Category Archives: Новини

Битката при Кадисия (636 г.)

Автор: Любомир Цанков

Много войни в човешката история  променят хода на събитията, но понякога е нужна само една единствена битка. Историята познава такива като при Термопили, Маратон, Акциум, Алезия, Адрианопол, които  решават съдбините на Европа, Азия или Африка за години, а по някога и столетия напред.  Ще разгледаме една такава битка, която отваря портите на победителя за хегемония в Близкият изток, а победеният не се съвзема никога повече. Тази битката се състои при селцето Кадисия, днешният град Куфа в  Ирак. В нея се изправят войните на Праведният халифат и Сасанидската империя. Сасанидите влизат гордо в двубоя разчитайки на вековната си традиции във военното дело и могъщество, те са регионален лидер и нищо не може да ги спре. Армията им е силна, мощна и дори римляните не успяват да ги победят. От своя страна войските на Праведният халифат имат едно тайно сплотяващо оръжие – религията, новата религия наречена ислям успява да сплоти и съюзи арабите бедуини както никога досега. Персите сасаниди не успяват да отговорят адекватно на мюсюлманската заплаха.

Битката при селцето Кадисия може да бъде сравнена по тежест и важност с тази при река Ярмук, защото след нея персите са ударени смъртоносно и това е началото на края на Сасанидска Персия, арабите получават плацдарм за действие в Персия. Въпреки важността си не е много позната, може би заради големият си митологичен образ. Тя е сасанидският Адрианопол, Манзикерт, почти може да се сравни с битката при Едеса, когато сасанидите пленяват римският император Валериан. Персийската гордост и чест отлитат с края на битката.

Седмото столетие заварва Сасанидското царство като най-голямата сила в Близкият изток, На трона в столицата Ктезифон седи шах Хосров II Парвиз, който царува от 590 г.  Хосров се възкачва на трона благодарение на оказаната помощ от техният най-могъщ противник, но в този случай получават помощ от Източната Римска империя. Подписаният мирен договор неочаквано приключва през 602 г. когато от ромейският престол е детрониран и убит Маврикий, който е от старата юстинианова династия. На негово място застава военачалника Фока, който до този момент е командир в армията му. Убийството на Маврикий дава официален повод на Хосров II да обяви война на Източната Римска империя. Така започва най-кървавата, продължителна, изтощителна и последна  война от поредицата конфликти между двете империи (602-628).

В тази война двете воюващи страни търпят големи загуби, ромейските територии сериозно са намалени: сасанидите превземат Сирия, Египет, Палестина. Новият император Ираклий успява да спаси империята от сигурен разгром. Той успява да върне загубените територии с цената на огромни усилия. Войната приключва през 628 г. с връщането на земите отпреди войната. Жизнените сили на империите са изцедени, икономиките им са съсипани, защото войната се води на широк фронт.

Докато двете империи воюват, на юг от техните територии се случва на пръв поглед невъзможното – племената от Арабският полуостров се обединяват под лидерството на своят пророк Мохамед, създавайки нова държава наречена Праведен халифат. Мохамед успява да обедини разпокъсаните арабски племена с проповядването на нова религия – ислям. Така той създава сигурна основа върху която стъпват бъдещите ислямски завоевания. След подписването на мирният договор от Худабия (628), пророкът започва да изпраща подканващи писма до околните владетели за приемане на новата религия ислям. Такова писмо е изпратено разбира се и до сасанидският шах. Няма единодушно мнение каква е реакцията на „царя на церете“. Някои историци смятат, че такова писмо въобще не е достигнало до персийският владетел, защото по това време арабите са непознати и слаби в очите на персите. Други смятат, че оригиналното  писмото от Мохамед е унищожено, а негови преписи или дори интерпретации са достигнали до нас. Едно е сигурно –  писмата на Мохамед нямат стряскащ ефект над персите.  Пророкът умира през 632 г. , а арабското настъпление  започва от 633 г непосредствено след края на войните за вероотстъпничество (632-633). Първата територия на север е историческата област Месопотамия (днешен Ирак), който от векове е част от Сасанидска Персия.

Мюсюлманите първоначално нападат предпазливо територията на Персия, защото въпреки състоянието на империята след последната война с ромеите, те нямат достатъчно боен опит. Начело на това нашествие е най-добрият арабски пълководец Халид ибн Уалид. Земите в южната част на Сасанидска Персия и границата с Византия са населени с арабски племена. Това е причината да се атакува точно там – халифа на Праведният халифат Абу Бакр,  смята, че може да ги обърне към исляма,  Персия пък ги ползва като буферна зона срещу чужди нашествия.

Още с първото арабско нашествие от 633 . сасанидите изпращат голяма армия, която обаче е разбита, заради по-подвижната арабска конница.  Нашествието се развива добре – всички армии, които се изпращат от сасанидите са разбити, но самото превземане на днешен Ирак протича бавно. Защото  арабите все още имат недостатъчно войски в региона. Те не се осмеляват до този момент да нападнат централен Ирак. Те следят внимателно действията на Източната Римска империя, която се съюзява със сасанидите. Арабите дори успяват да разбият обединена римо-сасанидска армия през 633 г.

Първото арабско нашествие е забавено, заради смъртта на старият халиф, който е наследен от Омар и победата на сасанидите в битката при Моста. Тази победа не променя особено обстановката в региона, защото забавя за съвсем кратко арабите. През 636 г. халиф Омар вече е събрал нова армия и е готов на второ нашествие в днешен Ирак. За да е сигурен в победата на войските си той изпраща един от своите най-добри пълководци –  Са‘д ибн Аби Уагас.  

Въпреки многобройните спечелени сражения, арабите все още нямат генерално сражение, което да ги направи хегемони в района. Такава нямат и срещу ромеите до август 636 г. в битката при Ярмук, където начело е Халид ибн Уалид. До този момент силите на арабите са разделени на две, защото халифа се притеснява от ромеите, които могат да ударят тил.

Междувременно халифа е изпратил новосформираната армия начело с Са‘д ибн Аби Уагас срещу персите. Но те го очакват с огромна армия събрана от всички краища на обширната империя. Войските се срещат в близост  до селцето Ал – Кадисия (ноември 636 г). Тази сериозна персийска сила се командва от Ростам Фарукзад. Броят на арабите и сасанидите, които се изправят в битката при Ал Кадисия е спорна, защото изворите често преувеличават.

Основна информация за нея черпим от епоса „Книга на царете“ (Шахнаме) в, който е описана историята на Персия от древността до експанзията на исляма. Епоса представлява сбор от поезия и проза, затова изучаването му трябва е много внимателно.

Трудно е да се определи, но запознавайки се с моментното състояние на двата противника, можем да добием известна представа за приблизителната бройка. Праведният халифат е млада държава с армия, която в голямата си част са новобранци (поне в началният етап на халифата). Районът на Арабският полуостров е пустинен почти изцяло с изключение на югозападната част, където са свещените градове Мека и Медина.  Населението на полуострова е недостатъчно за да се водят продължителни кампании. Но халиф Абу-Бакр и наследниците му разчитат, че околните племена ще приемат исляма, което означава,че армията ще се попълни от свежи сили. Така и става – само за няколко години арабската армия се увеличава поне пет пъти.  В навечерието на битката при Кадисия арабската армия наброява около 30 хил.  От своя страна според изворите сасанидите събират около 70-100 хиляди души. Тази бройка няма как да е реална, защото дългата война с ромеите от (602-628) унищожава големият човешки потенциал с който разполага Персия. Напълно възможно е голяма част от войниците в тези сражения да идват от далечният изток, по-конкретно Индия, тоест да са наемници. Доказателството е, че в битката участва голям контингент бойни слонове.

 Малко преди самата битка Халид ибн Уалид се завръща победоносно от Сирия и Ярмук, където ромеите са разбити, включвайки своите ветерани в битката. Тази маневра се оказва ключова за развоя на битката, която продължава 4 дни. В състава на арабската армия влизат пехотинци, конница и стрелци. Арабската конница се слави с голямата си мобилност и често е използвана не само за битки, но и за разузнаване. Сасанидската армия също има конница (катафракти), пехотинци, стрелци и едно типично персийско оръжие – бойните слонове. Бойните слонове за могъщо оръжие, но лесно могат да обърнат битката в ущърб, ако се изпуснат от контрол. Персите успяват да докарат около 40 бойни слона.

Битката продължава между 16 и 19 ноември 636 година в близост до река Ефрат, която остава зад линиите на сасанидите. По традиция започва с дуел между най-добрият войн на Персия и Праведният халифат. Целта на дуелите преди битка е да прекърши бойният дух като се убият най-добрите бойци. Въпреки, че най-добриятe арабски войници – Мубаризун (елитен отряд) успяват да убият много сасаниди, бойният им дух не е сломен, даже напротив. През първият ден побеждават персите, които с лекота успяват да изплашат арабите със своите бойни слонове  и личното участие на Ростам. Създава се паника в арабските редици, която пречи на войниците да се фокусират върху битката. По заповед на  Са‘д арабите се опитват да убият водачите на слоновете, но планът им не сработва, заради създалият се хаос. Са‘д не участва лично в битката, защото страда от  болки породени от възпален седалищният нерв, при които не може да язди кон или дори да ходи. Той командва армията си, благодарение на Халид.  В арабските извори първият ден от битката е познат като „Денят на Безредието“.

          По време на вторият ден арабите отново предизвикват персите на дуел. Арабският елитен отряд  Мубаризун има за цел да убие останалите живи сасанидски ветерани. В този ден загива персийският командир Бахман, който ръководи победата в битката при Моста. В този ден е дадена почивка на бойните слонове, а арабите измислят хитър план за да изплашат сасанидската конница – изпращат камили маскирани по странен начин. Те изникват най-отпред в арабските редици и успяват да объркат и изплашат сасанидските коне. През този ден Са‘д заповядва елиминирането на Ростам, но това се оказва не лека задача, въпреки участието на отряда Мубаризун. В края на деня двете армии се прибират по лагерите си.

          На третият ден от битката, сасанидският предводител Ростам смята да приключи с битката, защото се притеснява от идването на арабски свежи сили. Той отново вкарва в боя слоновете, които нанасят за пореден път големи загуби на арабите. Стрелците изиграват решаваща роля в този ден, защото арабите са засипани от стрели. Ростам изпраща елитният си отряд в търсене на Са‘д, който се е на стан в един стар дворец  наблизо. Планът му се проваля, защото отряд от силна арабска конница спира сасанидската. В същото време Са‘д осъзнава, че единственият начин за спечелване на битката е да избие бойните слонове.  Затова заповядва слоновете да бъдат ослепени и да им се отрежат бивните. След дълги опити да ги убият или осакатят, ранените животни панически побягват в обратна посока право срещу сасанидските редици, създавайки невероятен хаос.  Сасанидският строй е разтроен, което създава възможност за мощен удар. Слоновете винаги имат по двама човека – един ездач и друг, който е въоръжен с късо оръжие и нещо като чук с, което се използва точно в такива ситуации. Не е ясно защо не успяват да ги спрат навреме. Арабите опитват още веднъж номера с камилите, но този път персийската конница не се изплашва.

Третията ден от битката е най-кървавият и тежък за двете армии, защото дават много жертви, бойното поле е осеяно с трупове, битките продължават и през нощта. Едва на зазоряване бойните действия приключват, след като армиите са изтощени. Арабските извори наричат тaзи нощ „Нощта на бучащите шумове“

На четвъртият ден все още няма ясен победител, и двете армии са изморени, но скоро пак започват да водят битка. Неочаквано се разразява пясъчна буря, която обърква бойните действия. Пясъчната буря засипва персите, които са буквално заслепени. Арабите бързо се възползват от ситуацията като обстрелват със стрели центъра на сасанидската армия. След дъжда от стрели Са‘д заповядва решителна атака, а персите не отвръщат сериозно, защото деморализирани, заради неочакваната смърт на Ростам. Не е ясна истинската причина за смъртта на Ростам, а версиите са, че е загинал при пясъчната буря покосен от стрелите или виждайки, че персите губят се опитва да избяга, плувайки през река Ефрат. Арабски войн го настига, убива и обезглавява като доказателство пред Са‘д. Друга версия гласи, че  Ростам е убит в двубой срещу Са‘д. Тази теория е най-малко вероятна предвид здравословното състояние на Са‘д. Каквато и да е причината, персите спират да се бият, някои бягат през реката, но се удавят, а други са убити от самите араби.В последните мигове на битката, арменският командир Галинус успява да спаси каквото е останало от персийската армия и организирано се оттеглят през мост наблизо. Арабите излизат победители в тази трудна и кървава битка. Са‘д изпраща конници да преследват, открият и убият избягали персийски войници. Така сасанидските загуби се увеличават още повече.

Непосредствено след битката при Кадисия, арабите се сдобиват с голяма плячка, между, която е известният царски щандарт с бижута наречен „Дерафш Кавияни“. Бижутата от щандарта са откъснати и занесени в Мека. От този момент арабските войни се разполагат в близкият град (днешна Куфа) се наричат „Ал-Кадисия“, кичейки се с голямо уважение измежду арабските войни в днешен Ирак. След загубата при Кадисия, вече нищо не може да спре арабите и Праведният халифат към завладяване на днешен Ирак и цяла Сасанидска Персия. Това е най-великият и блестящ момент за младата мюсюлманска държава. Ударени фатално след битката при Кадисия сасанидите вече нямат нужните съпротивителни сили. Последният шах Яздегерд III бяга от столицата Ктезифон след загубата при Кадисия. Столицата е превзета на следващата 637 г. Там арабите намират царското съкровище с, което финансират бъдещите си войни. За персите Кадисия е най-ужасният момент от войната с арабите до този момент, унижение. Въпреки контра-атаката при Ниваханд през 641 г.персите отново са разбити.

Последният сасанидски шах Яздегерд III е убит по време на своето бягство от своите хора. Неговият син Пероз и внука му Нарсех, заедно с други благородници бягат чак в Китай при династия Танг. С династията на сасанидите и сасанидската империя е свършено. Съдбата на Близкият изток е решена за векове.


15 април 1450: битката при Форминѝ

Автор: Манол Глишев

Vigiles_du_roi_Charles_VII_32

Битката при Формини е предпоследната битка в Стогодишната война между Англия и Франция и една от малкото, но пък решителни френски победи.

След сякаш чудотворната поява и частичния успех на Жана д’Арк Франция се възстановява, докато Англия е на ръба на банкрута. Временният договор от Троа дава отдих и на двете страни, но не разрешава противоречията им: съветът около английския крал Хенри VI е готов да отстъпи от претенциите за френския трон, но остава проблемът за френските провинции под английска окупация. Англичаните искат те да им бъдат отстъпени напълно, на практика да се превърнат в част от Англия. Френският крал Шарл VII е склонен само да ги остави като зависими владения, за които английският му братовчед ще дължи васална клетва. Спорът е неразрешим, а и французите всъщност се стремят към пълно прогонване на английските гарнизони от континента. Така че през пролетта на 1450 неголяма френска войска от около 5000 души навлиза в Нормандия. Цялата публикация


Значението на Санстефанския Мир

На 18-ти февруари (Защото още не са били приели Григорианския календар тогава), през 1878 г., е подписан Санстефанският мирен договор. С този договор, Османската империя признава съществуването на отделна българска държава върху по-голямата част от националното землище на нашия народ.
142 години по-късно, може да срещнете всякакви оценки за договора, който е разглеждан както като триумф на руската подкрепа за националния идеал на българите, така и като опасна химера, която обрича народа ни на две национални катастрофи.

Каква е истината за Санстефанските граници? Виновни ли са те наистина за националните катастрофи на българите?

Цялата публикация


И ОЩЕ ДЕСЕТ МИТА ОТ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

И ОЩЕ ДЕСЕТ МИТА ОТ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

В две статии до сега, се наложи да се разправям с дълго битуващи исторически заблуди, които тегнат със страшна сила над нашето минало като народ. Оказва се, обаче, че българския гений продължава да бълва нови и нови нелепици по отношение на своето славно наследство през вековете. Тамън мислех да окача клавиатурата на стената и най-после да си подхвана списъка с книги за четене през 2019-та, и ето на – насъбраха се нови митове. И така, да ги почваме и тях: Цялата публикация


Михаил Сирийски „Хроника“ – сирийска версия

Текстът е превод през френски език на „Хроника“-та, написана на сириак (сирийски) през XII век. Пасажът се отнася до похода на Маслама срещу Константинопол (717-18г.) и участието на българите в арабо-византийската война.

Глава XVIII – За втората обсада на Константинопол

В 1026-та година, умря Уалид (1), владетеля на арабите и започна да управлява Сулайман (2). Тогава Маслама нахлу в земята на тюрките [хазарите] и се завърна с много пленници.
В годината 1027-ма, Маслама навлезе в Азия [Мала Азия]. Той завзе Пергам, Сарди и много други градове и отведе жителите им в плен. В същата година, Сулайман запоява на Маслама да се подготви за поход срещу Константинопол.
Той
[Маслама] събра 200 000 войници и 5 000 кораба, които напълни с войници и провизии. Събра 12 000 работници, 6 000 камили и 6 000 магарета, които да носят храната на камилите и пътните провизии на работниците. На камилите натовари оръжията и обсадната техника. Накара [хората си] да приготвят храна за много години напред и постави начело им като генерал Умар, син на Хубейра. Сулайман се закле така : „Няма да спра да се сражавам срещу Константинопол докато не разоря земята Тайяйе [Арабия] или не го [Константинопол] завладея. Тридесет хиляди от онези, които наричат муттауа’а (3) тръгнаха с тях.  Цялата публикация


Битката при Ключ – митове и легенди

Стана вече традиционно в този сайт да се пускат текстове, които преобръщат представата ни за това как всъщност са се случили някои от най-паметните битки в българската история. Задачата е доста неблагодарна, особено с оглед реакцията на част от четящите, но работата на историка е да казва истината – така че, както казва Кобрата – „Продължаваме напред“.

Битката при Ключ (29.VII.1014г.) е една от най-трагичните страници в нашата средновековна история. Освен понесеното поражение, българите, пленени от ромеите в хода на сражението в последствие са ослепени. Този варварски акт остава в съзнанието не само на тогавашните българи, но и на останалите съвременници от епохата. Византийските хроники, писани векове по-късно продължават да го изтъкват като ключов момент от борбата между двамата най-страховити мъже в тогавашна Европа – Василий II и Самуил.

В продължение на няколко поколения, българската историография се занимава с битката при Ключ (наричана и Беласишка битка или битка при Клидион), като в голямата си част изследванията на нашите историци са единодушни както за хода на сражението, така и за понесените от българите загуби. Историята обаче има свойството да не е записана в камъка за разлика от изворите, на които науката се основава. Нуждата от преразглеждане и преосмисляне на средновековната ни история налага дори уж аксиоматични събития, като разигралите се в края на м. юли, 1014 г., да бъдат преосмислени и преразгледани. Цялата публикация


Адрианопол – митове и легенди

Българската военна история отдавна има легендарен статут сред обществото ни. Славните победи от миналото служат като бляскав параван, който да скрие неугледното ни настояще. В този контекст, българската историография често допуска фрапантни грешки по отношение на употребата на извори и тълкуването им. Често, грешките са от такова естество, че изглеждат по-скоро нарочни. Вече показах, как през 917 г., в битката при Ахелой и дума не може да става за противопоставяне на две вражески сили от по 60 000 души. основната причина за това е, че изворът, използван от българската историография всъщност се отнася до друго сражение, водено 15 години по-късно. Оказва се, това не е единствената голяма битка, фалшифицирана от родните историци.

През 1205 г., българският крал Йоаница (познат повече като цар Калоян), решава да се възползва от изключително благоприятната политическа ситуация в Тракия и избира да подкрепи разбунтувалите се гръцки аристократи, които контролират град Адрианопол (който по инерция наричаме Одрин). Както ни уведомява хронистът, войн и аристократ Жофроа дьо Вилардуен, „Йоаница, кралят на Влахия, потегли към Адрианопол с голямо множество, тъй като водеше власи, българи и цели 14 000 кумани, които не бяха покръстени.

Добре, но къде тогава са онези 40 000 българи, за които в няколко водещи български исторически изследвания се говори така категорично?

Цялата публикация


Колко голяма е средновековната българска полева армия?

Дебатът за размера на полевите армии в Средновековна България отдавна тормози историографията ни. Срещат се най-различни трактовки, но в някои случаи сме свидетели на твърде безкритично приемане на изворите. Митът за Ахелой е показателен пример за това как системното недоглеждане при ползването на един извор води до трайни, негативни последици що се отнася до развитието на историческата наука. Допълнителен минус на некоректното представяне на данните, води и до сериозно изопачаване на историята ни в съзнанието на цялото общество. В този контекст, задача от първостепенна важност за съвременната българска историопис е да подхожда критично към наличните извори и исторически изследвания и да се стреми да извежда фактологията в коректен и достъпен вид. Цялата публикация


927

927_eng


Защо българите не използват пушки през Средновековието?

Средновековието – епоха, доскоро погрешно интерпретирана от историците като мрачно, непознато време на варващина, безчинства и безпросветност. През последните две десетилетия, учените по света (но не и у нас) се постараха публично и на разбираем език да обяснят на човечеството, че Средните векове не са нито мрачни, нито непознати нито безпросветни. Напротив – в продължение на около 1000 години, Европа и останалия свят заедно извървяват дълъг и трънлив път на културен, социален и технически подем, белязан от епидемии, войни и ереси. Средните векове по никакъв начин не могат да бъдат разглеждани като някакъв културен хиатус в развитието на човечеството. Пример за това е и техническия прогрес, който се развива както в Азия, така и в Европа, която обратно на днешните стандарти е от възприемащата, а не от изобретяващата страна на техническия прогрес. Тази тенденция ще се измени постепенно в епохата на Ренесанса и махалото на историята ще отиде на противоположния край през Просвещението, за да се окаже отново в равновесно положение днес, когато глобализацията свързва световните региони по безпрецедентен начин, обезсмисляйки разделянето на света на части.  Цялата публикация