Tag Archives: кръстоносци

Битката при Варна – 1444г.

Последната атака на Владислав III

Последната атака на Владислав III, худ. Ян Матейко

Кога: 10.11.1444г.

Къде: край Варна, Османски султанат (дн. България)

Кои участват:

1) Кръстоносната армия от  Унгария, Бохемия (Чехия), Полша, Литва, Унгария, Хърватска, Молдова, Влахия, Сърбия, папството, включително и български контингент

Армия: 25-30,000 души

Пълководци: Владислав III Ягело, Янош Хуняди, Влад II Дракул, Фружин, бан Талоци

Загуби: около 15-20,000 души

2) Османски султанат

Армия: ок. 40-50,000

Пълководци: Мурад II Коджа, Хадъм Шехабедин паша, Караджа паша

Загуби: около 15-20,000 души

Историята накратко:

След като през 1443г., кръстоносната армия навлиза в османските владения по Via Diagonalis и след поредица от кървави сражения достига София, настъпването на поредната тежка балканска зима води до прекратяване на бойните действия и подписване на примирие за срок от десет години. Мурад II, доволен че е стабилизирал границата си в Европа абдикира в полза на своя невръстен син Мехмед II (бъдещият Фатих) и се оттегля в Анадола,като преди това договаря мир и с бейлика Караман.

Уверени че новият, неопитен султан ще бъде опонент, с който лесно ще се справят, унгарците, водени от Янош Хуняди решават да организират нова експедиция, която веднъж за винаги да пречупи турското присъствие на Балканите. Идеята веднага е приета от младия полско-унгарски крал Владислав III Ягело, както и от папа Евгени IV. Част от армията, която участва в похода от 1443г. е отново събрана. Основният контингент от кръстоносните сили – около 15,000 души, е съставен от унгарци, поляци и чехи. Те са допълнени от 7,000 власи под командването на Влад II Дракул, както и от няколко по-малки контингента от Босна, Хърватска, Молдова и Рутения (Западна Украйна). В армията има и тевтонски рицари, както и български контингент, командван от Фружин Шишман.

Притеснен от надигащата се кръстоносна буря, Мехмед II призовава баща си да се върне обратно на трона, несъмнено подтикван от своите везири. Мурад първоначално отказва, но според легендата, сина му пратил писмо, в което заявил, че ако Мурад II е султантът, то той трябва да поведе войските си. Ако ли той не е султан, то тогава султан Мехмед му заповядва да дойде и да води армията в битка. От гледна точка на реалната подготовка, турците събират силите си възможно най-бързо, макар и да не успяват да мобилизират пълния си потенциал. Спахии са свикани както от Анадола, така и от Румелия, придружени от акънджии (доброволци) и от двете страни на Проливите. Османската армия се структурира около своето ядро – еничарският корпус, чиято численост трудно може да бъде фиксирана, но вероятно става дума за около 10-15 000 от „робите на падишаха“. Към тях се прибавя и контингентът от спахии на Портата. Освен редовната пехота,  османската армия разчита и на подразделения от доброволци –  пехотинци – яя/азеби.  Въпреки че съюзна флота от венециански, папски и бургундски кораби блокира Дарданелите, Мурад успява да се прехвърли през Босфора, подпомаган от генуезците и прикриван от мощна артилерия, разположена по двата бряга на пролива.

Походът на Владислав III започва доста късно – едва през септември, което, принципно, сериозно ограничава времето, с което християните разполагат за да реализират някакъв ключов успех. Кръстоносците пресичат Дунав при Оршова и поемат през Мизия. Въпреки опитите им, те не успяват да превземат нито Видин, нито Никопол, нито Търново и са принудени да оставят тези крепости в тила си. Първите успехи идват с превземането на Шумен и Провадия. Следващата им цел се  явява Варна. Хуняди несъмнено съветва краля да заеме големия морски град и спускайки се по Via Pontica да нахлуе в Тракия без да се налага да форсира Стара Планина. Този план е разгадан от Мурад II, който отлично познава пътищата в своите владения и знае, че опонентите му не биха рискували да затънат в преспите на Балкана.  По тази причина, той повежда концентрираните си сили към Несебър и на свой ред преминава през Източния Балкан, избягвайки непристъпните височини. Османската армия се движи бързо и решително. Разстоянието от Босфора до Варна е взето за по-малко от месец (15.10 – 9.11), докато кръстоносците губят два месеца и половина от форсирането на Дунав при Оршова до достигането до Варна. Това се дължи и на опитите им за превземане на мизийските крепости, които допълнително затрудняват марша им. В чисто пространствени измерения, пътят, изминат от кръстоносната армия е с около 100-150 км по-дълъг.

Военният съвет преди битката, худ. П. Станимиров за National Geographic България

Военният съвет преди битката, худ. П. Станимиров за National Geographic България

На 9-ти ноември, силите на Мурад успяват да обходят позициите на кръстоносците от запад и да ги притиснат между Варненското езеро, морето и платото Франга. На свиканият върховен военен съвет (нощта на 9-ти срещу 10-ти) ,папския легат Джулио Чезарини настоява армията да се прегрупира за обрана, използвайки терена в своя полза. Той залага на чехите и техния вагенбург като основно средство за контриране на евентуални вражески атаки. Чезарини вярва, че съюзната флота скоро ще достигне Варна и ще може да изтегли кръстоносците по море. Хуняди правилно оценява ситуацията и съветва краля да изостави отбраната и да поведе силите си в решително настъпление. Доводът му е прост – позицията е лесна за отбрана, но трудна за задържане поради липсата на припаси, както и поради факта, че османците биха могли да отрежат достъпа на кръстоносците към морето и да обезсмислят всякакви планове за евакуация. Трансилванският воевода залага на решително настъпление, което да доведе или до пробив на османската блокада или, в по-добрият случай, до решителен успех, който да развърже ръцете на кръстоносците за настъпление в Тракия. Владислав III, верен на рицарските идеали за доблест и решителност, се съгласява с плана на своя съветник. На сутринта на 10-ти ноември, Хуняди разгръща 25,000-та кръстоносна войска в дъга между Варненското езеро и Франгенското плато. 3,500 членове на личната гвардия на краля от поляци и унгарци с две знамена, унгарски наемници и частите на унгарските благородници заемат центъра. Влашката конница е вдясно от центъра в резерв. Десният фланг разположен по хълма към с. Каменар се състои от 6,500 мъже в пет части. Варадинският епископ Ян Доминек е начело, а Чезарини командва части от германци и босненци. Егерският епископ води собствена военна част, а военният управител на Славония Франко Талоци командва военна част от хървати. Левият фланг наброяващ 5,000 мъже, разделени на пет части, е воден от Михал Силаджи, девер на Хуняди, и се състои от трансилванците на Хуняди, българи, немски наемници и унгарци. Зад унгарците, близо до Черно море, е разположен вагенбург, защитавани от 300-600 чешки и рутенски наемници под командването на хетман Чайка. Всеки фургон се заема от 7-10 войника и е въоръжен с бомбарди.

За съжаление на християните, Мурад, който добре познава Хуняди, знае точно какво е намислил опонента му. Османците се построяват в класическия си стил -пехотата заема центъра, където еничарите, очакващи атаката на своите врагове, се окопават с две линии траншеи и полеви укрепления (точно както и при Никопол през 1396г.), като зад тях е разположен обоза на армията. Двата фланга са заети от конницата – спахии и акънджии, като анадолците се строяват на десния фланг под командването на Караджа паша, а румелийците – на левия фланг, водени от бейлербея Хадъм Шехабедин паша. Мурад, възползвайки се от численото си превъзходство, оставя един контингент от 3,000 спахии в резерв (вероятно това са ‘спахиите на Портата’, които са запазени за нанасяне на финален удар – бел. авт.), а друг резерв заема Франгенското плато, като там са разположени еничари, въоръжени с лъкове и лека кавалерия.

Сражението започва с атака на румелийската конница, която атакува силите на християните на техния десен фланг. Атаката без съмнение е отвличаща – още при първите изстрели на оръдията от вагенбурга, Шехабедин паша заповядва на своите войници да се изтеглят, което увлича опонентите им в хаотично преследване. Именно това е целял бейлербеят – християните попадат в ловкия капан и са атакувани от засада от резерва на Франгенското плато. По-голямата част от включилите се в преследването сили са разбити и едва малцина успяват да се доберат до вагенбурга. Повечето са отхвърлени в паническо бягство, като част от силите отстъпват чак до р. Камчия, преследвани по петите от силите на Шахабедин паша.

Battle_of_Varna

На срещуположния фланг нещата се развиват в полза на кръстоносците. Анадолските спахии са атакувани успешно от тежката кавалерия на Хуняди, подкрепяна от власите на Влад Дракул. Караджа паша пада убит, а войниците му бягат в безредие, преследвани в продължение на няколко километра от Хуняди. Междувременно, власите правят завой, обхождат вражеския център и вместо да го атакуват,  оплячкосват турския лагер, след което напускат бойното поле и се отправят на север към родината си.  В този момент, Хуняди изпраща послания до Владислав – да изчака завръщането му и да задържи центъра и десния фланг. Вместо да се вслуша в разума, импулсивния, млад владетел (той е едва на двадесет – бел.авт.) събира около 500 от елитните полски рицари и възнамерява да реши изхода на битката докато вражеската кавалерия отсъства от бойното поле. Противно на наложеното схващане, тази маневра, сама по себе си, не е грешна. Грешен е мащабът на силите, които Владислав взима със себе си, подценявайки силата на османската пехота. Това не бива да ни изненадва, с оглед на все още доминиращото в Европа схващане за превъзходството на конницата над пехотата при водене на открито сражение. Бляскавите победи на швейцарците са още далеч в бъдещето и подобна самоувереност не е лишена от практическа логика. Въпреки това, еничарите вече са показвали, че умеят да блокират настъпление на рицарите и Владислав несъмнено е познавал добре хода на никополската битка, водена от предшественика му Сигизмунд. От друга страна, не бива да надценяваме и възможността за бързо свикване на голям брой войници с цел нанасяне на внезапен удар. Вероятно, в хода на битката, Владислав просто не е успял да организира на време повече воини. Младежът решава да рискува с атака така, както Хуняди решава да рискува, давайки открито сражение. В крайна сметка, битката действително бива решена от неговата атака.

Първоначално, полските рицари постигат превес и разбиват челните редици на вражеската пехота, много от които несъмнено са били яя/азеби и аджеми оглани (младежи, обучаващи се за пълноправни еничари – бел. авт.). С достигане същинското ядро на корпуса, обаче, атаката губи своята инерция, а опитната османска пехота съумява да  се вклини в редиците на враговете си, с цел да ги изолира на малки групи, които да бъдат задушени една по една. На бойното поле се завръща и Шахабедин паша, който по-бързо от Хунияди осъзнава, че сражението още не е решено. Въпреки смазващото числено предимство, Владислав продължава устрема си и почти успява да достигне до позицията на Мурад II, който към този момент предприема действия за напускане на бойното поле. Съдбата протяга своя пръст и решава изхода на битката – конят на краля попада в яма, а самия владетел е свален от седлото. Краят му, вероятно, напомня този на английския владетел Ричард III – сам, с меч в ръка посреща ударите на своите врагове. Резултатът може да бъде само един – кралят е убит, а с него рухва и надеждата за победа. Полският контингент буквално е погълнат от османската пехота, която преминава в контранастъпление, подкрепяна от румелийските спахии.

Завръщането на Хуняди на бойното поле носи избавление за обречената кръстоносна армия. С цената на сериозни загуби, трансилванският княз успява да спре вражеското настъпление и под прикритието на вагенбурга да изтегли своите сили на север, отстъпвайки през Мизия към Унгария. Двете армии понасят колосални загуби, като кръстоносците губят между 50 и 70% от армията си,  а османците – около 40%. Въпреки своята победа, Мурад е на ясно, че успеха е постигнат на твърде висока цена и се отказва да преследва разгромения враг, като вместо това дава тридневна почивка на армията си, след което се заема да си върне контрола над Провадия и Шумен. Това дава възможност на Хуняди да изтегли силите си от Мизия и да се укрепи в Банат, изчаквайки ответния османски удар, който така и не идва през същата година. Разгромът на кръстоносците при Варна се явява сериозен удар за християнската кауза на Балканите. Ще минат четири години преди Хуняди да успее да организира нова армия, достатъчно силна че да предизвика турците.

Източници:

Batte of Varna

Битката при Варна  

Кюмюрджиев Л. – Великата битка на народите – Варна 1444г., National Geographic

Стоянов А. – Враг пред портите: Османската военна еволюция 1300-1453г., „Военна История“, Брой 7

Advertisements

Битката при Витков, 14.07.1420г.

Adolf_Liebscher_-_Bitva_na_hoře_Vítkově_dne_14._července_roku_1420

Конфликт: Хуситските войни (1419-1437г.)

Къде: Хълмът Витков край Прага, дн. Чехия

Кои участват:

1) Хуситите

Пълководци: Ян Жижка

Армия: 76 войници и стрелци, 3 жени, Ян Жижка

2) Кралство Унгария и Бохемия

Пълководци: Сигизмунд Люксембургски, император на Свещената Римска империя, крал на Унгария и Бохемия (Чехия)

Армия: 7-8 000 рицари и лека кавалерия

Резултат: Хуситска победа

Историята накратко: 

Сигизмунд се опитал да превземе Прага за да изтласка хуситите от столицата на Бохемия (Чехия) и за целта довел армия от около 50-60 000 рицари и пехотинци. Срещу тях чехите разполагали с общо 12 000 души, които да бранят целия град. Хълмът Витков била малка укрепена позиция (става дума за добре заковани една за друга дървени талпи, подсилени с камъни и слоеве кал), която контролирала някои от основните пътища, водещи към града. Загубата на хълма можела да коства на чехите цялата обсада. Ян Жижка и шепата смелчаци, които пазели хълма добре осъзнавали този факт и решили да не се дават лесно на враговете. Сигизмунд (който чехите наричат Жигмонд) също разбирал значението на хълма и решил да не поема излишни рискове, тъй като вече си патил от хуситите. Ето защо изпратил контингент от 7-8 000 конници, които трябвало буквално да прегазят бранителите и да осигурят позицията. Атаката на рицарите започнала, само за да се разбие като в скала, срещайки яростната съпротива на шепата бранители. 80 души успели да задържат 8 000 достатъчно дълга, че от Прага да пристигне допълнителна хуситска част, която атакувала обърканите рицари и те бързо отстъпили, а мнозина се издавили в близката река Витава. Общо в сражението загинали над 300 рицари и неизвестен брой други войници.


Битката при Никопол, 1396г.

На днешната дата, през 1396г. се състои битката при Никопол, в която армията на султан Баязид I Ялдаръм разбиват кръстоносците, водени от Сигизмунд Люксембургски, крал на Унгария, Хърватия и Германия. Победата на Баязид, макар и да няма ключово значение за преразпределението на балканските територии, циментира позицията на османците в Европа и развързва ръцете на султана да започне планираната обсада на Константинопол. За западните сили провала при Никопол е значителен и до 1443г. опитите за свикване на нов кръстоносен поход срещу османците остават безплодни. Разгромът на османците при Анкара (1402г.) и и започналите в Бохемия Хуситски войни (1419-1437г.) ще попречат на двете най-силни държави в Югоизточна Европа да водят по-значителни кампании едни срещу други. За нас българите загубата на християните при Никопол бележи предпоследния шанс за възстановяване на Второто Българско царство, покорено година по-рано от османците. Участието на Иван Страцимир в анти-османската коалиция коства живота и титлата му, но според някои по-нови проучвания, Видинското царство продължава да съществува под някаква форма до 1421г.

Гравюра  на битката при Никопол

Гравюра на битката при Никопол

Бързите успехи на османците през седемдесетте и осемдесетте години на XIV век започват сериозно да тревожат католическите държави, намиращи се в периферията на Балканите. След падането на Одрин, Пловдив и София, османците стават господари на земите, южно от Стара планина. Победата при Черномен (1371г.), макар и да не е последвана от друг сериозен успех (Плочник (1387г.) и Косове поле (1389г.) са загубени от османците), поставя сръбските деспоти в Македония на ръба на османските владения, а България се оказва васал на султаните. Падането на Търново (1393г.), Никопол (1395г.) и Каварна (1395г.) окончателно отвърждават османската власт в Мизия. Въпреки проваления поход във Влахия (1394-5г.), Мирчо Стария също се принуждава да се признае за османски васал.

Възползвайки се от временното затишие на Стогодишната война, Франция и Бургундия решили да засилят престижа си чрез оказването на помощ на краля на Унгария. От чисто икономически интереси, подобен поход бил изгоден и за Венеция и Генуа, които се боели, че османците сериозно ще застрашат техните търговски интереси на Балканите в случай на нова експанзия.  В тази насока действал и папата, който издал була през 1394г., призоваваща към поход срещу неверниците. Сключването на спогодба между Франция и Англия развързало ръцете на Шарл VI и той, считайки се за „пръв сред християнските владетели“ решил да изпрати помощ на Сигизмунд, който изтъквал, че земите му са застрашени от „над 40 000-на вражеска орда“.  В подкрепата се включил и Бургундския херцог, който изпратил своя син Жан Смелия начело на бургундския контингент. Остава неясно каква точно е големината на кръстоносната армия. Различни извори и историци дават различни тълкувания. Тук е мястото да отбележим, че трябва да сме извънредно критични и предпазливи към употребата на цифри, що се отнася до армиите от онази епоха. Нивото на логистиката и възможността на отделните държави да плащат за своите контингенти, в които наемниците били немалка част, не бива да бъдат надценявани. Във всеки случай изчисления от порядъка на над 40 000 изглежда по-скоро фантастични. Вероятно става въпрос за значително по-малко, може би 15-20 000 души, от които поне 2 000 били рицари. Само по себе си, това била една значителна армия, която рядко можела да се види в Европа.

Въпросът за числеността на османските сили също остава отворен. Тук изкушението да се говори за „несметни пълчища“ е още по-силно и би подхождало на нагласата в нашата и европейската историография на османцте да се гледа като на „лошите“. Но националните сантименти не бива да засенчват обективността, още повече, че османците били достоен противник за всяка съвременна армия в световен мащаб и дори без хипербола, факта, че България се съпротивлява над 40 години на противниковото нашествие е достоен за гордост. (Нека припомним, че почти толкова години Самуил се борел с византийците, макар, че тогава зад него стояла една доста по-обединена държава с по-сериозни възможности – бел.авт.). Във всеки случай, османската армия едва ли надвишавала 20 000 души, поради същите технически причини, които важат и за западните сили – финанси и логистика. Не бива да забравяме, че освен балканите, османците били ангажирани и в Мала Азия, което означавало, че Баязид нямало как да съсредоточи всичките си сили в един единствен фронт. Освен разнообразните части, които включвала османската армия, в редиците на Полумесеца стояли и частите на сръбския крал Стефан Лазаревич, който бил васал на Баязид от 1389г. и който вярно служел на своя сюзерен до самия му край – битката при Анкара.

Османска гравюра на битката при Никопол. Интересното е, че османската пехота е изобразена с мускети в ръка.

Османска гравюра на битката при Никопол. Интересното е, че османската пехота е изобразена с мускети в ръка.

Похода на кръстоносците от Дижон до Буда изглеждал по-скоро като голям карнавал, съпътстван от характерните аристократични занимания – пиршества, лов и помпозни шествия. Всички германски князе, през чийто територии преминавал похода се чувствали длъжни да проявят добро гостоприемство, като след като похода поел по поречието на Дунав, честта се паднала на австрийския херцог. Най-после, през юли, три месеца след началото на похода, кръстоносците достигнали до Буда и се съединили с унгарските отряди, водени от Сигизмунд. Кралят на Унгария предложил да се изчака евентуалното османско настъпление към Буда, за което Баязид бил заплашвал предишната година. Младите водачи на западните рицари ( повечето от тях били на около 25-6 години), настояли че ще бъде проява на малодушие да се чака врага и призовали за незабавни действия. В крайна сметка тяхната позиция се наложила и кръстоносните армии потеглили по поречието на Дунав.

След като прекосили Дунав при Железни врата, кръстоносците потеглили към Видин, където Иван Страцимир побързал да се предаде, оставяйки турския гарнизон на милостта на рицарите. Следващата цел била крепостта Оряхово, която била превзета и опожарена от необузданите френски рицари, които подложили местното население на сеч.  На 12ти септември кръстоносците достигнали Никопол и обсадили града. Тъй като нямали по-сериозна обсадна техника със себе си, рицарите решили да изтощят защитниците на крепостта чрез обсада. Дванадесет дни по-късно станало ясно, че Баязид наближава начело на своята армия и в лагера на кръстоносците се провело съвещание, на което френските рицари отново взели  инициативата, твърдо решени първи да влязат в боя срещу неверниците.

Самата битка се състояла на 25-ти септември. Кръстоносните сили разположили центъра си в няколко линии, а на двата фланга била разположена леката кавалерия на власите и унгарците. Османците също построили своите сили в няколко последователни линии, като най-отпред били разположени еничарите, зад тях се разполагала румелийската конница, в която, вероятно преобладавала местната аристокрация, която била приела исляма, Анадолската конница се разположила на фланговете срещу унгарците и власите. Баязид правилно разпознал намерението на кръстоносците да атакуват първи и еничарите заели отбранителна позиция, снабдена с набити в земята колове, предназначени да спрат щурма на вражеската тежка конница. Битката започнала със стремителна атака на нетърпеливите френски и бургундски рицари, които щурмували редиците на еничарите. Когато достигнали побитите колове, рицарите се принудили да се спешат и да продължат щурма си без своите коне. Първите османски части, съставени ор доброволците от пехотата яя били разбити, но еничарите успели да задържат щурма на своите тежко бронирани опоненти достатъчно дълго, че Баязид успял да изпрати анадолските спахии в контраатака, която довела до пълното обкръжение на французите, които се били откъснали твърде напред от своите унгарски и влашки съюзници. Голяма част от френските рицари, техните пажове и съпровождащите ги стрелци и пехотинци били избити, а най-видните аристократи били пленени с цел получаване на откуп. Остатъците от френските части започнали безредно отстъпление след като техния водач Жан д’Невер, син на бургундския херцог бил пленен.

Следвайки отстъпващите французи, османската кавалерия атакувала унгарските сили, които били изоставени от своите влашки съюзници. Самият Сигизмунд се спасил чрез бягство, достигайки разположените в Дунав венециански галери. По-голямата част от унгарската армия се предала, с което силите на кръстоносния поход били на практика ликвидирани. Пленените аристократи в последствие били разменени за щедър откуп, докато мнозина от обикновените войници били продадени в робство. Немалко от кръстоносците се издавили при опита си да преминат Дунав,а малцината, които успели трябвало да пътуват през запустелите полета на южна Влахия и едва единици от тях достигнали Унгария.

 


Кипърско-хоспиталиерската война против мамелюкския султанат, 1360-1370

ferrandus_bertelli_1562_1

 

През XIV век последния кръстоносен бастион в Изтока – Кипър се изправя пред нарастващата военноморска мощ ма мамелюците в Египет. Изхода от техния сблъсък ще сложи край на цяла една епоха…

Очакваме ви на 16ти април, вторник, от 18:00 часа в Аудитория 83, Софийски Университет, Южно крило, Етаж 4. Заповядайте!

Лектор:д-р Владислав Иванов