На днешната дата, през 1571г. се провежда една от най-големите битки в историята на военноморското дело – Битката при Лепанто. Съюзените флоти на Католическата монархия (Испания), Генуа, Венеция, Тоскана, Урбино, Савоя, Папството и Рицарите Йоанити от Малта (Хоспиталиерите) нанасят сериозно поражение на османската флота, командвана от Мюезинзаде Али паша. За съюзниците, командването е поделено между  дон Хуан Австрийски, Себастиано Вениер и Маркантонио Колона.

Битката при Лепанто. Маслено платно от края на XVI век

След като Хайредин Барбароса разгромява християнската лига при Превеза (1538г.), Средиземно море се превръща в зона, доминирана от османския флот и техните съюзници от Берберския бряг (дн. Алжир и Тунис). Започналата през 1570г. война между Венеция и османската империя се развива зле за венецианците, които губят Кипър в началото на 1571г. Разтревожен от развоя на събитията, папата призовава католиците да откликтнат в защита на Сияйната република. Пръв се отзовава кралят-католик Фелипе II (1556-1598г.) който се заема да организира широка коалиция, насочена срещу османците. Традиционния испански съюзник Генуа откликва веднага, заедно с рицарите хоспиталиери от Малта, които са тясно свързани с Испания след като Карлос I им подарява Малта през 1530г. Савоя, която също е традиционен съюзник на испанците се включва, заедно с новоизгряващата икономическа сила на Апенините – Херцогство Тоскана, което се страхува за сигурността на новосъздадения търговски център в Ливорно. Логично, в инициативата взема участие и папството, заедно с херцогство Урбино, което е стар поддръжник на Светия престол.

Съюзната флота се събира в Месина от където поема на изток за да пресрещне османската ескадра, която се насочва към венецианските владения в Адриатика. Дох Хуан, който от висотата на своя произход, седи начело на експедицията бързо осъзнава, че християнските сили се крепят на крехък баланс поради множеството скрити противоречия между различните участници. Когато съюзната флота достига Кефалония на 6 ти октомври, дон Хуан решава да атакува османците при първа възможност, за да не рискува интегритета на своята флота. Този ход съвпадал с официалните заповеди, които Мюезинзаде бил получил от султана. Двата флота се срещнали край градчето Лепанто и помежду им се разиграла последната голяма морска битка, водена с гребни кораби.

Европа в навечерието на Лепанто – в оранжево – Свещената лига; в зелено – Османската империя и нейните берберски васали;

Османците имали предимство в броя на корабите, но християнската флота разполагала с два пъти повече оръдия, а екипажите на корабите били съставени от най-опитните моряци в Средиземноморието. Двете армии се подредили аналогично в център и две крила по подобие на сухопътните строеве, характерни за Средновековието.  При сблъска на флотите първоначално предимството било на страната на османците, но постепено християните успели да стабилизират фронта и да преминат в контранастъпление в центъра, където се разиграл яростен на палубата на османския флагмански съд Султана. Еничари и войници от прочутите испански терции се сражавали на живот и смърт. Слугите на Портата отбили първите два щурма, но испанците постигнали превес при третата атака, подкрепени от генуезци от десния фланг, където османските кораби, командвани от Улудж Али се били изтеглили от сражението. В разигралия се ракопашен бой, Мюезинзаде бил убит и обезглавен, което се оказало фатално за морала на османците. Останките от флотата им отплували безславно, оставяйки християните да оберат плодовете на своята победа. Османците загубили 50 кораба, а други 137 били пленени. 20 000 души били убити, а няколко хиляди християни, държани като роби-гребци били освободени. Сред тях бил и Мигел де Сервантес, който по-късно ще напише „Дон Кихот“.

Победителите при Лепанто – от ляво на дясно – дон Хуан Австрийски, Маркантонио Колона, Себастиано Верниер

Значението на битката при Лепанто било по-скоро психологическо, отколкото реално. Османците бързо възстановили изгубените кораби и през 1573г. излезли победители от войната с Венеция, която се принудила да им отстъпи Кипър. Но мъртвите екипажи и разбития престиж нямо да пораснат толкова бързо колкото брадата на Селим III (Селим коментирал Лепанто по следния начин – „Когато аз загубих при Лепанто, християните отрязаха брадата ми. Когато аз спечелих Кипър – аз отрязах ръката им. Моята брада ще порасне отново…„). Въпреки това натискът, който флотите на Полумесеца оказвали над Средиземно море намалял сериозно. Едва след 1660г. османския флот отново се превърнал в заплаха за Венеция и Испания. Същевременно испанците им се наложило да обърнат вниманието си другаде и също не успели да се възползват от победата. Същото се отнасяло и за Венеция, която, оставена сама след Лепанто, загубила войната с османците, а в последствие ий с еналожило да брани своите владения в Северна Италия от Хабсбургите. Големият победител от следлепантовото Средиземно море били алжирските пирати, които чак до XVIII век останали ненаказани и редовно грабели съдовете на Франция, Испания и италианските държави.