Адрианопол – митове и легенди


Българската военна история отдавна има легендарен статут сред обществото ни. Славните победи от миналото служат като бляскав параван, който да скрие неугледното ни настояще. В този контекст, българската историография често допуска фрапантни грешки по отношение на употребата на извори и тълкуването им. Често, грешките са от такова естество, че изглеждат по-скоро нарочни. Вече показах, как през 917 г., в битката при Ахелой и дума не може да става за противопоставяне на две вражески сили от по 60 000 души. основната причина за това е, че изворът, използван от българската историография всъщност се отнася до друго сражение, водено 15 години по-късно. Оказва се, това не е единствената голяма битка, фалшифицирана от родните историци.

През 1205 г., българският крал Йоаница (познат повече като цар Калоян), решава да се възползва от изключително благоприятната политическа ситуация в Тракия и избира да подкрепи разбунтувалите се гръцки аристократи, които контролират град Адрианопол (който по инерция наричаме Одрин). Както ни уведомява хронистът, войн и аристократ Жофроа дьо Вилардуен, „Йоаница, кралят на Влахия, потегли към Адрианопол с голямо множество, тъй като водеше власи, българи и цели 14 000 кумани, които не бяха покръстени.

Добре, но къде тогава са онези 40 000 българи, за които в няколко водещи български исторически изследвания се говори така категорично?

Отговорът е никъде. Никъде в текста на Жофроа Вилардуен не се среща числото 40 000 по никакъв повод. Оказва се, че често цитирани изследвания като „Българска военна история през Средновековието (X-XV)“ на Ангелов и Чолпанов  (с.118) и „История на Българите, том V: Военна история“ (с.147) на ИК Труд, просто използват една изфабрикувана, недействителна цифра, която не се среща никъде. Потвърждение за това намираме в текстовете на Златарски  и труда на Гюзелев и Божинов, които правилно цитират известието на Вилардуен. От къде тогава идва тази цифра 40 000? Вероятната заблуда е свързана с обещанието на Асен и Петър да помогнат на император Фридрих Барбароса с 40 000 души, в случай че той се съюзи с тях срещу византийците. В действителност обаче, това няма как да бъде оправдание за откровената немърливост при използването на извора.

Колко е била голяма армията на Калоян при Адрианопол? Според различните извори, Морейската хроника в двата й варианта и текста на Вилардуен, размерът на българската войска остава неизвестен, но значителен. Оказан е броят на куманите – според гръцкия вариант на Морейската хроника, те са 10 000. Според арагонският вариант са 23 000. Според Вилардуен са 14 000. Арагонският превод обаче е значително по-късен текст в сравнение с гръцкия и френския, които се считат за оригинални версии. От къде идва объркването в цифрите?Както отбелязват Чолпанов и Ангелов в своето изследване, куманите имали обичая да пътуват с по няколко коня, които сменяли по време на поход. По този начин се създава усещането за далеч по-голяма армия, отколкото в действителност е налична. Според двамата автори, позоваващи се на хрониката на Робер дьо Клари, всеки войн разполагал с 10-12 ездитни животни, които пътували заедно с него (Българска военна история X-XV век, с. 117). В този смисъл е лесно да заключим, че реалният размер на куманите бил значително по-малък от посочения в изворите. Това се потвърждава както на хода на битката при Адрианопол (виж по-долу), така и на факта, че Калоян е трябвало някак да плати на куманите за техните услуги.

Доказателство в същата посока е и общата численост на българските сили, мобилизирани през следващите години – при Русион (1206г.), Калоян разполага със 7 000 „кумани и българи“, а през 1211 г., както свидетелства император Анри, Борил можел да мобилизира всичко на всичко 78 отряда (вероятно по около 100 души на отряд, следвайки византийския образец).(1) Армията, използвана от Асеневци преди Адрианопол също е доста скромна, а през 1230 г., Йоан Асен II събира армия, която е значително по-малочислена от епирските сили при Клокотница, за които се смята че са около 15-20 000. При това, Йоан Асен има дванадесет години, през които не води военни действия и има възможност да консолидира България и във военен и в икономически план.

Всичко на всичко, таванът на българските сили, заедно с куманските наемници е бил именно тези 10 000 души за които споменава Морейската хроника. Далеч по-вероятно е армията на Йоаница да е ок. 7-8 000 души. Това дава комфортно числено предимство пред рицарските сили. Балдуин води след себе си 380  рицари и придружаващите ги конни сержанти, както и неопределен брой пехотинци. Това войнство е събрано както от редиците на кръстоносците, така и от силите на Енрико Дандоло, който, както посочва Вилардуен, бил довел половината от всички латински сили. Във връзка с размера на рицарските сили сериозно се спекулира. В действителност няма как да се даде стандартна формула за това по колко войници се падат на един рицар в рамките на средновековната армия. Това се дължи на факта, че всеки рицар водел със себе си определен брой последователи на база на личните си финансови възможности. В най-новото изследване по темата, Калин Йорданов посочва, че, в самата битка при Адрианопол участвали ок. 1 500-2000 рицари и други конници, докато остатъка от латинската армия (вероятно още толкова мъже, но основно пехота), останали в лагера си край стените на крепостта.

Битката

Битката между латините и българите протича на три етапа. На първо време, силите на Йоаница се установяват на стан на ок. 15-20 км от латините. Българският крал изпраща един кумански отряд, който да атакува конете на латините които пасели край лагера им. Това става на 13 април, 1205 г. За да предпазят безценните си животни, рицарите по тревога изпращат един отряд да прогони куманите. Робер дьо Клари прави уточнението(глава 112), че за западните бойци, леко въоръжените кумани на първо време не изглеждали като сериозна заплаха, тъй като нямали тежко снаряжение, а  основно лъкове и стрели. Латините преследвали куманите известно време, но тъй като не успели да ги догонят и част от тях били ранени от вражеските стрели, преследването било прекратено. На свикан военен съвет, Балдуин и генералите му решили, че няма да има повече такива преследвания и че всяка бъдеща атака ще се посреща от цялата армия на бойното поле, за да не се рискува попадане в капан.

Както гласи законът на Мърфи, най-добрият план трае докато не започне истинското сражение. На 14 април по обяд, куманите се появяват отново и атакуват латинския лагер. В разрез с плановете, част от рицарите излизат да ги преследват и попадат в капана, устроен от българо-куманските сили. Засадата е  заложена от Йоаница северно от Адрианопол, край меандрите на р. Тунджа, южно от Сакар и Дервентските височини. Никита Хониат посочва мястото като пълно с долове и хълмове, в които се скрили силите на българи и кумани.

Рицарите попадат в обкръжение от три страни, което започва да се затваря. В този момент пристига и Балдуин с остатъка от рицарите. Според погрешна интерпретация на текста на Вилардуен, в някои изследвания се посочва, че куманите и българите затворили обръча около дьо Блоа, а след това го отворили и затворили отново, за да пропуснат и Балдуин в капана. Подобно изпълнение на сложни тактически маневри, свързано и с прекъсване на сражението, изтегляне и подновена атака изглежда трудно постижимо. макар куманите безспорно да са опитни бойци, изпълнението на подобен ход изисква прекалено много стиковка и професионализъм, за да се осъществи на прима виста. Далеч по-вероятно е Балдуин да пристига докато обръчът все още не се е затворил. За това свидетелстват и последните думи на дьо Блоа, който заклева императора да се изтегли докато все още е възможно. Балдуин отказва. Причината за това често се търси в някакъв идеализиран рицарски морал, подплатен и от хронистите. Сериозната историография отдавна се е отказала от подобни романтични дедукции, по-подходящи за XIX век. За всеки сериозен историк е ясно, че средновековните владетели са били опитни тактици и пълководци – Балдуин доказва това нееднократно в хода на латинската експанзия на Балканите. В този смисъл, да се допусне, че глупаво се е подвел от собствената си гордост е наивно. Изглежда императорът е преценил че  може предвид удвоения и дори утроен брой рицари да се опита да разбие вражеския устрем и да отблъсне враговете си. Също така вероятно е и да е подценил общата численост на опонентите си, които предвид теренът не е можел да види в тяхната цялост. Във всеки случай, най-вероятно без да подозира, че е превъзхождан 5 към 1, Балдуин решава да остане.

Битката продължава с голямо ожесточение няколко часа – вероятно от ок. 12:30 следобед до към 15:00. В крайна сметка, българи и кумани успяват да затворят обръча около рицарските сили и да пленят или избият  ок. 300 рицари, а едва двадесетина успели да се спасят, заедно с някаква част от останалата кавалерия и да се съединят със силите на Жофроа Влардуен, които останали да пазят лагера.  Според хрониката на Вилардуен, самото преследване, бягството и престрояването на латините трае от ноните до весприте – т.е. от 15:00 (9-ят час след изгрев) до вечернята, която се правила по залез (т.е. ок. 18:30) Прави чест на Вилардуен, че въпреки поражението, той успява да реорганизира бягащите части и да изведе собствените си сили. Латините се построяват в добър ред пред своя лагер и се заемат да посрещнат куманите и българите, които преследват отстъпващите рицари.

Тук следва един момент, който в популярните дебати по темата Адрианопол често се пропуска. Латините не бягат веднага от града. Първо те посрещат няколко последователни атаки, в които Йоаница изпраща куманите да тормозят врага с надеждата да ги примами за нова атака. Този път рицарите остават на висота и не развалят формацията си. Тези атаки продължават около час, след което, както отбелязва Вилардуен, с падането на нощта, „власите започнаха да се оттеглят„. Така, към 20:00 ч., битката при Адрианопол окончателно приключва.

Трактовки

Успехът на българи и кумани при Адрианопол е безспорен и категоричен. Калоян без всякакво съмнение се доказва като тактик от европейска висота, а победата му е блестяща по всички стандарти на тогавашното военно дело. Остават, обаче, няколко въпроса, които историците някак не успяват да удовлетворят.

На първо време, защо ако Калоян действително е разполагал с „десетки хиляди войни“ както посочва Калин Йорданов или над 54 000, както гласят изследванията на Чолпанов и Ангелов и Том V на Труд, неговите сили не измитат остатъците от рицарската армия – вероятно около 2 500 души? Другият въпрос е защо българите не търсят повторно сражение със силите на Анри Фландърски в Тракия след като са разгромили рицарите и дори държат в плен императора им?

Нещо повече, от изворите става ясно, че след като вдига обсадата на Адрианопол, Калоян явно подсилва войските си с гръцки части и поема към Серес и от там към Солун. Защо му е на човек, разполагащ с десетки хиляди собствени войски да привлича и още гръцки? Дори след като куманите се оттеглят през лятото, за което говорят Божилов и Гюзелев, остава въпросът с огромното българско множество, което продължава да е под знамената на краля. Тази армия, обаче, се задоволява да завземе Серес и да опустоши Тракия. На следващата година Калоян успява да превземе Пловдив, охраняван от твърде малобройни латински сили и изселва населението му. Защо му е на българския владетел, който има толкова много поданици за мобилизиране да изселва население към земите си в Мизия?

Всички тези въпроси насочват към едно заключение, което българските историци отбягват, а именно посочения по-горе факт, че армията на Калоян всъщност съвсем не е така голяма, колкото е представена в изследванията.

Развоят на битката при Адрианопол не оставя никакво съмнение. Макар Йоаница да разполага сили в  засада, те макар и значителни, не са чак толкова грамадни, че да уплашат Балдуин. Императорът несъмнено е подценил размера на калояновата армия, но вероятно не с прекалено много. Самият размер на зоната на бойните действия – едно пространство с идеални размери 4.5 на 2.5 км (но в действителност значително по-ограничено от гледна точка на терена) не предполага българите да успеят да скрият твърде голяма армия, без тя да бъде забелязана от латините. При всяко положение, колкото и увлечени в преследването да са рицарите (а те като професионални бойци са били тренирани и наблюдателни – б.а.), биха забелязали ако хълмовете насреща им са почернели от „изобилните като скакалци“ българи и кумани. Както вече стана въпрос, наивно е да се смята, че на базата на някакъв въобразен рицарски идеал, Балдуин ще тръгне да спасява дьо Блоа, жертвайки напразно армията си в една обречена атака. Всичко в биографията на фландърския граф подсказва, че това е опитен, решителен и разумен човек, воден от прагматизма далеч повече, отколкото от някакви рицарски идеали.

Самият факт, че след като преследва латините, Йоаница спира своите войски на разстояние от частите на Вилардуен подсказва, че българският владетел не е желаел да рискува открито сражение. Този стремеж се показва и на следващата година при Русион, където 7000 българи и кумани отново се стремят да надхитрят латините, вместо да влизат в открита битка с тях. Това, противно на стереотипите, не се дължи на някакъв „вроден навик“ на определени народи да се бият всеки път по шаблон. И българите и куманите са били опитни войни, сред тях е имало хора с тактическа грамотност. Самият Калоян, както казахме, е бил изключително талантлив военоначалник. Такъв човек няма да поведе войските си по шаблон, само защото така бил обичаят при еди кои си. Далеч по-резонно е да предположим, че с оглед на по-лекото въоръжение на своите сили и техният ограничен размер, Йоаница избира да не пропилява победата си в едно открито сражение с латините. В крайна сметка, целта му – вдигането на обсадата на Адрианопол – е постигната. От тук на сетне, той може да остави рицарите да се изтеглят, като, съдейки по думите на Вилардуен и Клари, българите не се опитват да преследват латинската армия, която макар и да отстъпва бързо, се съединява със силите на Анри Фландърски. Колкото и паническо да е бягството на Вилардуен и Енрико Дандоло, ако Калоян беше решил да изпрати куманите да ги гонят, те несъмнено щяха да успеят да прихванат отстъпващите врагове. Вместо това, българският владетел разумно дава аванс на опонентите си и се заема методично да плячкосва останалата без защита Тракия. Самият факт че не се заема с нито една по-сериозна обсада освен Сяр показва, че българите не са разполагали с прекалено много сили за да продължат с реални завоевания. Оттеглянето на куманите за летните месеци допълнително съкращава войските на Калоян и той завършва годината победоносно, постигнал оптималното с оглед на ограничените си ресурси.

Заключение

Битката при Адрианопол е едно от големите военни постижения в българската история. Проявената тактическа съобразителност и успешната преценка на вражеските и собствените сили показват, че Калоян без съмнение е бил забележителен пълководец с добър усет, трезва преценка и вроден талант. Изкуственото засилване на българските войски на база на грешно интерпретирани цифри и извори не прави чест нито на нашата историография, нито на калояновата армия. Истината е, че българи и кумани успяват ефективно и без значителни загуби да се справят с един достоен и не твърде малоброен (спрямо собствените сили) опонент, съставен от опитни и страховити войни. Не може да има никакво съмнение, че рицарите са били цветът на тогавашното европейско военно изкуство и победата над тях е постижение, което заслужава респект и преклонение.

Бележки:

(1) Според една трактовка, залагаща на данните на Анри дьо Валенсиен за битката при Пловдив, българският отряд се състоял от 900 души, освен царският, в който имало 1600. По тази логика, армията на Борил през 1211 г., която се състояла от 78 отряда, би следвало да наброява 70 900 души. Подобна трактовка противоречи на всякаква историческа, военна и икономическа логика. Далеч по-вероятно е българската войска да копира византийския образец, така както и ВБЦ е реплика на империята от времето на Комнините. От средата на X век, византийските войски заменят старата си структура на бандас (отряди от по 200 души) със стотни, командвани от доместик (или центарх). Виж W. Treadgold – Byzantium and its army 281-1081, с. 109-116. В този смисъл, хрониката на Валенсиен може и да е вярна за това, че Борил използва 36 отряда при Филипопол. Разликата е, че тези 36 отряда не наброяват 33 100 души, а ок. 3 600 или по-скоро ок. 4000, тъй като царският отряд е бил по-многочислен. Така, двете армии застават на равни нога едни срещу други, от гледна точка на числеността.

 

Реклами

About Alexander Stoyanov

Fonder and editor of "Military History"e-journal, Co-founder of "De Re Militari"e-journal. Historian (PhD) and journalist Покажи всички публикации от Alexander Stoyanov

Comments are disabled.

%d блогъра харесват това: