Историята на военното дело е пълна с примери за отлично проведени сражения, в които едната страна нанася смазващо поражение на другата, измитайки армията й от бойното поле…след което войната прелива в поредица от нерешителни конфронтации или затихва поради изтощението на двете страни. В крайна сметка се случва така, че след бляскавата победа, в общи линии, не следва нищо дълготрайно като позитиви за победителите. Тук, разбира се, не става дума „какво щеше да стане без тази победа“ а се визира реалния резултат от ключовите събития. Българската история също дава няколко чудесни примера за това. Ето четири от тях:

1. Битката при Версиникия

   Кога: 22-ри юни, 813г.
   Къде: Версиникия, недалеч от Одрин
   Кои участват:
   – България – неизвестна но значително по-малочислена армия от византийската (вероятно около 10-15,000).
   – Византия – армиите на две теми (Тракия и Македония), вероятно около 20 000 души под командването на Михаил Рангаве и Йоан Аплакис.
   Резултат: тактически разгром за ромеите
   Защо остава без решителни последици: Макар и за кратко да окупира части от Тракия и да ги разорява (813-4г.), България няма възможност да задържи завоеванието. Смъртта на Крум и ловките действия на Лъв Арменец принуждават новия български владетел Омуртаг да сключи мир (815г.)

   

2. Битката при АхелойКога: 20-ти август, 917г.
   Къде: р. Ахелой, близо до Поморие
   Кои участват:
   -България – около 15,000 ( войници, командвани лично от Симеон Велики.
   -Византия – около 20,000  войници, командвани от Лъв Фока.
   Резултат: тактически разгром на ромеите
   Защо остава без решителни последици: Макар да съкрушава византийските военни ресурси на Балканите, Симеон не успява да получи никакво дълготряйно преимущество над империята. Константинопол остава недосегаем, а царската корона ще бъде дадена на сина му Петър заедно с византийска принцеса през 927г. Макар Тракия да остава открита за набези на българите, границата от 927г. фиксира реалните предели на българското присъствие южно от Стара планина.

3.Битката при Одрин

Кога: 14-ти април, 1205г.
Къде: край Адрианопол (Одрин)
Кои участват:
– България: Вероятно около 5-10,000, командвани от Калоян (прието е да се смятат около 40,000 заедно с 14,000 кумани, но тази цифра е нереалистична; Някои нови калкулации дори намекват за възможност за паритет между двете армии от гледна точка на численост.)
– Латинската империя: около 4,000 души, от които 300 рицари.
Резултат: тактическа българска победа
Защо няма решителни последици: Победата над латините е тежко поражение за тях, но реално не дава дългосрочни позитиви за България. Тракийската ромейска аристокрация се съюзява с наследника на Баудуин – Анри и две години по-късно кръстоносците минават в решително контранастъпление, като през 1209г., те вече са господари на цяла Тракия.

4.Битката при Люлебургас-Бунархисар

Кога:28ти окттомври– 2ри ноември, (15-20 октомври по Стар стил) 1912г.
Къде; Линията Люлебургас-Бунархисар
Кои участва:
– България – Трета и Първа армии под командването на Радко Димитриев и Васил Кутинчев – 107,000 войници
– Османската империя – Шест армейски корпуса – 129,000 войници, под командването на Абдулах паша и Махмуд Мухтар паша
Резултат: тактическа българска победа
Защо няма решителни последици: Отговорът на този въпрос е прост и тъжен – защото българите пропускат всички възможности да развият успеха си и да спечелят войната с един блестящ ход. Никакви външни фактори – Велики Сили или Османската империя и нейната разгромена и колабираща армия могат да бъдат обвинявани за стратегическия амок на българския Генерален щаб.

Добре, но кои тогава са онези тактически успехи на българите, които са последвани и от значителни, дългосрочни резултати? Ето четири от тях за да балансираме:

1. Битката при Онгъла

Кога: 680г.
Къде: в района на Дунавската делта
Кои участват:
– България – Неизвестен брой бойци, вероятно до 20,000, командвани от (вероятно) Аспарух
– Византия – около 50,000 (според изворите, вероятно по-малко) византийски войници, командвани от Константин IV Погонат
Резултат: тактически византийски разгром
Защо има дълготрайни последици: Победата де факто води до създаването на Дунавска България, която след 1300г. си е все така тук.

2. Битката при Буг

Кога: 897г.
Къде: р. Буг, дн. Молдова
Кои участват:
– България – неизвестна по размер армия, включваща и печенежки контингент, под командването на Симеон Велики
– Маджарите – неизвестен по размер маджарски контингент
Резултат: тактически маджарски разгром
Защо има дълготрайни последици: Заедно с победата на печенезите над маджарите в Украйна, победата при Буг води до цялостно изселване на унгарците на запад. През следващите десетилетия те ще се ориентират към набези в Централна Европа, оставяйки северната българска граница относително спокойна.

3. Битката при Клокотница

Кога: 9-ти март, 1230г.
Къде: край Асеновград
Кои участват:
– България – неизвестна като размер армия, вероятно около 10 000, командвана от Йоан Асен II
– Епирското деспотство – неизвестна като размер армия, вероятно около 20-30 000, командвани от Теодор Комнин
Резултат: тактически епирски разгром
Защо има дълготрайни последици: Само с една победа, Йоан Асен успява да удвои размерите на своята държава и да я превърне в първостепенна военна и политическа сила на Балканите за повече от десетилетие.

4. Битката при Сливница

Кога: 17-19ти ноември (5-7 ноември Стар стил), 1885г.
Къде: Сливница
Кои участват:
– България – 32 000 войници (12 000 в началото) под общото командване на Александър Батенберг
– Сърбия – 40 000 войници (25 000) в началото под общото командване на Милан Обренович
Резултат: тактически сръбски разгром
Защо има дълготрайни последици: Българската победа гарантира Съединението на Княжеството и Румелия, ликвидира всякаква възможност за сръбски териториални компенсации и издига престижа на България като водеща сила сред малките балкански държави.

Балканските войни са без всякакво съмнение един от най-славните и трагични етапи от развитието на следосвобожденска България. Самопожертвованието на народа ни в борбата за национално единение е безценен пример за бъдните поколения за това как обединени заедно можем да преместим планини, но само ако поставим и оставим начело правилните лидери. Както всяко преломно събитие в историята на един народ, така и двете Балкански войни са силно митологизирани, въпреки че не са твърде отдалечени от нас в миналото – изминали са едва 103 години. По-долу ви представяме десет реални факта, които, надяваме се, ще разсеят част от митологемите, трайно заседнали в съзнанието на средностатистическия българин.

1. Първите планове за война с Османската империя датират от 1904 г.

Съгласно най-ранните планове за война с Османската империя, българската армия трябвало да води отбранителни боеве срещу войските на Портата в Тракия и да разгърне четнически действия в Македония. Планът се появява на бял свят едва след Илинденското въстание и, за съжаление, демонстрира, че военното ни командване не е имало ясна идея за взаимодействие с революционерите от ВМОРО и ВМОК.  След 1908 г., постепенно се налага офанзивната доктрина, възприета от българската армия след 1905 г. Съгласно тази доктрина, България трябва да задейства две армии, които да атакуват османските войски в Източна Тракия и една, която да действа в Македония. Окончателния план за водене на военните действия се формира в хода на 1911 г. и търпи няколко промени, като българския ген. щаб постоянно намалява броя на войниците, които трябва да действат в Македония от първоначалните 100,000 на 30,000.

2. Българската армия не е напълно материално обезпечена в началото на войната.

Манлихер, М1895, основното стрелково оръжие на българската пехота, прието на въоръжение през 1903г.

В началото на Балканската война, българската армия изпитва недостиг на артилерия и най-вече на лично огнестрелно оръжие. Армията разполага с недостатъчен брой от основното войсково оръжие – пушката „Манлихер“ и се налага да допълва въоръжението на войската с остарели модели, включително и „Бердана“ от времето на Руско-турската Освободителна война. Въпреки това, на армията не достигат около 20,000 пушки. Недостиг има и при оръдията – армията оперира с 300 оръдия по-малко от предвиденото по устав, липсват и достатъчно лични оръжия при офицерите, а снарядите от първоначалния запас за артилерията са с 20 по малко на оръдие, спрямо изискванията (80 вместо 100). Отделно от въпроса с оръжията, българската армия изпитва недостиг на палатки, транспортни средства за обоза както и на униформи за войниците.

 3. Основната бойна доктрина на българската армия е….френската

Противно на масовата представа, че българската армия оперира по руски образец и с руска офанзивна доктрина, в навечерието на Балканската война, а и в последствие, в хода на Междусъюзническата и Първата Световна (началните етапи), стратегическата и тактическа постановка, базирана на тотална и смазваща атака, която да помита вражеските позиции с комбинация от артилерийска подготовка и мощни атаки на нож е дело на френската стратегическа школа. Руската военна доктрина, която действа в българската армия от 1878 г. е изоставена през 1905 г., след като Русия губи войната с Япония. За приемането на новата доктрина важна роля изиграва и факта, че по-голямата част от българските генерали завършват военното си образование именно във Франция.

4. Първоначално, Българската войска в Тракия е по-многобройна от османската в съотношение почти 2 към 1

България започва войната в Тракия с около 260,000 войници в трите полеви армии, като срещу тях има не повече от 130,000 османски войници. Дори да добавим гарнизона на Одрин към числеността на действащите османски сили, съотношението отново остава 1.5 към 1. За съжаление, българското командване няма ясна представа за това превъзходство и това води до критично забавяне на българското настъпление, допълнено и от недостатъчно доброто разузнаване, ясно демонстрирано след битката при Лозенград. Това забавяне дава шанс на османците бързо да прехвърлят подкрепления в Тракия и до началото на битката при Люлебургас-Бубнархисар да постигнат локален превес, който след поражението се превръща в паритет по време на Чаталджанската битка и неуспешните османски действия при Шаркьой.

5. Одрин е превзет благодарение на сериозната помощ от страна на сръбската армия и артилерия

Превземането на одринската крепост е един от най-сериозните успехи на българската армия в хода на двете войни, но той е постигнат със сериозната помощ на две сръбски дивизии (около 47,000 души)  и голямокалибреаната артилерия (96 оръдия), предоставени от Белград на българското командване след декември, 1912 г.

6. „Дръзки“ не потапя крайцера „Хамидие“

Бронепалубния крайцер „Хамидие“

По време на сражението от нощта на 8-ми ноември, 1912 г., „Дръзки“ торпилира крайцера – т.е. уцелва го с торпедо от 60 метра, отваряйки грамадна пробойна в палубата на османския кораб. Това, обаче, не води до потапяне на „Хамидие“, който е изтеглен на буксир от придружаващ разрушител. Благодарение на спокойното море, турския съд е успешно върнат в Истанбул, ремонтиран е и в последствие служи срещу гръцките кораби в Егейско море. Успехите на „Хамидие“ срещу гръцкия флот през пролетта на 1913 г., само подчертават величината на успеха на малкия български флот срещу османския боен кораб и неговия опитен екипаж.

7. Венизелос предлага на България изгодна сделка в Македония в замяна на Солун

През март, 1913 г., гръцкия премиер е склонен да предаде на България Беломорска Македония и да се откаже от претенции върху Кавала в случай, че България предаде Солун на гърците. За съжаление, златният шанс за постигане на ясна договорка с Гърция е изпусната поради късогледството на българските политици и най-вече на председателя на Народното събрание – Стоян Данев.

8. Русия подпомага материално България в хода на Първата Балканска война

През целия период на военните действия между есента на 1912 г. и пролетта на 1913 г., българската армия получава непрекъснати доставки под формата на муниции и материална помощ от страна на Русия, без които българската логистика би се сринала през зимните месеци. Тази помощ е част от стремежа на Петербург да поддържа Балканския съюз и да доведе войната до бърз край, който да подсигури ясен мир и изгодни условия за арбитража, на който Николай II се съгласява още през пролетта на 1912 г.

9. Бунтове раздират българската армия между двете войни.

Твърде неудобен за историографията ни факт е, че между май и юни няколко сериозни войнишки бунта заплашват стабилността на българските сили, прехвърлени в Македония срещу доскорошните съюзници. От бунтове са засегнати 28 полка, а над 13,000 войници вземат дейно участие в броженията.

Червените флагчета на картата показват местата на основните войнишки бунтове преди началото на Междусъюзническата война.

10. Българското командване е знаело, че Румъния и Османската империя ще нападнат България

Това е ясно заложено в плана Савов-Нерезов. Съгласно предложения на 18.V.1913 г. план, България трябва да нанесе мощен удар върху Сърбия – заход посока северозапад-юг с Първа армия, който да нагъне целия сръбски фронт във фланг, след което четирите армии, насочени срещу Сърбия да атакуват и Гърция. Очакваната победа в рамките на две седмици би следвало да обезсърчи Румъния и Османската империя да действат. Планът демонстрира явната арогантност на нашите военни (гласуван е от целия щаб, а не е просто въведен в действие от Савов) по отношение на бившите ни съюзници, степента на „разгроменост“ на османските сили и възможностите на Румъния да мобилизира и активизира своите сили. Резултатът е печално известен.

Библиография:

А. Стоянов, Балканските войни на българската армия, Милениум, София, 2015 г.

Г. Марков, България в Балканския съюз против Османската империя 1912-1913г., София, 1989 г.

Енциклопедия „България“. Том 1. Издателство на БАН, София, 1978 г.

E. Erickson,  Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913, Greenwood Publishing Group, 2003

R. Hall, The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000

Конфликт: Първа Балканска война

Къде: Линията Люлебургас-Бунархисар, Източна Тракия, дн. Турция

Кога: 28-10 – 02-11, (15-20,10 по Стар стил) 1912г.

Кои участват:

1) Царство България

Армия: 107 600 войници (Първа и Трета армии), 116 картечници, 360 оръдия

Пълководци: Радко Димитриев (командир на Група армии), Васил Кутинчев (командир на Първа Армия)

Загуби: 20 162 убити и ранени

2) Османската империя

Армия: 129 500 (Шест армейски корпуса), 92 картечници, 342 оръдия

Пълководци: Абдулах паша, Махмут Мухтар паша

Загуби: 22-25 000 убити и ранени, в това число и 2 000 пленени

Историята накратко:

След като разгромяват османските сили в битката при Лозенград, силите на Първа и Трета армии напредват през Тракия, но след като са си позволили ненужно забавяне, което дава шанс на османците да се прегрупират на своята втора отбранителна линия – Люлебургас-Бунархисар. За разлика от предишното сражение, в което българите имат числено превъзходство, сега турските сили са подсилени с нови два корпуса, идващи от Цариград, което има дава преимущество от около 20 000 души. Това остава скрито за българското командване, което е раздвоено в своя подход. От една страна, началник-щабът ген. Иван Фичев настоява да се действа предпазливо, да се пазят фланговете и армията да напредва чрез заемане на утвърдени позиции. Командирът на Трета армия – ген. Радко Димитриев настоява за решителни действия и настъпление към Люлебургас. Той  е подведен от липсата на добро фронтово разузнаване и не предполага, че левият му фланг е застрашен от концентрацията на вражески сили около Бунархисар. Според командирът на Трета армия, османските сили отстъпват главно на юг с цел да не допуснат пътя им за отстъпление към Цариград да бъде отрязан.

Подведен от увереността на Димитриев, Фичев разработва план, съгласно който Трета армия трябва да притисне от северозапад османската концентрация около Люлебургас, а основния удар да се нанесе от Първа армия на Кутичнев, която да е чука, който да разбие вражеските сили  в наковалнята.  В изпълнение на този план, Трета армия настъпва  към Бунархисар, изтегляйки предните си отряди в състава на Преславската пехотна дивизия твърде напред, докато силите на Първа армия се движат в отстъп от 20 километра, който се увеличава поради непрекъснатия дъжд и лошите условия по пътищата. Когато предните части на Димитриев влизат в контакт с турския авангард, генералът все още изпраща донесения за „локални престрелки“, уверен, че в района на Бунархисар няма значими вражески концентрации.

Всъщност, там са разположени повечето османски войници, чиято цел е да обходят Трета армия по фланг и да отрежат пътя й за отстъпление към Лозенград. Така, турците се опитват да приложат същата тактика, каквато и българите, но докато целта на Фичев е да притисне врага към Странджа и да прекъсне връзките им с Истанбул, Абдулах паша (който командва вражеските части) ще търси начин да прекъсне пътя на северозапад и да вклини силите си между тези на Димитриев и Кутинчев, и Втора армия, която се разполага около Одрин. Османският план е разработен под надзора на Назъм паша, османският военен министър, който е възпитаник на френската школа – същата, доминираща българския военен мироглед в периода.

Боевете между Трета армия и основните османски корпуси започват вечерта на 28-ми октомври (15-ти по стар стил) и скоро за Димитриев става ясно колко точно погрешна е преценката му за силите на врага. Преславска Четвърта дивизия първа поема тежестта на вражеските контраатаки в центъра, като скоро в боя са хвърлени и останалите части на Трета армия – Пета Дунавска дивизия (която заема левия (северен) фланг и Шеста Бдинска дивизия, която заема десния (южен) фланг, който в последствие ще се явява център на сражението с включването на Първа армия и останалите османски сили от юг.

План на боевете при Люлебургас-Бунархисар

Последвалите два дни са свързани с воденето на тежки боеве, в които предните позиции и на двете армии неколкократно сменят притежателя си. Към следобеда на 30-ти положението на фронта между Четвърта и Пета дивизии става критично и Димитриев е принуден да вкара в боя целя резерв на армията си за да задържи настъплението на вражеския XVIII корпус. В този ключов момент, главното командване взема решение, което несъмнено повлиява за успеха на българското оръжие – по заповед на ген. Фичев, Първа Армия е приведена под върховенството на Радко Димитриев, като по този начин се появява първата Група армии в историята на Европа през XX век. Същевременно е преработен и цялостния план. Сега Първа армия трябва да бъде наковалнята, а ударът срещу врага да бъде нанесен с Трета армия, която е подкрепена от дружини от силите на Кутинчев.

С пристигането на Десета Сборна дивизия на Първа армия, ситуацията на фронта се стабилизира и на 31-ви българите започват да изтласкват врага, най-напред в района на I-ви османски корпус, а в последствие и на целия Люлебургаски сектор. На 1-ви ноември (19-ти октомври стар стил), Четвърта и Пета дивизии най-сетне предприемат решително настъпление, което отхвърля окончателно врага от Бунархисар и го обръща в бягство. На следващия ден и последните вражески сили са изтласкани на изток.

Сражението отваря вратите на българите към Истанбул, но невъзможността врага да бъде преследван (конната дивизия на Назълмов настоява за почивка, макар да не участва в боевете), както и факта, че османските сили не са изтласкани на север (какъвто е планът), а са оставени да отстъпят необезпокоявани към Чаталджа, води до създаването на трета, последна отбранителна линия пред османската столица – линия, която българите няма да успеят да преминат.

Основна вина за османското поражение има тактиката, наложена от Назъм паша. Вместо да се изчака атаката на българите и да се използват наскоро модернизираните фортификации, турските войски са хвърлени в офанзива, въпреки че сред редовете им се разпространява холера, мунициите и оръжието не достигат, а шокът от загубата при Лозенград все още не е напълно отминал. Въпреки това, османската армия демонстрира хъс и добри дефанзивни възможности, които при една по-добра стиковка между отделните части и наличието на по-добре обучени войници (по-голямата част са резервисти (редиф) без сериозен опит), можеше да се превърне в сериозно препятствие за българите.

Нашата армия също е измъчвана от лошо снабдяване, липса на униформи и оръжие, както и от тежкия преход по калните пътища на Тракия и лошите условия, в които живеят войниците по време на настъплението. Ние често подценяваме грамадния разход на енергия от страна на българските пехотинци и не си даваме сметка, че победата при Лозенград е платена не само с цената на жертви и рани (съизмерими с османските), но и за сметка на физическото състояние на всички сражавали се. Това дава несъмнен отзвук в боевете при Бунархисар и Люлебургас. В своите съобщения до щаба, Радко Димитриев непрекъснато изтъква, че войниците му са уморени и имат нужда от почивка, но въпреки това настоява те да бъдат тласкани напред за постигане на решителна победа.

Литература;

Г. Марков – България в Балканския съюз против Османската империя 1912-1913г., София, 1989г.

E. Erickson –  Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913, Greenwood Publishing Group, 2003

R. Hall – The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000