Стана вече традиционно в този сайт да се пускат текстове, които преобръщат представата ни за това как всъщност са се случили някои от най-паметните битки в българската история. Задачата е доста неблагодарна, особено с оглед реакцията на част от четящите, но работата на историка е да казва истината – така че, както казва Кобрата – „Продължаваме напред“.
Битката при Ключ (29.VII.1014г.) е една от най-трагичните страници в нашата средновековна история. Освен понесеното поражение, българите, пленени от ромеите в хода на сражението в последствие са ослепени. Този варварски акт остава в съзнанието не само на тогавашните българи, но и на останалите съвременници от епохата. Византийските хроники, писани векове по-късно продължават да го изтъкват като ключов момент от борбата между двамата най-страховити мъже в тогавашна Европа – Василий II и Самуил.
В продължение на няколко поколения, българската историография се занимава с битката при Ключ (наричана и Беласишка битка или битка при Клидион), като в голямата си част изследванията на нашите историци са единодушни както за хода на сражението, така и за понесените от българите загуби. Историята обаче има свойството да не е записана в камъка за разлика от изворите, на които науката се основава. Нуждата от преразглеждане и преосмисляне на средновековната ни история налага дори уж аксиоматични събития, като разигралите се в края на м. юли, 1014 г., да бъдат преосмислени и преразгледани.
Първата и най-важна забележка, която трябва да се направи, е че Ключ не е самостоятелна битка, а е част от цялостна кампания, която спокойно може да се нарече Беласишка кампания от 1014 г. За да се разбере хода на конкретното сражение, то задължително трябва да се постави в контекста на кампанията. И така, кои са противниковите страни:
Византия:
Византийските войски, действащи на Беласишкия театър се командват лично от император Василий II (976-1025г.). Забележителен войн и безкомпромисен владетел, василевсът съчетава в себе си повечето качества, които византийците поставят в графата „идеален владетел“. Той е безскрупулен, целеустремен, безпрекословен и амбициозен. Василий е интелигентен, пресметлив и хладнокръвен. Опитва се (и успява) да не повтаря грешките си. Търпелив е и е прецизен и предпочита да разрешава проблемите си с педантична последователност. Около себе си събира клика от верни и талантливи мъже, които се издигат най-вече на базата на своите качества. Част от тях го придружават по време на похода срещу България, като основните имена, които изпъкват са стратезите на Филипопол – Никифор Ксифий и на Тесалоники (Солун) – Теофилакт Вотаниат. Двамата са калени в битки ветеран, чиято вярност към императора не подлежи на съмнение.
Армията, която Василий води със себе си е значителна. В нея участват както част от редовната войска (тагмата), така и подбрани отреди от балканските провинциални войски (темата). Нейната численост може да се установи само частично. На базата на косвени данни, може да се предположи, че Василий събира около 15 000 войници от редовните сили, подсилени с още ок. 10 000 души от темите Тракия, Македония и Стримон. Отделно, Теофилакт Вотаниат командва силите на тема Тесалоники, които наброяват поне 4 000 души. Общо, византийските сили, ангажирани за кампанията са около 30 000 души – една от най-големите армии, организирани от ромеите срещу България.
Целта на византийците е да проникнат по долината на р. Струма, да завият на запад по поречието на Струмешница и да навлязат в долината на Вардар, с евентуална цел Скопие. Същевременно, силите на Вотаниант би следвало да се придвижат от юг и да се съединят с основната армия, притискайки българските сили във фланг. Най-просто казано, Василий разчита да приложи тактиката на чука и наковалнята и да смаже колкото се може по-голяма част от силите на Самуил.
България:
Българската държава е изтощена след четири десетилетия на непрекъсната борба с Византия. Ресурсите на Самуил са на изчерпване. През 90-те години на XI век, българите са успели да постигнат максимума на своите възможности – възвръщане на Мизия, успешни нашествия в Тракия, Елада и Пелопонес, експанзия в Сърбия, Албания и Босна. Въпреки това, тези усилия не са достатъчни. Византийската военна машина продължава да мобилизира ресурси с постоянство и мащаб, непосилен за България. Въпреки това Самуил няма намерение да се отказва. Подобно на Василий, Самуил също е безкомпромисен, целеустремен и упорит. Царят е опитен воин и макар да не е брилянтен стратег, то не отстъпва по талант на повечето си византийски опоненти. В допълнение, българите имат още един изключително талантлив пълководец в своите редици – престолонаследникът Гаврил Радомир. Самуил може да разчита и на други верни воини, с които се е сражавал рамо до рамо в продължение на десетилетия. Основната разлика между българския лагер и ромейския не е таланта на командирите, а размера на военните ресурси, които имат на разположение.
До този момент, българската историография оценява размера на българската армия в рамките на Беласишката кампания на поне 15 000 на базата на текста на Йоан Скилица, в който се упоменава, че именно това е броя на пленените и ослепени българи. Историкът доц. Георги Николов стига до оценката за общо 45 000 души армия, докато американецът проф. Уорън Тредголд смята, че общо Самуил разполага с 33 000 войници, от които само 15 000 са концентрирани около Струмица. Действителността е коренно различна. Както изтъква британецът проф. Пол Стивънсън, текстът на Йоан Скилица най-вероятно се базира на доклад, изпратен от действащата армия до Константинопол след битката при Ключ. В действителност, размерът на българската армия не може да се установи на база изворите. Може, обаче, да се уточни на база на археологията. Руският историк проф. Г. Атанасов предлага проста и ефикасна схема за изчисляване на размера на една армия на базата на капацитета на крепостта, в която тя се събира. Накратко, на всеки 10 000 кв. метра площ се полагат по 1 600 войници, които могат да бъдат разположени ефективно в крепостта. На базата на тази схема следва изчисление на обема на Самуиловата армия на базата на укрепленията, които тя заема. Основните сили на българите са разположени в крепостта Струмица. Основният преден отряд е разположен в полевото укрепление (дема) в пролома край село Ключ, където се води и битката. Отделно от тях в Беласица има още няколко подобни, но най-вероятно по-малки деми, които охраняват южните подстъпи към основните български позиции. Отделно в Мелник е оставен гарнизон, който да попречи на византийците да проникнат на север по р. Струма или да получат подкрепления през Средец. На базата на площта на тези укрепления, българската армия може да бъде изчислена на до 4 000 души, разположени в Струмица (основно кавалерия), ок. 1 200 души при с. Ключ и още ок. 2-3000 души на позиции из Беласица. В Мелник гарнизона наброява ок. 500 души. Отделно от тях, един кавалерийски отряд, начело с Давид Несторица е изпратен към Солун да забави настъплението на Теофилакт Вотаниат. Така, общо силите, които Самуил съсредоточава на Беласишкия фронт са не повече от 10 000 души или три пъти по-малко от византийските сили.
Стратегията на Самуил е проста – той разполага опорни отряди на важни позиции около Беласица, с идеята да преградят с помощта на укрепления основните пътища за настъпление на византийците. Основната ударна сила на българите е концентрирана в Струмица – крепостта, от която най-бързо може да се достигне до всяка възможна част на фронта и да се нанесе удар на византийците. Българският цар разчита, че неизгодният терен ще позволи на предните му отряди да задържат ромейските сили достатъчно, че останалите български части да се концентрират и да нанесат флангови удари срещу силите на Василий. Проблемът е, че не е 100% сигурно от къде точно ще дойдат византийците. Трябва да отдадем заслуженото на самуиловия нюх – той разполага най-силния си отряд при Ключ и именно от там идват ромеите. Остава само отрядът да задържи силите на Василий достатъчно дълго, че останалите български части да успеят да се прегрупират и да контраатакуват.
Кампанията:
Византийците предприемат настъпление през лятото на 1014 г. В средата на м. юли силите им наближават долината на р. Струма. По същото време Теофилакт Вотаниат концентрира силите си за пресрещане на Давид Несторица. По времето, когато отрядите на Василий достигат до Ключ, силите на Несторица вече са победени и изтласкани на север. Вотаниат напредва с войските си в долината между р. Вардар и р. Струма. Василий заема позиция на 27 юли и предприема поредица от атаки срещу българския отряд, укрепен на демата край Ключ. Българите отбиват всички вражески пристъпи и им нанасят сериозни поражения. Към този момент Самуил би следвало да се задейства и да прехвърли силите си в контранастъпление. Неуспехът на Несторица обаче проваля намеренията му – ако изтегли силите си от поречието на Вардар Вотаниат би могъл да излезе в тил на българите и да ги затвори в капан между себе си и основните византийски сили. Междувременно, българите вероятно научават за сериозните проблеми със снабдяването в ромейския лагер. Голямата армия на Василий се нуждае от значителни количества припаси, които обаче са трудни за подсигуряване, особено с оглед на факта че пътя към Средец се контролира от българския отряд в Мелник. Ромеите все още не са завладели и крепостите в самата Беласица, което оставя тила им оголен. Както отбелязва Скилица, Василий е на път да заповяда отстъпление, когато Никифор Ксифий открива път през планината, локализиран от негови разузнавачи. По подобие на битката при Термопилите, Ксифий лично повежда силен отряд в обходна маневра и на 29-ти юли излиза в тила на българите. Този ход е съчетан с фронтална атака на основните византийски сили, което води до логична паника и безредие сред българите, които бързат да се изтеглят от демата за да не попаднат в обкръжение.
Първи етап от настъплението на византийците
Самуил е известен за случващото се и повежда своята кавалерия в отчаяна атака, която има за цел да спаси отряда при Ключ и евентуално да разбие ромеите в теснините, където численото им превъзходство няма да има такова значение. Опитът му се проваля – Ксифий разгръща силите си ефективно и прецизно, а Василий правилно пришпорва основните части напред, с което на практика концентрира достатъчно кавалерийскич асти и стрелци в предните линии за да отблъсне атаката на Самуил и Гаврил Радомир, да разбие българския устрем и да контраатакува. Самуил, който макар и на около 70 се бие в първите редици е спасен на косъм от сина си и се изтегля към Струмица, а след това и към Прилеп. Гаврил Радомир е хладнокръвният ум, който спасява българите от тотален колапс. Той навреме заповядва изтегляне на българските части, които се прегрупират за отбрана в Струмица. Самият престолонаследник не се затваря в крепостта, а се отправя към Беласица, с идеята да прегрупира разположените там сили и да тормози византийския тил.
В ръцете на византийците попада голям брой български пленници. Известието от битката, за което Скилица използва израза „казват че„, гласи че са 15 000 души (или 14 000 според Кекавмен). В действителност числото е десет пъти по-малко – ок. 1 400-1 500 души, пленени най-вече от силите на демата край Ключ и част от войниците, които Самуил вкарва в битката за да се опита да пробие ромейския обръч. Тук е важно да се припомни, че тези ок. 1 500 души са всъщност ок. 1/6 от действащата българска армия – т.е. огромно число не само за тогавашната ситуация, но и за епохата като цяло, тъй като обикновено жертвите в големите сражения са от порядъка на няколко стотин.
След първоначалния успех, Василий прегрупира силите си и обсажда Струмица. Действията на Радомир се оказват навременни – в града все още има поне 3 000 души които да го бранят – напълно достатъчно с оглед размерите на крепостта. Това се доказва и от неспособността на ромеите да завземат града. Междувременно, Гаврил Радомир успява да консолидира силите си в Беласица – ок. 3 000 души. Какъв да бъде следващият му ход? Атака срещу силите на Василий би била чисто самоубийство. По същото време, към войските на василевса се присъединяват частите на Теофилакт Вотаниат, които напредват по поречието на Струма и достигат основните сили на императора. Обсадата на Струмица се проточва и Василий решава да се изтегли към Солун с цел подсигуряване на достатъчно продоволствие за армията. Той изпраща Вотаниат по поречието на Вардар със задачата да разчисти останалите български укрепления там. В този момент, Гаврил Радомир избира да нападне врага, който може да победи.
Силите на Вотаниат са пропуснати да преминат безпрепятствено през първите деми по течението на Вардар, когато ромеите почти достигат равнините северно от Тесалоники, българите нанасят своя удар. При Гевгели (по изследвания на Д. Ангелов и Б. Чолпанов), българите атакуват ромеите от двете страни, използвайки един тесен участък, през който пътят и реката минават през пролом, дълъг няколко километра. Българите засипват ромейските войски със стрели и камъни и избиват повечето от тях (поне 3 000), в това число и самия Теофилакт Вотаниат.
Втори етап от действията на византийската армия
Новината за гибелта на един от най-близките му съратници разярява Василий II и той заповядва всички български пленници да бъдат превърнати в пример за назидание. Вместо просто да ги избие, Василий избира по-жестоката стъпка – да ги ослепи и така да превърне трагедията им в психологическо оръжие срещу българите. Около 1 500 души са ослепени по заповед на императора, а трагедията им се превръща в трагедия на целия народ. В онази епоха, когато семействата са многочислени, осакатяването на един човек не оказва влияние на един-двама, а на 10 -20 души. Ослепени са 1 500, но ще страдат 30 000 – братя, сестри, жени, деца, родители. Безскрупулен ход, който постига целта си. Самуил – около 70 годишен човек- напреднала за онова време възраст е покрусен да види хора, с които се е сражавал рамо до рамо години наред осакатени. Хронистите са единодушни че гледката е причината за получения от него инфаркт и смъртта му. всъщност, колкото и цинично да звучи, не загубата на 1 500 войници, а смъртта на царят-войн е най-тежкото поражение, което тогава Василий нанася на България и което в крайна сметка ще доведе до гибелта на царството. Обезсърчен от разгрома на Вотаниат и притеснен от затруднената логистика, Василий се изтегля на изток и достига Мелник. Града е обсаден и в крайна сметка се предава, но това е и единствената значителна придобивка на ромеите в хода на кампанията. Българският цар е мъртъв, но армията му в основни линии остава цяла. Нещо повече, българските загуби в хода на кампанията са около два пъти по-малки от византийските. Разликата е, че Василий може да си позволи да загуби 3 000 души, а за българската армия всяка загубена стотна е непрежалима.
Оценката за Беласишката кампания може да бъде само една – тактическа победа за българите, които успяват с три пъти по-малобройни сили да отразят нахлуването на византийските сили, да разбият ок. 1/5 от армията на Василий и да погубят един от най-талантливите му пълководци. От стратегическа гледна точка обаче кампанията е категорична победа за Византия. Макар Вотаниат да е ценен, той е заменим. Василий II все още си има Никифор Ксифий, да не говорим за брилянтният Никифор Уран. Самуил, от друга страна, се оказва незаменим. Гаврил Радомир е безспорно чудесен войн и храбър водач, но той не притежава харизмата на баща му, която е служела като спойка между разнородните фракции в българския двор. Това си проличава по трагичния край на Радомир и събитията, развили се при управлението на Йоан Владислав. Отделно то това, завземането на Мелник подсигурява ключовия път от Средец към Тесалоники, с което Византия окончателно затваря възможностите на България за възстановяване на своето присъствие източно от р. Струма. Както показват нахлуванията в източна посока от 1015 г., Българите нямат сили за по-дълготрайно възвръщане на изгубените позиции.
Битката при Ключ в никакъв случай не е решаваща сама по себе си. тя обаче е важна в контекста на цялостната Беласишка кампания. Кампанията, от своя страна, се оказва решаваща в дългосрочен план, без да има реални краткосрочни последици.
Източници:
Йоан Скилица в ГИБИ, том VI
Кекавмен в ГИБИ, том VII
Ангелов, Д. и Чолпанов, Б – Българска военна история през Средновековието (X-XV век)
Treadgold, W. – Byzantium and its Army 281-1025
Stephenson, P. – The legend of Basil the Bulgar-slayer
Военна История 