „Морският орел“ става Феликс фон Люкнер – буен офицер с висок ръст и огромна физическа сила наред със старо благородническо име с богата история (правнук е на бавареца Николас фон Люкнер, който става маршал на Франция по време на Революцията). Добре известно е че Бавария няма достъп до море и избора на кариера на морски офицер е доста нетипична особено с дългите традиции на люкнерите в кавалерията, но Феликс определено предпочита платната пред конете и едва на 13 година бяга от къщи с обещанието да се завърне в „имперска военноморска униформа окичена с медали или никога“. Първата му морска служба на руския „Ниобе“ пътуващ между Хамбург и Австралия за малко не се оказва и последната. Люкнер пада зад борда, а капитана отказва да спусне спасителна лодка за да не рискува и други моряци, но преосмисля позицията си след като първият му помошник го заплашва с харпун. Докато помощта дойде Феликс се държи над водата за един албатрос неразумно сбъркал го за плячка. След акостирането на „Ниобе“ в Австралия той изоставя кораба и през следващите 7 години се занимава с какво ли не – включва се в „Армията на спасението“, работи като помощник на фар докато не е заловен в хотелската си стая с дъщерята на хотелиера, става за кратко ловец на кенгурута, работи в цирк където става добър фокусник, има кратка кариера на професионален боксьор, отново става моряк този път на риболовен кораб, което го отвежда в Мексико, където става гвардеец в гвардията на президента Диаз, работи за железопътна компания, държи таверна, става барман, арестуван е в Чили по подозрения, че краде прасета. Вече пълнолетен на 20 години се завръща в Германия и се записва във военоморското кадетско училище, кандидатствайки с името на свой приятел. Най-сетне през 1912 г. мечтата му да стане имперски морски офицер се сбъдва когато е викнат на служба на канонерката „Пантера“. След избухването не война участва в битката при Хелиголанд, а при Ютланд командва една от кулите на бойния кораб „Кронпринц Вилхелм“.
Легендарните му успехи идват през 1916 г., когато е назначен за капитан на трофейния платноход „Морският орел“. Люкнер отплава с „Морския орел“ от Германия на 21 декември 1916 г. замаскиран като норвежки търговски кораб за да премине успешно британската блокада. Целият му екипаж е подбран специално от моряци говорещи норвежки за повече достоверност. Това решение се оказва правилно само четири дни по-късно когато „Морския орел“ е спрян за проверка от въоръжения английски търговски параход „Авенджър“. Англичаните изпращат войници на борда на немския платноход, но никой от тях не говори норвежки и те не успяват да разкрият измамата. Нещо повече немците разиграват малък етюд – един от офицерите преоблечен в женски дрехи изиграва ролята на жена на Люкнер симулирайки силен зъбобол. Тетрото свършва работа британския офицер се разсейва и не след дълго се оттегля на кораба си. Блокадата е пробита.
Две седмици по-късно на 9 януари „Морския орел“ намира първата си плячка – 3268-тонния параход „Гладис Роял“. Люкнер подава сигнал запитвайки за времето, английският кораб се приближава да отговори и когато вече е твърде късно на немския платноход се издига бойно знаме последвано от три оръдейни предупредителни изстрела достатъчни да принудят „Гладис Роял“ да се предаде. Британският екипаж е взет в плен, а параходът и товарът му от въглища отива на дъното на морето.
На следващият ден още един параход става жертва на Люкнер. „Лънди исланд“ превозващ захар от Мадагаскар отказва да се подчини на заповедта да се предаде и след кратко преследване получава четири попадения в кърмата си. Екипажът му без жертви напуска кораба със спасителни лодки, а капитанът Банистър остава на борда на „Лънди“. Причината за упоритостта на англичанина става ясна след като е пленен от немската абордажна група. Банистър е бил пленяван неотдавна от друг германски кораб и е нарушил офицерската си дума (парола), че ще се оттегли от капитанския си пост до края на войната. Съдбата обаче му е отредила друго и той с екипажа си отива в килия в трюмовете на „Морския орел“, а „Лънди“ на дъното на морето.
На 21 януари е пленен и потопен френския 2199 тонен тримачтов платноход „Шарл Гуно“, чиито товар от царевица може и да не е толкова ценен, но дневникът на френския капитан изрядно попълнен с имената и курса на всички кораби които е срещнал по пътя си е безценна плячка за „пиратите“.
На 24 януари канадската шхуна „Пърс“ е пленена и потопена – лош завършек на медения месец за канадския капитан и младата му съпруга.
Дотук успехите на Люкнер са доста тривиални – малко въглища, царевица и провалено околосветско пътешествие едва ли могат да натежат много във войната. Следващата плячка обаче има далеч по-голяма стратегическа стойност. Четиримачтовият френски 3071-тонен „Антонин“ превозващ чилийска сол (содиев нитрат използван освен за тор и за направата на барут) е настигнат и потопен по досегашната процедура на 3 февруари, последван на 9-ти от италианския 1811-тонен „Буенос Айрес“ превозващ същия товар.
На 19 февруари Люнер среща стар познайник – английския „Пинмор“ на който е служил като моряк през 1902 г. 2400-тонния параход прави опит да избяга, но спомагателните двигатели на „Морския орел“ изиграват ключова роля и „Пинмор“ е пленен. Дали от носталгия корабът не е потопен веднага, а плава заедно с немския платноход до Рио де Жанейро, където германците се снабдяват с провизии. След напускането на пристанището „Пинмор“ е потопен.
26 февруари носи двойна победа на Люкнер. През деня е потопен 1953-тонния „Бритиш Йоуман“, а на свечеряване четиримачтовия френски „Ле Рошфокюл“. Изрядният френски капитански дневник отново дава ценна информация – британски крайцери са на лов за „Морския орел“.
На 5 март 2206-тонния френски „Дюпл“ е пленен и потопен по комичен начин. На свечеряване „Морския орел“ наближава френския кораб, който е на път да се измъкне в мрака. Люкнер сигнализира „Спрете незбавно! Немски крайцер!“. Изненадващо французите се подчиняват и предприемат маневри да се сближат с немския платноход. Оказва се че френския капитан е помисли, че друг французин се шегува с него и остава доста шокиран когато в крайна сметка се оказва в германски плен и губи кораба си.
Последните моменти на „Дюпл“ заснети от борда на „Морския орел“
На 10 март загива единственият моряк по време на целия рейд на Люнер. Английският матрос Дъглас Пейдж е убит при пленяването на 3609-тонния параход „Хорнгард“. „Морският орел“ се оказва в безизходица, когато „Хорнгард“ – въоръжен търговски кораб го настига и сигнализира на германците да спрат за проверка. За разлика от началото на рейда когато първата проверка минава безпроблемно този път обяснение за няколкото стотин пленници в трюмовете не би могло да бъде намерено, а английския параход има и радио мачта на борда си което обезсмисля и всеки опит за бягство. Люкнер нарежда на екипажа си да симулира пожар на борда с цел да подведе „Хорнгард“ да го приближи. Англичанина се хваща на въдицата сближава се да помогне, но получава внезапен изстрел в радио мачтата при който и загива Дъглас Пейдж. Шокираният английски екипаж няма време да заеме бойните си постове и да отговори на огъня и се предава. „Хорнгард“ е потопен и най-голямата директна опасност за „Морския орел“ до момента е преодоляна.
На 20 март друг френски платноход „Камброн“ е пленен. Този път Люкнер не го потапя, а само унищожава главната му мачта. Причината е че 300 му пленници започват да се превръщат в непосилно бреме. За да се освободи от тях той ги прехвърля на „Камброн“ и ги оставя в открито море на повреден кораб, който макар и бавно може да достигне пристанище без да успее да информира врага за местоположението и курса на „Морския орел“ навреме.
Същевременно Кралския флот предприема сериозни мерки за залавянето на Люкнер и „Морския орел“ изпращайки по петите му два въоръжени търговски кораба „Отранто“ и „Орбита“, както и бронираният крайцер „Ланкастър“.
След последните си победи „Морският орел“ вече е привлякъл вниманието на Кралския флот изпратил по петите му три бойни кораба всеки един от които е напълно способен да се разправи с лекота с платнохода. За късмет на Люкнер силна буря го изхвърля далеч на юг извън хватката на английския флот и в края на април той се озовава в Тихия океан. Там през юни до немския кораб достига новината за влизането на САЩ във войната. Без колебание Люкнер започва да напада американски търговски кораби източно от остров Рождество.
В рамките на 10 дни са потопени „А.Б. Джонсън“, „Р.Ц. Слейд“ и „Манила“. Както и преди екипажите са пленени и няма нито една жертва. В началото на юли „Морският орел“ вече се нуждае от изстъргване на корпуса и Люкнер хвърля котва на о. Мопелия на 280 морски мили от Таити.
Последвалите събития прескачат границата на абсурдното и са по-подходящи за сценарий на поредния филм от поредицата „Карибски пирати“ отколкото за реалната тягостна история на ПСВ.
На 2 август легендарния „Морски орел“, бичът на Атлантика удря риф и потъва… Самото събитие изглежда тривиално и откровено разочароващ завършек на историята на кораба и капитана му, но обстоятелствата разказват друго. В спомените си Люкнер разказва, че „Морският орел“ е бил ударен от цунами завлякло го към скали където кораба е загубен. Цунами… наистина? Всъщност не реалните събития около гибелта на „Морският орел“ са разказани от американските пленници и част от екипажа след войната. Разказите им твърдят, че оказалите се на котва на екзотичен тропически остров германци и американските им военнопленници си спретват пикник на плажа. Под пикник се има предвид запой. Та по време на този „пикник“ оставеният безстопанствен платноход е завлечен от прилива към скалите, където се удря и потъва… Да страховитият „рейдър“ става жертва не на справедливото отмъщение на Кралския флот, а на собствения му пиян екипаж…
Останките на „Морски орел“
Перспективата да приключиш войната на тропически остров не е толкова лоша, на фона на калните траншеи в Европа, но шило в торба не седи и Люкнер измисля рискован план предвиждащ пленяването на нов кораб и продължаване на войната по море. За целта, голямата спасителна лодка на „Морския лъв“ е обявена за нов флагман с помпозното име „Кронпринцеса Сесил“ и Люкнер начело на петчленен екипаж отплава за Фиджи, където възнамерява да открадне кораб с който да се върне на Мопелия за да прибере екипажа и пленниците си и да продължи рейда.
След три дни той достига о. Атуи където се представя за холандски екипаж прекосяващ Тихия океан заради бас и местните добронамерено им предоставят достатъчно провизии за да продължат пътешествието си. Историята се повтаря на следващата островна група Айтутаки. Там Люкнер се представя обаче за норвежец и въпреки подозрителността на местните отново продължава безпрепятствено плаването си.
След като изминава 3700 км в открита 10 метрова платноходка в Тихия океан Люкнер достига о. Вакая, където отново лансира историята за норвежците. Всички местни и този път му се доверяват. Всички освен един, който вика полицията. Полицията от своя страна се състои от един невъоръжен пенсиониран морски капитан от о. Левука. Старото морско куче обаче се оказва на нивото на Люкнер. Той заплашва германците, че ще ги унищожи с бреговото си оръдие ако не се предадат. Такова оръдие разбира се не съществува, но Люкнер се хваща на блъфа и се предадва за да избегне кръвопролитие. Той и петчленния му екипаж са задържани и изпратени във военнопленическия лагер на о. Мотуйе.
Историята ни можеше да приключи тук, но с особени индивиди като Люкнер нещата не са толкова прости. Пленничеството не го пречупва, а логично го мотивира да измисли нов план. Новият план е същият като старият, но добавя и едно малко бягство от военнопленически лагер.
Междувременно докато капитана планира бягството си поредния френски кораб „Лютис“ става жертва на „Морския орел“. Как въобще е възможно това? „Лютис“ хвърля котва на о. Мопелия и докато французите с любопитство разглеждат затъналия в плитчините „Морски орел“ са взети на абордаж от останалите там германци водени от лейтенант Клинг. Клинг преименува кораба на „Фортуна“ и потегля към Южна Америка изоставяйки американците и французите на Мопелия. Той достига Чили, където обаче късметът изневерява на „Фортуна“ и тя удря необозначени скали. Клинг и останалите немски моряци остават в Чили до края на войната.
Флагът на „Морски орел“
Обратно о. Мотуйе Люкнер вече е задвижил плана за бягство. Комендантът на военнопленическия лагер притежава бърза моторници „Перлата“, която попада в полезрението на изпечения пират. Под фалшив предлог, че организира коледно тържество, Люкнер събира провизии и на 13 декември 1917 г. той и петимата му подчинени открадват „Перлата“ и бягат от Мотуйе. Моторницата наистина има бързина, но и недостатъка да се нуждае от гориво за да поддържа високата си скорост. За да се измъкне от тази зависимост Люкнер пленява шхуната „Моа“ стояща на котва близо до Короманделския полуостов (Нова Зенландия) и потегля към о. Кермадек ориентирайки се с ръчно направен секстант по карта от ученически атлас. Този път англичаните се оказват далеч по-подготвени и преследвачът „Ирис“ успява да догони Люкнер на 21 декември и повторно да го плени. Войната за храбрия пират приключва, а за да не му дадат възможност за повторно бягство, англичаните често го местят в различни лагери.
Военна История 