Tag Archives: битка

Битката при Стърлинг бридж

the_battle_of_stirling_bridge

Кога: 11.09.1297г.
Къде: край градчето Стърлинг, Шотландия

Кои участват:
1. Кралство Англия
Пълководец: Джон Уорън 6-ти граф Съри
Армия: 9,000 (2,000 кавалерия и 7,000 пехотинци)
Загуби:ок. 3100 души (100 конника и 3,000 пехотинци)

2. Кралство Шотландия
Пълководец: Уилям Уолъс
Армия: 5,300-6,300 (300 конници и 5-6,000 пехотинци)
Загуби: неизвестни, но значително по-малки

Историята накратко:
Граф Съри поема със силна армия на север за да спаси замъка Дънди, последната про-английска крепост, останала незавзета от бунтовниците на Уолъс в северна Шотландия. Пътят за Дънди минава през градчето Стърлинг и неговият мост – един от основните пунктове за достъп северно от р. Форт (Forth). Уорън губи няколко дни в преговори със шотландците, което се оказва фатално за по-нататъшното развитие на похода му. На 10-ти септември, графът най-сетне дава заповед реката да се премине на следващата сутрин, но в утрото на 11-ти маневрата е забавена, тъй като Съри се успива.
Преди битката, шотландците, които първи заемат бойното поле, се строяват северно от река Форт, заемайки височините около абатството Крейг, които доминират равнинния терен в речната долина. Англичаните все още се намират южно от Форт. Един от шотландските рицари, останали на английска служба предлага с част от кавалерията да прекоси реката нагоре по течението, през брод, достатъчно широк да пропусне шест конника едновременно. Вместо това, граф Съри се подвежда по думите на своя ковчежник и решава да заповяда фронтална атака. Преминаването на моста започва мудно, тъй като само двама конника можели да преминат едновременно.
Уолъс и неговия съюзник де Морей изчакват около 1/3 от вражеската армия да прекоси река Форт, преди да заповядат решителна атака срещу англичаните, които все още не са се разгърнали в боен строй. Шотландската пехота атакува англичаните стремглаво. Планинските копиеносци успяват да прекършат опита за контраатака на английските рицари, след което в последвалото меле избиват по-голямата част от англичаните, прекосили Форт. Граф Съри губи окончателно присъствие и заповядва моста да бъде разрушен, а армията да се изтегли на юг към Беруик.
Победата при Стърлинг има силен ефект върху морала на шотландците и привлича в лагера на Уолъс мнозина, които до тогава служат на Едуард I. След победата, Уолъс разграбва северна Англия, но не успява да постигне някакъв по-решителен успех срещу „южняците“. Година по-късно, Едуард I, вбесен от липсата на успехи, лично повежда своята армия на север и разбива Уолъс при Фолкърк.

 

Advertisements

DE RE MILITARI XI

ManbidjOffensive_08-09062016

Брой 11 на журнала De Re Militari излиза на фона на важни новини. 

Вечерта на 9 юни либийските сили завзеха град Сирт, смятан за „главен град“ на „Ислямска държава“ в Либия. С тази победа джихадистите губят териториалното си влияние в Либия – поне засега.

Либийският флот, американски самолети и милиции от град Мисрата, подкрепено от формираното от ООН правителство, нападнаха града от три страни, смазвайки съпротивата на „Ислямска държава“…

Все още не се знае с колко и къде още разполагат сили джихадистите, като това тепърва ще се изчислява и предполага. В новия брой на журнала сме описали как е преминала атаката, която завърши буквално преди два часа (21:00 българско време).

В броя също така сме описали последните събития от Ирак и Сирия с детайлни карти на офанзивите в Манбидж в Сирия и Фалуджа в Ирак, които сериозно удрят силите на „Ислямска държава“.

Приятно и ползотворно четене!

БРОЯ МОЖЕ ДА ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН ИЛИ ДА СВАЛИТЕ ОТ:

КЛИН КЛИН

CALAMEO

ACADEMIA.EDU


Битката при Клокотница

38520d76ad1b28db4339d1cb8c66bd0e

Кога: 09,03,1230г.

Къде: Клокотница, близо до Хасково

Кои участват:

1)Царство България

Пълководец: Йоан II Асен

Армия:Неизвестна, включва около 1000 кумани

Загуби:незначителни

2) Епирско деспотство

ПълководецТеодор Комнин

Армия:Неизвестна но значителна, част от армията са „италиянски“ (латински) контингенти

Загуби: Цялата армия е пленена

Историята:

След като епирците слагат ръка на Тракия и овладяват Адрианопол (Одрин), Теодор Комнин решава да продължи своята програма максимум – завземането на Константинопол от латините. По пътя му остава само една основна пречка – неговият тъст Йоан II Асен, царят на българите. България и Епир са се съюзили през 1225г., след като дъщерята на Йоан Асен – Мария става съпруга на Мануил Комнин. До 1225г., двете държави нямат обща граница (Г.Акрополит, История, 25) и следователно нямат и преки политически противоречия. Разширяването на Епир предизвиква опасенията на Йоан Асен и сериозно накърнява собствените му амбиции за разширение в Тракия за сметка на отслабващата Латинска империя. Влизането на Комнин в Константинопол ще значи, че България би била следващата естествена цел. За това, не е случайно, че когато през 1230г., епирския деспот обявява своя поход към латинската столица, Йоан Асен събира собствена армия и „излиза на война в Романия“ (Търновски надпис)

Новината за раздвижването на българите застига Теодор Комнин докато армията му се движи в района на Адрианопол (Г. Акрополит, История, 25). Ситуацията се нажежава сериозно и пред Теодор Комнин остават два варианта, да подходи дипломатично към българите и да търси някакво ново съглашение с Йоан Асен или да атакува пръв и в случай на успех да получи лъвския пай, без да му се налага да се съобразява със своите доскорошни съюзници. Комнин, горди и самоуверен човек (Г. Акрополит, И., 25), решава да наруши договора и уверен в своите скорошни успехи и липсата на сериозна външнополитическа активност от страна на България, завива покрай Адрианопол, следвайки пътя по течението на Марица (Хеброс). Целта му е да предизвика българите да му дадат открито сражение. Увереността в победата се допълва и от присъствието на силен „италиански“ контингент, съставен, вероятно, от рицари, пратени от Фридирх II Хохенщауфен година по-рано (R. Marcides (ed.), George Acropolites – History, (New York, Oxford University Press, 2007, 180, бележка 4). Противно на това, което чичо му Калоян прави през 1204г., Йоан Асен решава да посрещне вражеската армия в открито сражение. Противно на масово битуващата представа, че българите са многократно по-малко, изворите не предлагат възможност за подобно тълкуване. Акрополит, който ни дава основното сведения заявява, че „Йоан Асен, който разчиташе повече на измяната на Теодор Ангел и на погазените клетви, отколкото на собствената си армия, взе малък помощен контингент от не повече от 1000 скити [кумани] и се включи в сражението съвсем дръзко…“ (Г. Акрополит, И., 25). От тази информация става по-скоро ясно, че армията на българите не е била по-голяма от ромейската, но това по никакъв начин не означава, че е била доста по-малка. Несъмнено Теодор Комнин е имал предимство в числеността, но предвид развоя на сражението, не оставя особено съмнение, че българските войски не са отстъпвали на своите опоненти твърде много.

Battle_of_Klokotnitsa.png

Ходът на битката често е интерпретиран свободно от историци и картографи, но всъщност, ние можем само да гадаем как точно е протекло самото сражение. (виж картата) Това, което знаем със сигурност, е че българите успели да надхитрят ромеите, обкръжили ги и пленили цялата им армия. Теодор Комнин и висшата епирска аристокрация остават в ръцете на Йоан Асен, а обикновените войници са пуснати да се приберат по домовете си, което доста улеснява последвалата светкавична експанзия на Второто Българско царство, което на практика удвоява своята площ в рамките на месеци.Българските загуби вероятно са минимални, а успехът е доста вероятно да е дошъл след като някаква част от българската конница е успяла да пробие командните позиции и да сложи ръка на самия деспот. (Подобен е развоя на битката при Сейнт Албънс (1455г.), която приключва веднага щом малък контингент на граф Уорик пленява крал Хенри VI, въпреки че армията на Ланкастърския крал е далеч по-значителна от тази на претендента Ричард от Йорк – бел.авт.)

Победата при Клокотница е най-блестящата в средновековната българска история, съчетавайки тотален тактически превес над врага с дългосрочни стратегически и политически последици, надминаващи многократно резултатите от Върбишкия проход, Ахелой или Одрин.Последвалият две години по-късно успех срещу унгарците в Браничевска област циментира България като първостепенна балканска сила, за чийто съседи Йоан II Асен спокойно ще заяви че „те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си…“ (Търновски надпис)

 


Ситуацията в Близкия Изток 18-11-2015г.

 


Битката при Лютцен. 1632г.

Смъртта на Густав II Адолф

Смъртта на Густав II Адолф

Конфликт: Тридесетгодишната война

Кога: 16,11,1632г.

Къде: Лютцен, Саксония, дн. Германия

Кои участват:

I. Кралство Швеция

Пълководци: Густав II Адолф, Бернхард Заксен-Ваймар

Армия: 19 000, 60 оръдия

Загуби: ок. 5 000 убити и ранени

II. Хабсбургската монархия и Католическата лига

Пълководец: Албрехт фон Валенщайн

Армия: 22 000, 24 оръдия

Загуби: ок. 5 000 убити и ранени

Историята накратко:

 След като не успяват да излъчат победител по време на обсадата на лагера Алте Весте (Бавария) през лятото,  и Густав II Адолф и Валенщайн изтеглят силите си на север в търсене на по-удобни позиции за студените месеци. През ноември, двете им армии се оказват опасно близо на територията на електората Саксония.

На 15 ноември, 1632г., Валенщайн заема отбранителна позиция край селцето Лютцен, а войниците му използват овразите край пътя, дялащ двете войски за да се окопаят. На следващия ден (16,11,1632г.) щурмовете на шведската пехота срещат упорития отпор на имперските сили. Густав Адолф решава в стила на Александър Македонски да реши изхода на битката с кавалерийска атака по фланга, като застава начело на войниците си в опит да обходи отслабения ляв фланг на имперските сили, където час по-рано генерал Пъпенхайм среща смъртта си, поразен от вражеско гюле. Густав препуска смело в атака, но падналата над бойното поле гъста барутна пелена го заблуждава, и заедно с едва няколко войници краля се отделя от основния си контингент. Густав попада на отряд хървати, който атакуват краля и го убиват с няколко изстрела. Тялото на Густав е ограбено, като дрехите и снаряжвнието му се превръщат в трофеи за хърватските нередовни части. Едва около час по-късно конят на краля е открит без ездач, което спира устрема на шведите по десния им фланг. В центъра положението не е по-добро. Окопаните имперски части успяват да нанесат сериозни поражения на щурмуващата ги вражеска пехота и са на път да я разбият. В този критичен момент Бернарт Закс-Ваймар, който се е присъединил към армията като заместник командващ, поема пълното водачество над протестантските сили. По негова заповед тялото на Густав, което е открито около 3 часа след обяд, е изнесено тайно от бойното поле. Шведите, отново оглавени от енергичен командир възобновяват атаките си в центъра и в късния следобед успяват да превземат основната имперска батарея . Валенщайн решава да запази армията си от разгром и заповядва оттегляне, което е изпълнено в боен строй под прикритието на нощта. Имперските сили се изтеглят в Лайпциг и оставят шведите господари на бойното поле. Победата е спечелена, но за нея е платена скъпа цена. Освен краля, на бойното поле остават над 4 500 ранени, убити или изчезнали, сред които са някои от най-елитните пехотни полкове на скандинавците. Загубите за имперските сили са приблизително същите, макар общия брой на армията им – ок. 22 000 да е малко по-голям от деветнадесетте хиляди под командването на Густав Адолф. Шведската армия се оттегля към Франкония за зимата, докато силите на Валенщайн се връщат в Бохемия. Фердинанд II може да отдъхне – най-страшният му враг е мъртъв.

Първите месеци на 1633г. се оказват доста тежки за Швеция. Смъртта на Густав II Адолф оставя страната в ръцете на шестгодишната принцеса Кристина и нейната ментално нестабилна майка Мария-Елеонора, сестра на Гьорг Вилхелм, електор на Бранденбург. В тази тежка ситуация, Риксдага и висшата аристокрация решават да поверят регентството в ръцете на способния канцлер (първи министър) Аксел Оксенстиерна, който до сега е управлявал кралството в отсъствието на Густав. Оксенстиерна се нагърбва с нелеката задача едновременно да администрира скандинавските владения на страната и да управлява шведските владения в Германия, които на практика са над 1/3 от територията на Свещената Римска империя към началото на 1632г.

Източник:

А. Стоянов – Тридесетгодишната война, София, 2015г.


Битката при Варна – 1444г.

Последната атака на Владислав III

Последната атака на Владислав III, худ. Ян Матейко

Кога: 10.11.1444г.

Къде: край Варна, Османски султанат (дн. България)

Кои участват:

1) Кръстоносната армия от  Унгария, Бохемия (Чехия), Полша, Литва, Унгария, Хърватска, Молдова, Влахия, Сърбия, папството, включително и български контингент

Армия: 25-30,000 души

Пълководци: Владислав III Ягело, Янош Хуняди, Влад II Дракул, Фружин, бан Талоци

Загуби: около 15-20,000 души

2) Османски султанат

Армия: ок. 40-50,000

Пълководци: Мурад II Коджа, Хадъм Шехабедин паша, Караджа паша

Загуби: около 15-20,000 души

Историята накратко:

След като през 1443г., кръстоносната армия навлиза в османските владения по Via Diagonalis и след поредица от кървави сражения достига София, настъпването на поредната тежка балканска зима води до прекратяване на бойните действия и подписване на примирие за срок от десет години. Мурад II, доволен че е стабилизирал границата си в Европа абдикира в полза на своя невръстен син Мехмед II (бъдещият Фатих) и се оттегля в Анадола,като преди това договаря мир и с бейлика Караман.

Уверени че новият, неопитен султан ще бъде опонент, с който лесно ще се справят, унгарците, водени от Янош Хуняди решават да организират нова експедиция, която веднъж за винаги да пречупи турското присъствие на Балканите. Идеята веднага е приета от младия полско-унгарски крал Владислав III Ягело, както и от папа Евгени IV. Част от армията, която участва в похода от 1443г. е отново събрана. Основният контингент от кръстоносните сили – около 15,000 души, е съставен от унгарци, поляци и чехи. Те са допълнени от 7,000 власи под командването на Влад II Дракул, както и от няколко по-малки контингента от Босна, Хърватска, Молдова и Рутения (Западна Украйна). В армията има и тевтонски рицари, както и български контингент, командван от Фружин Шишман.

Притеснен от надигащата се кръстоносна буря, Мехмед II призовава баща си да се върне обратно на трона, несъмнено подтикван от своите везири. Мурад първоначално отказва, но според легендата, сина му пратил писмо, в което заявил, че ако Мурад II е султантът, то той трябва да поведе войските си. Ако ли той не е султан, то тогава султан Мехмед му заповядва да дойде и да води армията в битка. От гледна точка на реалната подготовка, турците събират силите си възможно най-бързо, макар и да не успяват да мобилизират пълния си потенциал. Спахии са свикани както от Анадола, така и от Румелия, придружени от акънджии (доброволци) и от двете страни на Проливите. Османската армия се структурира около своето ядро – еничарският корпус, чиято численост трудно може да бъде фиксирана, но вероятно става дума за около 10-15 000 от „робите на падишаха“. Към тях се прибавя и контингентът от спахии на Портата. Освен редовната пехота,  османската армия разчита и на подразделения от доброволци –  пехотинци – яя/азеби.  Въпреки че съюзна флота от венециански, папски и бургундски кораби блокира Дарданелите, Мурад успява да се прехвърли през Босфора, подпомаган от генуезците и прикриван от мощна артилерия, разположена по двата бряга на пролива.

Походът на Владислав III започва доста късно – едва през септември, което, принципно, сериозно ограничава времето, с което християните разполагат за да реализират някакъв ключов успех. Кръстоносците пресичат Дунав при Оршова и поемат през Мизия. Въпреки опитите им, те не успяват да превземат нито Видин, нито Никопол, нито Търново и са принудени да оставят тези крепости в тила си. Първите успехи идват с превземането на Шумен и Провадия. Следващата им цел се  явява Варна. Хуняди несъмнено съветва краля да заеме големия морски град и спускайки се по Via Pontica да нахлуе в Тракия без да се налага да форсира Стара Планина. Този план е разгадан от Мурад II, който отлично познава пътищата в своите владения и знае, че опонентите му не биха рискували да затънат в преспите на Балкана.  По тази причина, той повежда концентрираните си сили към Несебър и на свой ред преминава през Източния Балкан, избягвайки непристъпните височини. Османската армия се движи бързо и решително. Разстоянието от Босфора до Варна е взето за по-малко от месец (15.10 – 9.11), докато кръстоносците губят два месеца и половина от форсирането на Дунав при Оршова до достигането до Варна. Това се дължи и на опитите им за превземане на мизийските крепости, които допълнително затрудняват марша им. В чисто пространствени измерения, пътят, изминат от кръстоносната армия е с около 100-150 км по-дълъг.

Военният съвет преди битката, худ. П. Станимиров за National Geographic България

Военният съвет преди битката, худ. П. Станимиров за National Geographic България

На 9-ти ноември, силите на Мурад успяват да обходят позициите на кръстоносците от запад и да ги притиснат между Варненското езеро, морето и платото Франга. На свиканият върховен военен съвет (нощта на 9-ти срещу 10-ти) ,папския легат Джулио Чезарини настоява армията да се прегрупира за обрана, използвайки терена в своя полза. Той залага на чехите и техния вагенбург като основно средство за контриране на евентуални вражески атаки. Чезарини вярва, че съюзната флота скоро ще достигне Варна и ще може да изтегли кръстоносците по море. Хуняди правилно оценява ситуацията и съветва краля да изостави отбраната и да поведе силите си в решително настъпление. Доводът му е прост – позицията е лесна за отбрана, но трудна за задържане поради липсата на припаси, както и поради факта, че османците биха могли да отрежат достъпа на кръстоносците към морето и да обезсмислят всякакви планове за евакуация. Трансилванският воевода залага на решително настъпление, което да доведе или до пробив на османската блокада или, в по-добрият случай, до решителен успех, който да развърже ръцете на кръстоносците за настъпление в Тракия. Владислав III, верен на рицарските идеали за доблест и решителност, се съгласява с плана на своя съветник. На сутринта на 10-ти ноември, Хуняди разгръща 25,000-та кръстоносна войска в дъга между Варненското езеро и Франгенското плато. 3,500 членове на личната гвардия на краля от поляци и унгарци с две знамена, унгарски наемници и частите на унгарските благородници заемат центъра. Влашката конница е вдясно от центъра в резерв. Десният фланг разположен по хълма към с. Каменар се състои от 6,500 мъже в пет части. Варадинският епископ Ян Доминек е начело, а Чезарини командва части от германци и босненци. Егерският епископ води собствена военна част, а военният управител на Славония Франко Талоци командва военна част от хървати. Левият фланг наброяващ 5,000 мъже, разделени на пет части, е воден от Михал Силаджи, девер на Хуняди, и се състои от трансилванците на Хуняди, българи, немски наемници и унгарци. Зад унгарците, близо до Черно море, е разположен вагенбург, защитавани от 300-600 чешки и рутенски наемници под командването на хетман Чайка. Всеки фургон се заема от 7-10 войника и е въоръжен с бомбарди.

За съжаление на християните, Мурад, който добре познава Хуняди, знае точно какво е намислил опонента му. Османците се построяват в класическия си стил -пехотата заема центъра, където еничарите, очакващи атаката на своите врагове, се окопават с две линии траншеи и полеви укрепления (точно както и при Никопол през 1396г.), като зад тях е разположен обоза на армията. Двата фланга са заети от конницата – спахии и акънджии, като анадолците се строяват на десния фланг под командването на Караджа паша, а румелийците – на левия фланг, водени от бейлербея Хадъм Шехабедин паша. Мурад, възползвайки се от численото си превъзходство, оставя един контингент от 3,000 спахии в резерв (вероятно това са ‘спахиите на Портата’, които са запазени за нанасяне на финален удар – бел. авт.), а друг резерв заема Франгенското плато, като там са разположени еничари, въоръжени с лъкове и лека кавалерия.

Сражението започва с атака на румелийската конница, която атакува силите на християните на техния десен фланг. Атаката без съмнение е отвличаща – още при първите изстрели на оръдията от вагенбурга, Шехабедин паша заповядва на своите войници да се изтеглят, което увлича опонентите им в хаотично преследване. Именно това е целял бейлербеят – християните попадат в ловкия капан и са атакувани от засада от резерва на Франгенското плато. По-голямата част от включилите се в преследването сили са разбити и едва малцина успяват да се доберат до вагенбурга. Повечето са отхвърлени в паническо бягство, като част от силите отстъпват чак до р. Камчия, преследвани по петите от силите на Шахабедин паша.

Battle_of_Varna

На срещуположния фланг нещата се развиват в полза на кръстоносците. Анадолските спахии са атакувани успешно от тежката кавалерия на Хуняди, подкрепяна от власите на Влад Дракул. Караджа паша пада убит, а войниците му бягат в безредие, преследвани в продължение на няколко километра от Хуняди. Междувременно, власите правят завой, обхождат вражеския център и вместо да го атакуват,  оплячкосват турския лагер, след което напускат бойното поле и се отправят на север към родината си.  В този момент, Хуняди изпраща послания до Владислав – да изчака завръщането му и да задържи центъра и десния фланг. Вместо да се вслуша в разума, импулсивния, млад владетел (той е едва на двадесет – бел.авт.) събира около 500 от елитните полски рицари и възнамерява да реши изхода на битката докато вражеската кавалерия отсъства от бойното поле. Противно на наложеното схващане, тази маневра, сама по себе си, не е грешна. Грешен е мащабът на силите, които Владислав взима със себе си, подценявайки силата на османската пехота. Това не бива да ни изненадва, с оглед на все още доминиращото в Европа схващане за превъзходството на конницата над пехотата при водене на открито сражение. Бляскавите победи на швейцарците са още далеч в бъдещето и подобна самоувереност не е лишена от практическа логика. Въпреки това, еничарите вече са показвали, че умеят да блокират настъпление на рицарите и Владислав несъмнено е познавал добре хода на никополската битка, водена от предшественика му Сигизмунд. От друга страна, не бива да надценяваме и възможността за бързо свикване на голям брой войници с цел нанасяне на внезапен удар. Вероятно, в хода на битката, Владислав просто не е успял да организира на време повече воини. Младежът решава да рискува с атака така, както Хуняди решава да рискува, давайки открито сражение. В крайна сметка, битката действително бива решена от неговата атака.

Първоначално, полските рицари постигат превес и разбиват челните редици на вражеската пехота, много от които несъмнено са били яя/азеби и аджеми оглани (младежи, обучаващи се за пълноправни еничари – бел. авт.). С достигане същинското ядро на корпуса, обаче, атаката губи своята инерция, а опитната османска пехота съумява да  се вклини в редиците на враговете си, с цел да ги изолира на малки групи, които да бъдат задушени една по една. На бойното поле се завръща и Шахабедин паша, който по-бързо от Хунияди осъзнава, че сражението още не е решено. Въпреки смазващото числено предимство, Владислав продължава устрема си и почти успява да достигне до позицията на Мурад II, който към този момент предприема действия за напускане на бойното поле. Съдбата протяга своя пръст и решава изхода на битката – конят на краля попада в яма, а самия владетел е свален от седлото. Краят му, вероятно, напомня този на английския владетел Ричард III – сам, с меч в ръка посреща ударите на своите врагове. Резултатът може да бъде само един – кралят е убит, а с него рухва и надеждата за победа. Полският контингент буквално е погълнат от османската пехота, която преминава в контранастъпление, подкрепяна от румелийските спахии.

Завръщането на Хуняди на бойното поле носи избавление за обречената кръстоносна армия. С цената на сериозни загуби, трансилванският княз успява да спре вражеското настъпление и под прикритието на вагенбурга да изтегли своите сили на север, отстъпвайки през Мизия към Унгария. Двете армии понасят колосални загуби, като кръстоносците губят между 50 и 70% от армията си,  а османците – около 40%. Въпреки своята победа, Мурад е на ясно, че успеха е постигнат на твърде висока цена и се отказва да преследва разгромения враг, като вместо това дава тридневна почивка на армията си, след което се заема да си върне контрола над Провадия и Шумен. Това дава възможност на Хуняди да изтегли силите си от Мизия и да се укрепи в Банат, изчаквайки ответния османски удар, който така и не идва през същата година. Разгромът на кръстоносците при Варна се явява сериозен удар за християнската кауза на Балканите. Ще минат четири години преди Хуняди да успее да организира нова армия, достатъчно силна че да предизвика турците.

Източници:

Batte of Varna

Битката при Варна  

Кюмюрджиев Л. – Великата битка на народите – Варна 1444г., National Geographic

Стоянов А. – Враг пред портите: Османската военна еволюция 1300-1453г., „Военна История“, Брой 7


Битката при Милвийският мост (28.10.312г. )

1

Конфликт: Гражданските войни на Тетрархията

Къде: Милвийски мост, р. Тибър, дн. Рим

Воюващи страни:

1. Поддръжниците на Константин

Пълководец: Флавий Валерий Константин

Армия: ок. 100 000

Загуби: неизв.

2. Поддръжниците на Максенций

Пълководец: Марк Валерий Максенций

Армия: ок. 120 000

Загуби: неизв.

Историята накратко:

Борбата между Максенций и Константин навлиза в своята финална фаза към 312г. Победителят получава едноличната власт над цялата западна половина на Римската империя. Разпадането на Тетрархията, наложена от Диоклециан доказва, че моделът на споделената власт е твърде неподходящ за късната римска империя, обградена с външни врагове и контролирана от амбициозни и честолюбиви мъже. Армията на Константин се насочва към Рим, следвайки Виа Фалминиа. вместо да изчака Константин да обсади града и да изтощава силите си, Максенций, уверен в численото си превъзходство избира да пресрещне врага край Милвийския мост. Силите на Максенций преминават Тибър по понтонен мост, тъй като самият Милвийски мост е бил повреден.   Силите на Максенций се разполагат твърде близо до реката и това им коства победата. На следващия ден, Константин започва битката като атакува вражеската кавалерия със своята и я разбива. Следва комбинирана атака срещу центъра на Максенций, който започва да се огъва. Максенций решава да се изтегли към Рим и да брани града, но е твърде късно. Понтонният мост рухва и много от войниците на Максенций се давят в Тибър, а останалите са избити или пленени от силите на Константин. Самият Максенций е сред онези, които стават жертви на реката. Победата на Константин го превръща в едноличен владетел на Запада, а в последствие и на цялата Римска империя. Триумфът му подготвя пътя за въвеждането и легализирането на християнството и не е изненадващо че в последствие християните създават мита, за божественото явление в съня на Константин преди битката, в което се казва че с божия знак на щитовете си, армията му ще победи. По-късно този знак се превръща в неразделен елемент от символиката на късната Римска и Византийската империи.