На днешната дата, през 1396г. се състои битката при Никопол, в която армията на султан Баязид I Ялдаръм разбиват кръстоносците, водени от Сигизмунд Люксембургски, крал на Унгария, Хърватия и Германия. Победата на Баязид, макар и да няма ключово значение за преразпределението на балканските територии, циментира позицията на османците в Европа и развързва ръцете на султана да започне планираната обсада на Константинопол. За западните сили провала при Никопол е значителен и до 1443г. опитите за свикване на нов кръстоносен поход срещу османците остават безплодни. Разгромът на османците при Анкара (1402г.) и и започналите в Бохемия Хуситски войни (1419-1437г.) ще попречат на двете най-силни държави в Югоизточна Европа да водят по-значителни кампании едни срещу други. За нас българите загубата на християните при Никопол бележи предпоследния шанс за възстановяване на Второто Българско царство, покорено година по-рано от османците. Участието на Иван Страцимир в анти-османската коалиция коства живота и титлата му, но според някои по-нови проучвания, Видинското царство продължава да съществува под някаква форма до 1421г.

Гравюра на битката при Никопол

Бързите успехи на османците през седемдесетте и осемдесетте години на XIV век започват сериозно да тревожат католическите държави, намиращи се в периферията на Балканите. След падането на Одрин, Пловдив и София, османците стават господари на земите, южно от Стара планина. Победата при Черномен (1371г.), макар и да не е последвана от друг сериозен успех (Плочник (1387г.) и Косове поле (1389г.) са загубени от османците), поставя сръбските деспоти в Македония на ръба на османските владения, а България се оказва васал на султаните. Падането на Търново (1393г.), Никопол (1395г.) и Каварна (1395г.) окончателно отвърждават османската власт в Мизия. Въпреки проваления поход във Влахия (1394-5г.), Мирчо Стария също се принуждава да се признае за османски васал.

Възползвайки се от временното затишие на Стогодишната война, Франция и Бургундия решили да засилят престижа си чрез оказването на помощ на краля на Унгария. От чисто икономически интереси, подобен поход бил изгоден и за Венеция и Генуа, които се боели, че османците сериозно ще застрашат техните търговски интереси на Балканите в случай на нова експанзия.  В тази насока действал и папата, който издал була през 1394г., призоваваща към поход срещу неверниците. Сключването на спогодба между Франция и Англия развързало ръцете на Шарл VI и той, считайки се за „пръв сред християнските владетели“ решил да изпрати помощ на Сигизмунд, който изтъквал, че земите му са застрашени от „над 40 000-на вражеска орда“.  В подкрепата се включил и Бургундския херцог, който изпратил своя син Жан Смелия начело на бургундския контингент. Остава неясно каква точно е големината на кръстоносната армия. Различни извори и историци дават различни тълкувания. Тук е мястото да отбележим, че трябва да сме извънредно критични и предпазливи към употребата на цифри, що се отнася до армиите от онази епоха. Нивото на логистиката и възможността на отделните държави да плащат за своите контингенти, в които наемниците били немалка част, не бива да бъдат надценявани. Във всеки случай изчисления от порядъка на над 40 000 изглежда по-скоро фантастични. Вероятно става въпрос за значително по-малко, може би 15-20 000 души, от които поне 2 000 били рицари. Само по себе си, това била една значителна армия, която рядко можела да се види в Европа.

Въпросът за числеността на османските сили също остава отворен. Тук изкушението да се говори за „несметни пълчища“ е още по-силно и би подхождало на нагласата в нашата и европейската историография на османцте да се гледа като на „лошите“. Но националните сантименти не бива да засенчват обективността, още повече, че османците били достоен противник за всяка съвременна армия в световен мащаб и дори без хипербола, факта, че България се съпротивлява над 40 години на противниковото нашествие е достоен за гордост. (Нека припомним, че почти толкова години Самуил се борел с византийците, макар, че тогава зад него стояла една доста по-обединена държава с по-сериозни възможности – бел.авт.). Във всеки случай, османската армия едва ли надвишавала 20 000 души, поради същите технически причини, които важат и за западните сили – финанси и логистика. Не бива да забравяме, че освен балканите, османците били ангажирани и в Мала Азия, което означавало, че Баязид нямало как да съсредоточи всичките си сили в един единствен фронт. Освен разнообразните части, които включвала османската армия, в редиците на Полумесеца стояли и частите на сръбския крал Стефан Лазаревич, който бил васал на Баязид от 1389г. и който вярно служел на своя сюзерен до самия му край – битката при Анкара.

Османска гравюра на битката при Никопол. Интересното е, че османската пехота е изобразена с мускети в ръка.

Похода на кръстоносците от Дижон до Буда изглеждал по-скоро като голям карнавал, съпътстван от характерните аристократични занимания – пиршества, лов и помпозни шествия. Всички германски князе, през чийто територии преминавал похода се чувствали длъжни да проявят добро гостоприемство, като след като похода поел по поречието на Дунав, честта се паднала на австрийския херцог. Най-после, през юли, три месеца след началото на похода, кръстоносците достигнали до Буда и се съединили с унгарските отряди, водени от Сигизмунд. Кралят на Унгария предложил да се изчака евентуалното османско настъпление към Буда, за което Баязид бил заплашвал предишната година. Младите водачи на западните рицари ( повечето от тях били на около 25-6 години), настояли че ще бъде проява на малодушие да се чака врага и призовали за незабавни действия. В крайна сметка тяхната позиция се наложила и кръстоносните армии потеглили по поречието на Дунав.

След като прекосили Дунав при Железни врата, кръстоносците потеглили към Видин, където Иван Страцимир побързал да се предаде, оставяйки турския гарнизон на милостта на рицарите. Следващата цел била крепостта Оряхово, която била превзета и опожарена от необузданите френски рицари, които подложили местното население на сеч.  На 12ти септември кръстоносците достигнали Никопол и обсадили града. Тъй като нямали по-сериозна обсадна техника със себе си, рицарите решили да изтощят защитниците на крепостта чрез обсада. Дванадесет дни по-късно станало ясно, че Баязид наближава начело на своята армия и в лагера на кръстоносците се провело съвещание, на което френските рицари отново взели  инициативата, твърдо решени първи да влязат в боя срещу неверниците.

Самата битка се състояла на 25-ти септември. Кръстоносните сили разположили центъра си в няколко линии, а на двата фланга била разположена леката кавалерия на власите и унгарците. Османците също построили своите сили в няколко последователни линии, като най-отпред били разположени еничарите, зад тях се разполагала румелийската конница, в която, вероятно преобладавала местната аристокрация, която била приела исляма, Анадолската конница се разположила на фланговете срещу унгарците и власите. Баязид правилно разпознал намерението на кръстоносците да атакуват първи и еничарите заели отбранителна позиция, снабдена с набити в земята колове, предназначени да спрат щурма на вражеската тежка конница. Битката започнала със стремителна атака на нетърпеливите френски и бургундски рицари, които щурмували редиците на еничарите. Когато достигнали побитите колове, рицарите се принудили да се спешат и да продължат щурма си без своите коне. Първите османски части, съставени ор доброволците от пехотата яя били разбити, но еничарите успели да задържат щурма на своите тежко бронирани опоненти достатъчно дълго, че Баязид успял да изпрати анадолските спахии в контраатака, която довела до пълното обкръжение на французите, които се били откъснали твърде напред от своите унгарски и влашки съюзници. Голяма част от френските рицари, техните пажове и съпровождащите ги стрелци и пехотинци били избити, а най-видните аристократи били пленени с цел получаване на откуп. Остатъците от френските части започнали безредно отстъпление след като техния водач Жан д’Невер, син на бургундския херцог бил пленен.

Следвайки отстъпващите французи, османската кавалерия атакувала унгарските сили, които били изоставени от своите влашки съюзници. Самият Сигизмунд се спасил чрез бягство, достигайки разположените в Дунав венециански галери. По-голямата част от унгарската армия се предала, с което силите на кръстоносния поход били на практика ликвидирани. Пленените аристократи в последствие били разменени за щедър откуп, докато мнозина от обикновените войници били продадени в робство. Немалко от кръстоносците се издавили при опита си да преминат Дунав,а малцината, които успели трябвало да пътуват през запустелите полета на южна Влахия и едва единици от тях достигнали Унгария.