Author Archives: Alexander Savov

Първата обсада на Виена

Панорамен изглед от Виена по време на османската обсада, худ. Николаус Мелдеман, 1530 г.

Кога: 27.IX – 14.Х.1529 г.

Къде: Виена, Ерцхерцогство Австрия, Хабсбургска империя

Кои участват:

Хабсбургска империя (Свещена Римска империя, Испанска империя, Кралство Бохемия, Курфюрство Пфалц) Армия: 17-21 000 бойци и 75 оръдия Главнокомандващи: граф Никлас фон Салм, Вилхелм фон Рогендорф, Филип дер Шрайбер Жертви и загуби: 1 500 – 4 000 убити (военни и цивилни)

Османска империя Армия: 120 000 бойци и 300 оръдия Главнокомандващи: султан Сюлейман I Великолепни, Паргалъ Ибрахим паша Жертви и загуби: 15 000 убити и ранени по време на обсадата

Резултат: Победа на Хабсбургската империя, османската експанзия в Централна Европа е спряна

Предистория: На 29.VIII.1526 г. в битката при Мохач османската армия, водена от султан Сюлейман I и Паргалъ Ибрахим паша напълно разгромява армията на унгарския крал Лайош II. Самият крал е убит в сражението и Унгария остава без владетел или наследник на трона, тъй като Лайош няма деца, нито племенници, които да претендират за властта. В началото на септември 1526 г. Сюлейман влиза в Буда и налага за нов унгарски владетел трансилванският воевода Янош Заполски, който се признава за османски васал. Хабсбургите обаче имат легитимни претенции към унгарската корона за разлика от Заполски, който се осланя на подкрепата на османците и на част от аристократите. През 1515 г. крал Лайош II се венчава за Мария Австрийска, сестра на императора на Свещената Римска империя Карл V. Със сключването на брака е договорено, че ако Лайош и Мария нямат деца, Фердинанд, брат на Карл V и ерцхерцог на Австрия, ще поеме унгарската корона. След като Лайош умира без да остави потомство това условие влиза в сила и Фердинанд заявява официално претенциите си към унгарския трон. Той иска помощ от брат си Карл V за война срещу Заполски. На 10.XI.1526 г. в Секешфехервар нисшите благородници (шляхта) признават Янош Заполски за крал на Унгария. Той е коронясан по установения ред на следващия ден (11.XI) в катедралата „Успение на Пресвета Богородица“ в Секешфехервар. Фердинанд успява да си издейства подкрепата на висшите унгарски благородници и духовенството. На събрание в Пожони на 17.XII.1526 г. те го признават за крал на Унгария. През първата половина на 1527 г. Заполски и Фердинанд не предприемат никакви военни действия един срещу друг, тъй като са заети да консолидират силите си. В началото на същата година в областта Бачка (Южна Унгария) се отцепва като самостоятелен владетел водачът на сръбските наемници в унгарската армия – Йован Ненад (наричан „Черния“). Той влиза в съюз с австрийския ерцхерцог Фердинанд срещу Янош Заполски. Ненад се провъзгласява за цар и наследник на Душанова Сърбия. Под свое командване той има армия от 15 000 сърби, власи и други унгарски и трансилвански католици. През лятото на 1527 г. Заполски потегля срещу Ненад с армията си. На 25.VII в битката при Седфалското поле, близо до Сегед, войските на Ненад са разгромени, а той самият загива. През юли 1527 г. Фердинанд получава обещаната от брат си Карл V военна помощ и веднага започва война срещу Янош Заполски. Австрийските сили завладяват Гьор, Естергом, Буда и Секешфехервар. На 27.IX.1527 г. в сражението при Таркал, близо до Токай, 7-8 000 армия на Заполски е разгромена от 18 000 армия на ерцхерцог Фердинанд, граф Никлас фон Салм и Балинт Тьорк. Победеният Янош Заполски се оттегля в Нагиварад, където прекарва зимата. Фердинанд е коронясан за крал на Унгария официално на 03.XI.1527 г. в катедралата „Успение на Пресвета Богородица“ в Секешфехервар, където по традиция биват коронясвани унгарските крале. Заполски събира нова армия през пролетта на 1528 г., но на 20.III в битката при Сеня неговата 15 000 армия е разбита от 13-14 000 хабсбургски войници, командвани от Балинт Тьорк и Йохан Кацианер. След това поражение Янош Заполски започва да търси помощ да си върне унгарската корона. Той опитва да се съюзи с полския крал Зигмунт I Стария, но не постига успех. Единственият му останал изход е да моли за помощ османския султан Сюлейман I, който само това и чака, за да има повод да тръгне на поход срещу Карл V.

Османският поход през Унгария: След като научава за започналата в Унгария война между Фердинанд и Янош Заполски, османският султан Сюлейман решава да следи внимателно събитията в търсене на момента за нанасяне на удар срещу Хабсбургите. През 1528 г. неговият васал Янош Заполски губи войната и иска подкрепа от османците. Сюлейман се възползва от това и обявява началото на подготовка за поход срещу Виена в началото на 1529 г. В началото на пролетта в околностите на Одрин е събрана огромна армия – ок. 120 000 души и 500 оръдия. И до днес не е известно какъв е точният брой на полевите и обсадните оръдия в османската армия, но от това, че при Виена тя разполага с 300 полеви оръдия може да бъде изведено заключението, че обсадните са били около 200. За числеността на османските войници също се спекулира. Тя варира между минимум 80 000 и максимум 300 000 души. Всъщност силите, които Сюлейман мобилизира не надхвърлят 120 000 души при всякакви сметки. Към османската армия е присъединен и молдовски контингент, но неговата численост е неизвестна. За придвиждването на обоза и оръдията османците използват общо 20 000 камили. Султан Сюлейман I издава заповед за назначаването на великия везир Паргалъ Ибрахим паша за главнокомандващ на армията (сераскер). Османската армия тръгва на поход към Виена на 10.V.1529 г. След като напуска Истанбул, тя поема на северозапад по Via Diagonalis (стария римски път, прекосяващ Балканския полуостров). За нещастие на османците обаче климатичните условия през 1529 г. са неблагоприятни за поход. Още от април започват поройни дъждове, които са характерни за пролетния сезон. През май и юни дъждовете продължават и превръщат българските земи, през които преминават османците в мучурища. В продължение на три месеца армията на Сюлейман и Ибрахим паша не може да стигне до Белград. По пътя много хора загиват или дезертират. Най-сериозен проблем изпитва обоза. Стига се до там, че за пренасянето на провизиите и оръдията са използвани войници от пехотните подразделения. Сред еничарите и войниците от Анадола започват да вилнеят болести. Вероятното обяснение защо болестите, съпътстващи всяка една война покосяват първо анадолските части се крие в това, че те не са свикнали на влажния климат на Балканите през пролетта. Въпреки всички трудности, османската войска стига до Белград в края на юли-началото на август. Там изоставят тежките обсадни оръдия, които са успели да пренесат пред българските земи. Сюлеймановата армия поема на северозапад към Осийек. Тя преминава Дунава и стига до града на 06.VIII.1529 г. Според изготвения от Сюлейман и Ибрахим паша оперативен план, османците трябва да стигнат стените на Виена най-късно през втората половина на юли. Поради подценяване на климата обаче те изостават от плана си доста сериозно. В началото на август армията им дори не е започнала да отвоюва завзетите от Хабсбургите унгарски земи. Османците престояват близо 10 дни в Осийек и след това продължават на северозапад към полето на Мохач. На 18.VIII те стигат Мохач и се разполагат на лагер. Към армията на Сюлейман и Ибрахим се присъединяват и кавалеристите на Янош Заполски. Не е известно колко време османската армия прекарва в Мохач. В края на август части, изпратени от Ибрахим паша поемат към Буда, а след тях е и основната османска армия. На 01.IX тя обсажда унгарската столица и след едноседмична обсада града пада на 08.IX.1529 г. Янош Заполски е възстановен на унгарския престол и отново се признава за османски васал. През следващите две седмици османските авангардни части проправят пътя на основните сили към Виена. След като напускат Буда османците завладяват Комаром и Гьор. На 27.IX.1529 г. армията на султан Сюлейман и Ибрахим паша стига стените на Виена и започва обсадата.

Отбраната на Виена: Докато армията на султан Сюлейман настъпва към Унгария, император Карл V осъзнава, че целта на султана е да обсади и превземе Виена. По това време Хабсбургът току-що е приключил поредната война с Франция. Карл решава да остави брат си Фердинанд да организира отбраната на Австрия от османците. Императорът не е в състояние на изпрати големи военни части тъй като те нито ще пристигнат на време, нито път ще са в състояние да се бият след дългия поход през германските земи. Основните имперски сили са изтощени от войната с Франция и това прави пристигането им във Виена в кратък срок невъзможно. По заповед на Карл към Виена са изпратени 1 000 немски ландскнехти (копиеносци), командвани от 70-годишния военачалник граф Никлас фон Салм и 700 испански мускетари, водени от Луис де Авалос. Отбраната на града е поверена на граф Никлас фон Салм, а на негово подчинение са граф Вилхелм фон Рогендорф и граф Филип дер Шрайбер. Той разполага централния щаб на командването около катедралата „Св. Стефан“. През лятото на 1529 г. във Виена вече има събрани 17 000 души, повечето от които наемници от германските княжества. Салм се заема да укрепи 300-годишните стени на града и да събере достатъчно припаси са продължителна обсада. По негова заповед е създадено гражданско опълчение, което да оказва съдействие на военните части при гасенето на пожари и при затварянето на пробиви в стените. Във Виена е събрана артилерия от 75 оръдия, които са разположени по крепостните стени. В някои участъци стените не са по-дебели от 180 см. и граф Салм издава заповед за тяхното спешно доукрепяване, тъй като очаква, че при евентуална обсада османците основно биха струпали силите си там. За да предотврати разрушаването на сгради от османски гюлета, прелетели над крепостните стени, графът нарежда да бъде премахнат паважа непосредствено зад стените и да бъде оголено до пърст пространството между тях и първите жилищни райони. Така в случай че османско гюле премине стените, то няма да нанесе поражения по сградите, а ще се забие и взриви в пръстта.

Обсадата: Анкънджиите на султан Сюлейман достигат Виена на 21.IX.1529 г. и заемат позиции около стените на града в изчакване на основната армия. Тя пристига на 24.IX и веднага се заема да изгради лагер и обкръжи Виена от всички страни. Армията е изтощена от мъчителния поход през Балканите и Унгария, в който губи 20 000 души и 200 оръдия. Силите, с които Сюлейман и Ибрахим паша се изправят пред стените на Виена възлизат на 100 000 войници и 300 полеви оръдия. Основните части са съставени от спахии и леки конници, които са идеални за водене на открит бой в панонските равнини, но не биха били полезни в обсада. Най-елитните пехотни подразделения (еничарите и бостанджиите) са изтощени от дългия път и боевете в Унгария, а и са засегнати от болести и са с понижен боен дух. Същото важи и за инженерните части на армията. За превземане на Виена, Сюлейман и Ибрахим имат нужда най-вече от пехота, обсадна техника и инеженерен корпус, който да подкопае стените на града. За зла съдба на османците още в началото на септември времето става неблагоприятно за водене на продължителна обсада. Сюлейман се надява да сломи бързо съпротивата на Виена, тъй като е наясно, че срещу него стоят малобройни войски, които няма да издържат сражение с неговата армия, която макар и съсипана от тежкия поход, има петкратно превъзходство над противника. На 25.IX тойизпраща писмо до ръководителя на отбраната граф Никлас фон Салм и военния министър на Австрия граф Петер Щерн с изискване да предадат града. От писмото личи огромната самоувереност на падишаха – той заявява, че скоро ще закусва в катедралата „Св. Стефан“ в центъра на Виена. Салм отхвърля искането на Сюлейман и в отговора на писмото си пише, че закуската ще му бъде сервирана студена. Въпреки тежките климатични условия, османската войска не се дезорганизира. На 27.IX.1529 г. тя разполага по протежение на стените на Виена артилерията си, разпределена в две големи батареи (от източната и южната страна на града) и така започва същинската обсада на града. Османското командване се надява, че артилерийският огън бързо ще отвори пробойни в стените и така ще улесни атаката на пехотата. В продължение на два дни артилерията обстрелва стените на Виена без да постигне нищо. Полевите оръдия не могат да нанесат дори и минимални поражения на стените и на практика са безполезни. На 28.IX започва да вали пороен дъжд и османският лагер е превърнат в кално море. Предвид влошаването на климата, султан Сюлейман и Ибрахим паша решават да опитат директен щурм на стените на Виена, вместо да продължават да губят време в обстрел, който не дава желаните резултати. На 29.IX еничарите са хвърлени в атака по цялата дължина на укрепленията, но не постигат нищо. Загубите им са тежки и те постепенно започват да се обезверяват. След провала на атаката, османските командващи решават да приложат стратегия, която им донася победа в обсадата на Родос през 1522 г. – прокопаване на тунели под крепостта и разполагането на мини под стените. В продължение на няколко дни османските сапьори прокопават няколко тунела, но поради влагажната почва, те са нестабилни и могат да се сринат по всяко време. За да парират опит на османците за атака през тунелите, войниците на Салм разполагат кофи с вода по крепостните стени и така откриват три тунела, които сапьорите на противника копаят. Защитниците са допълнително улеснени, тъй като османците копаят само в една зона – при Каринтската порта. По заповед на Салм австрийски части навлизат в тунелите в опит да ги запушат. Ибрахим паша решава да се възползва от наличието на тунелите и атакува с надеждата да проникне отвъд стените, както се случва по време на обсадата на Родос. Този път обаче османците нямат същия късмет. Те са изтласкани назад, повечето тунели са запушени, а Ибрахим паша едва успява да избяга, за да не попадне в плен. На 06.Х граф Салм дава заповед 8 000 отряд от ландскнехти да атакува османските позиции и траншеи при Каритнската порта. Започналата австрийска контраатака в ранните часове на деня дава желаните резултати – повечето османски еничари и сапьори, които са в непосредствена близост до стените са избити. Османското командване не успява да се възползва и да струпа повече сили в района на австрийската контраатака. По този начин е пропусната възможност елитните части на гарнизона на Виена да бъдат разбити с един удар. Вероятно османците не са се решили на подобна стъпка заради претърпените тежки загуби. Войниците на Салм също търпят сериозни загуби тъй като оцелелите османски войници ги нападат в гръб докато се изтеглят към стените. До решителни атаки не се стига в следващите четири дни. На 09/10.Х при Каринтската порта избухва мина, поставена от османците там в предните дни. Части от стената са взривени и това дава възможност на Сюлейман и Ибрахим паша да наредят незабавно фронтална атака срещу стените на Виена. Те обаче се забавят с един ден, което е достатъчно време за защитниците да се подготвят за сражение и да се прегрупират в района на пробива на отбранителния пояс. Вероятното обяснение на забавянето се крие в тежкото положение на османските войници. В следствие от проливните дъждове, тежките загуби в предходните атаки и разразилите се болести в лагера, бойният дух на армията спада значително. За да мотивира хората си за предстоящата атака, султан Сюлейман дава обещание, че ще има плячка и възнаграждение за всички, ако Виена бъде превзета. Рано сутринта на 11.Х османските войски се хвърлят в атака по цялата дължина на стената. Основният удар е концентриран върху отслабеното звено на отбраната – Каринтската порта. Защитниците струпват три отряда при пробива и след ожесточена схватка успяват да изтласкат напиращите еничари. Османските загуби са много по-големи отколкото след предните два щурма. Впечатление прави, че най-елитното подразделение на османската армия – еничарите на два пъти отстъпва пред много по-малоброен и слаб противник. Ландскнехтите и испанските мускетари са елитни военни формирования от армията на Свещената Римска империя, но те не са основните сили, съставляващи гарнизона на Виена по това време. По-голямата част от войниците са наемници от германските княжества и едва ли би се очаквало те да издържат на напора на еничарите. Третото поражение при Виена на 11.Х принуждава султан Сюлейман и Ибрахим паша да премислят всичките си следващи ходове. Очевидно османските пълководци са поставени в доста затруднена ситуация, в каквато друг път не са изпадали. Междувременно завалява пороен дъжд, което допълнително усложнява ситуацията в лагера на османците. На 12.Х султанът свиква военен съвет, на който трябва да се вземе решение дали обсадата да бъде незабавно вдигната, или преди да завали сняг да бъде направен последен опит за превземане на Виена. Командващите се спират на второто. По заповед на Сюлейман започва подготовка за нова пълномащабна атака на стените на Виена, която трябва да се осъществи на 14.Х. Рано сутринта на 14.Х османските части атакуват Виена от всички страни. Основните сили са струпани срещу Каринтската порта, използваната тактика е почти еднотипна с използваната два дни по-рано. По време на сражението граф Никлас фон Салм е тежко ранен и се оттегля от позициите. Това обаче не демотивира защитниците на Виена, които продължават да отблъскват нападенията на изтощените от предходните боеве и лошите условия османски части. Щурмът на 14.Х завършва с провал за османската армия. Завалелият сняг през същия ден допълнително усложнява провеждането на атаката. Сюлейман и Ибрахим паша решават, че ще е по-добре да вдигнат обсадата и да се оттеглят през Унгария преди да са загубили цялата си армия. В продължение на два дни (между 15 и 17.Х) османците раздигат лагера си в околностите на Виена и се оттеглят в югоизточна посока. Сюлейман се опасява, че може да последва австрийска контаатака и бърза да стигне до Буда, където да се укрепи. Наистина от Виена тръгва австрийска кавалерия в преследване на отстъпващите османски части, но до сериозна контраатака не се стига вероятно поради лошите климатични условия. На 26.Х османската армия достига Буда, на 10.XI – Белград и след близо едномесечен поход, стига Константинопол на 16.XII.

Заключение: Първата обсада на Виена бележи върха на османското военно и политическо могъщество. Тя дава знак на улисаните във войните помежду си западноевропейски сили до къде могат да стигнат османските амбиции за завоюване на територии в Централна Европа и продължаване на експанзията в западна посока. Обсадата поставя началото на конфликт, който ще определи съдбата на континента – конфликтът между Османци и Хабсбурги, изходът от който на практика е предрешен още от първата схватка. Победата на Хабсбургите в първия рунд определя бъдещето на войните между двете велики сили. Османците са спрени при Виена и не могат да продължат напред към Централна Европа. В следващите 154 години ще се водят серии австро-турски войни, но никоя от тях няма да доведе до решаващо превъзходство на една от двете страни. Постигнатото статукво в Унгария през 1529 г. ще се запази чак до 1683 г., когато австрийците предприемат контраатаката срещу повторно обсадилите Виена османци, която не успяват да извършат през 1529 г. поради лошите климатични условия. За да бъдем максимално обективни спрямо историческите събития, редно е да отбележим, че де факто през 1529 г. османската експанзия във вътрешността на Европа е спряна завинаги. В следващите 150 години Османската империя изпада в политически и икономически кризи, развихрят се корупцията и децентрализацията.

Библиография:

Стоянов, А., Османската експанзия 1453-1683, изд. Сиела, София, 2015 Садулов, А., История на Османската империя (XIV-XX век), изд. Фабер, В. Търново, 2000 Wheatcroft, A., The Enemy at the Gate: Habsburgs, Ottomans, and th Battle for Europe, Basic Books, New York, 2010


Рилската грамота на цар Йоан Шишман – 21.IX.1378 година

Оригиналът на Рилската грамота, съхраняван в музея на Рилския манастир

Текст:

Нещо благочестиво и много приятно и похвално за всички христолюбиви царе е това да обичат и да имат горещо желание към светите и божествени църкви, в които са изписани образите на Богочовека и на неговите светии. Защото царят се украсява с венец, с многоценни камъни и бисер, но също така и с благочестие и вяра към Бога и с почитание към светите Негови църкви.
Поради това и моето царство, което владее по помазание от Бога и по апостолско предание престола на светопочиналите царе, и заради благочестиво християнство и топла обич към Бога и почитание към светите негови църкви и към божествения Негов образ, и към всичките негови светии, но най-много за обновление, помен и милостиня на светопочиналите първопрестолни царе на българския престол, заради всичко това и моето царство, като узна за този закон и предание, благоизволи царството ми да дарува това благообразно и всенастоящо златопечатано слово на моето царство на манастира на царството ми на светия отец Иван Рилски, който се намира на мястото, наречено Рила, за всички негови села и за всички негови метоси, за всички владения и правдини, сиреч нови и стари.
А това са селата на светия отец Иван Рилски: селищата Варвара, Чрътов дол, Кръчино, Бъдино, Дриска и Гаган, което е планина; Орлица, манастирски метох до Бруждим, на височината Лохотница и низ Лохотница в Рила, и въз Рила у Бруждим. Освен това също и намиращите се отдясно на Царев вир, на Богородична църква, та на свети Прокопий на двата камъка и низ Рила до Варвара, та на свети Илия, та на Габровец и покрай брега на свети Георги, и на свети Архангел, та на Дриска и до крепостта пак отново нагоре над Царев вир нивите и лозята са манастирски. Но освен това и Ломница с Крушевица и Арменица, нивите, които са над село Пъстра въз Рила, и това всичко е манастирско. Също така село Бъзово, село Дебър, Абланово, Пъстра, село Гнидобардско и Разложките попове, село Лешко, село Селище, село Дренов дол, градище Церово, село Долене, Градечница с людете по име, поп Тодор с децата си и с рода си, Петър Теодосов с братята си и всички правдини на това място. Също и средната планина, отгдето изтича Рила, та на Злана, та на Лепшор, така също с река Илийна, догдето се слива с Рила, и от Лепшор на Комаревски връх, та на Камен връх, та на Царев връх та на Шипочен, на манастирския метох и отдясно на град Стоб в Рила и низ Рила — в Струма, и въз Струма до Германщица, и въз Германщица до Българино, и въз Българино, та на Песи прескок, и на Агупови колиби, и на Шаак, и на Рибното езеро, и на Прекуковица, та пак на планина Рила. И над всички тези [земи] да има неотемлима власт този пустинножител Иван Рилски при показ на това златопечатано слово на моето царство.
Към тези още и това: гдето се намират селища или сенокоси, или воденици или места за воденици, или [рибо]ловища, или лозя, или ниви, или каквито и да е било владения, които принадлежат на тези селища и тези люде, намиращи се под властта на този манастир на моето царство, над всички тях да има неотемлима власт този манастир „Свети Иван“ на царството ми.
Моето царство с чисто и ясно опущение отпуща и освобождава всички люде и всички села на този манастир на моето царство, та да не смее да ги безпокои никой — сиреч севасти, практори, примикюри и алагатори, нито съдии, после нито перпираки, нито житари, нито винари, нито десеткари пчелни свински и овчи, нито аподохатори, нито [коми]си [?], нито стратори, нито сенари, нито митати, нито пък карагуяри, нито кучкари, нито градари, нито варничи, побирчии и находници, нито някой друг от всичките боляри и работники царства ми (служители на царството ми), велики и малки, нито да бъдат изпращани по всяко време за всякакви данъци и служби на царството ми, никой от тях да не смее да безпокои людете на светия отец, нито техните ниви, които имат в полето и които са в планините, нито да взема за служба някой негов човек, нито техните работници, нито от техните зевгари да се вземат ангария, нито коне, нито добитък. Към това също и следното: никой от тези да не смее чрез насилие да влиза в селата и при людете на този манастир на царството ми и на светия отец, за да взима силом хляб, нито да убива птици, нито дори нога да сложи в двора им, но всички да бъдат прогонвани и да отстоят далече при показа на това златопечатано слово на моето царство. Също така и градът Стоб никак да няма власт над манастирските люде, нито над техните владения, нито дори на косъм. Към това още и следното: ако някой от манастирските люде начене да ходи със стока за своя търговия по цялата държава и област на моето царство, нека купува и продава свободно и без да бъде възпрепятствуван от някого при показването на това златопечатано слово на моето царство и да не му се взема кумерк, нито диавато, нито нещо друго. Към това още и следното: ако в манастирската област са дава някакво аерико, този манастир на царството ми на светия отец да взема всичко в изправност, а никой друг от тези да няма власт и да взема тварико [?]. И така да пребивава този манастир на моето царство „Свети Иван пустинножител“ с всичките си имения, които изредихме по-горе, свободно и без да бъде обезпокояван от някого, догдето слънцето сияе на земята и докато живее моето царство.
След като моето царство видя така устроената красота и чиста свобода на този манастир на царството ми и цялото му достояние от прадеди и деди, от родителите на царството ми — светопочиналия цар Асен и цар Калиман, от всички български царе прадеди, деди и родители на моето царство и като видя тази свобода царството ми, дадох на този манастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатано слово, когато дойдоха людете на този манастир в земята на царството ми в Средец, да не може никой да ги насилва нито на косъм, но да са свободни по повеля на моето царство на всичките му правдини и за всяко негово достояние, сиреч ново и старо, с всички свои достояния да пребивават свободно и необезпокоявани от нищо.
Обаче и след смъртта на моето царство, когато Господ-Бог, вечният цар, благоизволи и постави на моя престол било възлюбления син на моето царство или [някого] от братята и сродниците на моето царство, то той да не размисли да отнеме нещо или да наруши, или да потъпче това дарение на моето царство, но още повече да поднови, потвърди и придаде, както е добре да правят православните царе. Който ли пък от тях се опита, наруши и отмени това златопечатано слово на моето царство и отнеме нещо от писаните тук и начене да безпокои людете на този пустинножител отец Иван Рилски, то тогава Господ-Бог да изпита чрез праведния свой съд, да бъде съпричастен с предателя Господен Юда, проказата на Гнезия да наследи и за противник да има светия отец тук и в бъдния век. Амин.
За това прочее бе дарувано на този манастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатано слово, за всякакво явно утвърждение и чиста свобода. Писа и подписа царството ми с обичайния царски подпис в годината 6887 [1378], индикт 2, месец септември, ден 21.

† ЙОАН ШИШМАН, В ХРИСТА БОГА БЛАГОВЕРЕН ЦАР И САМОДЪРЖЕЦ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ И ГЪРЦИ †