АВТОР: ДРАГОМИР КАСЪРОВ
След Октомврийската революция от 1917 г., Руската империя престава да съществува, болшевишкото правителство подписва сепаративен мир с Германия, а в страната избухва кървава гражданска война. „Белогвардейците“, подкрепяни от Антантата и новосформираната „червена армия“, се впускат в битка на живот и смърт. Ситуацията в Русия изправя бившите и съюзници пред редица проблеми. Освен че Източния фронт се разпада, което предполага дислоциране на значителни германски части на Запад и увеличаване на натиска по френските и белгийски укрепени позиции, Чехословашкия легион, който се бие срещу болшевиките, се оказва в капан в Сибир. В тези условия Франция и Великобритания решават да предприемат т.нар. „съюзническа интервенция“ в Северна Русия и Далечния Изток. Япония, придържаща се към англо-японския съюзен договор и участничка в Антанта се превръща в основен фактор при съюзническата интервенция в Далечния изток.
Може да се кажа, че трите основи цели на Великобритания и Франция, ( в последствие ще бъдат привлечени САЩ и Япония) преди и по време на интервенцията са:
– да не се позволи на болшевиките да се възползват от военните ресурси, изпратени в Русия
– да се помогне на Чехословашкия легион, който се сражава в централната част на Сибир по протежение на Траннсибирската железопътна линия
-да се помогне на белогвардейците в борбата им срещу болшевишките сили и да се действа за победата на бялото движение в руската гражданска война.
Посочването на тези цели е важно, тъй като както ще стане ясно, въпреки, че японците се включват в интервенцията, те го правят заради съвсем различни подбуди в изпълнение и на различни задачи.
Разбира се, съветските историци в духа на времето, в което завършват своите трудове, определят чуждата интервенция като опит да бъде задушена в зародиш народната революция, да се откъснат части от страната и да се постави на власт непредставително марионетно правителство, което да продължи да експлоатира работниците и селяните. Те определят Великата октомврийска социалистическа революция като мощен удар по капитализма и с това дават обяснение за желанието на интервенционистите да започнат въоръжена борба. Японските и англоезични автори подхождат по-скоро неутрално и аналитично към проблема главно заради това, че е техните трудове са завършени сравнително късно.
Ранните сондажи за една евентуална интервенция срещу Съветска Русия започват през ноември 1917 г. в Париж, когато на събранието на върховния съвет на Антантата френското правителство предлага на японците да се намесят в Далечния изток и да стоварят войски и припаси, с което да се помогне на чехословашкия легион. Това предложение е отхвърлено от японската делегация и е изпратена телеграма в Токио за инструкции по въпроса. Все пак е взето решение „съюзниците да вземат мерки и да установят действителен контрол над развитието на руската външна политика, за чието осъществяване главна роля трябва да играят Съединените американски щати и Японската империя…“
Докато японските политици и военни обмислят изгодността на предложението, САЩ предприемат търговска блокада като възпрепятстват доставките на стоки и се обръщат към други неутрални страни като Норвегия, Дания, Швеция и Испания с желание да не търгуват със Съветска Русия. Освен това американският брониран крайцер „Бруклин“ влиза в пристанището на Владивосток на 24 ноември, остава до декември и отново се връща на 1 март. След като японските дипломати не демонстрират готовност за някакъв ангажимент по повод Далечния изток, Великобритания се свързва с американските представители във връзка с една евентуална обща интервенция. В средата на декември 1917 г. британските дипломати обявяват, че в интервенцията трябва да се включи и Япония, но преди да се проведат допълнителни разговори, британският брониран крайцер „Съфолк“ получава заповед да се придвижи от Хонконг и да акостира във Владивосток. Министър-председателят Тераучи Масатаке реагира изключително остро, най-вече защото британците контактуват с американците вместо да се обърнат първо към Япония, още повече, че между двете страни има подписан съюзен договор от 30 януари 1902 г. (т.нар. Англо-японски съюзен договор) , въз основа на който азиатската страна се включва в Първата световна война . В резултат на това, адмирал Като Канджи получава заповед да достигне Владивосток първи и след почти денонощна подготовка, броненосците Асахи и Ивами акостират два дни преди „Съфолк“.
адмирал Като Канджи
С действията си японците показват, че макар да не са решили как точно, и дали да се включат в една евентуална интервенция, нямат намерение да предоставят инициативата на останалите съюзници. За пореден път те доказват, че далекоизточния регион е тяхна сфера на специален интерес и препотвърждават намеренията си да се възползват максимално от участието си в Антантата. Освен това, правителството изхожда и от факта, че в Далечния изток Япония разполага с най-голям флот и най-модерна и многобройна армия. Тези първоначални дипломатически совалки, които са прелюдия към същинското стоварване на войски и започване на бойни действия имат само демонстративен характер и са отразени от британските и японски автори, като дори са окачествени и като „надпревара“ и „съперничество“.
Британската дипломатическа игра успява да изпълни целта си, а именно да подтикне японските политически среди да се почувстват пренебрегнати и по този начин да ги накара да се включат в интервенцията, което на този етап не е гарантирано, защото японската армия е изпълнила стратегическите си задачи в Азия – превземането на германската база Циндао на шандунския полуостров, както и германските островни колониални владения в южната част на Тихия океан. На този етап японският принос във войната се ограничава със спомагателни, спасителни и патрулни акции в Средиземно море. Приблизително в същия времеви период (края на ноември и началото на декември 1917 г.) на специална среща представителите на Антантата разрешават въпроса с обединената военна интервенция и разпределят зоните на действие срещу Съветска Русия. Англия се ангажира в кавказкия район, Средна Азия както и една област от Мурманск на изток до планината Урал. Франция получава право за действие в Украйна, Бесарабия и Кримския полуостров. САЩ и Япония трябва да си поделят усилията в Далечния изток и Сибир.
С оглед на ситуацията сред японските политически среди, както и нежеланието за поемане на ангажименти, но и неотстъпчивото поведение по повод реални действия на другите съюзници, японския генерален щаб и министерството на войната решават да вземат мерки. През февруари 1918 г. бива сформиран „комитет за планове относно Сибир“. В него участват офицери и генерали сражавали се в Руско-японската война (1904-1905 г.) и след близо месец заседания и работа те представят на правителството възможността Япония да се възползва от рухването на царския режим в Русия. Предложенията основно са насочени към отцепване на неопределен на този етап участък от Източен Сибир, заедно с всички руски пристанища по тихоокеанското крайбрежие. Обсъжда се и възползване от факта, че Съветска Русия е все още непризната държава, като това ще даде повод за сформиране на буферна държава в същата неопределена източноазиатска руска зона . Военните оценяват дипломатическия риск като нисък с оглед на факта, че Япония е част от Антантата, а Франция и Великобритания не разполагат със значителни сили в Далечния Изток, които да съперничат или да послужат като предупредителен сигнал срещу акцията . Пренебрегва се ролята на САЩ, главно заради отдалечеността им от японския архипелаг, участието им на Западния фронт и факта, че на Филипинските острови (американско владение със специален статут ) няма изградени достатъчно военни и пристанищни съоръжения.
Настъплението на японската армия трябва да стане по две направления – от Владивосток до Хабаровск плавайки по река Амур, както и по източно-китайската железопътна линия, като се отреже транссибирския маршрут при езерото Байкал . Интересно е да се отбележи, че военните не отчитат по никакъв начин целите на Франция и Великобритания, като пренебрегват и позицията на САЩ. Очевидно е желанието им да се съсредоточат върху решаване на т.нар. „северен проблем“ от гледна точка водещата си роля в Далечния изток. „Северен проблем“ е името, което японските историци дават на заплахата от страна на царска Русия и по-късно на СССР спрямо японските интереси и независимост. Проблемът се появява още в периода Мейджи с отварянето на Япония и нейните нарастващи интереси в Азиатско-тихоокеанския регион, които се сблъскват с руската политика по развиване на железопътната мрежа в Далечния изток. Руското икономическо и военно настъпление в Манджурия, китайските концесии и базирането на руския флот в Порт Артур, както и положението на Корея водят до Руско-японската война, но мнозина японски историци се съгласяват, че победата в тази война не само не решава проблема, а по подобие на Френско-Пруската война от 1870 – 1871 г. води до създаване на силно желание за реванш у руснаците.
Предложенията на комисията обаче биват отхвърлени от министър-председателя Хара Такаши. Причините за решението му са комплексни и включват отношението му към съставителите на доклада, неговите собствени убеждения и факта, че той смята действията на армията за „самоволни“ .По това време началник щаба на японската армия е генерал Ошима Кеничи. Той служи като военно аташе във Франция и Прусия след като завършва японската императорска военна академия и се запознава в дълбочина с военната философия на тези две страни, като става свидетел на нажежените отношения заради Елзас и Лотарингия. Освен това, той участва в Първата японо-китайска война от 1894-1895 г. и Руско-японската война като придобива опит в битките срещу руската армия в Манджурия.
Министър-председателят Хара Такаши наследява Тераучи Масатаке и е много различен от предшественика си. За разлика от Масатаке, който преди да заеме поста е министър на войната и първи инспектор по военното обучение, Хара няма аристократичен произход и затова често го наричат „министъра от народа“. Освен това Масатаке идва от армейските среди и не принадлежи към никоя политическа партия, докато Хара е от „риккен сейюкай“ („Приятели на конституционното управление“) – либерална партия, която често е определяна и като умерено консервативна. Той е и първият християнин-католик, който застава на министър-председателския пост. Отказът на Хара може да се разгледа и като опит да се пресекат по-нататъшните опити на армията и флота да се месят във външната политика на страната .
Политиката на японското правителство се изменя след като във Владивосток въоръжени партизани разграбват представителството на японската компания „Ишидо“ убивайки двама души и ранявайки още един . По това време в града се помещават редица чуждестранни търговски мисии и на 5 април 1918 г. японците решават да стоварят войски, които да предпазят интересите и собствеността им. И японските и съветските източници не дават информация дали нападателите са червени партизани. Британците изпращат 100 морски пехотинци, които да охраняват консулството им, следвани от около 2000 китайски войници. През юли 1918 г. американският президент Удроу Уилсън отправя молба към японското командване да изпрати 7000 души като част от смесени сили наброяващи 25 000 души. След разгорещени дебати в Диетата, военната фракция постига целта си и вместо 7000 са изпратени 12 000 войници, но под командване на японски офицери, а не под общо командване . Въпреки желанията на Хара, армията поема целия контрол над операцията, като началникът на генералния щаб Ю Митсуе разработва нови планове за осъществяването и. Вместо да се придържат към предложенията на „комитета за планове относно Сибир“, генерал Митсуе решава да постигне същите цели, но като се подкрепят някои от белогвардейските водачи в региона, като на по-късен етап се търси възможност за отцепване на територия от руския Далечен изток, във вид на японски протекторат.
Генерал Отани пристига във Владивосток
По повод тези събития, Владимир И. Ленин изпраща телеграма на 7 април, в която съвсем точно прогнозира плановете на японската армия:
„Вярваме че положението е много сериозно и най-категорично предупреждаваме другарите. Не се заблуждавайте – японците ще настъпват. Това е неизбежно. Вероятно всички съюзници ще им помогнат. Ето защо ние трябва да се подготвим без никакво забавяне, да се готвим сериозно и с всички сили. Най-голямо внимание трябва да се обърне на правилното отстъпление, транспорта и припасите. Не си поставяйте неосъществими цели. Подготвяйте подривни актове, миниране на релсите, изтегляне на локомотивите и вагоните, подгответе минни заграждения около Иркутск или в Забайкалието. Известявайте ни два пъти седмично колко точно локомотива и вагони са изтеглени и колко остават. Извън това, ние няма да вярваме на нищо друго…„
В.И. Ленин 7. 4.1917 г.
И наистина, докато останалите съюзници предвиждат операции в района на Владивосток и Хабаровск, японците действат в приморската, амурската, Байкалската и северната Сахалинска област. Японската армия се отнася изключително жестоко към месното население в първоначалния етап на интервенцията от зимата на 1918 г. до 1919 г. В амурска област японските войски заедно с белогвардейски партизани опожаряват близо 30 села. В село Белоярово те избиват цялото мъжко население заедно с децата и старците, а на 22 март японската артилерия унищожава село Ивановка. До края на ноември всички руски пристанища и градове до езерото Байкал са окупирани.
Японските автори дават редица цитати на офицери и войници относно това поведение, като основните причини, които се изтъкват са червените партизани и невъзможността да се определи какви точно са жителите на редица населени места. Така множество хора се вливат в редиците на червените партизански отряди, защото само там виждат сигурност. Всъщност в опита си да легитимират присъствието си на руска земя, японците подкрепят различни белогвардейски водачи, но те си остават чужденци и окупатори за обикновените хора главно заради сериозните етно-културни различния. Липсват каквито и да било канали за комуникация между японското командване и местните селски или градски власти. Освен това те не изпълняват заявените първоначално ангажименти по охрана на японската собственост и осигуряване на реда в окупираните села и градове. Тези действия не остават незабелязани от САЩ, които са втората по численост сила в интервенцията и американският консул получава инструкции от Сената да следи действията на японските офицери заради жестокостите им .
В изпълнение на плана си за създаване на марионетна държава в Далечния изток японците подкрепят местните белогвардейски водачи. Един от тях е Григорий Семьонов, който действа в трансбайкалския регион. Започвайки от манджурския град Харбин той осъществява нападения над болшевишките сили, но не се свени да граби и пали от всички, които се изпречат на пътя му. Насочва се към Чита и Оловянная. Неговите отряди получават подкрепление от 100 японски войници, както и 15 тежки артилерийски оръдия. До април 1918 г. той разполага с 3000 души. Семьонов е отчасти бурят и издига идеята за „Велика монголска държава“, която да включва ойратските земи, части от Синдзян, Трансбайкал, вътрешна и външна Монголия, урянхайския край (днешна Тува), Кобдо, Хулун Боуир (в западна Манджурия) и Тибет. Въпреки че адмирал Колчак не признава властта му над областта Чита, няма средства да му се противопостави. През 1919 г. Семьонов се провъзгласява за „атаман“ на т.нар. „забайкалски казаци“ и разширява земите си от Улан-Уде до река Шилка.
Григорий Семьонов
Друг представител на бялото движение е Роман фон Унгерн-Щернберг . Заедно с неговата „азиатска конница“ той действа във Вътрешна и Външна Монголия и установява контакти със Семьонов. Освен това „кървавият барон“, както го наричат, също си служи с грабителски методи, но на територията на окупираната от Китай Монголия и в части от Манджурия. Редица китайски и руски търговци стават жертва на набезите му. В своите действия срещу съветската власт той успява да завладее Улан Батор (тогава носи името Урга), успява да освободи и върне на власт Богд Хан. Убеден монархист Щернберг е реалният владетел на Монголия. След като побеждава китайския гарнизон, започват масови грабежи, убийства и палежи. Особено много страдат евреите и някои руснаци, определени като „неблагонадеждни“. Също както Семьонов и той се обявява за възстановяване на империята на Чингис Хан. Нарича себе си „бог-войн“, „борец за вярата“, „велик батор“ и „хан“. Угерн се жени за манджурската принцеса Джи по време на православна церемония и смята себе си за превъплъщение на самия Чингис Хан.
С цел да се даде отпор на интервенционистите, Ленин нарежда създаването на т.нар. „Далекоизточна република“ на 6 април 1920 г. Тя трябва да служи за буфер между окупираните територии и Съветска Русия. Призната от РСФСР на 14 май, Ленин дава обяснение за причините за създаването и:
„…обстоятелствата ни принуждават да създадем буферна държава във вида на „Далекоисточната република … да водим война с Япония не можем и сме длъжни да направим всичко, не само да я забавим, а и ако може да я предотвратим ...“
Това се оказва печеливш ход, защото японците признават новата държава (която е независима само на хартия и получава материална помощ от РСФСР) и решават да изоставят Семьонов заради безчинствата му. Решението им е продиктувано от няколко фактора – на 1 април американците се изтеглят от Сибир и те остават сами в региона, въпреки че до тази момент общия брой японски войници в Далечния изток е около 70 000. Червеното партизанско движение заедно с елементи на червената армия извоюват редица победи срещу Семьонов, Колчак и Щернберг.
ДВР към 1920 г.
До 1919 г. на територията на Далекоизточната република действат над 20 партизански отряда с обща численост 25 000 души . Заради сложността на ситуацията, японското командване влиза в преговори с някои от техните водачи, в опит да бъдат неутрализирани по мирен път. Друг фактор е подписването на Версайския договор, с който се потвърждават японските придобивки в Азия, но е отхвърлено искането за клауза признаваща равенство на всички раси. Това води до недоволство в политическите среди, а японската преса отделя огромно внимание на договора. Появяват се редица статии, които говорят за „предателството“ на англичаните, пренебрегване на японските усилия във войната и призиви към самостоятелно отстояване на позициите в Азия . Освен това с края на войната в Европа, японската икономика престава да се възползва от преимуществата на съюзническия договор с Антантата и това води до началото на икономическия спад в момент, когато страната поддържа многобройна военна сила. Японските политици винаги са отчитали природните богатства на руския Далечен изток и от началото на 1920 г. решават да започнат да се възползват от дървения материал, минералните и въглищни находища в Приморския край. „Мицубиши“, „Мицуи“ и други „дзайбацу“ отварят представителства във Владивосток, Хабаровск, Николаевск на Амур и Чита. С тях идват и около 50 000 заселници и работници Освен това японците започват да изкупуват земи, заводи, както и да получават различни концесии от местните търговци и граждани. Също така всички риболовни участъци на тихоокеанското крайбрежие биват предадени в ръцете на японски риболовни предприятия.
Въпреки многочислените японски сили, безчинствата и хаоса в приморския край (за които японците съдействат пряко и непряко) взимат жертви и от тяхна страна.
От началото на февруари до март 1920 г. в руския град Николаевск на Амур се разиграват кървави събития. На 24 февруари японският гарнизон от 350 войници (част от 14-та пехотна дивизия) и белогвардейският гарнизон (300 души) водят преговори с местните червени партизани и те се съгласяват мирно да напуснат града. На 12 март обаче започват въоръжени сблъсъци, но японците са отблъснати и се барикадират в казармите си. Партизаните ги обстрелват и подпалват в резултат на което целият гарнизон загива. Японските автори изтъкват и ролята на местния анархист Яков Тряпицин, като посочват, че той действа в съглашение с партизаните. Неговите сили са около 4000 души и биват допуснати в града след като вдигат бяло знаме. В града те започват да екзекутират белогвардейците, а на 10 март той изпраща ултиматум до японците да се предадат и разоръжат. Съветските автори отхвърлят между Тряпицин и партизаните да е имало договорка и защитават тезата, че той е действал на своя глава като привеждат факта, че е екзекутиран от червените отряди по заповед на Ленин по-късно.
Последиците от инцидента са няколко. На първо място японците се сдобиват с причина да удължат престоя си в Сибир на фона на евакуацията на останалите интервенционисти. Командващият на японския експедиционен корпус в Сибир генерал Ю Митсуе предлага да бъде анексирана областта от Владивосток до Николаевск, но правителството в Токио забранява подобни действия, заради икономическите усложнения по издръжката на директно окупираните райони и заради позицията на САЩ, която става изключително неблагоприятна. Все пак инцидентът води до окупацията на северната част на остров Сахалин като компенсация и японците го напускат чак през 1925 г., когато са установени и дипломатически отношения със СССР .
Отчитайки неуспеха си по повод поддържането на местните белогвардейски сили, японските военни решават да опитат нова стратегия – а именно да установят съюзни взаимоотношения с Далекоизточната република.
На 26 август 1921 г. в китайския град Далиен се слага началото на т.нар „Далиенска конференция“ . От една страна присъства заместник председателят на министерския съвет на републиката Федор Н. Петров заедно с Василий К. Блюхер в качеството си на военен съветник и Юлиян Марклевски като представител на РСФСР. От японска страна делегацията води отговарящия за Далечни изток Шинджиро Матсумиса.
На нея представителите на Далекоизточната република заявяват, че могат да се удовлетворят всички искания само при условие че се изтеглят японските войски, както и ако се осигури участие на РСФСР в преговорния процес. Японците се опитват всячески да отклонят това предложение като заявяват, че евакуацията не е предмет на конференцията и не желаят Съветска Русия да се меси в преговорите. На 6 септември представителите на републиката представят план за японското напускане, което трябва да стане в рамките на месец. Японците отговарят, че не са съгласни докато не се ликвидират виновниците за „Николаевския инцидент“ и докато сами не решат как да се изтеглят. От тези разговори става ясно, че не може да се постигне никакво решение. В заключителните преговори японците правят отчаян опит да превърнат Далекоизточната република в същата тази „буферна държава“, която неуспешно се опитват да създадат вече 3 години. Техните искания са 17 на брой плюс три секретни и включват:
– на територията на Далекоизточната република да не се установява съветска власт.
– да се разрушат всички укрепления по крайбрежието в района на Владивосток и границата с Корея.
-да се откажат от военен флот в Тихия океан и да се освободят от наличните си кораби.
– да предостави на японските компании пълна търговска свобода и японските колонисти да получат равни права с гражданите на републиката.
-да се даде право на японците да притежават земя, както и право да плават под японски флаг в крайбрежните райони.
– да предоставят под аренда северната част на остров Сахалин за 80 г.
Секретните постановления са свързани с това, че японската армия може да напусне Приморския край, когато това е най-удобно за нея. Делегацията на Далекоизточната република категорично отхвърля тези предложения, но не прекратява конференцията, за да не рискува да провокира интервенционистите.
След като и този опит се оказва провал, японците най-накрая предприемат самостоятелни действия по създаване на „марионетна буферна държава“. На 26 май 1921 г. във Владивосток се организира преврат, при който остатъците от армията на Владимир Капел обявяват отцепването на областта включваща Владивосток, Хабаровск и Спаск от Далекоизточната република. Скоро след това пристига и „атаман“ Семьонов, с цел да се провъзгласи за главнокомандващ на т.нар. „Приамурско временно управление“, но японците недвусмилено му показват, че не виждат в него вече същия инструмент за прокарване на политиката си. Дори т.нар. „Капелевци“ се обявяват против него. Водачите на новата държава са местните търговци братя Меркулови, които са определяни като „военно-терористи“ и „спекуланти“. Те се обявяват срещу всички революционни елементи чрез терор и масово разграбване на собствеността на обикновените хора. Освен това те продават седем руски миноносеца на японците за символичната цена от 40 000 йени.
Въпреки този успех на японската армия се налага да отблъсква няколко големи болшевишки нападения през март и април 1922 г. На политическото ръководство става ясно, че страната може да запази придобивките си, само ако е готова да отделя средства и войски за постоянна партизанска война на негостоприемната руска територия. На този етап икономическата стагнация взема все по-големи мащаби, дипломатическите отношения със САЩ се изострят, а общественото мнение става все по-разделено относно продължаването на интервенцията.
В началото на 1919 г. вестниците и редица общественици приветстват завземането на Руския далечен изток. Появяват се серия от гравюри, които призовават за анексирането му. В далекоизточната акция, японците виждат продължение на идеалите на „реставрацията Мейджи“ – а именно постигане на сила чрез модернизация. След успешното модернизиране на страната, победоносните войни срещу Китай и Русия, анексирането на Корея и присъединяването на Антантата малцина общественици се съмняват, че това именно е правилният път. Англо-японският съюз се разглежда като признание на постиженията им от най-голямата колониална империя, като японците нескрито се стремят да следват и надскочат своите учители в лицето на Великобритания с оглед на факта, че двете страни имат някои сходни географски характеристики.
Важно е да се отбележи, че този ентусиазъм у обществото няма никакви допирни точки със съображенията на армията, която е водещ фактор за японското участие в интервенцията. За японския народ „северния проблем“ е решен след победата над Русия във войната от 1904-1905 г. Отношението към непризнатата съветска власт е много различно от това към царска Русия по време на войната. Ако японците в този момент виждат нацията си като нещо повече от останалите си съседи и равна на другите неазиатски западни (и Русия) държави, в никакъв случай не може да се твърди такова нещо за отношението към болшевишкото правителство, на което се гледа като на „бандити“ и „анархисти“, което е неслучайно, като се има предвид здраво вкоренения монархизъм в японската култура, който бива подсилен след възстановяването на императорската власт, а религиозната доктрина на „държавния шинтоизъм“ счита императора за потомък на боговете. Монархизмът в Русия, макар и заплашителен за Япония до 1905 г., е приеман като единствена форма на държавно управление, което може да обясни и думите на министър-председателя Катсура Таро, който допуска при едно евентуално неблагоприятно развитие на Руско-японската война, „двамата императори“ да постигнат съгласие на най-висше ниво относно взаимните интереси на Япония и Русия в Азия.
Ситуацията в Далечния изток се усложнява след като адмирал Колчак губи политическите си позиции и е предаден на есерите. Той е осъден на смърт и застрелян заедно с Виктор Пепеляев на 7 февруари 1920 г. След като японците подписват Гонготското споразумение с Далекоизточната република на 15 юли 1920 г., те започват поетапна евакуация от Сибир,а червените партизански отряди заедно с елементи на червената армия разбиват силите на „атаман“ Семьонов, като го принуждават да напусне руската територия през септември 1921 г. Приблизително по същото време (20 август 1921 г.) Щернберг е заловен от партизанския водач Пьотр Щетинкин и на 21 септември е екзекутиран.
Приамурското временно правителство не може да се справи с червените набези и скоро след обявяването на японското отстъпление (което завършва през октомври 1922 г., а е обявено на 24 юни по същото време) .Важна роля изиграват и съветските сили, които се дегизират като републикански войници. На 25 октомври 1925 г. Владивосток е превзет, което и слага край на Руската гражданска война като се елиминират всички белогвардейски елементи. На 15 ноември Далекоизточната република се разформирова и прехвърля цялата си територия и власт на болшевишкото правителство.
За Съветска Русия победата срещу интервенционистите се счита за голям успех благодарение на стратегията на Ленин да се пресекат плановете на японската армия. Много положително се оценява и решението му за създаване на Далекоизточната република, която по същество не е социалистическа. По този начин се предотвратява директен сблъсък на РСФСР и японската империя, изобличават се японските планове и се създават предпоставки за недоверие от страна на другия участник – САЩ. Действията на японците водят до разграничаване и преосмисляне на американската политика в Далечния изток. В чисто човешки план, червените партизански отряди се припознават като легитимната власт заради борбата им с окупаторите. Съветската власт постига тази победа в необявената война и това несъмнено послужва за нейната легитимация.
Японците постигат пълен неуспех в „сибирската авантюра“, която им струва 5000 загинали – повече от жертвите дадени по време на Първата световна война (4661 души колкото са записани в храма Ясукуни ). Страната се включва в съюзническата интервенция водена единствено от собствените си империалистически амбиции и в крайна сметка това води до нейното изобличаване не само от съветското политическо ръководство, но и от съюзника и САЩ. Според съветските историци операцията струва 600 милиона йени , а според японските около 900 милиона . Политическата стабилност в страната е сериозно разклатена, като правителството и армията си отправят взаимни обвинения за провала. От една страна правителството обвинява военните за самоволните им действия и оказването на подкрепа на изключително негативни фигури като Семьонов и Щернберг, които се определят като „убийци“. Също така се обръща внимание на неспособността на армията да привлече местното население, а вместо това се включва в безчинствата на самообявилите се местни диктатори. Началник-щаба на армията обвинява политическото ръководство за липсата на адекватни планове, които предизвикват тази стратегия на командирите на място. Те оправдават огромния брой войски стоварени в Далечни изток именно с липсата на ясен политически план, което прави останалите съюзници изключително подозрителни спрямо намеренията им. Резултатът е допълнително отслабване на властта на политиците и засилване на армейската фракция. Японското общество се настройва изключително негативно, заради огромните разходи (въпросните 900 милиона йени представляват двугодишния бюджет на страната) и държавните регулации върху ориза. Това води и до сериозни социални сътресения, които пък от своя страна радикализират армията в още по-голяма степен.
Японски военновременни банкноти
Във външнополитически план Вашингтонската конференция (1921-1922 г.) е допълнителен удар по японските амбиции, тъй като и представителите на флота остават недоволни, заради договарянето на по-малък тонаж на тежките бойни кораби от този, който предвиждат в министерството на флота. Решението за връщането на Цинтао на шандунския полуостров на Китай (договорено пак там) допълнително вгорчава настроението сред японските политически среди. Придобивките за страната след Първата световна война са определени като „незадоволителни“ и от там можем да търсим началото на тенденцията японците да се чувстват „измамени и неудовлетворени“ от западните си съюзници. Това заедно с отслабването на парламентаризма ще се превърне в първа крачка към милитаризма и експанзионизма в Китай, който ще превърне Япония в съюзник на Нацистка Германия и Фашистка Италия. В същия момент Сибирската интервенция не решава по никакъв начин „северния проблем“ а влошава съветско-японските отношения, което кара съветите да укрепят военните си позиции в далекоизточния регион и Монголия заради японската заплаха.
БИБЛИОГРАФИЯ:
Кузнецов Ю.Д., Навлицкая Г.Б., Сырицын И.М. ‘История Японии’ – Москва: Высшая школа, 1988
Eгунов II. П.; Очерки истории Дальневосточной республики. Улан-Удэ, 1972;
Ланда Р.Г. (отв. ред.) История Востока. В 6 т.; Том 5. Восток в новейшее время: 1914-1945 г; Москва, Восточная литература, 1995; Военное издательство министерства обороны СССР, Москва, 1957 г.
С.Н.Шишкин. Гражданская война на Дальнем Востоке;
http://nippon–history.ru/ 10.07.2015
http://dic.academic.ru/ 12.07.2015
http://ez.chita.ru/encycl/concepts/?id=286 13.07.2015
http://www.hrono.ru/organ/rossiya/ 18.07.2015
http://militera.lib.ru/bio/bluher_vv/11.html 20.07.2015
http://theanarchistlibrary.org/library/john-crump-the-anarchist-movement-in-japan-1906-1996 20.07.2015
http://www.archives.gov/ 18.07.2015
http://www.ndl.go.jp/portrait/ 20.07.2015
http://www.jcp.or.jp/ 20.07.2015
Зенджиро Дои; „Интервенцията в Сибир“ , Коджинша; 2014;
Такашима Йонекичи; Такашима Макото „Дневник на сибирската интервенция“, Мумьоша; 2004;
Акида Йошико; „Сибирската интервенция, писма на командири и въпроса с евакуацията“; Бокаша; 2013;
Хара, Теруюки; „Разкази от Владивосток – през улиците на Русия и Азия“, Сансейдо, 1998;
Хара, Теруюки; „Сибирската интервенция – революция и интервенция 1917-1922“, Чикумашобо; 1989 ;
Benjamin I. ;From Victoria to Vladivostok: Canada’s Siberian Expedition, 1917-19; University of Washington Press; 2010
Leonard H., The Way of the Heavenly Sword: The Japanese Army in the 1920’s, Stanford University Press, 1995
Moffat, Ian; The Allied Intervention in Russia, 1918-1920: The Diplomacy of Chaos; Palgrave Macmillan; 2015
Gordon A.; A Modern History of Japan: From Tokugawa Times to the Present; Oxford University Press; 2008
Duus, Peter; Party Rivalry and Political Change in Taisho Japan. Harvard University Press, 1968
Военна История 