Историята познава добре Нелсън, Дьониц и Нимиц, но освен великите адмирали на XIX и XX век, военното дело е изпъстрено с имената на командири, прочули се в своята епоха и популярни в своите си държави, но рядко споменавани в българската историопис. Ето деветима от тях, за които ако не сте чували, е добре да се поинтересувате:
1. Георги Антиохийски (?-1151/52 г.)
Георги от Антиохия изобразен коленичил пред Дева Мария в построената от него църква Санта Мария ди Амиралио (1143 г.)
През 1498 година, няколко португалски галеона, носени напред от мусонните ветрове и теченията в Западния Индийски океан, достигат до град Каликут в Индия. Там пристигането им предизвиква такава сензация, че те са моментално поканени в двореца на местния владетел – саморинът.
Вашку да Гама и момчетата му преминават по улиците на многолюдния град, оглеждайки с почуда пазарите и улиците, сградите и къщите, отделяйки внимание на укрепленията. Когато достигат в двореца и са приети в залата за аудиенции, там се засичат инцидентно с група арабски търговци, идващи от Мароко.
Арабите са толкова изумени да видят иберийци в Индия, че един от тях неволно възкликва – „Вие пък какво правите тук!?“.
През следващите четири века и половина, присъствието на европейците в политиката и търговията на Азия ще бъде всичко друго, но не и инцидентно и случайно. Португалия, Испания, Холандия, Франция и Великобритания ще изплетат поредица от сложни политико-икономически мрежи, с които Азия ще бъде постепенно принизена до статуса на депо за суровини (живи и неживи) за развиващите се с главоломни темпове западни индустрии. Ала както всяка друга история, и европейската приказка си има край. Той идва бурно, грубо и безпощадно с края на Втората световна война и деколонизацията на Азия. Този процес е свързан с поредица от граждански и военни противоборства, които, в определени страни, все още не са затихнали.
След като през 1990 година, двуполюсният модел, който реално никога не бе съществувал, рухна, Азия пое по нов път на развитие – път, свързан с неминуемото преминаване на политическата и икономическата инициатива в ръцете на местните нации и регионални сили…
В новия брой 8 на журнала De Re Militari разглеждаме за първи път сблъсъка между Индия и Китай в тяхната битка за влияние в Азия. В началото на броя разглеждаме с исторически контекст как започва този сблъсък и развитието му в едно икономическо състезание, разпростиращо се до Централна Азия. Тази тема ще развиваме и в други броеве на журнала.
В брой 8 сме пуснали и две нови карти на Сирия, които показват в детайли битките около Палмира в Източна Сирия и Алепо в Северна Сирия. Също така, добавили сме карта на петролните полета в Либия с фокус върху Източна Либия – онези, към които се стреми „Ислямска държава“. И не на последно място – новините от Ирак, придружени с карта…
БРОЯТ МОЖЕ ДА ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН ИЛИ ДА ИЗТЕГЛИТЕ ОТ:
Приятно четене!
Новата „Голяма Игра“1
Битката за достъп и влияние в Индо-Пасифика2
За авторите:
Рани Д. Мулен е професор в департамента по управление на Уилям и Мери Колидж във Вирджиния. Тя е и директор на Indian Development Cooperation Research (IDCR) в Центъра за Политически изследвания в Ню Делхи, Индия
Коуди Поплин е асистент в Бруукингс Инститюшън във Вашингтон D.C. и редактор на Lawfare. Той е бивш стипендиант на „Хенри Люс“ в Центъра за Политически изследвания в Ню Делхи, Индия и асоцииран изследовател в IDCR
Посещението на китайският президент Си Дзинпин във Вашингтон бе свързано от медиите със кибер заплахи и издигането на пясъчни замъци насред Южно Китайско море. Но повече или по-малко, тези проблеми са само фрагменти от една по-голяма картина – новата Голяма игра за влияние в Индо-Пасифика, която се развива в контекста на трите основни стратегии – китайският „Морски път на коприната“, индийското „Действие на изток“ и „Ребалансирането на Азия“, подето от САЩ по време на втория мандат на Обама. Има принципна възможност и трите схеми да заработят в унисон, но това няма да е никак лесно, особено що се отнася до САЩ. Цялата публикация
В този брой четете:
– Как протича противопоставянето на Китай и Индия в Азия
– Какво означава намесата на Русия в Сирия
– Как е създаден планът „Шлифен”
– Кои са основните кюрдски политически сили
– Как България и Централните сили сгазват Сърбия в хода на Първата Световна война
– Как седем души завземат столицата на Югославия
– Какво представлява сериалът Turn
БРОЯТ МОЖЕ ДА СВАЛИТЕ ОТ
Пред вас е осмият пореден брой на списание „Военна История“. Този брой е специален с това, че излиза точно 3 години след началото Клуб „Военна История“. Ако трябва да правим някаква равносметка, за последните три години постигнахме, поне по наше скромно мнение, доста. Над 13 000 пъти са били изтегляни броевете на списанието от Интернет. Успяхме в продължение на две години и половина да организираме редовни сбирки на хора, стремящи се да научат и споделят своя опит в областта на военната история и в повечето случаи аудиторията ни надминаваше тази на редовните учебни занимания в Софийски университет, което може само да ни радва. Тази година се наложи да направим промяна в дейността си и поне за тази есен да прекратим редовните срещи на клуба. Макар че, сега като се замисля, клуб звучи дори някак помпозно, поради простата причина, че нашите сбирки и нашето списание са и ваши, отворени за всеки, който иска да участва. Това е един клуб, на който всички вие, които ни подкрепяте сте членска маса. Голямата ни мъка остава обратната връзка…изглежда в България хората обичат да четат, но не обичат да вземат отношение. Въпреки това, вече преминахме 2 500 „фенове“ във Фейсбук, което за група с относително ограничен интерес, каквато е военната история, е доста добро попадение според нас.
Започнаха да се чуват гласове, че пренебрегваме епизоди от българската история когато пускаме публикации в сайта си и в социалните мрежи. Бързам да отговоря, че ние не ги пренебрегваме. Истината е, че, поне според мен, е срамно в Интернет да се появяват банални публикации за едни и същи исторически събития и личности от нашата история, като едва ли не всеки месец трябва да ни се напомня къде е Дойран, кой е Ботев и защо се е създало Опълчението. Не знам за вас, но мен лично ще ме е срам ако трябва и ние да пускаме статии и публикации, в които разказваме на своите читатели за емблематични личности и събития от българската военна история. Иска ми се да вярвам, че хората, които следят нашата страница и нашия сайт знаят тези неща, гордеят се с личностите и събитията, заради които ние с вас днес сме тук, говорим на родния си език и живеем в държава, кръстена на народа, който я населява. Ако има нужда да ви разказваме подробно за Шипка, за Ахелой и за генерал Вазов, значи това не е страница за военна история, а учебник за 6-ти клас. Аз лично смятам че в България са предостатъчно хората, които пишат учебници.
За сметка на сбирките, които се наложиха да прекъснат, в момента работим върху няколко други идеи, които, ако се осъществят, сериозно ще разширят кръга от дейности на „Военна История“. Но да не изпреварваме събитията – всяко нещо по реда си. А сега, какво може да прочетете в настоящия брой. Започваме с едно интервю, любезно предоставено ни от гл. ас. др. Димитър Григоров, преподавател в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“, редактор на списание „Анамнезис“ и специалист по съвременна балканска история. Той хвърля малко светлина върху начина, по който сърбите възприемат първата си конфронтация с нас българите, случила се през ноември, 1885г. Следва още едно интервю с колегата Петър Теодосиев от „Българска Наука“, който ни разказва повече за техният нов филм „Трагедия и Слава“, посветен на 100-годишнината от избухването на Междусъюзническата война. Продължаваме с две статии посветени на съвременното военно дело и са един вид обзори на настоящето положение в България и по света. Първата е посветена на мястото на съвременната българска армия на Балканите и в Европа, а втората – на десетте най-харчещи за отбрана страни в света към 2012г. В рубриката „Пълководци в сянка“ ще ви представим един швед, чиято кариера е емблематична за историята на скандинавската монархия и който отразява в себе си качествата на Наполеоновата епоха. Като последна, „историческа“ статия за броя, ви представяме първата част от материала на Иван Стоянов, посветена на Флавий Виталиан – византийски пълководец, обърнал се срещу император Анастасий и застанал начело на разнородна армия от „варвари“ и ромеи, която поела към Константинопол.
За финал оставяме ревюто на Веселин Матев, посветено на последната бомба в сферата на стратегическите компютърни игри „Rome Total War II”. Веселин е прекарал няколко безсънни седмици пред монитора и е извлякъл най-важните поуки от новото бижу на Creative Assembly и SEGA.
СПИСАНИЕТО МОЖЕ ДА ЧЕТЕТЕ ОТ:
Историята изобилства от случаи, в които срещаме армии на най-неочаквани за тях места. Ето десетте, за които смятаме че са най-изненадващи:
1. Ахейските наемници на египетския фараон Сети I (1292-1279г. пр. Хр.)
Така трябва да са изглеждали ахейските първенци преди битка
В началото на XIII век пр. Хр., още преди да застанат под стените на Троя, ахейците вече плавали из Средиземно море и се сражавали срещу различните народи, обитаващи бреговете му. Ала когато достигнали делтата на Нил, попаднали на едно царство, което се оказало прекалено голяма лъжица за тяхната уста – Египетското Ново Царство. След близо вековното царуване на Рамзес I, на трона се възкачил сина му Сети I, който се стремял да повтори и надмине славата на баща си. За целта Сети се заел да организира поредица от кампании, включително и превземането на Кадеш, където преди това баща му се наложило да отстъпи пред хетите. Сети бързо разпознал ползата от опитните, войнствени опортюнисти, напуснали родните си земи в Елада. Въоръжените с бронз войни били идеално допълнение към по-леко екипираните египетски части и заедно с мощните войни от Нубия, ахейците се превърнали в мощен елемент от фараоновата армия. Част от тях дори били назначени като лична гвардия на владетеля. В по-късни времена ( VIII век пр. Хр.),наемници от Йония и Кария играли важна роля в армиите на египетските фараони от 26-та династия.
2. Походът на Десетте хиляди
десетте хиляди достигат Черно море след като са изминали хиляди километри из Мала Азия и Близкия Изток
През 402г. пр. Хр., по-малкият брат на персийският шах Артаксеркс II – Кир Младия, решил да събере армия с която да свали своя брат от трона и да застане начело на най-голямата империя в света до тогава. Кир събирал сили от всички краища на империята, но се оказало, че най-силният контингент в армията му били…гръцките наемници, събрани от цяла Елада. Това били хоплити-наемници, които останали без занимание след края на Пелопонеските войни (431-404г. пр. Хр.). Това, което е изненадващо за тези 10 000 мъже не е че служели на персиец, а че следвайки Кир Младия достигнали до Вавилон, прекосявайки Анатолия, след което срещу течението на Ефрат и прекосявайки планините в източна Мала Азия достигнали Трапезунд, а от там, натоварени на флотилия пребродили южните брегове на Черно море и едва 4 години по-късно се завърнали по родните си места. Десетте хиляди се оказали и най-коравото звено в армията на Кир. След като претендентът бил убит в битката при Кунакса (401г. пр. Хр.), елините продължили да се сражават още 3 дни срещу цялата останала противникова армия и издържали, Накрая Артаксеркс се видял принуден да им обещае свободен изход от Персия. Ала не след дълго шахът пристъпил думата си и с измама избил водачите на гърците. Хоплитите не се отчаяли, събрали се на импровизирано народно събрание и си избрали нови водачи, сред които бил и историкът Ксенофонт, който по-късно записал странстванията на своите другари в творбата „Анабазис“. Следвани по петите от персийски войски, атакувани от местни племена и борейки се с природните стихии, гърците успели да си пробият път обратно до Егейско море и да се измъкнат от множеството клопки, поставени им от техните врагове.
3. Срещата на арабската и китайската армии в Средна Азия
През 751г. Централна Азия и по-специално Киргизстан и още по-специално долината на река Тала станала свидетел на една доста неочаквана среща. Една срещу друга застанали армиите на Абасидския халифат и Империята Тан (Китай). В своя стремеж за експанзия към непознатите равнини на големия континент, двете империи навлизали все по-навътре, съответно на изток и запад. В крайна сметка, двете супер сили на VIII век се срещнали сред полята на дн. Киргизстан, много преди киргизите да се заселят там. Двете армии наброявали приблизително по 40 000 души, като голяма част от китайските сили се състояли от местни наемници от племената карлуки, както и от полуномадските войнства, живеещi в областта Фергана. В хода на битката, тези войни изоставили китайците и преминали на страната на арабите. От десетте хиляди китайци оцелели едва 2000, но според източниците, арабите загубили около 20 000 души в самата битка и в преследване на разбития враг, благодарение на тактиките, приложени от китайския помощник-генерал Ли Сийе, който бил поставен начело на ариергарда от основния командир Гао Сянджи. Победата на арабите спомогнала за разпространението на исляма в Централна Азия. Смята се, че в тази битка арабите пленили технологията за правене на хартия, която по-късно достигнала и до Европа.
4. Варяжката гвардия на византийските императори
Освен ненадминати войни, саксите и викингите били същинска екзотика във ориенталската среда на Константинопол.
Използването на чужденци от далечни земи като лична владетелска гвардия не било изобретение на ромеите, но те определено надминали себе си в търсенето на войни на далечни разстояния. Началото на гвардията било поставено през 988г., когато Василий II получил като подарък от великия киевски княз Валдимир 6 000 войни от т.нар. „варяги“ – комбинация от славяни и скандинавция, въоръжени с характерното за викингите снаряжение – дълги ризници, конични шлемове и грамадни секири и кръгли щитове. В последствие Василий и неговите наследници пордължили да приемат на служба всякакви войни от Скандинавия, северна Германия и дори Англия. Смята се, че след битката при Хейстингс, голям контингент саксонски войни достигнал Византия и се заклел в служба на императора. Варяжката гвардия не просто служела на императора, а често се сражавала на първа линия в множеството войни, които империята водела. Василий ги използвал срещу Самуил, а в последствие през 1041г., варягите, в основната си част норвежци, помогнали за потушаване бунта на Петър Делян. Саксонски контингенти воювали срещу маврите и норманите в Сицилия и Неаполитания. Варяги се били и при Манцикерт и Мириокефалон. Гвардията придружавала Алексий Комнин когато влязъл в Никея през 1096г. Варяжката гвардия се сражавала и срещу кръстоносците през 1204г. Основната отличителна черта на нордическите войни, които служели в гвардията била тяхната клетва до вярност, която се давала до смърт и която била пряко свързана със скандинавското чувство за чест. Можем само да спекулираме, но вероятно мъжете от гвардията се радвали на сериозна популярност сред женската половина от византийското общество, както личи от писанията на Ана Комнина.
5, Келтите в Италия (1498-1559г.)
Червенобради гиганти, нарамили огромни мечове и носещи…поли. Това е гледка, която сериозно стресирала мъжете в ренесансова Италия и привличала вниманието на техните дами. В служба на френските крале, шотландци и ирландци често преминавали Алпите и се сражавали срещу испански и италиански коалиции в името на пари, плячка и препитание. Историята на келтските войни, служещи на династиите Капет и Валоа е свързана със Уилям Уолас и т.нар. Auld Alliance (Стария съюз) от 1295г. между Шотландия и Франция, насочен срещу Англия. Шотландците, а покрай тях и ирландците често се включвали с разнообразни контингенти във войните на фреснките крале с Англия. След 1453г., когато Франция обърнала погледа си към Бургундия и Италия, кралете Валоа плащали щедро на обеднелите планинци и техните ирландски братовчеди в замяна на военна служба на Континента. Келтски полкове във френската армия съществували до Революцията (1789г.), а след реставрацията на монархията, Луи Фиип причислил ротите им към Чуждестранния легион.
6. Унгарските контингенти в Судан
След като през 1526г. Османската империя завладяла по-голямата част от Унгария, части от унгарската армия преминали в служба на османците. Сюлейман Кануни използва старата традиция да разпраща армиите на завладените народи в противоположните краища на империята и изпратил унгарските контингенти да омиротворяват…Египет. Сражавайки се срещу разбунтували се мамелюци, нубийски пустинни племена и всякакви други рожби на Тъмна Африка, които се опитвали да преминат османската граница, унгарците постепенно превърнали тези негостоприемни земи в своя нова родина, смесвайки кръвта си с тази на копти, нубийци и суданци. Днес техните потомци, т.нар, маджараби все още населяват Южен Египет и Северен Судан.
7. Грузинската гвардия на иранските шахове
В епохата на Сафавидската империя в Иран, Грузия се намирала под влиянието на шаховете, които имали думата при избора на многобройните грузински крале, управляващи земите на югозападен Кавказ. В замяна на владетелската благословия, грузинците често служели в редиците на иранските армии, а някои от най-верните командири на Сафавидите били с грузински произход. В края на XVIIв., когато династията започнала да запада, грузинските контингенти се оказали последната стабилна военна сила на залязващата империя. В периода 1698-1718г. грузински контингенти служели под командването на своите крале Георги XI и Давид II. Грузинците успели да нанесат няколко последователни поражения на афганските орди, които атакували Персия и дори за кратко преминали в контранастъпление, достигайки Кандахар. Останали без подкрепа на централната власт, грузинските войски постепенно се стопили и в крайна сметка били разбити.
8. Британският легион на Симон Боливар
След края на Наполеоновите войни, голяма част от войниците на Великобритания останали без работа и за това 7 000 от тях прекосили Атлантика и се записали в служба на Симон Боливар и неговата война за прогонване на испанците от Южна Америка. Съставен от ветерани от английски, шотландски, ирландски и хановерски произход, Албионският легион, както го наричали местните се сражавал в челните редици на най-разгорещените сражения от Южноамериканската война за независимост – Буяка (1819г.), Карабобо (1821г.) и Пичинча (1822г.), които довели до независимостта на Боливия, Еквадор и Венесуела. В последствие, албионците се сражавали и при Аякучо (1824г.) в Перу – последната голяма битка от войната, която довела до краха на испанската съпротива. Британските войници се сражавали до самия край на кампаниите, а мнозина от оцелелите се заселили в Латинска Америка.
9. Американския флот в Алжир 1801-1815г.
Така изглеждали първите морски пехотинци
След като през 1783г. Великобритания признала независимостта на САЩ, американски търговски кораби започнали да плават в Средиземо море, където били атакувани от алжирските пирати. Правителството в САЩ решило, че няма да плаща откупи на „алжирските варвари“ и изпратило своята Атлантическа флота в Средиземно море, където американците провели първата си презокеанска експедиция, в която дейно участие взел новосформирания корпус на Морската пехота. В следствие на поредицата успешни удари, нанесени от американците, берберите оставили търговските им съдове на мира, а янките се отдали на своята външнополитическа изолация.
10. Чуждестранният легион в Мексико 1862-1869г.
В имението Камарон
Когато през 1863г. поредната гражданска война разтърсила Мексико, император Наполеон III решил че е добра идея да завладее страната и да я превърне в част от френската колониална империя, която вече трупала актив в Африка и Индокитай. За целта, французите решили да не си цапат ръцете лично а да изпратят своите най-добри и най-лесно заменими войници – Чуждестранният легион. Контингентът чужденци бил натоварен на океанската флота на Франция и стоварен в пристанището Веракруз през 1862г. Докато основните френски сили се заели да окупират страната, полковете на Легиона били изпратени на самоубийствени мисии по фронтовата линия. Най-прочутата от тях е отбраната на Камарон, в която 67 войници и офицери от легиона, водени от капитан Жан Данжу се сражавали срещу 3000 мексиканци, обсадени в едно имение. След неколкочасова престрелка, последните пет легионери атакуват на нож, оцеляват само двама, на които е позволено да се оттеглят от бойното поле с тялото на своя капитан. повече от 1/3 от жертвите, дадени от Франция във войната са от състава на Чуждестранния легион.
Здравейте,
Ето че измина една година откакто започна да излиза нашето и, надяваме се, ваше списание. Преминахме през различни етапи, зачеркнахме и различни идеи, някои от които отново ще се появят на страниците на изданието в предстоящите броеве.
Пред вас е шестят брой на списание „Военна История“. В този брой ще може да научите повече за войната между Великобритания и бурите, която предизвикала сериозен отзвук в края на XIX век. Ще ви разкажем и за предизвикателствата, пред които се изправя Китай на династията Мин в преследване на своите външнополитически амбиции през XV век. Продължаваме със втората част от статията на Весела Петрова посветена на последната Австро-османска война. На края, но не на последно място идва ред и на първата част от статията на Иван Стоянов, посветена на късната Римска империя и нейните варварски съюзници.
В този брой се завръща и рубриката „Великите Войни“. Представяме на вашето внимание индиеца Йогенда Ядав, който едва деветнадесетгодишен печели най-високото отличие за храброст на своята страна. Веселин Матев прави дебют за тази година с кратък анализ на предстоящата обновена верся на класиката Age of Empires II, както и за бъдещето на историческите стратегии.
В настоящия брой ви представяме и майсторската работа на нашия графичен дизайнер – петьо Георгиев, а именно – официалното лого на Клуб „Военна История“, което от сега нататък ще краси всички наши официални постери, издания и документи! Благодарим най-сърдечно на Петьо за чудесно свършената работа!
Без повече да ви занимаваме с повече техническите щрихи, ви оставяме да се отдадете на статиите в броя!
Пожелаваме ви приятно четене!
Военна История 