Конфликт: Арабските завоевания в Западна Европа

Къде: Тулуза, херцогство Аквитания (дн. Франция)

Кога: 09.06.721г.

Кои участват:

1) Умаядския халифат (провинция Ал Андалус)

Армия: Неизвестна (изворите говорят за стотици хиляди)

Пълководец: Ал Самх ибн Малик ал Хаулани, валия на Ал Андалус

2) Херцогство Аквитания (под номинален сюзеренитет на франките)

Армия: Неизвестна (според хронистите, разбира се, много по-малка от арабската)

Пълководец: Одо Велики, херцог на Аквитания

Сражението накратко:

След като арабите успешно плячкосват областта Септимания (дн. Лангедок-Руслийон), техния валия ал Хаулани се завръща на юг от Пиренеите за да събере нови сили, след което се отправя към Тулуза, столицата на най-силната държава в южна Франция – Аквитанското херцогство. Арабите поставят града под обсада, но преди това Одо, херцогът на Аквитания успява да се изплъзне и започва да набира армия сред своите васали за да разбие обкръжението на своята столица. Одо търси помощ и от своя сюзерен Карл Мартел, майордом на Австразия и Нейстрия ( който в последствие ще се кичи със славата на общоевропейски спасител, след победата си при Поатие през 732г.), който отказва да помогне, предпочитайки да следи от разстояние развитието на арабското нашествие. След три месеца търсене, Одо успява да събере армия и се завръща точно когато защитниците на Тулуза се готвят да се предадат.

Силите на Одо атакуват арабите, разположени на лагер край града, но херцогът решава да имитира отстъпление без да рискува да се въвлече в решително сражение. Арабите, заблудени че са успели да разбият християнските сили се завръщат в лагера си, но не изпращат патрули, които да охраняват тила им от врага. Одо се възползва от тази грешка и използва прикритието на нощта за  да удари вражеския лагер от всички страни. По-голямата част от арабската армия е избита, а едва малцина успяват да се спасят. Валията ал Хаулани се измъква, но в последствие умира от раните си.

Разгромът край Тулуза за дълго време прекършва волята на арабите да водят решителни кампании в Аквитания и Септимания. Единадесет години по-късно Крал Мартел разбива нова голяма арабска армия при Поатие, но нямам съмнение, че именно победата на Одо при Тулуза дава шанс на майордома да доизгради своите сили и да се подготви за решителният сблъсък с арабите. Победата на аквитанският херцог е възприемана от андалуските араби като много по важна за тях самите, отколкото загубата при Поатие, на която не гледат с особен интерес. Деня на битката при Тулуза се отбелязва с възпоминание в джамниите чак до рухването на емирата Гранада през 1492г.

На днешната дата, през 1509г., флотата на Португалия нанася съкрушително поражение на широка коалиция (виж по-долу) от държави и на практика си осигурява военно-морска хегемония в Индийския океан за следващите 100 години.

Конфликт: Португалската експанзия в Индийския океан

Кога: 03.02.1509г.

Къде: град Диу, о. Диу

Кои участват:

1) Кралство Португалия – Естадо да Индия

Численост: 18 съда ( 12 караки и 6 малки каравели), 1700 войници и моряци

Командващ: дом Франциско де Алмейда, вицекрал на Индия

Загуби: минимални

2) Султанатът Гуджрат, Мамелюкския султанат, Заморинът на Каликут, Османската империя, Венеция, Рагуза (Дубровник)

Численост: 12 кораба и над 80 бойни лодки

Командващи: амир Хюсейн ал Кюрди, Малик Аяз, Кунджали Маракар

Загуби: значителни

Битката накратко:

Португалците, в стремежа си със сила да поставят под контрол търговията с подправки в Индийския океан, настройват срещу себе си широка коалиция от противници в Северозападна Индия, подкрепени от египетските Мамелюци, Османската империя, Венеция и Рагуза, които се боят, че португалците могат да прекъснат доходната търговия с подправки през Червено море. Османците и Рагуза изпращат финансови средства, Венеция осигурява една или две галери и пари, а основната част от по-големите съюзнически съдове е предоставена от мамелюците. Местните индийски владетели осигуряват голям брой бойни съдове от по-нисък клас, предимно лодки и дребни платноходи.

Португалците разполагат с осемнадесет съда, базирани в пристанището Кочин, на югоизток от Диу. Техните съдове са добре екипирани с най-добрите оръдия и екипажи достъпни на португалската корона, а морската пехота, въоръжена с качествена броня, модерни (за времето си аркебузи) и гранати (направени от изпечена глина и барут) превъзхождат противниковите екипажи и като качество на подготовката и като боен опит.

Мамелюците, притеснени от португалската огнева мощ решават да затворят съдовете си в пристанището Диу с цел да използват градската крепост с нейните оръдия. Оказва се, че направили добра услуга на португалците, чийто оръдия били по-далекобойни и мощни от тези на коалицията. Португалските кораби блокирали пристанището, провели първоначална мащабна бомбардировка на вражеските съдове и на крепостта, след което преминали в атака съд-в-съд. По-високите палуби на португалските съдове попречили на коалиционните сили да извършват успешен абордаж, а португалските морски пехотинци имали предимството на по-високата позиция и използвайки своите аркебузи и гранати нанесли сериозни поражения на вражеските съдове и екипажи.

Португалците печелят блестяща победа. В плен попадат три султански флага на мамелюците и стотици моряци и войници от Гуджрат и Египет, които са измъчвани и избити по заповед на дом Франциско Алмейда ( заповядва да ги вържат за дулата на оръдията и да произведат изстрели), който търсел отмъщение за смъртта на сина си в битката при Чаул (1508г.) Същевременно египтяните предали пленените при Чаул португалци, за които по време на пленничеството им били полагани специални грижи. Владетеля на Гуджрат изплатил значителната сума от 300 000 ксерафима като обезщетение.

На днешната дата, през 1757г. Фридрих II Велики разбива австрийската армия в битката при Льойтен, печелейки една от най-блестящите победи в кариерата си.

БИТКАТА:

Кой конфликт: Седемгодишната война (1756-1763г.)

Кога: 05.12.1757г.

Къде: Льойтен, Силезия (дн. Лютина, Полша)

Кои участват:

1) Кралство Прусия

Пълководци: Фридрих II, фон Цитен

Численост: 36,000, 160 оръдия

2) Хабсбургската монархия (Австрия)

Пълководци: Шарл херцог на Лотарингия, фон Даун

Численост: 80,000, 210 оръдия

ЗАГУБИ:

Прусия: около 6,400 убити и ранени

Хабсбургската монархия: над 10,000 убити и ранени, 12,000 пленени

Битката на кратко: 

На днешната дата, преди 413г. войските на Токугава Йейасу нанасят поражение на обедините кланове, все още верни на Тойотоми Хедейоши. Битката слага окончателен край на периода „Сенгоку“ и поставя началото на т.нар. „шогонат Токугава“ – период на надмощие на кланът Токугава над императорите. Този период ще приключи в средата на XIX с управлението на император Мейджи.

Нито Ода Набунага, нито наследилият го Тойотми Хидейоши не успяват да вземат в свои ръце титлата Юшогун“, тъй като по-нисшето им потекло не го позволява. Това създава сериозен вакум в партията на клана Тойотоми, след смъртта на Хидейоши. Йейасу от клана Токугава остава най-престижната и най-уважаване личност сред регентите, които управляват след смъртта на Тойотоми и мнозина от политическите му опоненти се страхуват, че Йейасу ще поеме в ръцете си цялата власт, превръщайки се в неоспорим господар на Япония.

Възползвайки се от отсъствието на Йейасу, който заминава за Едо за да отговаря пред императора отправените срещу него обвинения, политическите му опоненти, водени от Ишида Мицунари се обединяват в района на Осака, от където решават да се насочат към ключовия град Киото – старата столица на Япония.  Йейасу не губи време и поема от Едо в посока Киото начело на 70 000 армия, взимайки със себе си и голям брой аркебузи. Двете противникови сили маневрират в търсене на изгодна позиция, разменяйки си контрола на ключовите крепости по пътя Едо-Киото. В крайна сметка, когато застават един срещу друг, Мицунари има предимството на 120 000 войници зад гърба си срещу едва 75 000 за Йейасу. Но Токугава е опитен и подмолен дипломат в допълнение към своите войнски качества. Възползвайки се от несигурността и липсата на единство сред противниците си, той месеци наред подкупва определени даймьо (благородници) в лагера на Ишида Мицунари, обещавайки им земи и пари в случай, че преминат на негова страна.

Битката започва с атака на левият фланг на Токугава срещу десния на Ишида, последвана от атака на центъра и десния фланг на Йейасу срещу левия фланг на врага, оставяйки центъра на Мицунари с развързани ръце. Именно тук се проявява първия признак за измяната – командирът на центъра отказва да се подчини и голяма часст отв ойниците остават на позиция. междувременно, крайните отряди на десния фланг на Ишида форсират река Фуджи и атакуват оголения ляв фланг на Йейасу, В този ключов момент, част от резервите на Ишида сменят страна и атакуват левия фланг на доскорошните си съюзници. Това провокира още войници от центъра на Ишида да преминат на противниковата страна,  което довежда до окончателен срив в бойния ред на Мицунари.

Разгромът на опозиционните сили предрешава съдбата на Япония и превръща Токугава Йейасу в единствен лидер и де факто обединител на островната империя.

На днешната дата, през 1571г. се провежда една от най-големите битки в историята на военноморското дело – Битката при Лепанто. Съюзените флоти на Католическата монархия (Испания), Генуа, Венеция, Тоскана, Урбино, Савоя, Папството и Рицарите Йоанити от Малта (Хоспиталиерите) нанасят сериозно поражение на османската флота, командвана от Мюезинзаде Али паша. За съюзниците, командването е поделено между  дон Хуан Австрийски, Себастиано Вениер и Маркантонио Колона.

След като Хайредин Барбароса разгромява християнската лига при Превеза (1538г.), Средиземно море се превръща в зона, доминирана от османския флот и техните съюзници от Берберския бряг (дн. Алжир и Тунис). Започналата през 1570г. война между Венеция и османската империя се развива зле за венецианците, които губят Кипър в началото на 1571г. Разтревожен от развоя на събитията, папата призовава католиците да откликтнат в защита на Сияйната република. Пръв се отзовава кралят-католик Фелипе II (1556-1598г.) който се заема да организира широка коалиция, насочена срещу османците. Традиционния испански съюзник Генуа откликва веднага, заедно с рицарите хоспиталиери от Малта, които са тясно свързани с Испания след като Карлос I им подарява Малта през 1530г. Савоя, която също е традиционен съюзник на испанците се включва, заедно с новоизгряващата икономическа сила на Апенините – Херцогство Тоскана, което се страхува за сигурността на новосъздадения търговски център в Ливорно. Логично, в инициативата взема участие и папството, заедно с херцогство Урбино, което е стар поддръжник на Светия престол.

Съюзната флота се събира в Месина от където поема на изток за да пресрещне османската ескадра, която се насочва към венецианските владения в Адриатика. Дох Хуан, който от висотата на своя произход, седи начело на експедицията бързо осъзнава, че християнските сили се крепят на крехък баланс поради множеството скрити противоречия между различните участници. Когато съюзната флота достига Кефалония на 6 ти октомври, дон Хуан решава да атакува османците при първа възможност, за да не рискува интегритета на своята флота. Този ход съвпадал с официалните заповеди, които Мюезинзаде бил получил от султана. Двата флота се срещнали край градчето Лепанто и помежду им се разиграла последната голяма морска битка, водена с гребни кораби.

Османците имали предимство в броя на корабите, но християнската флота разполагала с два пъти повече оръдия, а екипажите на корабите били съставени от най-опитните моряци в Средиземноморието. Двете армии се подредили аналогично в център и две крила по подобие на сухопътните строеве, характерни за Средновековието.  При сблъска на флотите първоначално предимството било на страната на османците, но постепено християните успели да стабилизират фронта и да преминат в контранастъпление в центъра, където се разиграл яростен на палубата на османския флагмански съд Султана. Еничари и войници от прочутите испански терции се сражавали на живот и смърт. Слугите на Портата отбили първите два щурма, но испанците постигнали превес при третата атака, подкрепени от генуезци от десния фланг, където османските кораби, командвани от Улудж Али се били изтеглили от сражението. В разигралия се ракопашен бой, Мюезинзаде бил убит и обезглавен, което се оказало фатално за морала на османците. Останките от флотата им отплували безславно, оставяйки християните да оберат плодовете на своята победа. Османците загубили 50 кораба, а други 137 били пленени. 20 000 души били убити, а няколко хиляди християни, държани като роби-гребци били освободени. Сред тях бил и Мигел де Сервантес, който по-късно ще напише „Дон Кихот“.

Значението на битката при Лепанто било по-скоро психологическо, отколкото реално. Османците бързо възстановили изгубените кораби и през 1573г. излезли победители от войната с Венеция, която се принудила да им отстъпи Кипър. Но мъртвите екипажи и разбития престиж нямо да пораснат толкова бързо колкото брадата на Селим III (Селим коментирал Лепанто по следния начин – „Когато аз загубих при Лепанто, християните отрязаха брадата ми. Когато аз спечелих Кипър – аз отрязах ръката им. Моята брада ще порасне отново…„). Въпреки това натискът, който флотите на Полумесеца оказвали над Средиземно море намалял сериозно. Едва след 1660г. османския флот отново се превърнал в заплаха за Венеция и Испания. Същевременно испанците им се наложило да обърнат вниманието си другаде и също не успели да се възползват от победата. Същото се отнасяло и за Венеция, която, оставена сама след Лепанто, загубила войната с османците, а в последствие ий с еналожило да брани своите владения в Северна Италия от Хабсбургите. Големият победител от следлепантовото Средиземно море били алжирските пирати, които чак до XVIII век останали ненаказани и редовно грабели съдовете на Франция, Испания и италианските държави.

1) Термопилите. 480г. пр. Хр.

Конфликт: Гръко-персийските войни (499-449г.)

Къде: прохода Термопили, Централна Гърция

Кои участват:

1) Спарта, Теспия

Пълководци: Леонид

Армия: ок. 8 000 души в началото, 300 в края на битката.

2) Персийска империя

Пълководци: Ксеркс, Мардоний, Хидам

Армия: около 70 000 души

Резултат; Персийска победа

Героизмът накратко: Няма нужда да навлизаме в прекомерни описания. Историята и легендата отдавна са дали на спартанците заслужения ореол на герои и мъченици, загинали за своето отечество. Фактът че 300 души са имали смелостта да застанат срещу 70 000 и да не отстъпят казва всичко. За по-подробно разсъждение върху битката, четете тук.

2) Масада, 72-73г.

Конфликт: Първата римско-еврейска война (66-73г.)

Къде: Масада, дн. Израел

Кои участват:

1) Римската империя

Пълководци: Луций Флавий Силва

Армия: ок. 10 000

2) Евреите – зилоти

Пълководци: Елезар бен Йаир

Армия: 960 войни и техните семейства

Резултат: Самоубийство на евреите, римска победа.

Героизмът накратко: След като Йерусалим бил разрушен, а опита на евреите да прогонят римляните от своята Обетована земя се провалил, малък контингент от най-фанатизираните бойци – зилотите, се укрепили в непристъпната Масада и се заклели да не се дадат живи на своите врагове. Което и сторили. След продължила една година обсада, зилотите взели решение да се самоубият заедно с целите си семейства, оставяйки складове пълни с храна и вода, като свидетелство към римляните, че те сами били господари на живота си и напуснали света по свой собствен избор, а не защото били на път да умрат от глад и жажда. До колко този жест трогнал римляните остава загадка, но самият факт че 960 души успели да удържат една крепост срещу десетократно по-голям враг в продължение на година им печели заслуженото място в тази класация.

3) Стамфорд бридж, 1066г.

Конфликт: Викингските нашествия в Англия

Къде: мостът Самфорд, на 7 км западно от Йорк, дн. Великобритания

Кои участват:

1) Кралство Англия

Пълководци: Харолд Годуинсън

Армия: ок. 15 000 души

2) Кралство Норвегия, графство Ъркни

Пълководци: Харолд Хадрада, Тостиг Годуинсън

Армия: ок. 9000, от които 3000 се включили на по-късен етап, 300 кораба

Резултат: Английска победа

Героизмът накратко: Героизмът в тази битка не е свързан с разбитите скандинавски сили като цяло. Всъщност в тяхната загуба няма нищо героично, Пияни, неподготвени и уморени от внезапната английска жега, викингите забравили да си донесат брони, а и въобще не очаквали появата на англичаните (саксонците), водени от техния крал Харалд Годуинсън, Героизмът идва от един безименен викингски берсерк, който сам преградил моста Стамфорд, избил над 40 вражески войни и по този начин дал време на разхайтените си другари да сформират някакво подобие на боен ред. Викингъг бил убит едва след като саксонците изпратили лодка под моста, от където с помощта на копие обезумелия скандинавец бил пронизан в слабините. След това англичаните атакували  норвежката позиция и в крайна сметка унищожили цялата противникова армия. Явно берсеркът е бил само един…

4) Битката на златните шпори, 1302г.

Конфликт: Фламандско-френската война (1297-1305г.)

Къде: близо до Кортайк, Фландрия, дн. Белгия

Кои участват:

1) Кралство Франция

Пълководци: Робер II граф Артоа, Жак дьо Шатильон, Жан I граф Дамартин, Раул II де Клермон

Армия: 8 000 души

2) Графство Фландрия

Пълководци: Вилем фан Гулик, Ги дьо Намюр, Пйетер де Коник, Ян Борлуут, Ян фан Ренесе

Армия: 9 000 градска милиция

Резултат: Победа за фламандците

Героизмът накратко: По всички правила на средновековното военно дело, рицарската армия на Франция трябвало да премине като нагорещен ноже през масло и да измете фламандските градски милиции от бойното поле. Уверени в мощта на своите бронирани рицар, опитни скуайъри, предимството на стрелците с арбалет, копиеносците и помощните си части (въобще, френската армия била окомплектована като по учебник), французите смело атакували строената в гъсти редици фламандска пехота, въоръжена с копия и боздугани…и били пометени от смятаните за неопитни, низши и негодни за бой граждани на Гент, Антверпен и Брюж. Всъщност белгийските граждани се гордеели с факта, че редовно тренирали бойни формации, упражнявали се със своите дълги копия и боздугани и смятали себе си за повече от достойни да се справят със всеки аристократ, готов да посегне на градските им свободи. Така и станало. И четиримата водачи на французите били убити в сражението ( Робер II опитал да моли за живота си, но фламандците го убили с думите „Съжаляваме, но не говорим френски„), а славната армия на Филип IV Красивия си тръгнала с подвити опашки, напускайки фламандските земи.

5)Хълмът Витков, 1420г.

Конфликт: Хуситските войни (1419-1437г.)

Къде: Хълмът Витков край Прага, дн. Чехия

Кои участват:

1) Хуситите

Пълководци: Ян Жижка

Армия: 76 войници и стрелци, 3 жени, Ян Жижка

2) Кралство Унгария и Бохемия

Пълководци: Сигизмунд Люксембургски, император на Свещената Римска империя, крал на Унгария и Бохемия (Чехия)

Армия: 7-8 000 рицари и лека кавалерия

Резултат: Хуситска победа

Героизмът накратко: Ако цифрите и картинката по-горе не са достатъчни, ето и няколко думи. Сигизмунд се опитал да превземе Прага за да изтласка хуситите от столицата на Бохемия (Чехия) и за целта довел армия от около 50-60 000 рицари и пехотинци. Срещу тях чехите разполагали с общо 12 000 души, които да бранят целия град. Хълмът Витков била малка укрепена позиция (става дума за добре заковани една за друга дървени талпи, подсилени с камъни и слоеве кал), която контролирала някои от основните пътища, водещи към града. Загубата на хълма можела да коства на чехите цялата обсада. Ян Жижка и шепата смелчаци, които пазели хълма добре осъзнавали този факт и решили да не се дават лесно на враговете. Сигизмунд (който чехите наричат Жигмонд) също разбирал значението на хълма и решил да не поема излишни рискове, тъй като вече си патил от хуситите. ето защо изпратил контингент от 7-8 000 конници, които трябвало буквално да прегазят бранителите и да осигурят позицията. Атаката на рицарите започнала, само за да се разбие като в скала, срещайки яростната съпротива на шепата бранители. 80 души успели да задържат 8 000 достатъчно дълга, че от Прага да пристигне допълнителна хуситска част, която атакувала обърканите рицари и те бързо отстъпили, а мнозина се издавили в близката река Витава. Общо в сражението загинали над 300 рицари и неизвестен брой други войници.

6) Обсадата на Малта, 1565г.

Конфликт: Османската експанзия в Средиземно море

Къде: о.Малта

Кои участват:

1) Османската империя

Пълководци: Мустафа паша, Пиали паша, Драгут рейс, Салих рейс, Улудж рейс

Армия: 30-40 000 души

2) Малтийският орден, Испания

Пълководци: Жан дьо ла Валет

Армия: 7-8 000

Резултат: Малтийска победа

Героизмът накратко: След като е победил всички, които можело да бъдат победени и е завзел всичко, което е имало да се завзема, Сюлейман Великолепни решава, че ще добави и Малта към дългия списък със завоевания, за да може след това да почива спокойно в мир. А и той вече има опит със завземането на хоспиталиерски крепости – през 1522г. османците превземат Родос и прогонват рицарите от там. Останалите „бездомни“ хоспиталиери се местят в Малта, където испанският крал Карлос I им отстъпва острова в замяна на тяхната служба в защита на Средиземно море от мюсюлманските пирати от Магреба. Малтийските рицари вършат работата си съвестно и са трън в очите на османците и техния султан, който вече разсъждава за себе си като „повелител на хоризонтите“. Последното черно петно на Сюлеймановия хоризонт остава Малта и падишахът решава да го премахне. За целта се събира голяма и добре снаряжена армия, съответното количество кораби, а начело на експедицията застават двама паши и трима адмирали, По всичко личи, че дните на Ордена са преброени. Но хоспиталиерите имат други планове за бъдещето си и османците не присъстват в тях. Малта била превърната в непристъпна крепост – поредица от бастиони, фортове и крепостни стени, изградени по последния писък на крепостното строителство. Макар и доста по-малобройни от османците, малтийците били професионални воини и знаели как да бранят крепости. Османците атакували поредицата от ключови укрепления, а някои позиции сменили своя притежател нееднократно, въпреки това до критичен пробив така и не се стигнало. С промяната на времето през септември османците опитали един последен щурм, но малтийците удържали със сетни сили. В крайна сметка испанците успели да изпратят помощ – отряд от 8 000 пехотинци, който акостирал във фланг на османците и ги принудил да се изтеглят от острова. След пет месеца интензивни военни действия, малтийците издържали, отнемайки живота на над 10 000 противникови войници. Два века по-късно, Волтер заявява „че няма нищо по-известно от обсадата на Малта“.

7) Остров Св. Йоан, 1629г.

Конфликт: Казашки пиратски набези в Черно море

Къде: о. Св. Йоан край Созопол, дн. България

Кои участват:

1) Донски и Запорожки казаци

Пълководци: ???

Армия: 150 души

2) Османската империя

Пълководци: ???

Армия: 4500 еничари от Истанбулския гарнизон, 15 галери

Резултат: Казаците се измъкват от обсадата.

Героизмът накратко: Поредният пиратски набег сериозно изнервя властите в Истанбул и за да се справят с проблема, 4 500 еничари са натоварени на 15 галери и изпратни в посока Созопол, където за последно са забелязани казаците-пирати. Еничарите успяват да разделят 300-те казаци и пленяват половината на брега. Останалите 150 се укрепяват в гръцкия манастир на о. Св. Иван, където са обсадени от турците. Обсадата продължава цели 8 дни, когато най-неочаквано от морето пристига цяла флотилия от 80 лодки, с около 4000 казаци на борда, които атакуват еничарите, пробиват блокадата и измъкват своите побратими, пленявайки две турски галери в процеса, след което всички заедно отплават към изгрева….

8) Гибралтар, 1779-1783г.

Конфликт: Американската война за независимост (1774-1783г.)

Къде: Гибралтар, южната част на Пиренейския полуостров,

Кои участват:

1) Бурбонският съюз ( Кралство Франция, Кралство Испания)

Пълководци: Луи Крильон херцог Махон, Луис де Кордова и Кородва

Армия: 66 000 войници, моряци и морски пехотинци, 86 оръдия, 44 кораба, 10 плаващи батареи

2) Великобритания и Хановер

Пълководци: Гордж Огъстъс Елиът

Армия: 7 500 войници, 96 оръдия, 12 кораба

Резултат: Британците одържат Гибралтар

Героизмът накратко: Наричана „Великата обсада на Гибралтар“, четиринадесетата поред обсада на средиземноморският бастион трае цели 4 години и ангажира сериозни френско-испански сили, които иначе биха били насочени срещу Британските острови или Хановер. Освен непреклонната съпротива на сухопътния гарнизон, трябва да отбележим, че издръжливостта на британците до голяма степен се дължала и на неколкократните доставки на сили и ресурси по море и на невъзможността на съюзниците да се наложат над британския флот, който им нанесъл няколко поражения. На 13ти септември, 1782г., съюзниците решават да излеят пълната си мощ върху Гибралтар – над 60 000 войници, десетки кораби, 86 оръдия и мортири и 10 плаващи батареи. Британци отвръщат с тактиката на нагорещените снаряди – гюлетата се нагряват предварително, след което се поставят в дулата и се изстрелват с цел запалването на вражеските кораби и униформи. Тактиката се оказва успешна – десетте батареи са или повредени или потопени, флота е сериозно повреден, а пехотните атаки са отбити след кървав бой. Няколко дни по-късно, възползвайки се от морска буря, която разпилява френско-испанския флот, адмирал Хауи успява да стовари нови 7 000 войници в Гибралтар, заедно с припаси и муниции. Обсадата продължава до подписването на Парижкия мир през 1783г., но британските позиции никога повече не са застрашени.

9) Шипка, август 1877г.

Конфликт: Руско-турската война от 1877-78г.

Къде: Проходът Шипка, Стара планина, дн. България

Кои участват:

1) Руската империя, Българското опълчение

Пълководци: ген. Столетов, ген. Радецки

Армия: 7 500 вдуши

2) Османската империя

Пълководци: Сюлейман паша

Армия: 30 000 души

Резултат: Българи и руснаци одържат прохода

Героизмът накратко: Отбраната на Шипченският проход е един от най-паметните и героични моменти в цялата българска история. Историята е позната на всеки истински българин и би било смешно да се налага да я описваме тук. Факт е, обаче, че нашите опълченци и техните руски братя по оръжие извършват подвиг, който им отрежда вечно място в историята на храбрите подвизи и чутовните дела. Поклон!

10) Ленинград, 08.09.1941 – 27.01.1944

Конфликт: Втората Световна война, Източен фронт

Къде: Ленинград (дн. Санкт Петербург), Русия

Кои участват:

1) Германия, Финландия, Италия, Синята дивизия (Испания)

Пълководци: Вилхелм Ритер фон Лееб, Гьорг фон Клюхер, Карл Густав Емил Манерхайм

Армия: над 720 000 души

2) СССР

Пълководци: Маркиан Попов, Климент Ворошилов

Армия: над 900 000 души

Резултат: Победа на СССР и изтегляне на немските сили

Героизмът накратко: Продължилата 872  дни блокада на втория по големина град в СССР е едно от най-трагичните събития в историята на Втората Световна война. Упоритостта и непреклонността на руската отбрана, търпението и страданието, понесени от цивилните в продължение на почти три години трудно подлежат на описание. Същото се отнася и до непреклонността на немската армия, която води своите операции в тежки зимни условия и през по-голямата част от блокадата налага ефективно пълно обкръжение на Ленинград. Цената, платена от руснаците за успешното удържане на града е огромна – стотициi хиляди ранени и убити и над милион измрели от глад.

На днешната дата, през 1396г. се състои битката при Никопол, в която армията на султан Баязид I Ялдаръм разбиват кръстоносците, водени от Сигизмунд Люксембургски, крал на Унгария, Хърватия и Германия. Победата на Баязид, макар и да няма ключово значение за преразпределението на балканските територии, циментира позицията на османците в Европа и развързва ръцете на султана да започне планираната обсада на Константинопол. За западните сили провала при Никопол е значителен и до 1443г. опитите за свикване на нов кръстоносен поход срещу османците остават безплодни. Разгромът на османците при Анкара (1402г.) и и започналите в Бохемия Хуситски войни (1419-1437г.) ще попречат на двете най-силни държави в Югоизточна Европа да водят по-значителни кампании едни срещу други. За нас българите загубата на християните при Никопол бележи предпоследния шанс за възстановяване на Второто Българско царство, покорено година по-рано от османците. Участието на Иван Страцимир в анти-османската коалиция коства живота и титлата му, но според някои по-нови проучвания, Видинското царство продължава да съществува под някаква форма до 1421г.

Бързите успехи на османците през седемдесетте и осемдесетте години на XIV век започват сериозно да тревожат католическите държави, намиращи се в периферията на Балканите. След падането на Одрин, Пловдив и София, османците стават господари на земите, южно от Стара планина. Победата при Черномен (1371г.), макар и да не е последвана от друг сериозен успех (Плочник (1387г.) и Косове поле (1389г.) са загубени от османците), поставя сръбските деспоти в Македония на ръба на османските владения, а България се оказва васал на султаните. Падането на Търново (1393г.), Никопол (1395г.) и Каварна (1395г.) окончателно отвърждават османската власт в Мизия. Въпреки проваления поход във Влахия (1394-5г.), Мирчо Стария също се принуждава да се признае за османски васал.

Възползвайки се от временното затишие на Стогодишната война, Франция и Бургундия решили да засилят престижа си чрез оказването на помощ на краля на Унгария. От чисто икономически интереси, подобен поход бил изгоден и за Венеция и Генуа, които се боели, че османците сериозно ще застрашат техните търговски интереси на Балканите в случай на нова експанзия.  В тази насока действал и папата, който издал була през 1394г., призоваваща към поход срещу неверниците. Сключването на спогодба между Франция и Англия развързало ръцете на Шарл VI и той, считайки се за „пръв сред християнските владетели“ решил да изпрати помощ на Сигизмунд, който изтъквал, че земите му са застрашени от „над 40 000-на вражеска орда“.  В подкрепата се включил и Бургундския херцог, който изпратил своя син Жан Смелия начело на бургундския контингент. Остава неясно каква точно е големината на кръстоносната армия. Различни извори и историци дават различни тълкувания. Тук е мястото да отбележим, че трябва да сме извънредно критични и предпазливи към употребата на цифри, що се отнася до армиите от онази епоха. Нивото на логистиката и възможността на отделните държави да плащат за своите контингенти, в които наемниците били немалка част, не бива да бъдат надценявани. Във всеки случай изчисления от порядъка на над 40 000 изглежда по-скоро фантастични. Вероятно става въпрос за значително по-малко, може би 15-20 000 души, от които поне 2 000 били рицари. Само по себе си, това била една значителна армия, която рядко можела да се види в Европа.

Въпросът за числеността на османските сили също остава отворен. Тук изкушението да се говори за „несметни пълчища“ е още по-силно и би подхождало на нагласата в нашата и европейската историография на османцте да се гледа като на „лошите“. Но националните сантименти не бива да засенчват обективността, още повече, че османците били достоен противник за всяка съвременна армия в световен мащаб и дори без хипербола, факта, че България се съпротивлява над 40 години на противниковото нашествие е достоен за гордост. (Нека припомним, че почти толкова години Самуил се борел с византийците, макар, че тогава зад него стояла една доста по-обединена държава с по-сериозни възможности – бел.авт.). Във всеки случай, османската армия едва ли надвишавала 20 000 души, поради същите технически причини, които важат и за западните сили – финанси и логистика. Не бива да забравяме, че освен балканите, османците били ангажирани и в Мала Азия, което означавало, че Баязид нямало как да съсредоточи всичките си сили в един единствен фронт. Освен разнообразните части, които включвала османската армия, в редиците на Полумесеца стояли и частите на сръбския крал Стефан Лазаревич, който бил васал на Баязид от 1389г. и който вярно служел на своя сюзерен до самия му край – битката при Анкара.

Похода на кръстоносците от Дижон до Буда изглеждал по-скоро като голям карнавал, съпътстван от характерните аристократични занимания – пиршества, лов и помпозни шествия. Всички германски князе, през чийто територии преминавал похода се чувствали длъжни да проявят добро гостоприемство, като след като похода поел по поречието на Дунав, честта се паднала на австрийския херцог. Най-после, през юли, три месеца след началото на похода, кръстоносците достигнали до Буда и се съединили с унгарските отряди, водени от Сигизмунд. Кралят на Унгария предложил да се изчака евентуалното османско настъпление към Буда, за което Баязид бил заплашвал предишната година. Младите водачи на западните рицари ( повечето от тях били на около 25-6 години), настояли че ще бъде проява на малодушие да се чака врага и призовали за незабавни действия. В крайна сметка тяхната позиция се наложила и кръстоносните армии потеглили по поречието на Дунав.

След като прекосили Дунав при Железни врата, кръстоносците потеглили към Видин, където Иван Страцимир побързал да се предаде, оставяйки турския гарнизон на милостта на рицарите. Следващата цел била крепостта Оряхово, която била превзета и опожарена от необузданите френски рицари, които подложили местното население на сеч.  На 12ти септември кръстоносците достигнали Никопол и обсадили града. Тъй като нямали по-сериозна обсадна техника със себе си, рицарите решили да изтощят защитниците на крепостта чрез обсада. Дванадесет дни по-късно станало ясно, че Баязид наближава начело на своята армия и в лагера на кръстоносците се провело съвещание, на което френските рицари отново взели  инициативата, твърдо решени първи да влязат в боя срещу неверниците.

Самата битка се състояла на 25-ти септември. Кръстоносните сили разположили центъра си в няколко линии, а на двата фланга била разположена леката кавалерия на власите и унгарците. Османците също построили своите сили в няколко последователни линии, като най-отпред били разположени еничарите, зад тях се разполагала румелийската конница, в която, вероятно преобладавала местната аристокрация, която била приела исляма, Анадолската конница се разположила на фланговете срещу унгарците и власите. Баязид правилно разпознал намерението на кръстоносците да атакуват първи и еничарите заели отбранителна позиция, снабдена с набити в земята колове, предназначени да спрат щурма на вражеската тежка конница. Битката започнала със стремителна атака на нетърпеливите френски и бургундски рицари, които щурмували редиците на еничарите. Когато достигнали побитите колове, рицарите се принудили да се спешат и да продължат щурма си без своите коне. Първите османски части, съставени ор доброволците от пехотата яя били разбити, но еничарите успели да задържат щурма на своите тежко бронирани опоненти достатъчно дълго, че Баязид успял да изпрати анадолските спахии в контраатака, която довела до пълното обкръжение на французите, които се били откъснали твърде напред от своите унгарски и влашки съюзници. Голяма част от френските рицари, техните пажове и съпровождащите ги стрелци и пехотинци били избити, а най-видните аристократи били пленени с цел получаване на откуп. Остатъците от френските части започнали безредно отстъпление след като техния водач Жан д’Невер, син на бургундския херцог бил пленен.

Следвайки отстъпващите французи, османската кавалерия атакувала унгарските сили, които били изоставени от своите влашки съюзници. Самият Сигизмунд се спасил чрез бягство, достигайки разположените в Дунав венециански галери. По-голямата част от унгарската армия се предала, с което силите на кръстоносния поход били на практика ликвидирани. Пленените аристократи в последствие били разменени за щедър откуп, докато мнозина от обикновените войници били продадени в робство. Немалко от кръстоносците се издавили при опита си да преминат Дунав,а малцината, които успели трябвало да пътуват през запустелите полета на южна Влахия и едва единици от тях достигнали Унгария.

 

На днешната дата, през 1176г. войските на византийският император Мануил I Комнин са победени от селджушките турци, водени от иконийския султан Килидж II Арслан. Тази битка бележи повратна точка в т.нар. „Комнинова реконкиста“, свързана с изтласкването на турците от Мала Азия, В резултат от поражението, византийският натиск на изток е прекратен и ромеите завинаги загубват инициативата в Анатолия. Самата битка няма решаващо значение за директна промяна на границите, но след нея и след разпадането на Византия през 1204г., византийците завинаги губят шанса си да си възвърнат контрола над Мала Азия и да възстановят своите позиции в региона.

За любителите на алтернативната история, можем да кажем че евентуална византийска победа в това сражение можеше да промени историята на целия регион, тъй като щеше да доведе до окончателното рухване на Иконйският султанат и циментирането на византийската власт в Мала Азия.

Византийската армия, чиято цел била турската столица Коня, попаднала в добре заложената от турците засада. Макар и доста по-малобройни от ромеите, селджуците успели да се възползват напълно от ситуацията и нанесли сериозни поражение на ромейските сили. Авангарда и част от основните сили на ромеите били обкръжени докато преминавали в дълга колона през планинския проход. Обоза бил унищожен, заедно с голяма част от обсадната техника, предназначена за стените на Коня. Императорът също се оказал в сериозна опасност, но офицерите му успели да го извадят от състоянието на паника, в което се оказал в началото на турската атака. Византиийците се организирали в отбранителна формация и успели да си пробият път към ариергарда на армията, който останал извън прохода с цел да построи укрепен лагер в единия му край.  Турците провели две атаки с конни стрелци срещу лагера, последвани от две византийски контраатаки, но до нов, по-сериозен сблъсък така и не се стигнало. Въпреки че загубил немалко войници, пораженията върху обоза и разрушаването на обсадната техника се оказали факторите, които принудили Мануил да заповяда изтегляне обратно към византийската територия.