Девет морски командири, за които може да не сте чували, но е добре да познавате


Историята познава добре Нелсън, Дьониц и Нимиц, но освен великите адмирали на XIX и XX век, военното дело е изпъстрено с имената на командири, прочули се в своята епоха и популярни в своите си държави, но рядко споменавани в българската историопис. Ето деветима от тях, за които ако не сте чували, е добре да се поинтересувате:

1.  Георги Антиохийски (?-1151/52 г.)

Георги от Антиохия изобразен коленичил пред Дева Мария

Георги от Антиохия изобразен коленичил пред Дева Мария в построената от него църква Санта Мариа ди Амиралио (1143 г.)

Георги Антиохийски е първият „адмирал на адмиралите“ на кралство Неаполитания, основано от норманите през XI век. Датата на раждането му остава неизвестна, вероятно в края на XI век. По произход е сириец от гръцки произход. Като дете, родителите му се местят от родната Антиохия в Тунис, но местният владетел Яхия от династията на Зиридите започва да преследва младия Георги и той бяха в Сицилия, където постъпва на служба при Роже II. Първоначално служи като посланик при Фатимидите (в Египет), но през 1123 г. е издигнат за втори по ранг в неаполитанския флот след своя наставник Христодул. Първата му самостоятелна кампания не закъснява и през същата тази година успява да плячкоса град Махдиа в Тунис. През следващите пет години, неговите постижения и успешни морски експедиции му спечелват слава, надминаваща тази на Христодул и през 1127 г. застава начело на неаполитанския флот, получавайки титлата управител на Палермо.  През 1129 г., Георги Антиохийски ръководи обсадата на Бари – градът е превзет, а разбунтувалият му се управител е предаден в ръцете на Роже II. Две години по-късно, Георги Антиохийски обсажда Амалфи и успява да залови целия флот на града, принуждавайки жителите му да капитулират и да се признаят за подчинени на Роже II. За заслугите си, Георги е издигнат до ранга амиратус амираторум (емир на емирите – норманите ползват титлата емир за да означават военноморски команден ранг) и гръцкия й еквивалент – архонт на архонтите.  През следващите петнадесет години, Георги завладява цяла поредица от крепости по крайбрежието на Тунис. Ежегодните му експедиции се увенчават с придобиването на самия град Тунис, който адмиралът завзема през 1146 г.  На следващата година, Георги атакува Византийската империя. След като превзема Корфу, корабите му плячкосват Пелопонес, Атика, Коринтския залив и Беотия, а град Коринт е превзет и подложен на разграбване. През 1148 г., кариерата на Георги бележи своя зенит – адмиралът завзема последните тунизийски крайбрежни крепости – Сфакс, Махдия и Суса, с което Тунис де факто е присъединен към кралство Неаполитания. През 1149 г., Георги повежда последната си експедиция, насочена срещу Константинопол. Макар да не успява да атакува града директно, корабите му плячкосват византийските дворци на азиатския бряг на Босфора, а по заповед на адмирала, няколко запалени стрели са изстреляни символично срещу императорския дворец. Георги Антиохийски умира през 1151 или 1152 г.

2. Роже де Луриа (1245-1305 г.)

lluria_roger

Роже де Лауриа е може би най-успешния морски командир в историята на Средновековна Европа. Големия брой решителни победи, които постига срещу други флоти няма да бъде достигнат чак до епохата на Великите Географски открития и противопоставянето на Морските империи за контрол над океаните. Роден е в Лауриа в Сицилия. Баща му, Рикардо, бил Велик юстициар на кралство Сицилия, а майка му – детегледачка на кралица Констанс Хохенщауфен (1249-1302 г.) След 1268 г., семейството му бяга в Арагон, тъй като партията на гибелините (поддръжниците на импратора на Свещената Римска империя) губи своите позиции след смъртта на крал Манфред (1258-1266 г.) Семейството получава висока позиция в арагонския двор благодарение на брака на Констанс Хохенщауфен за крал Педро III Арагонски (1276-1285 г.). През 1282г., Роже е назначен за главнокомандващ на арагонския флот. Назначението съвпада с избухването на Сицилианските веспри – бунт на местното население срещу новата Анжуйска династия, която започва да управлява Неаполитания и Сицилия след смъртта на Манфред Хохенщауфен. Събитията, превърнали се в основа на прочутата пиеса на Шекспир „Много шум за нищо“, дават шанс на Роже да разгърне своя потенциал и да оправдае оказаното му от крал Педро доверие. През следващите шест години, Роже печели шест последователни победи срещу анжуйските флоти, изпратени срещу него. Използвайки опитните арагонски алмугаври в ролята на морска пехота, Роже прецизира и усъвършенства абордажната тактика и надиграва своите опоненти следвайки простата схема, наложена от римляните по време на войните им по море с Картаген. По-добрата арагонска пехота щурмува вражеските съдове и разгромява екипажите им в ръкопашни схватки. Битките при Малта (1283 г.), Кастеламаре (1284 г.), Лас Формигас (1285 г. – в която побеждава френския средиземноморски флот, унищожавайки за дълго френското морско присъствие в Средиземно море) и Битката на Графовете (1287г.) превръщат Арагон в доминираща сила в западното Средиземноморие. През 1286 г., де Лауриа се сражава в единствената си сухопътна кампания – при Кол де Панисар, където редом с Педро III нанася поражение на французите. През 1299 г, Роже води предпоследното си голямо сражение при нос Орландо, където командва съюзените флоти на Арагон и анжуйците, които се сражават срещу разбунтувалия се Фредерико III – син на Педро Арагонски, обявил се за самостоятелен владетел на Сицилия. На следващата година, в морската битка при Понца, Роже побеждава флота на Фредерико и го пленява, предавайки го в ръцете на Хайме II, син и наследник на Педро. След тази победа, Роже се оттегля от активна служба в именията си на остров Сицилия, където умира през 1305 г.

3. Джън Хъ (1371-1433/35 г.)

zheng_he_02

Роден Ма Хъ в семейство на мюсюлмани от етноса Хуейзу,  Джън Хъ е потомък на персийски род, служили като губернатори за монголите в провинция Юнан. През 1381 г., армиите на династията Мин, които изтласкват монголите от Китай завземат Юнан. Едва десет годишен, Ма Хъ се опълчва на китайския генерал Фу Йондъ, който вероятно е пряко отговорен за смъртта на баща му. Буйният младеж е кастриран и изпратен като евнух в двора на принц Жу Ди, ръководещ Пекин и северните провинции. Там Ма Хъ се превръща в Джън Хъ – довереник на принца и ценен заради храбростта си и познанията си по арабски, персийски и китайски. Джън Хъ често пътува заедно с Жу Ди по време на походите му срещу монголите и ойратите. Принцът на Хан насърчава обучението на младия Хъ в Пекин и го превръща в съществена фигура от своето обкръжение. През 1399 г., Жу Ди въстава срещу своя племенник, който наследява трона в Нанкин. Джън Хъ командва значителна част от армиите на своя господар в последвалите кампании, отличавайки се с храброст и добри тактически умения. През 1402г., Жу Ди става император Юнлъ, премества столицата от Нанкин в Пекин и започва мащабна програма за обновяване на империята си. Джън Хъ е назначен за ръководител на дипломатическия отдел на Двора. В тази си роля, заедно с адмиралската титла, която получава, Джън Хъ извършва седем големи пътешествия по море в Азия, Индийския океан и Източна Африка. В рамките на своите експедиции, Джън Хъ пътува начело на най-голямата флота в историята на света до тогава. Експедициите се извършват с по над 100 кораба, някои от които четирипалубни, с дължина 120 метра (за сравнение, корабите на Колумб били дълги 26 метра). На борда им, освен огромния екипаж, пътувала и 20,000 армия, голяма част от която била въоръжена с аркебузи. Освен дипломатическите си мисии, Джън Хъ изпълнил и няколко бойни задачи, свързани най-вече с прочистването на Южно Китайско море и Малайските води от пирати. В Шри Ланка, Джън Хъ атакувал кралството Котте, чийто владетел си бил позволил да поругае местна мюсюлманска светиня.  През 1431 г., Джън Хъ поел на последното си пътуване в Индийския океан,  рамките на което посетил и Мека, където направил задължителното за мюсюлманите поклонение – хадж. Две или четири години по-късно (или през 1433 г. или през 1435 г), Джън Хъ умрял и бил погребан в специална гробница в Нанкин, където служел като управител след 1426 г.

4. Афонсу Албукерке (1453-1515 г.)

alfonso_de_albuquerque_age_v06_1800

Освен притежател на забележителна брада и правото да се нарече „Португалския Марс“, Албукерке е без съмнение един от най-забележителните мъже на своята епоха. Авантюрист, опортюнист и завоевател, този морски вълк полага основите на португалската морска империя в Индийския океан (Естадо да Индия), сразявайки всички врагове, срещу които се изправя. Стратегическата му визия, чиято комбинаториката обхваща цялата акватория на Индийския океан, остава без паралел в тогавашната история и го превръща в един от най-великите морски стратези въобще. Роден е през 1453 г. в Алхандра, близо до Лисабон. Родът му произхожда от кралската династия Авиш по линията на един незаконен син. Макар да няма първенство в двора, това дава достъп на дома Албукерке до висшите етажи на кралската администрация. Още преди да навърши пълнолетие е изпратен като част от португалския гарнизон в Сеута, където в продължение на над десет години участва в постоянни сражения с местните маври и срещу пиратски набези на подчинените на османската империя корсари. През 1471 г., участва в превземането на Танжер, а през следващите десет години се сражава срещу испанците в Кастилия, отново с маврите в Африка, а след това и с османците по време на инвазията им в Южна Италия (1480 г.) Издигнат е до конетабъл на Португалия от новия крал Жоао II с който са лични приятели и бойни другари. В края на XV век се връща в северна Африка, където отново се сражава с маврите. Ала макар на 47 години да изглежда като преуспял пълководец по суша, славата тепърва го чака в морето. През 1503 г., вече петдесетгодишен, Албукерке е изпратен в Индия, където, начело на шест кораба, да подсили португалските позиции, като помогне на краля на Кочи в борбата му със саморина на Каликут. Албукерке разбива флота на саморина и поставя краля на Кочин твърдо на трона му. Благодарният монарх дава на португалците право да построят крепост – форт Емануел в залива Кочи, превръщайки го в своя основна морска база. След успешната експедиция се завръща в Португалия, където по заръка на крал Мануел I, Албукерке начертава стратегията за експанзия на португалските владения в Индийския океан. Мануел му дава пълното командване над португалските сили в Индия и го изпраща на нова мисия през 1506 г. Албукерке достига о. Сокотра (днес част от Йемен) през 1507 г., отделя се с пет кораба от основните сили и поема към Оман. След дръзки рейдове, завзема крепостите Мускат, Кор Факат, а през септември превзема и Ормуз, слагайки ръка на входа към Персийския залив. Пратеникът на перисийкия шах, който настоява за възстановяване на персийското върховенство над Ормуз е посрещнат от Албукерке с отговор, който да прати на своя владетел – „Каквото и да търсиш тук, ще получиш единствено гюлета от оръдията ни“. Въпреки дръзките си закани, през 1508 г., с намален екипаж и изправен пред бунт на хората си, Албукерке е принуден да изостави Ормуз и да замине за Индия. През 1509 г., Афонсу най-сетне заема поста вицекрал на Индия и поема юздите на португалската военна мощ в Индийския океан. Още на следващата година, с дръзка атака, Албукерке завзема град Гоа, който се превръща в новата столица на Естадо да Индия. Година по-късно, начело на по-малко от 1000 души, Афонсу завзема един от най-големите градове в Азия – Малака, разгромявайки армия, която достига до 20,000 души и разполага с над 2,000 оръдия. През 1512г., Албукерке води експедиция до Островите на подправките, превръщайки султаната Тернате (днес част от Индонезия) във васал на Португалия. На следващата година, Афонсу отново е начело на експедиция, този път в Червено море, където се сражава с османците, а през 1515 г., вече 62-годишен, се завръща в Ормуз и го превзема окончателно. Някъде по това време, Албукерке се разболява и умира в пристанището на Гоа, завръщайки се от Ормуз. Според последната му воля, останките му са изгорени и погребани в Гоа, а през 1566г., са пренесени в Лисабон.

5. Тургут (Драгут) Рейс (1485-1565 г.)

turgut_reis_admiral

Военноморската история на Османската империя е доминирана от едно име – Хайредин Барбароса. Ала в сянката на този страховит пират, действали още няколко забележителни морски командири, най-знаменитият сред които без съмнение е Тургут Рейс, наричан още Драгут. Роден е през 1485 г. в гръцкото селце Савалос, разположено в близост до крепостта Бодрум (тогава владение на йоанитите от Родос). Днес селището е част от самия Бодрум и в негова чест, кварталът се нарича Торгутрейс. Като дете е отвлечен от турски пирати и е помюсюлманчен. Когато е дванадесетгодишен, служейки по различни пиратски кораби, един османски морски командир забелязва, че има изключително точно око и стреля отлично с лък, а и е доста прецизен в мятането на копия. Тургут е зачислен в екипажа му и е обучен за стрелец и артилерист, развивайки афинитет и към обсадната артилерия. През 1517 г., Тургут пътува заедно със своя ръководител към Египет, където, в ролята си на артилерист, участва в битката при Ридания и превземането на Кайро. В последствие заминава за Александрия, където постъпва като част от екипажа на прочутия османски пират и мореплавател Синан Рейс. В служба на Синан, Тургут започва да печели слава като дързък и безстрашен моряк, натрупвайки опит в командването на морски съдове. Скоро вече е достатъчно популярен за да сформира собствен екипаж и да застане начело на собствен кораб. Винаги стремящ се да разполага с най-доброто въоръжение, Торгут постоянно заменя своите съдове за по-добри и начело на една добре екипирана галиота започва да граби венецианските търговски пътища в Адриатика. През 1520 г., Торгут и екипажът му се присъединяват към флота на Хайредин Барбароса. Прочутият пират взима Торгут под крилото си и скоро го назначава за един от своите заместник-командири, поставяйки 12 кораба под командването на своето ново протеже. В хода на последвалите експедиции, между двамата командири се заражда приятелство, което ги свързва до смъртта на Хайредин през 1546 г. Между 1526 и 1538 г., Торгут командва собствени флоти с размер от около 20-25 съда, с  чиято помощ превзема половин дузина градове в Сицилия, няколко венециански крепости в Йонийско море и дори столицата на Крит – Кандия, която разграбва през август 1538 г. По време на паметната битка при Превеза, Тургут командва османския резерв. В хода на сражението, той успява да плени два вражески кораба и да оправдае доверието, оказано му от Барбароса. През 1540 г., Тургут е назначен за управител на ключовия остров Джебра (край Тунис) – важна база за османските и берберските корсари. От там, той оплячкосва Сицилия, Корсика и източните брегове на Испания. След този низ от успехи в рамките само на няколко месеца, късметът изневерява на Драгут и той е пленен от испанско-генуези флот в Корсика, докато корабите му са изтеглени на сушата за ремонт. През следващите четири години, Торгут ще бъде окован като роб-гребец на испанска галера, а в последствие затворен в тъмница в самата Генуа. Всички опити да бъде откупен от Барбароса са отхвърлени от италианците. Хайредин обаче не забравя своя приятел. През 1544 г., Барбароса, връщайки се от Марсилия начело на 210 кораба, застава под стените на Генуа и заплашва да разори града и да го срине с оръдията си, ако италианците не му предадат Тургут. Стреснати, генуезците разменят своя пленник срещу 3500 дуката – символична сума, която да запази до някъде честта им. Без да губи време, Тургут заема част от флота на Хайредин и потегля за Корсика, където опустошава няколко венециански фактории, а след това оплячкосва и о. Гозо, разбивайки местния гарнизон на йоанитите. През 1545 г., Тургут продължава да отмъщава на генуезците – с флот от 15 кораба, той разграбва цялото крайбрежие на Лигурия, завземайки няколко селища и градове.  През 1546 г., Тургут първо завзема три от най-ключовите пристанища на Тунис – Сфакс, Монастир и Суса, след което отново заминава за Лигурия и изпепелява онази част от Италианската ривиера, която не е успял да посети предишната година. След смъртта на своя близък приятел Хайредин Барбароса, Тургут е назначен от Сюлейман Великолепни за капуданпаша на средиземноморския османски флот. Тургут бърза да оправдае назначението си и плячкосва Малта, Корсика, Апулия и Калабрия само в рамките на няколко месеца. През 1548 г., Тургут наследява още един пост на Хайредин – бейлербей на Алжир, което му дава възможност да подсили своя собствен флот с кораби на берберските корсари. През следващите две години, Тургут продължава да плячкосва Италия, Сицилия, Сардиния, Корсика и източна Испания, а през 1551 г., прогонва йоанитите от Триполи (в Либия). Доволен от успеха му, Сюлейман Великолепни го назначава и за санджак бей на Триполи. Тургут провежда няколко експедиции по суша и море, с които разширява своето ново владение, завземайки цялата област Триполитания. Следващата, 1552-ра година носи нови успехи на Тургут, който плячкосва Сицилия, Апулия и бреговете на Лациум, след което разбива генуезкия флот в битката при Понца. Тези победи му носят титлата Бейлербей на Средиземно море, която подпчеатва османските претенции за пълно господство над Средиземноморието. Следващите четири госдини потвърждават това превъзходство – Тургут отново разграбва Неаполитания, Далмация, бреговете на Дубровник, Корсика, Сицилия и Сардиния. през 1556 г., Сюлейман го издига от санджак бей в паша на Триполи. През следващите четири години продължава да разширява владенията си в Триполитания, побеждавайки местни бедуински кланове и испанските гарнизони в Джебра и Гафса в Тунис. Разграбва Тоскана, Амалфи и Калабрия, отблъсква испанско нашествие в Алжир и потушава бунт на берберите в Триполи. През 1560 г. Тургут печели своята най-голяма победа, смазвайки испанско-генуезкия флот в битката при Джебра. Победата е така категорична, че през следващите четири години, в морето не съществува никаква организирана съпротива на неговите рейдове. През 1565 г., Тургут е част от османската експедиция срещу Малта, но е подчинен на Лала Мустафа паша, който командва основните сухопътни сили. По време на инспекция на обсадните батареи, позицията му е ударена от вражески огън и Тургут е смъртно ранен от шрапнели, разлетели се след попадението на противниковия снаряд. Умира от раните си на 23-ти юни, 1565 г. В последствие тялото му е отнесено в Триполи, където е погребан.

6. Ли Сун Син (1545-1598 г.)

%d0%b8%d0%b7%d1%82%d0%b5%d0%b3%d0%bb%d0%b5%d0%bd-%d1%84%d0%b0%d0%b9%d0%bb

Ли Сун Син е един от националните герои на Корея и е сравняван от някои военноморски историци с Хорацио Нелсън, тъй като не губи нито едно от 23-те морски сражения, в които участва. За разлика от лорд Нелсън, Ли Сун Син никога не се е обучавал в морското военно дело, а поема поста, импровизирайки и развивайки своя феноменален талант в движение. Първите десетилетия от живота му преминават в северните провинции на Корея. Той преминава успешно изпита за постъпване в офицерските рангове, представяйки се отлично в стрелбата с лък и ездата. В последствие е назначен за командир на граничен отряд и се прочува като опитен стратег в борбата с набезите на племената джурчени, населяващи Манчурия. По това време се сприятелява и с водещия министър в кралството Рю Соньон, който в последствие ще му окаже съществена подкрепа по време на борбата с японците. През 1583 г., Ли постига първата си голяма победа срещу джурчените, а три години по-късно ръководи успешно нахлуване в Манчурия. Завистта на неговите висшестоящи му коства поста в  армията – той е разжалван по скалъпено обвинение, затворен е и е изтезаван. В последствие е освободен, но рангът му не е върнат и той се записва в армията като обикновен войник. Талантът му не остава скрит и отново се издига в редиците, първо като началник на една военна школа в Сеул, а в последствие и като провинциален военен управител. През 1590 г., Ли получава поредица от четири последователни назначения, които го издигат до върховете на военната йерархия, като най-последното – надзорник на флота за провинция Чолла (южна Корея) го поставя начело на един от най-натоварените по отношение на отбраната сектори на Корейския п-в. Без да губи време, доскорошния сухопътен командир започва да се преквалифицира в морски. Строи нов флот в провинцията си и започва да доразвива идеята за прочутите кораби-костенурки (чиято палуба е покрита с плътна броня, което ги прави неуязвими за вражески стрели и голяма част от използваните снаряди. През 1592 г., Тойотоми Хидейоши решава да насочи обединените сили на японските кланове към завоюване на Корея като предмостие за инвазия в Китай. Ли Сун Син бързо мобилизира силите си и от своята морска база в Йосу се подготвя да прихване японските кораби. Без никога преди това да е командвал военноморски сили в битка, Ли Сун Син печели 15 поредни победи срещу японците в рамките само на една календарна година, а силите му потопяват поне 300 японски кораба от различен клас. От своя страна, Ли често печели без да загуби нито един от своите съдове. За своите успехи, през 1593 г., Ли е издигнат до командир на флотите на Трите провинции Чолла (цялата южна брегова част на Корейския п-в). Възползвайки се от завистта на придворните и останалите генерали в корейската армия, японците, действайки чрез свой поставен агент, издействат отстраняването на Ли от поста му, като той отново е отведен в тъмниците на Сеул, където е измъчван почити до смърт. През 1597 г., използвайки отсъствието на Сун Син, Тойотоми Хидейоши събира грамаден флот – около 1000 съда, превозващи над 100,000 бойци и нахлува в Корея. Флотът му разгромява зле командваните корейски сили и заплашва самия Сеул. Изпаднали в паника, корейските власти вадят Ли Сун Син от затвора и го слагат начело на каквото е останало от флота им – 13 кораба. При Мьоннян, близо до Сеул, Ли пресреща японския флот, съставен от поне 130 съда (според други източници – до 300). В последвалото епично сражение, корейците потапят най-малко 30 японски кораба, без да загубят нито един от своите. Японците са отхвърлени от Сеул и столицата е спасена. През следващата година, японците формират нов флот – между 300 и 500 кораба, който отново атакува Корея. Ли Сун Син се съюзява с китайския адмирал Лин Чен, който идва в помощ на корейците начело на около 60 съда. Самия Ли разполага с не повече от 83 кораба. Китайско-корейският флот влиза в битка с японците (Битката при Норян – 16.XII, 1598 г.) и макар Ли да е смъртно ранен от вражески мускет, неговите сили постигат победа – по-голямата част от вражеския флот е потопена, а заедно с него и 13,000 войници. Последните думи на Ли Сун Син са: „битката е достигнала своя повратен момент – бийте бойните барабани с всичка сила и да не сте посмели да кажете на останалите, че съм умрял!“

7. Михийл Андрайанзоон де Рьойтер (1607-1676 г.)

220px-Bol,_Michiel_de_Ruyter

Рьойтер е най-успешният адмирал в холандската история и може би най-забележителният военноморски командир за целия XVII век. Победите му срещу англичани и французи утвърждават Нидерландия като водеща морска сила през периода. Рьойтер е обичан от своите екипажи, които се обръщат към него с почтителния прякор Бестевер (старохоландски за „Дядо“). Мийхил е роден във Флисинген през 1607 г. в семейство на Адрайан Мийхелзоон, който бил производител на пиво и Аахйе Янсдохтер. За ранният му живот се знае малко, но вероятно става моряк още като момче. За първи път служи в армията като мускетар през 1622 г., когато участва във вдигането на обсадата на Берген оп Зоом под командването на Маурис Насау. Следващите десет години прекарва на борда на търговски кораби, които често акостират в Дъблин. От там, Мийхил се научава да говори перфектен ирландски. По време на морските плавания, често пътува и до Берберския бряг, където получава прякора „де Рьойтер“, произлизащ от холандския глагол „рьойтен„, който означава „грабя, извършвам рейд“. Първото си военно назначение във флота получава през 1637 г., когато му е даден кораб, с който да разчисти пиратско леговище край Дънкирк, от където каперите тормозели холандските търговски кораби. В продължение на три години Рьойтер успешно се справя със задачата. В последствие отново е назначен като капитан в холандската флота, която се сражава редом с португалците срещу испанските кораби в Атлантика. През 1641 г. участва като трети капитан в първото си голямо сражение край нос Св. Винсент, където холандската флота се справя с испано-дънкиркска ескадра. През 1642 и 1643 г. отново се занимава с търговия, но вече на борда на свой собствен кораб, с който пътува до Мароко и Западните Индии. По време на тези пътувания натрупва богатство и престиж и често откупува пленени християни, спасявайки ги от робство. Когато през 1650 г. втората му съпруга умира и Мийхил се жени за трети път. Морякът решава че е време „да пусне котва“ и си купува ферма в Зеландия. Съдбата имала други планове за него. Когато през 1652 г. избухва Първата Англо-холандска война, Рьойтер, макар и с доста резерви, се завръща във флота и поема неформалния пост на комодор под командването на Маартен Тромп. Първата му победа е в битката при Плимът, където Рьойтер изненадващо побеждава английския флот под командването на Джордж Айск. Следват битките при Кентиш Нок и Габард, в които за пореден път се проявява таланта му да командва.  След смъртта на Тромп в битката при Шефенинхен войната приключва. Де Вит, де факто лидер на Нидерландия, кани Рьойтер да поеме върховното командване на флота, но Мийхил отказва, заявявайки, че не е подходящ за поста. Въпреки това, през 1654г. приема поста вице-адмирал и заедно със семейството си се мести в Амстердам през 1655 г. Между 1655 и 1665 г., де Рьойтер служи в поредица от мисии, свързани с опазването на холандския търговски флот в Средиземно море, както и в помощ на датчаните по време на войната със Швеция (Втората Северна война 1655-1660 г.). По време на кампаниите в Балтика, Рьойтер участва в деблокирането на Данциг и във връщането на Нюборг на датчаните. За втората акция Мийхил получава рицарска титла от датския крал Фредерик III. През 1664 г., година преди да започне Втората Англо-холандска война, Рьойтер атакува английския флот в Западна Африка и успява да възстанови на Нидерландия част от местните търговски постове, които англичаните са отнели по-рано. В последствие Мийхил поема към Северна Америка където атакува английските колонии. През 1665г. атакува английската морска база в Барбадос, но въпреки че потопява част от съдовете на своите опоненти, Рьойтер не успява да преодолее бреговите фортификации и е принуден да се оттегли. След завръщането си в Европа, през 1655 г. е назначен за лейтенат-адрмирал на холандския флот, което го превръща във върховен главнокомандващ по море. През юни 1666г. нанася тежко поражение на англичаните в Четиридневната битка, но два месеца по-късно избягва на косъм разгром в Битката в деня на Св. Джеймс. През 1667 г., де Рьойтер ръководи рейдът към Мидуей, в рамките на който холандската флота достига почти до Лондон и унищожава част от английските арсенали в устието на Темза. Загубата е сериозен шамар за английското самочувствие и още същата година англичаните подписват мира от Бреда. През следващите 4 години, Мийхил не плава изобщо заради забраната, наложена му от Де Вит, който иска на всяка цена да опази живота на своя най-талантлив адмирал. Когато през 1672 г. Франция, подкрепена от Англия започва Холандската война (Третата Англо-холандска война), Рьойтер отново застава начело на флота. Победите му над обединените англо-фреснски флоти при Солбей (1672 г.), Схоонефелд (1673 г.) и Тексел (1673 г.) осуетяват опита на съюзниците да дебаркират в Холандия. През 1673 г., новият щатхолдер Вилем III създава специално за де Рьойтер поста Лейтенант-Адмирал-Генерал. През 1674 г. експедицията до Мартиника, водена от де Рьойтер се проваля заради болести, проблеми с времето и добре укрепената френска позиция. Две години по-късно, де Рьойтер поема на последната си експедиция. Начело на комбинирана холандско-испанска ескадра, Мийхил потегля към Месина, където местното население, подпомогнато от френски експедиционен корпус отхвърля испанската власт и заплашва да откъсне Сицилия от Испания. В две последователни битки холандците доказват своето предимство над французите, но не успяват да постигнат стратегическите си цели. По време на второто сражение при Агоста, гюле отнася крака му и той  умира два дни по-късно. През 1677 г. в Амстердам му е организирано грандиозно официално погребение. Тялото му е положено в Ньойе Кирх в Амстердам.

8. Ан Иларион де Костентин, граф дьо Трувил (1642-1701 г.)

tourville-musee-marine

Роденият на 24-ти ноември, 1642 г., в Париж Ан Иларион дьо Трувил е един от най-забележителните морски командири в цялата френска история. Потомък на древен рицарски род от Нормандия, като един от предците му е в личния антураж на крал Луи IX Свети по време на кръстоносните му походи. Баща му – Сезар де Констентин е личен приятел на Великият Конде и участва в държавния съвет на Франция по времето на Луи XIII, а след 1640 г., ръководи отбраната на Нормандия и Бургундия в контекста на Тридесетгодишната война. Благодарение на своите връзки, Сезар успява да уреди своя син да стане член на ордена на Хоспиталиерите, преди да е навършил 12 години. Едва навършил пълнолетие, Ан Иларион започва да служи в Средиземноморския флот като част от екипажите на Ордена. Доказва се в боеве срещу берберските пирати, като през 1660 г., пленява лично един от пиратските кораби по време на абордаж. Между 1660 и 1666 г., служи по време на поредица от морски експедиции срещу берберските пирати в редовете на Малтийския орден, като още на няколко пъти пленява вражески кораби и успява само с два кораба да отблъсне голяма флотилия вражески съдове. През 1666 г., семейството му го призовава обратно във Франция, като така и не получава възможност да положи пълната клетва за заклет брат-хоспиталиер. Това му дава възможност да се ожени през 1690 г. По пътя към Франция минава през Венеция, където получава специално отличие от Сеньорията за проявената доблест в боевете с пиратите. Едва завърнал се във Франция, младият Трувил е назначен за капитан на свой собствен кораб в състава на кралския флот. През следващите три години изпълнява поредица успешни мисии в Средиземно море, което му печели симпатиите на херцог Бауфор, който тогава е начело на френския флот. През 1672 г., Ан Иларион става част от флотата, която се сражава с холандците, като екипажът му участва в четири последователни сражения срещу силите на прочутия Де Рьойтер.  През 1675 г., Трувил отново е пратен в Средиземно море, където атакува испански позиции и си спечелва повишение – началник на флота на провинция Гиена. През 1676 г., участва в битката при Агоста, а след това унищожава една пиратска ескадра, позиционирана в град Суса в Тунис.  Талантът му на прозорлив командир блесва отново в битката при Палермо на 2-ри юни, 1676 г., в който холандско-испанския флот е окончателно разгромен, а сицилийската кампания се увенчава с категоричен успех за Франция. През 1679 г., 37-годишен, получава първото си назначение като командир на ескадра, която е сформирана в Тулон. Три години по-късно е повишен в чин „генерал-лейтенант на флота“ и получава значителна пожизнена пенсия от държавата. През 1684 г., Трувил се завръща в Средиземно море, където участва в превземането на Генуа, а впоследствие командва морската блокада на Триполи през 1685 г. Паралелно с тези успехи, печели редица по-малки сражения, както с пирати, така и с враговете на Франция. През 1688 г., Трувил пленява пет холандски кораба в Ла Манша, а след това разгромява и една испанска ескадра. През същата година е назначен за командир на Източната флота в Средиземно море.  Избухването на Деветгодишната война (1689-1697 г.) отново го връща в Атлантика, където на 10 юли, 1690 г., нанася най-голямото поражение, нанасяно от френски на английски флот в битката при Бийчи Хед. През следващата година води ловка маневрена война по море срещу англичани и холандци, надхитряйки адмирал Ръсел. В  крайна сметка, през 1692 г., флотът на Трувил е хванат в тежко състояние при Ла Хох и французите губят 15 кораба. Година по-късно, Трувил има своя шанс за отмъщение – в битката при Лагос, Ан Иларион разбива адмирал Джордж Руук, потапя над 80 търговски съда и разгромява охраняващата съюзническа ескадра. Последната му кампания е в Средиземноморието през 1694 г., когато участва в обсадата на Ливорно и Палма. През 1695 г., за последно командва ескадра при отбраната на Брест, но след това напуска флота. През 1700 г., се разболява от туберкулоза, която причинява смъртта му през 1701г. Тялото му е погребано в Париж.

9, Джон Арбъртнът Фишър, барон Фишър ъф Килвърстоун (1841-1920 г.)

adm-_john_fisher

Хорацио Нелсън е без съмнение най-прочутия военноморски командир в историята на Великобритания. Всички останали морски вълци на Албиона са обречени да живеят в сянката му. Ако има едно име, което самите англичани признават за стоящо съвсем близо до Нелсън, то това без съмнение е адмирал Джон Фишър, популярен и със своя прякор „Джаки“. Когато започва своята кариера, адмирал Фишър плава на последните ветроходни кораби, чийто оръдия се зареждат през дулото. В края на своята кариера, Фишър работи със стоманени бойни крайцери, разрушители, дреднаути и първите самолетоносачи. Кариерата му във флота продължава шест десетилетия и на неговите усилия Британската империя дължи много, особено с оглед надпреварата с Германия и Франция след 1870 г. Именно негово дело е мащабната програма за превъоръжаване на кралския флот в навечерието на Първата Световна война. За съвременната поп-култура, адмиралът ще остане значим и с въвеждането за първи път на съкращението „ОMG“.
Роден е на 25-ти януари, 1841 г. в Цейлон (дн. Шри Ланка). Баща му, капитан Уилям Фишър бил офицер в състава на 78-ми високопланински пехотен полк и служел в щаба на британските сили в Цейлон. Джон, когото всички в семейството наричали Джак, е първото от 11 деца, от които още двама сина става офицери във флота. Бащата заменя военната служба за собственост върху плантации за кафе, но бизнесът не потръгва и Джон е изпратен при своите баба и дядо в Лондон. Когато е на 13, баща му урежда постъпването му във военноморско училище, за което съдейства адмирал Уилям Паркър – последният жив офицер, служил с Нелсън. През 1856 г., 15-годишен, Джаки Фишър участва в първата си бойна експедиция, свързана с блокадата на Крим по време на кримската война (1853-56 г.) Веднага след това е произведен в младши офицер и заминава за Китай, където участва във военните действия по време на Втората Опиумната война (1856-60 г.). Именно по това време, Фишър научава много за навигацията от своя капитан, който му предава всичките си знания и запалва интереса на Джаки към астрономията. В наследство от капитана, Фишър получава чифт ръкавели, с гравирано мото „Вярност или смърт“, което остава личния девиз на Джаки до края на живота му. Едва 19-годишен, Фишър издържа офицерски изпит и е повишен в чин младши-лейтенант (популярното от филмите обръщение „мейти“). Половин година по-късно получава ново повишение – лейтенант, след като печели общо три медала за службата си в Китай. Резултатът, с който изкарва изпита по навигация – 963/1000 е и най-високият, постиган някога. С оглед на своята практика и обучение, Фишър е един от последните британски военноморски офицери, които преминават цялото си обучение само в морето. От 1863 г. насетне, Фишър отдава вниманието си на морската артилерия и употребата на торпедата, като целта му е непрекъснато да е в крак с променящите се технологии. През 1869 г., Фишър е повишен в командир (звание, съответстващо на подполковник), а през 1874г., достига ранга капитан (еквивалент на съвременното капитан I-ви ранг). Четири години по-късно е повишен до ранг капитан на флагман. През следващите години служи на различни назначения в Средиземно море, Атлантика и Северна Америка, като през 1879 г. е личен гост на османския султан Абдулхамид II. През цялото време, Фишър е изключително строг по отношение на провеждането на военни учения и екипажите му извършват за едно единствено упражнение толкова стрелби, колкото при други кораби за една година. През 1882 г., Фишър участва в обсадата на Александрия и потушаването на анти-британските вълнения в Египет. Между 1886 и 1890 г., Фишър служи като надзорник на въоръжението за целия британски флот и се заема да въведе възможно най-голям брой скорострелни оръдия в употреба. През това време е издигнат до ранг контра-адмирал и получава позиция като адютант на кралица Виктория. През 1890г. е назначен за надзорник на една от най-големите военни корабостроителници във Великобритания – тази в Портсмът. Назначението му се отразява положително на работата на арсеналът и по време на службата му рязко се увеличава скоростта с която се завършват бойните кораби. Следва назначение като Трети лорд на моретата, което го превръща в интендант по снабдяването на целия великобритански флот. Именно на този пост, той съдейства за създаването на нов тип кораби, използващи малкокалибрени, скорострелни оръдия и торпедата за ликвидиране на вражески съдове. По предложение на самия Фишър, този тип кораби са наречени разрушители – термин, употребяван до днес. През 1894г., Фишър е произведен в рицарско звание и е награден с ранг на рицар-командир на ордена на Банята – най-престижния орден във Великобритания, създаде още по времето на Едуард III през XIV век. Две години по-късно е произведен в ранг вице-адмирал. Политиката, която започва да налага все по-ясно към подчинените е свързана с насърчаване на личната инициатива от страна на по-нисшите офицерски рангове, като настоява пред своите подчинени да не се боят да споделят лично с него всяка оперативна идея, която имат. През 1899 г., по време на Първата хагска конференция, Фишър е избран от премиера лорд Солсбъри за представител на Великобритания по военноморските въпроси. Заради отличното си представяне, Фишър е назначен за командир на Средиземноморския флот на Великобритания, което го поставя начело на най-престижното по онова време звено от кралския флот и му дава върховенство над базите в Гибралтар и Малта. Фишър веднага се заема да преработи програмата за обучение, тренировки и тактика на подчинения му флот, наблягайки на усилени упражнения, постоянно подобряване на въоръжението  и преработване на тактическите доктрини  с цел  по-агресивен, но и маневрен маниер на водене на боеве. През 1901 г., е повишен в ранг адмирал, а през 1902 г. е отзован от Средиземно море за да заеме поста Втори лорд на моретата, заставайки начело над целия личен състав на великобританския флот. На новия си пост, Фишър действа за присъединяването на военните инженери като пълноправни членове на флота, удължава с две години срока на подготовка на кадетите и въвежда задължително обучение по спорт във флота, поставяйки основите на цяла поредица от спортни военноморски отбори в различни дисциплини. Пак по негова инициатива се изменя и структурата на различните изпити, полагани от кадетите с цел издигане в ранг, като се набляга на такива задачи, които да разкриват по-добре личните качества на кадрите. През 1904 г., Фишър се издига до върха на военноморската йерархия на Великобритания – произведен е в ранг флотски адмирал и провъзгласен за Първи лорд на моретата. На този си пост той изиграва ключова роля за въвеждането на въоръжение на корабите от клас дреднаут и за модернизирането на разрушителите и бойните крайцери. Фишър се явява най-изявения поддръжник на теорията, че Великобритания трябва да потопи немския флот в Киел без да обявява война така, както прави с датския флот по време на Наполеоновите войни. По негово предвиждане, Киелският канал щял да бъде завършен през септември 1914 г., а войната с Германия да започне през  октомври. В действителност, каналът е завършен през юли, а войната между Великобритания и Германия започва през август. Прогнозата на Фишър датира от 1908 г. През 1909 г. е удостоен с титлата барон Фишър ъф Килвърстоун, създавайки нов благороднически род, чието мото става „Fear God and dred nought“ в чест на корабите-дреднаути. През 1911 г. се уволнява от флота и веднага е назначен в секретната комисия, която трябва да установи дали би било удачно флотът да премине от въглища към нефт като основен източник на гориво. През 1914г., когато войната избухва, Фишър е призован отново на служба като Първи лорд на моретата, но година по-късно подава оставка в знак на несъгласие с Уинстън Чърчил – лорд на Адмиралтейството, относно провеждането на Галиполската кампания. В последствие става член на Комитета за иновации и проучвания към Военноморските сили на Великобритания. Умира от рак на 10-ти юли, 1920 г. По време на погребалното му шествие от Уестмистърското абатство в Лондон, ковчегът му е носен от шестима адмирали.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: