Tag Archives: балканска война

Битката при Куманово (23-24.Х.1912 г.)

Разполагайки своите три армии и допълнителни отряди за настъпление, най-общо в посока север-юг, западните ни съседи предвиждат изтласкване на османските сили в посока Егейска Македония и окупиране на Косово, северна и западна Македония и поречието на Струма. Целта на Първа армия е да се спусне по поречието на Морава, да влезе в долината на Вардар от север и да разполови османските позиции в Македония. Съюзническата армия, разположена в района на Кюстендил трябва да изтласка и разгроми османските съединения в долината на Струма, а Трета сръбска армия има за задача да помете вражеската съпротива в Метохия и Косово. Крайната цел е, всички армии да се концентрират в равнината Овче поле, където според генералния щаб, оглавяван от Радомир Путник, османците ще съединят разбитите си сили за един финален отпор. Ибърският отряд трябва да окупира Нови Пазар и да охранява тила на Трета армия, а Яворският отряд ще следи границата с Австро-Унгария, в случай че Двуединната монархия се опита да разположи свои сили в Новопазарският санджак. Цялостната сръбска стратегия се базира на скоростта и бързото овладяване на ключовите османски позиции. Врагът трябва да бъде бит и гонен постоянно и да не му се дава шанс за концентрация на силите преди подобна да е извършена от сърбите. В крайна сметка, врагът трябва да бъде сломен в едно окончателно, решително сражение, което да приключи военните действия в Македония. Цялата публикация

Advertisements

Битката при Лозенград

В началото на Балканската война, османците построяват своите позиции в Тракия на базата на две опорни точки – крепостите Одрин и Лозенград, около които се базира разположението на отделните корпуси. Първи (20,000 войници) и трети (38,00 бойци) корпуси, командвани от Джавид паша и Махмуд Мухтар паша заемат позиции около Лозенград, докато около Одрин се разполагат силите на Шевкет Тургут паша (14,000 войници, втори корпус) и Ахмед Абук Паша (20,000, четвърти корпус). Отделно от тях, около Кърджали действа специалния Кърджалийски отряд на Явер паша, който трябва да поддържа фланга на Одрин и да задържи линията на комуникации между двете османски армии на Балканите.

Стратегията заложена от генерал Фичев е базирана на атаката. Фичев е наясно, че османците трябва да бъдат отхвърлени към Галиполи и Цариград максимално бързо, за да не им се позволи да прехвърлят и разгърнат подкрепленията, които империята неминуемо ще вдигне на крак в Анадола. Както вече отбелязахме, идеята на българската офанзива е да прикове Одрин с Втора армия, докато първа армия притисне османските сили фронтално. Трета армия е скритият коз на Фичев. Генерал Димитриев трябва да използва движението на Първа армия като параван, да прехвърли силите си в отстъп от тези на Кутинчев и в решителния момент да нанесат флангови удар, разбивайки османските сили и отрязвайки пътя им за отстъпление към Цариград. Цялата публикация


Десет факта от участието на България в Балканските войни, които могат да ви шокират

Балканските войни са без всякакво съмнение един от най-славните и трагични етапи от развитието на следосвобожденска България. Самопожертвованието на народа ни в борбата за национално единение е безценен пример за бъдните поколения за това как обединени заедно можем да преместим планини, но само ако поставим и оставим начело правилните лидери. Както всяко преломно събитие в историята на един народ, така и двете Балкански войни са силно митологизирани, въпреки че не са твърде отдалечени от нас в миналото – изминали са едва 103 години. По-долу ви представяме десет реални факта, които, надяваме се, ще разсеят част от митологемите, трайно заседнали в съзнанието на средностатистическия българин.

1. Първите планове за война с Османската империя датират от 1904 г.

Съгласно най-ранните планове за война с Османската империя, българската армия трябвало да води отбранителни боеве срещу войските на Портата в Тракия и да разгърне четнически действия в Македония. Планът се появява на бял свят едва след Илинденското въстание и, за съжаление, демонстрира, че военното ни командване не е имало ясна идея за взаимодействие с революционерите от ВМОРО и ВМОК.  След 1908 г., постепенно се налага офанзивната доктрина, възприета от българската армия след 1905 г. Съгласно тази доктрина, България трябва да задейства две армии, които да атакуват османските войски в Източна Тракия и една, която да действа в Македония. Окончателния план за водене на военните действия се формира в хода на 1911 г. и търпи няколко промени, като българския ген. щаб постоянно намалява броя на войниците, които трябва да действат в Македония от първоначалните 100,000 на 30,000.

2. Българската армия не е напълно материално обезпечена в началото на войната.

Манлихер, М1895, основното стрелково оръжие на българската пехота, прието на въоръжение през 1903г.

Манлихер, М1895, основното стрелково оръжие на българската пехота, прието на въоръжение през 1903г.

В началото на Балканската война, българската армия изпитва недостиг на артилерия и най-вече на лично огнестрелно оръжие. Армията разполага с недостатъчен брой от основното войсково оръжие – пушката „Манлихер“ и се налага да допълва въоръжението на войската с остарели модели, включително и „Бердана“ от времето на Руско-турската Освободителна война. Въпреки това, на армията не достигат около 20,000 пушки. Недостиг има и при оръдията – армията оперира с 300 оръдия по-малко от предвиденото по устав, липсват и достатъчно лични оръжия при офицерите, а снарядите от първоначалния запас за артилерията са с 20 по малко на оръдие, спрямо изискванията (80 вместо 100). Отделно от въпроса с оръжията, българската армия изпитва недостиг на палатки, транспортни средства за обоза както и на униформи за войниците.

 3. Основната бойна доктрина на българската армия е….френската

Противно на масовата представа, че българската армия оперира по руски образец и с руска офанзивна доктрина, в навечерието на Балканската война, а и в последствие, в хода на Междусъюзническата и Първата Световна (началните етапи), стратегическата и тактическа постановка, базирана на тотална и смазваща атака, която да помита вражеските позиции с комбинация от артилерийска подготовка и мощни атаки на нож е дело на френската стратегическа школа. Руската военна доктрина, която действа в българската армия от 1878 г. е изоставена през 1905 г., след като Русия губи войната с Япония. За приемането на новата доктрина важна роля изиграва и факта, че по-голямата част от българските генерали завършват военното си образование именно във Франция.

4. Първоначално, Българската войска в Тракия е по-многобройна от османската в съотношение почти 2 към 1

България започва войната в Тракия с около 260,000 войници в трите полеви армии, като срещу тях има не повече от 130,000 османски войници. Дори да добавим гарнизона на Одрин към числеността на действащите османски сили, съотношението отново остава 1.5 към 1. За съжаление, българското командване няма ясна представа за това превъзходство и това води до критично забавяне на българското настъпление, допълнено и от недостатъчно доброто разузнаване, ясно демонстрирано след битката при Лозенград. Това забавяне дава шанс на османците бързо да прехвърлят подкрепления в Тракия и до началото на битката при Люлебургас-Бубнархисар да постигнат локален превес, който след поражението се превръща в паритет по време на Чаталджанската битка и неуспешните османски действия при Шаркьой.

5. Одрин е превзет благодарение на сериозната помощ от страна на сръбската армия и артилерия

Превземането на одринската крепост е един от най-сериозните успехи на българската армия в хода на двете войни, но той е постигнат със сериозната помощ на две сръбски дивизии (около 47,000 души)  и голямокалибреаната артилерия (96 оръдия), предоставени от Белград на българското командване след декември, 1912 г.

6. „Дръзки“ не потапя крайцера „Хамидие“

Бронепалубния крайцер "Хамидие"

Бронепалубния крайцер „Хамидие“

По време на сражението от нощта на 8-ми ноември, 1912 г., „Дръзки“ торпилира крайцера – т.е. уцелва го с торпедо от 60 метра, отваряйки грамадна пробойна в палубата на османския кораб. Това, обаче, не води до потапяне на „Хамидие“, който е изтеглен на буксир от придружаващ разрушител. Благодарение на спокойното море, турския съд е успешно върнат в Истанбул, ремонтиран е и в последствие служи срещу гръцките кораби в Егейско море. Успехите на „Хамидие“ срещу гръцкия флот през пролетта на 1913 г., само подчертават величината на успеха на малкия български флот срещу османския боен кораб и неговия опитен екипаж.

7. Венизелос предлага на България изгодна сделка в Македония в замяна на Солун

През март, 1913 г., гръцкия премиер е склонен да предаде на България Беломорска Македония и да се откаже от претенции върху Кавала в случай, че България предаде Солун на гърците. За съжаление, златният шанс за постигане на ясна договорка с Гърция е изпусната поради късогледството на българските политици и най-вече на председателя на Народното събрание – Стоян Данев.

8. Русия подпомага материално България в хода на Първата Балканска война

През целия период на военните действия между есента на 1912 г. и пролетта на 1913 г., българската армия получава непрекъснати доставки под формата на муниции и материална помощ от страна на Русия, без които българската логистика би се сринала през зимните месеци. Тази помощ е част от стремежа на Петербург да поддържа Балканския съюз и да доведе войната до бърз край, който да подсигури ясен мир и изгодни условия за арбитража, на който Николай II се съгласява още през пролетта на 1912 г.

9. Бунтове раздират българската армия между двете войни.

Твърде неудобен за историографията ни факт е, че между май и юни няколко сериозни войнишки бунта заплашват стабилността на българските сили, прехвърлени в Македония срещу доскорошните съюзници. От бунтове са засегнати 28 полка, а над 13,000 войници вземат дейно участие в броженията.

Червените флагчета на картата показват местата на основните войнишки бунтове преди началото на Междусъюзническата война.

Червените флагчета на картата показват местата на основните войнишки бунтове преди началото на Междусъюзническата война.

10. Българското командване е знаело, че Румъния и Османската империя ще нападнат България

Това е ясно заложено в плана Савов-Нерезов. Съгласно предложения на 18.V.1913 г. план, България трябва да нанесе мощен удар върху Сърбия – заход посока северозапад-юг с Първа армия, който да нагъне целия сръбски фронт във фланг, след което четирите армии, насочени срещу Сърбия да атакуват и Гърция. Очакваната победа в рамките на две седмици би следвало да обезсърчи Румъния и Османската империя да действат. Планът демонстрира явната арогантност на нашите военни (гласуван е от целия щаб, а не е просто въведен в действие от Савов) по отношение на бившите ни съюзници, степента на „разгроменост“ на османските сили и възможностите на Румъния да мобилизира и активизира своите сили. Резултатът е печално известен.

Библиография:

А. Стоянов, Балканските войни на българската армия, Милениум, София, 2015 г.

Г. Марков, България в Балканския съюз против Османската империя 1912-1913г., София, 1989 г.

Енциклопедия „България“. Том 1. Издателство на БАН, София, 1978 г.

E. Erickson,  Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913, Greenwood Publishing Group, 2003

R. Hall, The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000

 


Боевете при Булаир и Шаркьой

С прекратяване на примирието на 30-ти януари, 1913г., Балканската война се открива в няколко ключови направления. Първият, най-значим за нас, фронт е Одрин, където Втора българска армия, подкрепяна от две сръбски дивизии, продължава неуспешната, до момента, обсада на ключовата тракийска крепост. Втората гореща точка на конфликта е Шкодра, където черногорците продължават да държат под обсада непреклонния османски гарнизон, а сърбите, освободени от ангажименти в Македония, им се притичват на помощ. В Йоанина, гърците тепърва им предстои да блокират мощните укрепления на Есад Паша и да реализират своята стратегическа цел в Епир. В Албания боевете между сърби, османци и албанци продължават, въпреки обявената в края на 1912г., независимост, която Великите Сили признават, но която остава недействителна за воюващите страни. Последният ключов елемент от военният пъзел ще се яви крайбрежието около Галиполския полуостров, където османците ще опитат да стоварят войските си, които да разрежат българските линии, да вдигнат обсадата на Одрин и да обкръжат войските, все още разположени на Чаталджа.

5405

Османския десант при Шаркой – „Изгуената българия“

Османският план се заключава в провеждането на паралелна атака по суша и море (чрез десант), като за целта срещу позициите на българите при Булаир трябва да напредне една мощна групировка, която да разкъса предните български линии и да настъпи решително на север, притискайки във фланг частите, охраняващи бреговете край Шаркьой, където да дебаркира X-ти армейски корпус, командван от Енвер бей. След евентуалния успех, двете сили трябва да напреднат заедно към Одрин и да координират атаката си с мощния гарнизон на крепостта. Българската обсадна линия, принудително разделена на сектори от реките Тунджа, Арда и Марица, може да бъде атакувана на части и разгромена. Планът е дързък, но възможностите , които открива са отлични. Единствената пречка пред реализирането му, е най-новата българска армия – IV-та.

Битките при Булаир и Шаркьой

Кога: 08-10.II, 1913г. (26-28.I.1913г.)

Къде: Булаир и Шаркой, подстъпите към Галиполския полуостров, дн. Турция

Резултат: Решаваща българска победа

Участващи страни

Османска империя

Царство България

Цели

Пробив на българската отбрана и вдигане обсадата на Одрин

Спиране на османското настъпление и задържане на фронта по Мраморно море

Пълководци

Енвер паша (X корпус)

Фетхи бей (частите при Буаир)

Стилиян Ковачев (Четвърта армия)

Георги Тодоров (VII-ма дивизия)

Никола Генев (Македоно-одринско опълчение)

Сили

X-ти корпус (XXXI и XXXII пехотни дивизии, V-ти кавалерийски полк)

Две пехотни дивизии (Сборна и XXVII-ма),

допълнителни, независими части

57 213 войници

Четвърта армия

(II-ра, VII-ма дивизии, Македоно-одринско опълчение)

92 289 войници (от които в бой влизат около 40 000)

Загуби

5-6 000 убити

над 10 000 ранени

450 пленени

147 убити

437 ранени1

Операцията започва на 8-ми февруари, като османците напредват едновременно към българските позиции при Булаир, държани отчасти на VII-ма рилска дивизия и започват десант при неохранявания бряг край Шаркьой. Спусналата се мъгла, която покрива целия сектор едновременно помага и пречи на османските действия. При Булаир българските предни позиции сигнализират за атаката, едва след като турските части се приближават на няколкостотин метра от предните окопи. При Шаркьой мъглата забавя началото на десанта и първите транспортни съдове започват да действат едва в 13 часа.

Атаката при Булаир започва успешно за османците, които подхождат в два ешелона. Първия, съставен от шест пехотни полка, разделени в две колони атакува фланговете на българската отбрана, а вторият, съставен от основната маса напредва с цел нанасяне на решителен удар. Основният недостатък на турската позиция е фактът, че българите са подсислили сериозно артилерията си и разполагат със седемдесет и седем оръдия, които бързо смълчават малочислените османски батареи.

135957278663638

Към 15 часа, българите успяват да стабилизират фронта и да блокират всички опити за флангови и фронтални атаки. В този момент, дружините на 22-ри пехотен полк се хвърлят в атака на левия фланг, разкъсват предните османски редици и целия десен сектор на османската отбрана започва поголовно отстъпление, последвано и от центъра и левия османски фланг, където българите също се хвърлят на нож. До края на деня, турците са изтласкани обрано на своите позиции, а загубите в това число и ранените, възлизат на над една трета от общата им численост. Българските жертви са минимални – по-малко от 600 убити и ранени.

При Шаркьой нещата се развиват в подобен сценарий. Османските сили, наброяващи около 8000 души дебаркират през първия ден и част от тях напредва на север към градчето Шаркьой, където попадат на две дружини от Македоно-одринското опълчение. Макар и многократно превъзхождани, опълченците спират османския напор и отбиват всички вражески атаки до края на деня. Падналия мрак парализира османските операции и демонстрира прибързаността и слабата подготовка на X-ти корпус с оглед на заложените му задачи. Въпреки всичко, в утрото на 9-ти февруари, османците завземат Шаркьой, след като българите успяват да се изтеглят на по-добри позиции, северно от градчето. Реакцията на генерал Ковачев е мигновена. Цялото Македоно-одринско опълчение (три бригади) е прехвърлено към бойното поле, заедно с 26-ти пернишки пехотен полк и части от Втора тракийска дивизия. До края на деня, българите, радващи се на сериозно числено предимство обхождат османските части по фланговете и започват да ги изтласкват към морето. На следващият ден, финалната атака на българите, които вече наброяват поне 30 000 души помита османските части. Енвер паша дори не се и опитва да дебаркира с нови сили, а всячески се стреми да спаси притиснатите на брега части. В крайна сметка, османският десант е отхвърлен, а турците губят над 1000 убити и 450 пленени. Поражението е решително и съкрушително за османската кауза в Тракия. По думите на академик Марков, след Шаркьой и Булаир, османците вече не показват признаци на живот в района на Галиполи.

Това, обаче, не слага край на бойните действия в Тракия. Стълкновенията по чаталдженската линия продължават до април, като и двете страни действат с малки части, борещи се по-скоро в престрелки, отколкото в някакви по-мащабни сражения. Като цяло, боевете в Тракия показват две неща – Османската империя е неспособна да помръдне българските фронтове по никакъв начин; Българската армия е изчерпала целия си нападателен устрем през 1912г. и по-нататъшно напредване на армиите е невъзможен – нито към Галиполи, нито към Цариград. Вторият факт остава извън вниманието на българското командване, което продължава да се подвежда от успехите, постигнати при Булаир и Шаркьой. Именно тази заблуда ще донесе катастрофата през юни, тъй като военните не успяват да осъзнаят напълно нивото на изтощение както на армията, така и на цялостната тилова система, която я поддържа.

1Данните са само за боя при Булаир. За Шаркьой няма точни цифри, освен че 16 пленени бойци от МОО са убити от турците на 9-ти февруари.

(Текстът е взет от Стоянов, А. – Балканските войни на Българската армия, Милениум, С. 2015г.)


Лейбгвардейският Конен полк в Балканските войни

12417952_1022795007742642_1521152225614676944_n (1)

Автор: Георги Гочев

Лейбгвардейският конен полк е формиран със заповед №5 от 12 юли 1878 г. под името Първа софийска конна сотня (стотна) със задача да изпълнява карулната служба в двореца и да конвоира царя. С указ № 28 от 30 август 1879 г. сотнята става Собствен конвой на Александър I (също Конвой на Негово височество) и се използва за лична охрана на княза и за специални церемонии. Личният състав на конвоя през 1879 г. наброява 150 души. Личният си щандарт конвоя получава на 30 август 1881 г. от княз Александър I Батенберг, а на 15 октомври 1888 г. от княз Фердинанд I. През 1891 г. конвоят бива преименуван на Лейбгвардейски конен ескадрон, а на 29 декември 1903 г. с указ № 81 е реорганизиран в Лейбгвардейски конен полк.Към 1 октомври 1915 г. в състава му влизат 22-ма офицери, 1 чиновник, 683 подофицери и войници 669 коня, 41 коли и 508 пушки.Лейбгвардейският конен полк получава новия образец на щандарта си от цар Борис III на 6 май 1937 г, а през 1942 г. полкът е реорганизиран в Гвардейски конен дивизион с личен състав от 589 гвардейци. Участието на България в Балканската война през 1912–1913 г. е една от най-славните страници в българската военна летопис. Във войната се отличава с героизма си Лейбгвардейският конен полк. Завидната му бойна дейност се дължи на високия дух и традиционното рицарско възпитание, на здравата дисциплина, на чувството за чест, доблест и саможертва. В тези добродетели гвардейците са възпитавани още от формирането на частта.В навечерието на войната българската кавалерия се състои от три конни бригади (две с по три конни полка и една с четири) и Гвардейския конен полк – общо 11 конни полка.С назряване на опасността от война с Турция началникът на щаба на армията разпорежда още на 15 септември 1912 г. (стар стил) конните полкове да започнат съсредоточаване към турската граница за прикриване на мобилизацията и съсредоточаване на армията.Според мобилизационния план на Лейбгвардейския конен полк самата му мобилизация следва да се извърши в София, а полкът в мирновременния си състав трябва веднага след обявяването на мобилизацията да замине за границата. В София се оставят 78 души за формиране на допълващ ескадрон, който да извърши мобилизацията на полка и да го попълни до военновременния му състав. Предназначението на допълващия ескадрон е да посрещне и организира запасните чинове от полка, да ги облече, въоръжи и снабди с коне. След извършване на организационно-строевото сглобяване запасните се изпращат за попълване на заминалите на фронта ескадрони. За командир на допълващия ескадрон е назначен домакинът на полка майор Паун Бананов.
В изпълнение на този план се предвижда 2-ри и 3-и ескадрон от полка да заминат за границата като Лейбгвардейски конен полк, а Лейб­ескадронът да се приведе към Главната квартира за изпълнение на ординарска и охранителна служба.С шифрограма № 1833 от 17 септември 1912 г. на полка се заповядва да започне мобилизация и да потегли от София за Търновосеймен (дн. Симеоновград). Телеграмата е получена в 16.25 ч. на същата дата от Кавалерийската инспекция.Ескадроните тръгват около 3 часа след получаването на телеграмата за обявяването на мобилизацията. На жп гарата те са изпратени от бившия командир на Гвардейския полк генерал Марков, който ги поздравява от името на царя. Полкът е в състав от 13 офицери, 237 подофицери и войници, 235 коня и 19 коли. За по-голяма експедитивност при извозването той се разделя на два ешелона. В първи ешелон заминава 2-ри ескадрон, воден от ротмистър Александър Марков. С втория ешелон отпътува 3-и гвардейски ескадрон, командван от ротмистър Стефан Косев. С ешелона заминават и щабът на полка начело с командира полковник Иван Колев, адютантът Христо Ботйов, завеждащият прехраната ротмистър и полковият лекар – санитарен поручик д-р Михаил Васев. Лейбескадронът на полка остава в София за лична охрана на царя и подготовката на допълващия ескадрон. На 30 септември 1912 г. е прехвърлен в Стара Загора за охрана на Главната квартира и носене на караулната служба при царския влак.На 18 септември Лейбгвардейският конен полк пристига в Харманли. Там вече са съсредоточени 3-и и 6-и конен полк, които наблюдават и прикриват Маричиното направление. На същия ден от трите полка се формира Сборна конна бригада с командир полковник Танев, а бригадата влиза в състава на 2-ра армия.
Полкът получава задача да се установи в Ярджелий (дн. Малко Брягово) и да наблюдава долината на р. Марица по посока на турската граница. Наблюдението се извършва с изпращане на офицерски разезди, наблюдателни постове и охранителни застави.На 24 септември Сборната конна бригада се премества в Хебибчево (дн. Любимец), където служи до 1 октомври. Предвид предстоящите бойни действия и обстоятелството, че Лейбгвардейският конен полк е най-добре запознат с района, командването на 2-ра армия разпорежда службата по долината на р. Марица да се носи само от него. Трети и шести конен полк се преместват в Корашлии и осигуряват връзката с Хасковския отряд.На 3 октомври 1912 г. в Хебибчево пристига последният ешелон от запасни за окончателно попълване на полка в състав от 113 души и 133 коня. Заедно с ешелона пристига майор Владимир Даскалов, който поема командването на полка. Полковник Колев е назначен за началник на щаба на Ямболския укрепен пункт. На този ден по нареждане от щаба на 8-а Тунджанска пехотна дивизия към нейната 2-ра бригада се предава един полуескадрон от гвардейския полк. В изпълнение на заповедта поручик Карастоянов с 47 гвардейци заминава за с. Бунакли. Останалата част от полка остава в разпореждане на командира на 8-а пехотна дивизия.

Лейбгвардейският конен полк, влизащ в състава на 2-ра армия, с телеграма № 328 получава първата си бойна задача в 20,25 часа на 4 октомври 1912 г. В телеграмата се съобщава, че войната с Турция е обявена и полкът трябва да се подготви за поход. В полунощ задачата му се доуточнява – да прикрива настъплението на 1-ва бригада от 8-а Тунджанска пехотна дивизия по долината на р. Марица и заслоняването на Одринската крепост от север.

При преминаване на границата през нощта на 5 октомври 1912 г. разездите от 2-ри ескадрон на полка, водени от ротмистрите Л. Босилков и Хр. Цанев и поручиците Филипов и Сарълиев, със смелите си атаки превземат турските гранични постове при Мезек и Карабаа и влизат в Мустафапаша (дн. Свиленград). Те навлизат в града към 16.30 ч., преди да е напълно напуснат от противника, като успяват да овладеят важния мост на р. Марица. Той е леко повреден, а под моста са открити три сандъка с динамит, които турците не успяват да възпламенят поради неочакваната поява на гвардейските конни разезди. По този начин се осигурява преминаването през реката на основните сили на армията.
По същество Мустафапаша е първият град, превзет от българската войска, което е и първата реална победа в бойната история на Лейбгвардейския полк. След войната в чест на тази победа на страничната каменна подпора на моста в Мустафапаша е поставена паметна плоча с надпис „Лейбгвардейски на Негово Величество конен полк 5. Х. 1912 г.“ По-късно след завръщането си турците я изваждат и унищожават.От 6 до 23 октомври полкът извършва разузнаване на противника, бродовете и състоянието на пътищата в долините на реките Арда и Марица. Това е важен етап от задачата на 8-а Тунджанска пехотна дивизия за заслоняването на Одринската крепост. Още през първия ден конните разезди донасят ценни сведения за състава и положението на противника, което е от особена важност за изясняване на обстановката в началото на бойните действия. На следващия ден гвардейците по своя инициатива съдействат на пехотата за отхвърляне на противника от разузнатите позиции и доказват възможността за водене на съвместни действия между двата рода войска. С действията си през следващите дни полкът доказва и значението на конницата за воденето на разузнавателна бойна дейност. При тежки атмосферни условия и в непрекъснат досег с противника гвардейците своевременно донасят за всяко изменение на обстановката, определят подходящите бродове на реките и ги охраняват.На 23 октомври със заповед № 20 на командващия 2-ра армия полкът влиза в състава на Източния сектор на войските, обкръжаващи Одринската крепост. Той трябва да заеме левия им фланг и да разузнава в зоната между пътя Одрин – Баба Ески и долината на р. Марица.На 25 октомври вечерта полкът пристига в с. Оглупаша и на следващия ден пристъпва към изпълнението на задачата си. В същото време на левия фланг на Източния сектор българските войски успяват да прекъснат връзката по шосето Одрин–Цариград и овладяват височините по левия бряг на р. Сазлъдере до отм. 58, 9. Височините южно от шосето и равнината между р. Сазлъдере и р. Марица се заемат все още от турците.
На Гвардейския полк се възлага задачата да разчисти тази зона от турските части, да я разузнае и да започне наблюдение на Одринската крепост от южно направление. Силите на полка се оказват недостатъчни за покриване на такова обширно пространство и майор Даскалов решава да действа със самостоятелни разезди в западна посока към долината на р. Марица, а с основните сили на полка да осигурява левия фланг на българските войски.Към 9.00 ч. на същия ден се получава заповед № 18 на началника на Източния сектор, с която се разпорежда полкът да се разположи на левия фланг на войските, като се формира конен отряд в състав: Лейбгвардейският конен полк (13 офицери, двама лекари, два ескадрона с общо 363 офицери и подофицери и 375 коня), Тимошкият сръбски конен полк (16 офицери, двама лекари и три ескадрона с 307 конници и четири картечници) и 2-ра дружина от 54-и пехотен полк (13 офицери и 1709 войници, обединени в четири роти). По-късно в състава на конния отряд влиза и новопристигналият Дунавски сръбски конен полк. За началник се назначава командирът на Лейбгвардейския конен полк мойор Даскалов. За изпълняващ длъжността командир на полка е назначен командирът на 2-ри ескадрон ротмистър Марков, а неговото място се заема от ротмистър Илиев.На конния отряд се поставя задача: да охранява местността на юг от Одрин между левия фланг на българските войски и р. Марица; да възпрепятства съобщенията и събирането на продоволствени припаси и средства от противника; да събира сведения за противника и за местността, като проучи бродовете на р. Марица и Кулели Бургас и да влезе във връзка със Сборната конна бригада на десния бряг на р. Марица. По този начин се затваря окончателно обсадата на Одринската крепост.В изпълнение на възложените на отряда задачи Лейбгвардейският полк изпълнява най-разнообразни поръчения по охранителната и разузнавателната служба. Често към линията на охранението на противника се изпращат разезди под командването на офицери с цел залавяне на пленници и определяне на мястото на инженерните заграждения пред фортовете на крепостта. Тези набези, въпреки че се извършват при много трудни условия, под силния пушечен огън на противника, постигат своята цел.Например на 28 октомври Лейбгвардейският и Тимошкият конен полк се придвижват по пътя от Каракасъм към долината на р. Марица. Там се натъкват на един турски табор (дружина) от около 1000 души, който се движи от юг по левия бряг на р. Марица по посока на Одрин. Командирът на отряда изпраща един взвод от трети ескадрон (18 гвардейци) начело с подпоручик Ботйов към височините, западно от чифл. Таякадима, да охраняват десния фланг на отряда. Останалите три ескадрона (от които един сръбски) и командата от четири картечници се разполагат на височините, източно от Каракасъм. Втори ескадрон е оставен в резерв с готовност за действие в конен строй. Ескадроните се спешават и прикривани от огъня на картечниците, настъпват към противника. В завързалата се престрелка турският табор е разбит и преследван от гвардейците до входовете на крепостта. Целият обоз на турците, състоящ се от провизии, облекла, палатки и боеприпаси, е пленен от 3-и ескадрон на полка. От сражението командването на сектора разбира, че противникът е с нисък боен дух, а смелите и енергични действия на конницата предизвикват паника в неговите редици.Този начин на охранение на левия фланг на войските от Източния сектор и наблюдение на долината на р. Марица продължава през целия октомври. В края на месеца полкът се настанява на квартири в Каракасъм, като заема източната половина на селото, по левия бряг на р. Сазлъдере. За осигуряване на непрекъснато наблюдение на заповядания участък от състава на полка започват да се излъчват и нощни разезди.

На 7 ноември командването на полка поема новоназначеният му командир Генко Мархолев. Под неговото ръководство полкът продължава да изпълнява задачата си. Службата се носи при тежки атмосферни условия поради постоянните проливни дъждове и мъгли. Наред с ежедневното дежурство и наблюдение се налага да се вземат мерки за недопускане на заразяване от холера и тифус. От състава на полка се изпращат непрекъснати карантинни постове в околните села. Водата за пиене се преварява, а хлябът се припича. На гвардейците се раздават топъл чай и топла храна, а землянките и квартирите се отопляват. В резултат от предприетите мерки при пребиваването си около Одрин полкът не дава нито една жертва на болестите.
В това положение, намирайки се на 18 км югоизточно от Одрин, Лейбгвардейският конен полк дочаква на 21 ноември вестта за примирието. До възобновяването на бойните действия на 22 януари 1913 г. гвардейците остават на квартири в Каракасъм.
На 11 март 1913 г. Гвардейският полк извършва обичайната охрана в долината р. Марица. Там именно се получава очакваната с голямо нетърпение заповед за атака на Одринската крепост.
Решението на командващия 2-ра армия генерал Никола Иванов е Одринската крепост да се атакува с открита сила с нощна атака за две денонощия. За целта Източният сектор се разделя на два отдела – Северен и Южен.Около 22.00 часа полкът получава заповед от началника на Южния отдел № 87, в която се съобщава, че предните позиции на противника са на фронта Мезартепе, Демиркапу и р. Марица. Те се заемат с около осем табора, а близките им резерви са около линията на фортовете. Замисълът е войските от всички сектори да атакуват противника едновременно, като войските от Южния сектор да настъпят в 4.00 ч. на 12 март в две колони: дясната (57-и пехотен полк) под командването на полковник Клисуров да атакува северно и южно от Мезартепе и да преследва противника до долината на Халваджидере; лявата (58-и пехотен полк) с командир подполковник Панайотов във взаимодействие с конния отряд да настъпи северно от Демиркапу до шосето.Конният отряд под общото командване на полковник Мархолев получава задача да атакува участъка южно от шосето Одрин–Цариград, като поддържа най-тясно взаимодействие със съседните си части – отдясно с 58-и пехотен полк за обхват на противника в Демиркапу и отляво с 8-а пехотна дивизия, по десния бряг на р. Марица.
За изпълнение на възложената задача конният отряд се съсредоточава в 2.00 ч. на 12 март източно от редут № 8 на височината Карабаир. За свръзка с 58-и пехотен полк се изпраща един разезд с командир ротмистър Филипов, а в щаба на 8-а пехотна дивизия е един разезд от Тимошкия конен полк. За разузнаване по долината на р. Марица потеглят четири офицерски разезда в посока към Одрин, а един ескадрон в пеши строй с две картечници – западно от чифлика Пашатча. Използвайки мъглата, нощта и удобните гънки на местността, преодолявайки осветяването от противников прожектор, конният отряд маневрира в определеният участък, готов да съдейства на левофланговата колона от 58-и пехотен полк.На разсъмване пехотна турска рота, която заема позицията южно от ханчето „Хадимаа“, настъпва към спешения ескадрон. В помощ на спешената част командирът на отряда веднага изпраща друг ескадрон. Гъста мъгла покрива бойното поле и под нейното прикритие целият конен отряд се спуска в долината по посока на ханчето. Към 10.00 ч. на 12 март мъглата се вдига и отрядът се оттегля към Карабаир. Частите от лявата колона в това време са на източните склонове на Хавалджидере. Още в 7.00 ч. Мезартепе и Демиркапу са окончателно заети. Българското знаме се развява и над фортовете Айджийолу и Айвазбаба. Пред войските на Южния сектор остава все още непревзет Кавказтабия.
В 19.30 ч. на 12 март конният отряд отново се спуска в долината към чифлика Пашатча, като оставя един спешен ескадрон при ханчето „Хадимаа“ със задача да съдейства на 58-и пехотен полк в случай на нужда. Изпращат се и два офицерски разезда за усилване на разузнаването в посока на Одрин, южно от шосето.
В 00.10 ч. на 13 март 1913 г. се получава заповед от командващия на Източния сектор, съгласно която на войските от южния отдел се заповядва да атакуват фронтовата линия на Кавказтабия – Топйолу, като лявата колона да настъпи срещу Кавказтабия. На конния отряд се поставя задачата да съдейства с огън на 58-и полк и да охранява левия бряг на р. Марица, като по този начин прикрива фланга на лявата колона. Атаката трябва да започне в 3.30 ч. на 13 март.Командирът на 58-и пехотен полк съставя план, според който две дружини трябва да атакуват форта от изток, а една дружина следва да премине през телените мрежи на шосето и да обходи Кавказтабия от южната страна.За да се изпълни този план, е необходимо конният отряд да събере допълнителни сведения за разположението на противника. За целта един офицерски разезд се изпраща със задача да разузнае препятствията, обграждащи форта, частите, заемащи окопите около шосето, и наличието на артилерия при входа на града. За осъществяване на взаимодействието с 58-и пехотен полк друг ескадрон се спешава с назначение да се движи вляво от шосето на фланга на третата му дружина.След получаването на нужните сведения започва атаката на форта. Разузнавателният разезд на поручик Илиев донася, че спешеният ескадрон е попаднал под силен противников обстрел. В негова помощ е изпратен още един ескадрон. Към 7.00 ч. натискът за овладяването на Кавказтабия се усилва. Неприятелският артилерийски огън от тази посока става все по-рядък. Гъсти противникови колони се показват от склоновете на форта и започват да отстъпват на запад.
На конния отряд се разпорежда да премине към преследване на войските от гарнизона на Кавказтабия. В изпълнение на заповедта ескадроните настъпват с галоп по шосето за Одрин. Но сред командирите на сръбските части настъпва разколебаване. Те заявяват, че ще настъпят напред само ако Лейбгвардейският конен полк бъде назначен в авангард. Полковник Мархолев разпорежда на първия взвод от 2-ри ескадрон под командата на ротмистър Босилков да застане в челото на колоната. Към него се присъединяват разездите на ротмистър Филипов и подпоручиците Ботев и Блъсков. Четиримата офицери застават в челната редица на гвардейците и с вихрен галоп се понасят напред. В такъв ред взводът, следван на около 300–400 крачки от главните сили на отряда, в походна колона по четирима с извадени саби и викове „ура“ навлиза в града.В Одрин царят безредие и уплаха. Във всички посоки бягат офицери, войници, коне и коли. Появяването на българската конница в тила на противника, докато артилерията още обстрелва града, е толкова неочаквано, че бегълците дори не посмяват да стрелят по препускащия авангард. Нещо повече – отстъпващите турци, захвърляйки оръжието си, скачат от конете и се укриват в околните къщи. Освободените коне се присъединяват към галопиращия взвод и правят гледката още по-величествена. В центъра посрещат конницата българи, които ликуват от радост.
Отрядът преминава през целия град, като до моста на р. Марица обезоръжава застигнатите турски войници. Там се оставя един взвод за охрана. За възстановяване на реда в града се изпращат конни разезди. В конака полковник Мархолев приема сабята на плацкоменданта на Одрин Исмаил паша. Двамата, придружени от един взвод от 2-ри ескадрон, се отправят към Каиктабия, след това – в укреплението Хадарлък. Там заварват коменданта на крепостта Шукри паша с неговия щаб. Полковник Мархолев му съобщава, че фортовете са в български ръце и от този момент пашата е пленник. Шукри паша му отговаря с думите: „Изпратих още тази сутрин парламентьори с условията за сдаването на крепостта, но досега никой от тях не се е завърнал, а вашата кавалерия е вече в града“. След това комендантът написва писмо на турски език, което подава на полковник Мархолев да го завери с подписа си, като го помолва да му позволи да остане с обещанието да не напуска стаята си.Отрядът триумфално преминава през града. Радостта на гвардейците, както и на цялото християнско население на Одрин, и особено на българите, е неописуема.Така завършва славното участие на Лейбгвардейския конен полк в битката при Одрин. Действията на полка са високо оценени от командването на 2-ра армия и Източния сектор. Командващият 2-а армия генерал Никола Иванов споделя следното: „С голямо удоволствие си спомням за заслугите на Лейбгвардейския конен полк, въобще под Одрин и специално в деня на превземането на крепостта… Дръзкото нахлуване на Лейбгвардейския конен полк в Одрин, преди да бъде свършен боят на Западния, Южния, Северния и част от Източния сектор, е една от светлите точки на оня тъмен хоризонт, върху който се проектира изобщо дейността на нашата конница през Балканската война“. И генерал Никола Иванов продължава: „Действията на Гвардейския конен полк под Одрин (1912/1913 г.) бе над всяка похвала. При самата атака той, воден от своя храбър командир, с нечувана смелост навлезе в града, където залови коменданта на крепостта, осигури реда и предотврати всяко евентуално намерение на турците да се съпротивляват там. Слава на гвардейците!„Участието на Лейбгвардейския конен полк от началото до края на Балканската война в състава на обсадната 2-ра армия е факт, с който гвардейците особено се гордеят. Техен боен празник става именно 13 март – деня на превземането на Одрин.


Битката при Люлебургас-Бунархисар

be2b1cdcab23

Конфликт: Първа Балканска война

Къде: Линията Люлебургас-Бунархисар, Източна Тракия, дн. Турция

Кога28-10 – 02-11, (15-20,10 по Стар стил) 1912г.

Кои участват:

1) Царство България

Армия: 107 600 войници (Първа и Трета армии), 116 картечници, 360 оръдия

Пълководци: Радко Димитриев (командир на Група армии), Васил Кутинчев (командир на Първа Армия)

Загуби: 20 162 убити и ранени

2) Османската империя

Армия: 129 500 (Шест армейски корпуса), 92 картечници, 342 оръдия

Пълководци: Абдулах паша, Махмут Мухтар паша

Загуби: 22-25 000 убити и ранени, в това число и 2 000 пленени

Историята накратко:

След като разгромяват османските сили в битката при Лозенград, силите на Първа и Трета армии напредват през Тракия, но след като са си позволили ненужно забавяне, което дава шанс на османците да се прегрупират на своята втора отбранителна линия – Люлебургас-Бунархисар. За разлика от предишното сражение, в което българите имат числено превъзходство, сега турските сили са подсилени с нови два корпуса, идващи от Цариград, което има дава преимущество от около 20 000 души. Това остава скрито за българското командване, което е раздвоено в своя подход. От една страна, началник-щабът ген. Иван Фичев настоява да се действа предпазливо, да се пазят фланговете и армията да напредва чрез заемане на утвърдени позиции. Командирът на Трета армия – ген. Радко Димитриев настоява за решителни действия и настъпление към Люлебургас. Той  е подведен от липсата на добро фронтово разузнаване и не предполага, че левият му фланг е застрашен от концентрацията на вражески сили около Бунархисар. Според командирът на Трета армия, османските сили отстъпват главно на юг с цел да не допуснат пътя им за отстъпление към Цариград да бъде отрязан.

Подведен от увереността на Димитриев, Фичев разработва план, съгласно който Трета армия трябва да притисне от северозапад османската концентрация около Люлебургас, а основния удар да се нанесе от Първа армия на Кутичнев, която да е чука, който да разбие вражеските сили  в наковалнята.  В изпълнение на този план, Трета армия настъпва  към Бунархисар, изтегляйки предните си отряди в състава на Преславската пехотна дивизия твърде напред, докато силите на Първа армия се движат в отстъп от 20 километра, който се увеличава поради непрекъснатия дъжд и лошите условия по пътищата. Когато предните части на Димитриев влизат в контакт с турския авангард, генералът все още изпраща донесения за „локални престрелки“, уверен, че в района на Бунархисар няма значими вражески концентрации.

Всъщност, там са разположени повечето османски войници, чиято цел е да обходят Трета армия по фланг и да отрежат пътя й за отстъпление към Лозенград. Така, турците се опитват да приложат същата тактика, каквато и българите, но докато целта на Фичев е да притисне врага към Странджа и да прекъсне връзките им с Истанбул, Абдулах паша (който командва вражеските части) ще търси начин да прекъсне пътя на северозапад и да вклини силите си между тези на Димитриев и Кутинчев, и Втора армия, която се разполага около Одрин. Османският план е разработен под надзора на Назъм паша, османският военен министър, който е възпитаник на френската школа – същата, доминираща българския военен мироглед в периода.

Боевете между Трета армия и основните османски корпуси започват вечерта на 28-ми октомври (15-ти по стар стил) и скоро за Димитриев става ясно колко точно погрешна е преценката му за силите на врага. Преславска Четвърта дивизия първа поема тежестта на вражеските контраатаки в центъра, като скоро в боя са хвърлени и останалите части на Трета армия – Пета Дунавска дивизия (която заема левия (северен) фланг и Шеста Бдинска дивизия, която заема десния (южен) фланг, който в последствие ще се явява център на сражението с включването на Първа армия и останалите османски сили от юг.

План на боевете при Люлебургас-Бунархисар

План на боевете при Люлебургас-Бунархисар

Последвалите два дни са свързани с воденето на тежки боеве, в които предните позиции и на двете армии неколкократно сменят притежателя си. Към следобеда на 30-ти положението на фронта между Четвърта и Пета дивизии става критично и Димитриев е принуден да вкара в боя целя резерв на армията си за да задържи настъплението на вражеския XVIII корпус. В този ключов момент, главното командване взема решение, което несъмнено повлиява за успеха на българското оръжие – по заповед на ген. Фичев, Първа Армия е приведена под върховенството на Радко Димитриев, като по този начин се появява първата Група армии в историята на Европа през XX век. Същевременно е преработен и цялостния план. Сега Първа армия трябва да бъде наковалнята, а ударът срещу врага да бъде нанесен с Трета армия, която е подкрепена от дружини от силите на Кутинчев.

С пристигането на Десета Сборна дивизия на Първа армия, ситуацията на фронта се стабилизира и на 31-ви българите започват да изтласкват врага, най-напред в района на I-ви османски корпус, а в последствие и на целия Люлебургаски сектор. На 1-ви ноември (19-ти октомври стар стил), Четвърта и Пета дивизии най-сетне предприемат решително настъпление, което отхвърля окончателно врага от Бунархисар и го обръща в бягство. На следващия ден и последните вражески сили са изтласкани на изток.

Сражението отваря вратите на българите към Истанбул, но невъзможността врага да бъде преследван (конната дивизия на Назълмов настоява за почивка, макар да не участва в боевете), както и факта, че османските сили не са изтласкани на север (какъвто е планът), а са оставени да отстъпят необезпокоявани към Чаталджа, води до създаването на трета, последна отбранителна линия пред османската столица – линия, която българите няма да успеят да преминат.

Основна вина за османското поражение има тактиката, наложена от Назъм паша. Вместо да се изчака атаката на българите и да се използват наскоро модернизираните фортификации, турските войски са хвърлени в офанзива, въпреки че сред редовете им се разпространява холера, мунициите и оръжието не достигат, а шокът от загубата при Лозенград все още не е напълно отминал. Въпреки това, османската армия демонстрира хъс и добри дефанзивни възможности, които при една по-добра стиковка между отделните части и наличието на по-добре обучени войници (по-голямата част са резервисти (редиф) без сериозен опит), можеше да се превърне в сериозно препятствие за българите.

Нашата армия също е измъчвана от лошо снабдяване, липса на униформи и оръжие, както и от тежкия преход по калните пътища на Тракия и лошите условия, в които живеят войниците по време на настъплението. Ние често подценяваме грамадния разход на енергия от страна на българските пехотинци и не си даваме сметка, че победата при Лозенград е платена не само с цената на жертви и рани (съизмерими с османските), но и за сметка на физическото състояние на всички сражавали се. Това дава несъмнен отзвук в боевете при Бунархисар и Люлебургас. В своите съобщения до щаба, Радко Димитриев непрекъснато изтъква, че войниците му са уморени и имат нужда от почивка, но въпреки това настоява те да бъдат тласкани напред за постигане на решителна победа.

Литература;

Г. МарковБългария в Балканския съюз против Османската империя 1912-1913г., София, 1989г.

E. Erickson –  Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913, Greenwood Publishing Group, 2003

R. HallThe Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000


ВОЕННА ИСТОРИЯ БРОЙ 4

 

Здравейте,

Пред вас вече е 4ти брой на списание „Военна История“ ! Той е изцяло посветен на Първата Балканска война и на някой от по-непознатите й страни. Искам да благодаря на всички, които със статиите си допринесоха за това този брой да стане реалност! Искам и да отправя специални благодарности на нашия графичен дизайнер Петьо Георгиев, който свърши къртовския труд по оформлението на този брой! Благодарим ти, Петьо, работата ти е страхотна!

Освен статиите и интервюто с колегите от „БГ Наука“, този брой съдържа и един подарък за всички наши читатели – настолната игра „Война и Дипломация“, която е фокусирана върху Балканската война и разиграването на всевъзможни алтернативни сценарии около случващото се през 1912-1913г. Надяваме се играта да ви хареса!  За да я изтеглите, ще трябва само да посетите нейния сайт – Война и Дипломация и в съответния раздел „За Сваляне“ ще откриете всички необходими файлове.

Изданието е достъпно за четене он-лайн в Каламео

До няколко часа изданието, заедно с настолната игра ще са достъпни и като торент в „Замунда.нет“

Но стига приказки, пожелавам ви приятно четене!