27-ми октомври, 1912 г. – денят, в който четирима българи – Михаил Чаков, Пейо Яворов, Христо Чернопеев и
Йонко Вапцаров – превзеха Кавала.

Ето и историята, разказана от единия от участниците в това славно дело – Михаил Чаков:

„На 10 октомври 1912 г. генерал-майор [Стилиян Ковачев], начело с малък отряд, в постоянни боеве с турците прекоси потъналите в сняг Родопски възвишения, стъпи в топлата Тракийска низина и достигна до гр. Драма. Там той установи щаба си.
Четирима македонски воеводи, с изпити и брадясали лица, но с огнено светещи очи, пристигнали няколко дни по-късно с четите си в Драма. Явихме се при генерала и поискахме той да придвижи част от войската си към Бяло море и заеме Кавала. Генералът ни изгледа изпитателно, усмихна се бащински топло и запита:
Кои сте вие? Цялата публикация

Разполагайки своите три армии и допълнителни отряди за настъпление, най-общо в посока север-юг, западните ни съседи предвиждат изтласкване на османските сили в посока Егейска Македония и окупиране на Косово, северна и западна Македония и поречието на Струма. Целта на Първа армия е да се спусне по поречието на Морава, да влезе в долината на Вардар от север и да разполови османските позиции в Македония. Съюзническата армия, разположена в района на Кюстендил трябва да изтласка и разгроми османските съединения в долината на Струма, а Трета сръбска армия има за задача да помете вражеската съпротива в Метохия и Косово. Крайната цел е, всички армии да се концентрират в равнината Овче поле, където според генералния щаб, оглавяван от Радомир Путник, османците ще съединят разбитите си сили за един финален отпор. Ибърският отряд трябва да окупира Нови Пазар и да охранява тила на Трета армия, а Яворският отряд ще следи границата с Австро-Унгария, в случай че Двуединната монархия се опита да разположи свои сили в Новопазарският санджак. Цялостната сръбска стратегия се базира на скоростта и бързото овладяване на ключовите османски позиции. Врагът трябва да бъде бит и гонен постоянно и да не му се дава шанс за концентрация на силите преди подобна да е извършена от сърбите. В крайна сметка, врагът трябва да бъде сломен в едно окончателно, решително сражение, което да приключи военните действия в Македония. Цялата публикация

В началото на Балканската война, османците построяват своите позиции в Тракия на базата на две опорни точки – крепостите Одрин и Лозенград, около които се базира разположението на отделните корпуси. Първи (20,000 войници) и трети (38,00 бойци) корпуси, командвани от Джавид паша и Махмуд Мухтар паша заемат позиции около Лозенград, докато около Одрин се разполагат силите на Шевкет Тургут паша (14,000 войници, втори корпус) и Ахмед Абук Паша (20,000, четвърти корпус). Отделно от тях, около Кърджали действа специалния Кърджалийски отряд на Явер паша, който трябва да поддържа фланга на Одрин и да задържи линията на комуникации между двете османски армии на Балканите.

Стратегията заложена от генерал Фичев е базирана на атаката. Фичев е наясно, че османците трябва да бъдат отхвърлени към Галиполи и Цариград максимално бързо, за да не им се позволи да прехвърлят и разгърнат подкрепленията, които империята неминуемо ще вдигне на крак в Анадола. Както вече отбелязахме, идеята на българската офанзива е да прикове Одрин с Втора армия, докато първа армия притисне османските сили фронтално. Трета армия е скритият коз на Фичев. Генерал Димитриев трябва да използва движението на Първа армия като параван, да прехвърли силите си в отстъп от тези на Кутинчев и в решителния момент да нанесат флангови удар, разбивайки османските сили и отрязвайки пътя им за отстъпление към Цариград. Цялата публикация

Балканските войни са без всякакво съмнение един от най-славните и трагични етапи от развитието на следосвобожденска България. Самопожертвованието на народа ни в борбата за национално единение е безценен пример за бъдните поколения за това как обединени заедно можем да преместим планини, но само ако поставим и оставим начело правилните лидери. Както всяко преломно събитие в историята на един народ, така и двете Балкански войни са силно митологизирани, въпреки че не са твърде отдалечени от нас в миналото – изминали са едва 103 години. По-долу ви представяме десет реални факта, които, надяваме се, ще разсеят част от митологемите, трайно заседнали в съзнанието на средностатистическия българин.

1. Първите планове за война с Османската империя датират от 1904 г.

Съгласно най-ранните планове за война с Османската империя, българската армия трябвало да води отбранителни боеве срещу войските на Портата в Тракия и да разгърне четнически действия в Македония. Планът се появява на бял свят едва след Илинденското въстание и, за съжаление, демонстрира, че военното ни командване не е имало ясна идея за взаимодействие с революционерите от ВМОРО и ВМОК.  След 1908 г., постепенно се налага офанзивната доктрина, възприета от българската армия след 1905 г. Съгласно тази доктрина, България трябва да задейства две армии, които да атакуват османските войски в Източна Тракия и една, която да действа в Македония. Окончателния план за водене на военните действия се формира в хода на 1911 г. и търпи няколко промени, като българския ген. щаб постоянно намалява броя на войниците, които трябва да действат в Македония от първоначалните 100,000 на 30,000.

2. Българската армия не е напълно материално обезпечена в началото на войната.

Манлихер, М1895, основното стрелково оръжие на българската пехота, прието на въоръжение през 1903г.

В началото на Балканската война, българската армия изпитва недостиг на артилерия и най-вече на лично огнестрелно оръжие. Армията разполага с недостатъчен брой от основното войсково оръжие – пушката „Манлихер“ и се налага да допълва въоръжението на войската с остарели модели, включително и „Бердана“ от времето на Руско-турската Освободителна война. Въпреки това, на армията не достигат около 20,000 пушки. Недостиг има и при оръдията – армията оперира с 300 оръдия по-малко от предвиденото по устав, липсват и достатъчно лични оръжия при офицерите, а снарядите от първоначалния запас за артилерията са с 20 по малко на оръдие, спрямо изискванията (80 вместо 100). Отделно от въпроса с оръжията, българската армия изпитва недостиг на палатки, транспортни средства за обоза както и на униформи за войниците.

 3. Основната бойна доктрина на българската армия е….френската

Противно на масовата представа, че българската армия оперира по руски образец и с руска офанзивна доктрина, в навечерието на Балканската война, а и в последствие, в хода на Междусъюзническата и Първата Световна (началните етапи), стратегическата и тактическа постановка, базирана на тотална и смазваща атака, която да помита вражеските позиции с комбинация от артилерийска подготовка и мощни атаки на нож е дело на френската стратегическа школа. Руската военна доктрина, която действа в българската армия от 1878 г. е изоставена през 1905 г., след като Русия губи войната с Япония. За приемането на новата доктрина важна роля изиграва и факта, че по-голямата част от българските генерали завършват военното си образование именно във Франция.

4. Първоначално, Българската войска в Тракия е по-многобройна от османската в съотношение почти 2 към 1

България започва войната в Тракия с около 260,000 войници в трите полеви армии, като срещу тях има не повече от 130,000 османски войници. Дори да добавим гарнизона на Одрин към числеността на действащите османски сили, съотношението отново остава 1.5 към 1. За съжаление, българското командване няма ясна представа за това превъзходство и това води до критично забавяне на българското настъпление, допълнено и от недостатъчно доброто разузнаване, ясно демонстрирано след битката при Лозенград. Това забавяне дава шанс на османците бързо да прехвърлят подкрепления в Тракия и до началото на битката при Люлебургас-Бубнархисар да постигнат локален превес, който след поражението се превръща в паритет по време на Чаталджанската битка и неуспешните османски действия при Шаркьой.

5. Одрин е превзет благодарение на сериозната помощ от страна на сръбската армия и артилерия

Превземането на одринската крепост е един от най-сериозните успехи на българската армия в хода на двете войни, но той е постигнат със сериозната помощ на две сръбски дивизии (около 47,000 души)  и голямокалибреаната артилерия (96 оръдия), предоставени от Белград на българското командване след декември, 1912 г.

6. „Дръзки“ не потапя крайцера „Хамидие“

Бронепалубния крайцер „Хамидие“

По време на сражението от нощта на 8-ми ноември, 1912 г., „Дръзки“ торпилира крайцера – т.е. уцелва го с торпедо от 60 метра, отваряйки грамадна пробойна в палубата на османския кораб. Това, обаче, не води до потапяне на „Хамидие“, който е изтеглен на буксир от придружаващ разрушител. Благодарение на спокойното море, турския съд е успешно върнат в Истанбул, ремонтиран е и в последствие служи срещу гръцките кораби в Егейско море. Успехите на „Хамидие“ срещу гръцкия флот през пролетта на 1913 г., само подчертават величината на успеха на малкия български флот срещу османския боен кораб и неговия опитен екипаж.

7. Венизелос предлага на България изгодна сделка в Македония в замяна на Солун

През март, 1913 г., гръцкия премиер е склонен да предаде на България Беломорска Македония и да се откаже от претенции върху Кавала в случай, че България предаде Солун на гърците. За съжаление, златният шанс за постигане на ясна договорка с Гърция е изпусната поради късогледството на българските политици и най-вече на председателя на Народното събрание – Стоян Данев.

8. Русия подпомага материално България в хода на Първата Балканска война

През целия период на военните действия между есента на 1912 г. и пролетта на 1913 г., българската армия получава непрекъснати доставки под формата на муниции и материална помощ от страна на Русия, без които българската логистика би се сринала през зимните месеци. Тази помощ е част от стремежа на Петербург да поддържа Балканския съюз и да доведе войната до бърз край, който да подсигури ясен мир и изгодни условия за арбитража, на който Николай II се съгласява още през пролетта на 1912 г.

9. Бунтове раздират българската армия между двете войни.

Твърде неудобен за историографията ни факт е, че между май и юни няколко сериозни войнишки бунта заплашват стабилността на българските сили, прехвърлени в Македония срещу доскорошните съюзници. От бунтове са засегнати 28 полка, а над 13,000 войници вземат дейно участие в броженията.

Червените флагчета на картата показват местата на основните войнишки бунтове преди началото на Междусъюзническата война.

10. Българското командване е знаело, че Румъния и Османската империя ще нападнат България

Това е ясно заложено в плана Савов-Нерезов. Съгласно предложения на 18.V.1913 г. план, България трябва да нанесе мощен удар върху Сърбия – заход посока северозапад-юг с Първа армия, който да нагъне целия сръбски фронт във фланг, след което четирите армии, насочени срещу Сърбия да атакуват и Гърция. Очакваната победа в рамките на две седмици би следвало да обезсърчи Румъния и Османската империя да действат. Планът демонстрира явната арогантност на нашите военни (гласуван е от целия щаб, а не е просто въведен в действие от Савов) по отношение на бившите ни съюзници, степента на „разгроменост“ на османските сили и възможностите на Румъния да мобилизира и активизира своите сили. Резултатът е печално известен.

Библиография:

А. Стоянов, Балканските войни на българската армия, Милениум, София, 2015 г.

Г. Марков, България в Балканския съюз против Османската империя 1912-1913г., София, 1989 г.

Енциклопедия „България“. Том 1. Издателство на БАН, София, 1978 г.

E. Erickson,  Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913, Greenwood Publishing Group, 2003

R. Hall, The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000

Автор: Георги Гочев

Лейбгвардейският конен полк е формиран със заповед №5 от 12 юли 1878 г. под името Първа софийска конна сотня (стотна) със задача да изпълнява карулната служба в двореца и да конвоира царя. С указ № 28 от 30 август 1879 г. сотнята става Собствен конвой на Александър I (също Конвой на Негово височество) и се използва за лична охрана на княза и за специални церемонии. Личният състав на конвоя през 1879 г. наброява 150 души. Личният си щандарт конвоя получава на 30 август 1881 г. от княз Александър I Батенберг, а на 15 октомври 1888 г. от княз Фердинанд I. През 1891 г. конвоят бива преименуван на Лейбгвардейски конен ескадрон, а на 29 декември 1903 г. с указ № 81 е реорганизиран в Лейбгвардейски конен полк.Към 1 октомври 1915 г. в състава му влизат 22-ма офицери, 1 чиновник, 683 подофицери и войници 669 коня, 41 коли и 508 пушки.Лейбгвардейският конен полк получава новия образец на щандарта си от цар Борис III на 6 май 1937 г, а през 1942 г. полкът е реорганизиран в Гвардейски конен дивизион с личен състав от 589 гвардейци. Участието на България в Балканската война през 1912–1913 г. е една от най-славните страници в българската военна летопис. Във войната се отличава с героизма си Лейбгвардейският конен полк. Завидната му бойна дейност се дължи на високия дух и традиционното рицарско възпитание, на здравата дисциплина, на чувството за чест, доблест и саможертва. В тези добродетели гвардейците са възпитавани още от формирането на частта.В навечерието на войната българската кавалерия се състои от три конни бригади (две с по три конни полка и една с четири) и Гвардейския конен полк – общо 11 конни полка.С назряване на опасността от война с Турция началникът на щаба на армията разпорежда още на 15 септември 1912 г. (стар стил) конните полкове да започнат съсредоточаване към турската граница за прикриване на мобилизацията и съсредоточаване на армията.Според мобилизационния план на Лейбгвардейския конен полк самата му мобилизация следва да се извърши в София, а полкът в мирновременния си състав трябва веднага след обявяването на мобилизацията да замине за границата. В София се оставят 78 души за формиране на допълващ ескадрон, който да извърши мобилизацията на полка и да го попълни до военновременния му състав. Предназначението на допълващия ескадрон е да посрещне и организира запасните чинове от полка, да ги облече, въоръжи и снабди с коне. След извършване на организационно-строевото сглобяване запасните се изпращат за попълване на заминалите на фронта ескадрони. За командир на допълващия ескадрон е назначен домакинът на полка майор Паун Бананов.
В изпълнение на този план се предвижда 2-ри и 3-и ескадрон от полка да заминат за границата като Лейбгвардейски конен полк, а Лейб­ескадронът да се приведе към Главната квартира за изпълнение на ординарска и охранителна служба.С шифрограма № 1833 от 17 септември 1912 г. на полка се заповядва да започне мобилизация и да потегли от София за Търновосеймен (дн. Симеоновград). Телеграмата е получена в 16.25 ч. на същата дата от Кавалерийската инспекция.Ескадроните тръгват около 3 часа след получаването на телеграмата за обявяването на мобилизацията. На жп гарата те са изпратени от бившия командир на Гвардейския полк генерал Марков, който ги поздравява от името на царя. Полкът е в състав от 13 офицери, 237 подофицери и войници, 235 коня и 19 коли. За по-голяма експедитивност при извозването той се разделя на два ешелона. В първи ешелон заминава 2-ри ескадрон, воден от ротмистър Александър Марков. С втория ешелон отпътува 3-и гвардейски ескадрон, командван от ротмистър Стефан Косев. С ешелона заминават и щабът на полка начело с командира полковник Иван Колев, адютантът Христо Ботйов, завеждащият прехраната ротмистър и полковият лекар – санитарен поручик д-р Михаил Васев. Лейбескадронът на полка остава в София за лична охрана на царя и подготовката на допълващия ескадрон. На 30 септември 1912 г. е прехвърлен в Стара Загора за охрана на Главната квартира и носене на караулната служба при царския влак.На 18 септември Лейбгвардейският конен полк пристига в Харманли. Там вече са съсредоточени 3-и и 6-и конен полк, които наблюдават и прикриват Маричиното направление. На същия ден от трите полка се формира Сборна конна бригада с командир полковник Танев, а бригадата влиза в състава на 2-ра армия.
Полкът получава задача да се установи в Ярджелий (дн. Малко Брягово) и да наблюдава долината на р. Марица по посока на турската граница. Наблюдението се извършва с изпращане на офицерски разезди, наблюдателни постове и охранителни застави.На 24 септември Сборната конна бригада се премества в Хебибчево (дн. Любимец), където служи до 1 октомври. Предвид предстоящите бойни действия и обстоятелството, че Лейбгвардейският конен полк е най-добре запознат с района, командването на 2-ра армия разпорежда службата по долината на р. Марица да се носи само от него. Трети и шести конен полк се преместват в Корашлии и осигуряват връзката с Хасковския отряд.На 3 октомври 1912 г. в Хебибчево пристига последният ешелон от запасни за окончателно попълване на полка в състав от 113 души и 133 коня. Заедно с ешелона пристига майор Владимир Даскалов, който поема командването на полка. Полковник Колев е назначен за началник на щаба на Ямболския укрепен пункт. На този ден по нареждане от щаба на 8-а Тунджанска пехотна дивизия към нейната 2-ра бригада се предава един полуескадрон от гвардейския полк. В изпълнение на заповедта поручик Карастоянов с 47 гвардейци заминава за с. Бунакли. Останалата част от полка остава в разпореждане на командира на 8-а пехотна дивизия.

Конфликт: Първа Балканска война

Къде: Линията Люлебургас-Бунархисар, Източна Тракия, дн. Турция

Кога: 28-10 – 02-11, (15-20,10 по Стар стил) 1912г.

Кои участват:

1) Царство България

Армия: 107 600 войници (Първа и Трета армии), 116 картечници, 360 оръдия

Пълководци: Радко Димитриев (командир на Група армии), Васил Кутинчев (командир на Първа Армия)

Загуби: 20 162 убити и ранени

2) Османската империя

Армия: 129 500 (Шест армейски корпуса), 92 картечници, 342 оръдия

Пълководци: Абдулах паша, Махмут Мухтар паша

Загуби: 22-25 000 убити и ранени, в това число и 2 000 пленени

Историята накратко:

След като разгромяват османските сили в битката при Лозенград, силите на Първа и Трета армии напредват през Тракия, но след като са си позволили ненужно забавяне, което дава шанс на османците да се прегрупират на своята втора отбранителна линия – Люлебургас-Бунархисар. За разлика от предишното сражение, в което българите имат числено превъзходство, сега турските сили са подсилени с нови два корпуса, идващи от Цариград, което има дава преимущество от около 20 000 души. Това остава скрито за българското командване, което е раздвоено в своя подход. От една страна, началник-щабът ген. Иван Фичев настоява да се действа предпазливо, да се пазят фланговете и армията да напредва чрез заемане на утвърдени позиции. Командирът на Трета армия – ген. Радко Димитриев настоява за решителни действия и настъпление към Люлебургас. Той  е подведен от липсата на добро фронтово разузнаване и не предполага, че левият му фланг е застрашен от концентрацията на вражески сили около Бунархисар. Според командирът на Трета армия, османските сили отстъпват главно на юг с цел да не допуснат пътя им за отстъпление към Цариград да бъде отрязан.

Подведен от увереността на Димитриев, Фичев разработва план, съгласно който Трета армия трябва да притисне от северозапад османската концентрация около Люлебургас, а основния удар да се нанесе от Първа армия на Кутичнев, която да е чука, който да разбие вражеските сили  в наковалнята.  В изпълнение на този план, Трета армия настъпва  към Бунархисар, изтегляйки предните си отряди в състава на Преславската пехотна дивизия твърде напред, докато силите на Първа армия се движат в отстъп от 20 километра, който се увеличава поради непрекъснатия дъжд и лошите условия по пътищата. Когато предните части на Димитриев влизат в контакт с турския авангард, генералът все още изпраща донесения за „локални престрелки“, уверен, че в района на Бунархисар няма значими вражески концентрации.

Всъщност, там са разположени повечето османски войници, чиято цел е да обходят Трета армия по фланг и да отрежат пътя й за отстъпление към Лозенград. Така, турците се опитват да приложат същата тактика, каквато и българите, но докато целта на Фичев е да притисне врага към Странджа и да прекъсне връзките им с Истанбул, Абдулах паша (който командва вражеските части) ще търси начин да прекъсне пътя на северозапад и да вклини силите си между тези на Димитриев и Кутинчев, и Втора армия, която се разполага около Одрин. Османският план е разработен под надзора на Назъм паша, османският военен министър, който е възпитаник на френската школа – същата, доминираща българския военен мироглед в периода.

Боевете между Трета армия и основните османски корпуси започват вечерта на 28-ми октомври (15-ти по стар стил) и скоро за Димитриев става ясно колко точно погрешна е преценката му за силите на врага. Преславска Четвърта дивизия първа поема тежестта на вражеските контраатаки в центъра, като скоро в боя са хвърлени и останалите части на Трета армия – Пета Дунавска дивизия (която заема левия (северен) фланг и Шеста Бдинска дивизия, която заема десния (южен) фланг, който в последствие ще се явява център на сражението с включването на Първа армия и останалите османски сили от юг.

План на боевете при Люлебургас-Бунархисар

Последвалите два дни са свързани с воденето на тежки боеве, в които предните позиции и на двете армии неколкократно сменят притежателя си. Към следобеда на 30-ти положението на фронта между Четвърта и Пета дивизии става критично и Димитриев е принуден да вкара в боя целя резерв на армията си за да задържи настъплението на вражеския XVIII корпус. В този ключов момент, главното командване взема решение, което несъмнено повлиява за успеха на българското оръжие – по заповед на ген. Фичев, Първа Армия е приведена под върховенството на Радко Димитриев, като по този начин се появява първата Група армии в историята на Европа през XX век. Същевременно е преработен и цялостния план. Сега Първа армия трябва да бъде наковалнята, а ударът срещу врага да бъде нанесен с Трета армия, която е подкрепена от дружини от силите на Кутинчев.

С пристигането на Десета Сборна дивизия на Първа армия, ситуацията на фронта се стабилизира и на 31-ви българите започват да изтласкват врага, най-напред в района на I-ви османски корпус, а в последствие и на целия Люлебургаски сектор. На 1-ви ноември (19-ти октомври стар стил), Четвърта и Пета дивизии най-сетне предприемат решително настъпление, което отхвърля окончателно врага от Бунархисар и го обръща в бягство. На следващия ден и последните вражески сили са изтласкани на изток.

Сражението отваря вратите на българите към Истанбул, но невъзможността врага да бъде преследван (конната дивизия на Назълмов настоява за почивка, макар да не участва в боевете), както и факта, че османските сили не са изтласкани на север (какъвто е планът), а са оставени да отстъпят необезпокоявани към Чаталджа, води до създаването на трета, последна отбранителна линия пред османската столица – линия, която българите няма да успеят да преминат.

Основна вина за османското поражение има тактиката, наложена от Назъм паша. Вместо да се изчака атаката на българите и да се използват наскоро модернизираните фортификации, турските войски са хвърлени в офанзива, въпреки че сред редовете им се разпространява холера, мунициите и оръжието не достигат, а шокът от загубата при Лозенград все още не е напълно отминал. Въпреки това, османската армия демонстрира хъс и добри дефанзивни възможности, които при една по-добра стиковка между отделните части и наличието на по-добре обучени войници (по-голямата част са резервисти (редиф) без сериозен опит), можеше да се превърне в сериозно препятствие за българите.

Нашата армия също е измъчвана от лошо снабдяване, липса на униформи и оръжие, както и от тежкия преход по калните пътища на Тракия и лошите условия, в които живеят войниците по време на настъплението. Ние често подценяваме грамадния разход на енергия от страна на българските пехотинци и не си даваме сметка, че победата при Лозенград е платена не само с цената на жертви и рани (съизмерими с османските), но и за сметка на физическото състояние на всички сражавали се. Това дава несъмнен отзвук в боевете при Бунархисар и Люлебургас. В своите съобщения до щаба, Радко Димитриев непрекъснато изтъква, че войниците му са уморени и имат нужда от почивка, но въпреки това настоява те да бъдат тласкани напред за постигане на решителна победа.

Литература;

Г. Марков – България в Балканския съюз против Османската империя 1912-1913г., София, 1989г.

E. Erickson –  Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913, Greenwood Publishing Group, 2003

R. Hall – The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000

Започна работата по брой 4 на списание „Военна История“!

Отправяме към всички дежурното напомняне да пращате статии за публикация, този път с уговорката, че темата на броя е  БАЛКАНСКАТА ВОЙНА. Решихме да посветим ноемврийския брой на едно от най-значимите събития в българската история, чийто 100-годишен юбилей отбелязваме тази година. Приканваме всеки, който иска да сподели своя разработка, свързана с проблемите на Балканската война, да се свърже с нас на нашия имейл – klubvoennaistoria@gmail.com или на страницата ни във Facebook.

Като допълнение към броя, ви предлагаме и един проект, разработен от Александър Стоянов, свързан с алтернативната история. Той се нарича „Война и Дипломация“ и представлява първата безплатна настолна игра, посветена на  новата българска военна история. Всичко за проекта ще може да научите на неговия официален сайт – „Война и Дипломация“, както и чрез ъпдейтите, които ще пускаме тук и във Facebook.