Когато чуваме Нигерия, се сещаме предимно за Боко Харам, екстремизъм и непреодолими африкански проблеми. Не е изненада – новинарските емисии пишат или споменават държавата и като цяло Африка предимно, когато става дума за нещо лошо. Но съществува и друга страна.

На фона на всички проблеми, с които се сблъсква страната, икономическото бъдеще на Нигерия остава оптимистично. Според проучвания през 2015 година, държавата се очаква да бъде сред десетте най-бързо развиващи се икономики в света. Много важно в поддържането на ръста е наличието на стабилност, честни избори и намаляване ролята на армията. Фактори, които все още са далеч от желания резултат.

Въпреки многобройните призиви, международната общност се забави в подпомагане на нигерийското правителство в борбата срещу Боко Харам. СС на ООН едва наскоро призна този конфликт. САЩ, Франция и Великобритания предложиха някаква подкрепа, но не достатъчно, за да повлияе на крайния резултат. Мнозина анализатори твърдят, че Нигерия се забавя с отговор на кризата. Но Боко Харам е глобален проблем, не само на Нигерия. Решението на Африканския съюз да изпрати през 2015 близо 8700 войници да се сражават с екстремистите, подчертава международния характер на кризата.

Нигерийците трябва да поемат водеща роля в борбата срещу тази заплаха. Но отвъд загубата на човешкия живот и страданието, насилието и нестабилността застрашават перспективите за икономически растеж на Нигерия. Страната направи опити да диверсифицира своята икономика от петрола и да инвестира в селското стопанство, производството и услугите. Усилието си заслужава, още повече с клатушкащите се цени на петрола в глобален план.

Нигерия е най-голямата икономика в Африка и 26-та в света. БВП на страната възлиза на 510 милиарда долара с огромен потенциал за растеж. Една стабилна и спокойна Нигерия би могла да допринесе за интеграцията и покачването на африканската икономика по отношение на световната. Заради вътрешния конфликт и други фактори, Нигерия внася близо 70% от горивата за собствени нужди при условие, че има свои залежи на петрол.

Впрочем, България също има стари отношения с Нигерия. От 1964 насам, когато се установяват официално отношенията между двете държави, София изнася всякаква продукция – от цимент до хранителни продукти. Български фирми са участвали в 70 инфраструктурни и граждански обекти в различни части на страната, включително и в новата столица Абуджа.

През 2014 президентът на САЩ Барак Обама бе домакин на африкански лидери на среща на върха във Вашингтон. Един от акцентите беше въпросът с осигуряването на възможности за развитие не само в петролния бранш, но и в развиване и износ на природни ресурси, подобряването на инфраструктурата, технологиите, потребителски стоки, агробизнес – фактори, които биха могли да създадат нови работни места и растеж на личните доходи.

За съжаление, корупцията е особено силна в Нигерия и главна причина за нестабилност в държавата. Нигерия има потенциал да бъде ключов износител на селскостопанска продукция – страната разполага с 84 милиона хектара обработваема земя, но заради вътрешните проблеми само 40% се обработва. Нигерия разполага с обилни валежи и работна сила, които могат да увеличат производството, но заради конфликта с Боко Харам и нездравата роля на армията в живота на страната, Нигерия не може да извърши нужните реформи. Северните части на страната, където Боко Харам намира поддръжници, продължават да бъдат запуснати, изоставени от правителството, а местните често са репресирани и оставяни без достъп до основни услуги. Именно от това печели радикалната група, започнала съществуването си като антивоенно студентско движение. За съжаление, през 2016 година ситуацията продължава да бъде същата, а правителствените сили предпочитат да наказват населението, пред това да осигурят алтернативи.

Политическият и военен елит на страната трябва да гарантира свободно гласуване и сигурност. Макар и с някои стъпки напред, все още това е непостижима цел. Въпреки ясната основна роля на страната заради огромните си размери, голямото си население и наличие на природни ресурси, нигерийските власти продължават да допускат стари грешки, а натискът на международната общност е минимален.

В брой 7 на журнала De Re Militari, който можете да изтеглите и прочетете по-долу, разглеждаме Нигерия и в частност Боко Харам като структура, финансиране и идеология. А също така, броят предлага и станалите вече периодични карти на Йемен, Сирия, Либия, Ирак…Приятно четене!

ЖУРНАЛЪТ МОЖЕ ДА СВАЛИТЕ ИЛИ ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН ОТ:

КЛИН КЛИН

CALAMEO

ACADEMIA.EDU

Светът в който живеем е свят на динамика – бързо възникващи проблеми, бързо (а често и прибързано) взимане на решения и бързо разводняване на информацията. Конфликтите, които обагриха в червено земите от Западна Сахара до Иран и изпратиха към Европа най-голямата мигрантска вълна в историята на „Стария Континент“ са неделима част от нашето съвремие и до голяма степен дефинират реалността, в която живеем.

Конфронтацията на сили, политики и ресурси е безпрецедентна за рамките на Леванта и Магреба. Цели поколения са превърнати в „нации под оръжие“ подобно на французите от времето на своята Революция или американците – от епохата на гражданската си война. Икономическите, политическите и стратегическите интереси на Великите сили се преплитат с трупани в продължение на десетилетия вътрешни проблеми и неотмъстени престъпления.

Логично беше тази взривоопасна смес да експлодира в това, което днешните медии наричат „Арабска пролет“ (въпреки че започна през зимата – бел. авт.). Искрата, която възпламени Тунис се пренесе на изток, обхващайки Либия, Египет, Сирия, Ирак и Йемен и засягайки всички останали страни от Близкия Изток по един или друг начин. Цялата тази лавинообразна вълна от насилие, доведе до неминуема хуманитарна катастрофа, която Европа пропусна да разпознае в зародиш и с която и до днес не успява да се справи по адекватен и успешен начин. Нещо повече, терорът, който до скоро гледахме по улиците на Багдад, Дамаск и Кайро, се пренесе в сърцето на Стария Континент, първо в Париж, а сега и в Брюксел. Изглежда, Запада пропуска нещо много важно, но все още не осъзнава какво е то.

Същевременно, активизирането на руската външна политика в нейната по-агресивна форма (Украйна, Крим, а преди това и Грузия), доведе до пренареждане на фигурите на гео-стратегическата дъска в Близкия Изток. Москва показа, че ще се стреми да компенсира забавящите се икономически темпове с бомбастични интервенции, целящи да докажат, че задният двор на Кремъл е с голяма площ и че „братушките“ са способни да го косят така, както пасва на тяхното гео-политическо фън шуи. Или поне това е картината, която Владимир Путин иска да изложи на постамент пред света. В действителност, събитията ясно доказаха, че Великите Сили водят многопластова политика, чиято повърхност – на човеколюбиви интервенции в името на реда, всъщност крие мрачни утроби, изпълнени със сиви сделки за оръжие, петрол и политическо влияние. Докато две успоредни коалиции се борят поотделно с един и същи враг, поредица от телефонни разговори на най-висше ниво преначерта Изтока в момент, в който мнозина по-наивни наблюдатели вече се готвеха за неминуема Световна война.

Всички тези задкулисни ходове се прикриваха както зад стандартната политическа фасада на дипломацията, така и зад една нова форма на конфронтация – т.нар. „хибридна война“. Този нов мотив от противопоставянето на „лагерите“ се свързва с ловка манипулация на общодостъпната информация – медии, сайтове, блогове, влогове и репортажи чрез всички възможни интелектуални и технически средства. Хибридната война се води на широк, най-вече виртуален, фронт и е прийом, използван от всички страни – било то малки и големи.

Именно в контекста на тази масова дезинформация, причинена от обслужването на определени политически (западни и източни) лобита, двама ентусиасти решиха да търсят средния път. Проектът, който официално стартира днес носи името „De Re Militari” или казано по нашенски „За Военните дела“ и е нагла (от наша страна – бел.авт.) заемка от името на най-популярния военен трактат, дело на римския автор Вегеций. Името се оказа твърде подходящо за обрисуването на съвременната обстановка, защото именно дело е ключовата дума в описването на настоящите конфликти. Сложна комбинация от икономика, шпионаж, медийни атаки и политически валсове, войната днес е много повече дело, отколкото стратегическо начертание.

„De Re Militari” си поставя за цел да следи основните военни конфликти, които касаят настоящето и бъдещето на Европа и да представя кратка, ясна и неутрална информация относно развитието на военните и политически процеси, формиращо общия гео-политически пейзаж. Броевете ще излизат ежеседмично и ще предлагат обзор на основните събития от разглежданите страни в комбинация с прецизни карти, отразяващи стратегическата ситуация във всяка една от конфликтните зони.

За разлика от множество експерти по въпросите на Изтока и Африка, авторите ще се задоволят само с краткосрочни предвиждания с цел по-ясното и сигурно анализиране на съответните процеси. Историята вече ясно доказа, че в XXI век, да се опиташ да отгатнеш хода на определен конфликт за една година напред е, като да познаеш дали националите ни ще играят добре или зле в следващия си мач.

СПИСАНИЕТО МОЖЕ ДА ЧЕТЕТЕ В:
КАЛАМЕО ИЛИ ACADEMIA.EDU

ИЛИ ДА ГО СВАЛИТЕ ДИРЕКТНО ОТ  ТУК

Новата „Голяма Игра“¹

Битката за достъп и влияние в Индо-Пасифика²

За авторите:

Рани Д. Мулен е професор в департамента по управление на Уилям и Мери Колидж във Вирджиния. Тя е и директор на Indian Development Cooperation Research (IDCR) в Центъра за Политически изследвания в Ню Делхи, Индия

Коуди Поплин е асистент в Бруукингс Инститюшън във Вашингтон D.C. и редактор на Lawfare. Той е бивш стипендиант на „Хенри Люс“ в Центъра за Политически изследвания в Ню Делхи, Индия и асоцииран изследовател в IDCR

Посещението на китайският президент Си Дзинпин във Вашингтон бе свързано от медиите със кибер заплахи и издигането на пясъчни замъци насред Южно Китайско море. Но повече или по-малко, тези проблеми са само фрагменти от една по-голяма картина – новата Голяма игра за влияние в Индо-Пасифика, която се развива в контекста на трите основни стратегии – китайският „Морски път на коприната“, индийското „Действие на изток“ и „Ребалансирането на Азия“, подето от САЩ по време на втория мандат на Обама. Има принципна възможност и трите схеми да заработят в унисон, но това няма да е никак лесно, особено що се отнася до САЩ. Цялата публикация

Подобно на Сирийската Опозиция, за която вече казахме няколко думи, силите, подкрепящи президента Асад не са еднозначни, но са далеч по-мнонолитни в своята позиция…или поне така изглежда на пръв поглед

Сирийската армия, наброяваща около 150 000 души в началото на годината, Сирийската армия претърпя поредица от тежки поражения както в материален така и в кадрови план. В началото на войната, Асад разполагаше с двойно повече хора под оръжие, но тяхното количество скоро започна да се топи, както поради значителните загуби, така и заради дезертьорство от страна на цели подразделения. Към момента, подпомагани стабилно от Иран и Русия, правителствените части се опитват да съживят своята мощ. Сирийската армия е единствената, местна сила, разполагаща с ВВС и ВМС от някакъв по-значителен мащаб, което й два предимство при провеждане на операции и при снабдяване на отдалечени пунктове, като Деир ез Зор например. Основен противник на СА през последните четири години се явява коалицията от Свободната Сирийска армия и Ислямски фронт, срещу които са насочени и по-голямата част от офанзивите, извършени от силите на Асад. Доста по-опасен, но по-малко атакуван опонент се явява Ислямска държава, с която сирийското правителство влиза в периодични конфронтации, най-вече в източните части на страната, където битката за Палмира и Деир ез Зор продължават с месеци (в първия случай) и с години (във втория). Въпреки това, тези фронтове не с атака интензивни, колкото настъпленията на СА срещу Алепо (Халеб) и бунтовническо-джихадистките позиции между Хама и Хомс и в района на Дараа.

Освен редовните сили на армията, правителството на Асад се подкрепя от десетки паравоенни формирования, немалко от които  са шиитски. Тези бригади и части служат навред из страната редом с редовната армия. Трудно е да се даде някаква точна оценка за тяхната численост, но вероятно броя им надхвърля 20 000 бойци. Отделно от тях, в Сирия оперират и около 12 000 ирански войници и бойци, съсредоточени най-вече около Дамаск и по фронта северно от Хама.

Хизбула – една от най-мощните ислямистки организации през XX век, Съставена от множество крила, някои политически, други военни, Хизбула използват своето мощно влияние в Ливан и използват страната като своя оперативна база. Бидейки шиитска структура и получавайки редовни субсидии от Техеран, Хизбула е директен проводник на иранската политика в Сирия и Ливан и, логично, подкрепя правителството на Асад, което е в тесни връзки с иранците. Към момента, Хизбула използва значителна част от своя военен потенциал за да помага на правителствените сили в редица ключови за СА сектори (виж картата), освен това, определени погранични райони се намират под директния контрол на организацията. Трудно е да се прецени колко точно бойци на Хизбула се сражават в Сирия, тъй като различни източници дават различен брой. Минималното число е 2000, но вероятно става дума  за два пъти повече. Според френски и израелски източници, става дума за около 4-5 000 бойци, което е, грубо, около 25% от общата численост на въоръжените сили на организацията.

Русия – преди броени дни, Москва започна своята активна намеса в страната. излишно е да ви представяме Русия като фактор. Достатъчно тук е да споменем видовете техника, които Путин изпрати в помощ на Дамаск: 12 СУ 24 , 12 СУ 25 , 6 СУ 34, 4 СУ 30, няколко стотин морски пехотинци. В момента, Русия ограничава своята активна намеса до нанасяне на множество въздушни удари срещу цели на Ан Нусра и Ислямска Държава, въпреки, че отделни източници посочват, че руските изтребители се целят и в позиции на ССА.