Tag Archives: Македония

Битката при Куманово (23-24.Х.1912 г.)

Разполагайки своите три армии и допълнителни отряди за настъпление, най-общо в посока север-юг, западните ни съседи предвиждат изтласкване на османските сили в посока Егейска Македония и окупиране на Косово, северна и западна Македония и поречието на Струма. Целта на Първа армия е да се спусне по поречието на Морава, да влезе в долината на Вардар от север и да разполови османските позиции в Македония. Съюзническата армия, разположена в района на Кюстендил трябва да изтласка и разгроми османските съединения в долината на Струма, а Трета сръбска армия има за задача да помете вражеската съпротива в Метохия и Косово. Крайната цел е, всички армии да се концентрират в равнината Овче поле, където според генералния щаб, оглавяван от Радомир Путник, османците ще съединят разбитите си сили за един финален отпор. Ибърският отряд трябва да окупира Нови Пазар и да охранява тила на Трета армия, а Яворският отряд ще следи границата с Австро-Унгария, в случай че Двуединната монархия се опита да разположи свои сили в Новопазарският санджак. Цялостната сръбска стратегия се базира на скоростта и бързото овладяване на ключовите османски позиции. Врагът трябва да бъде бит и гонен постоянно и да не му се дава шанс за концентрация на силите преди подобна да е извършена от сърбите. В крайна сметка, врагът трябва да бъде сломен в едно окончателно, решително сражение, което да приключи военните действия в Македония. Цялата публикация

Advertisements

Десет от най-краткотрайни империи в историята

I. Нововавилонското царство (626-539г.)

neo-babylonian_empire

Създадена след разпадането на Асирия, Нововавилонската империя просъществувала в краткия период до издигането на Ахеменидска Персия в епохата на Кир Стари (559-530 пр.Хр.) Нововавилония била агресивна и бързо разрастваща се монархия, която се възползвала от политическия вакуум, създаден от колапса на Асирия. За съжаление на самите вавилонски царе, тяхната агресивна политика не успяла да донесе след себе си консолидация на новозавзетите земи, което от своя страна довело до антагонизиране на разнообразните племена и народи, населяващи Месопотамия. Това предопределило и съдбата на царството, което бързо било погълнато от Персия. Цялата публикация


Списание „Военна История“, брой 16

VoennaIstoria16Cover

Пред Вас е новият, 16-ти брой на списание „Военна История“. Няма да преразказвам информацията, която може да прочетете редакционната статия, за това минавам директно към кратка анотация на съдържанието.

В този брой четете:

  • За участието на Трета армия в Първата Световна война – статията на победителя в конкурса от миналата есен – Тодор Радев
  • За участието на българската армия в Първата Световна война от младата дама Аделина Фендрина
  • За участието на провадийските евреи и арменци в състава на българската войска през Първата световна война от Драгомир Георгиев
  • За съдбата на Непобедимата Армада от Десислава Кайрямова
  • За дивизията „Дирлевангер“ от Георги Гочев
  • За спасяването на Европа и арабската обсада на Константинопол от Александър Стоянов
  • За филма „Кербала“ от Денислав Кандев.

 

СПИСАНИЕТО МОЖЕ ДА СВАЛИТЕ ИЛИ ЧЕТЕТЕ ОТ:

САЙТА НИ

КАЛАМЕО

ACADEMIA.EDU

ZAMUNDA.NET

ARENABG.COM

 

 

 

 


Битката при Kиноскефале (197г. пр. Хр.)

Бойното Поле:

cynoscephalae

Сражението се разиграло в района на поредица от хълмове, разположени не далеч от град Фера в Тесалия, наречени Кучешките глави ( Кюноскефалай). И Полибий и Тит Ливий отбелязват че хълмовете били сравнително високи, със суров, пресечен терен и без някаква значителна растителност. От двете им страни имало равнини местности, в които били разположени лагерите на двете войски – македонската от към Фера, а римската на срещуположната страна, западно от хълмовете, близо до храма на Тетида.1

Сутринта преди самото сражение, се изсипал проливен дъжд, последван от гъста мъгла, която започнала да се вдига едва в разгара на сражението. Така, битката започнала в почти непрогледна мъгла, в която “нито знаменосците можели да видят пътя, нито войниците да видят знамената”.2 И двамата пълководци никак не били доволни от терена, на който им се наложило да се сражават, но докато римляните с по – мобилния си строй можели по – лесно да маневрират на пресечения терен, македонската фаланга щяла да загуби голяма част от предимството си. В крайна сметка, не желанието, а не нуждата принудили Филип и Фламинин да дадат сражение на това място.

Като цяло, бойното поле дава явно предимство на римляните, тъй като пресечения терен неутрализира нападателния капацитет на македонската фаланга. Освен това, хълмовете попречили на македонската армия да формира единен фронт. Както се оказва в последствие, това щяло да се окаже жизнено важно за развоя на сражението.

Пълководците:

Тит Квинций Фламинин

 

Започва своята военна кариера по време на Втората Пуническа война, където служи като трибун под командването на Марцел. След това е назначен за управител на завзетият обратно Тарент и се прочул не само като военен но и като опитен администратор. Това му донесло правото да участва като основател на две колонии, създадени по това време – Нарниа и Коса. Тези успехи го накарали да си постави най – високата цел в политическата кариера на едни римлянин – консулската длъжност. Ала все още не бил преминал през постовете народен трибун, претор и едил и двамата народни трибуни Фулвий и Маий отхвърлили неговата кандидатура, тъй като счели че е все още прекалено млад и неопитен за да му се възлага такава голяма отговорност. Сенатът обаче върнал кандидатурата му за гласуване в народното събрание и той, едва тридесет годишен бил избран за консул, заедно със Секст Елий. Жребият отредил на Тит да води войната с Филип Македонски, и сякаш всичко било нагласено от съдбата, понеже Рим се нуждаел от гъвкав пълководец, който да не разчита само на чистата военна сила, но и да е опитен дипломат и да познава своите опоненти. Когато Фламинин пристига на Балканите, той решава да не следва тактиката на своите предшественици – Суплиций и Публий, които не се заемали с организирането на сериозно сражение, а се задоволявали само с дребни стълкновения с противника. Ето защо Фламинин се заема целенасочено към даване на решително сражение на македонската армия, с цел да я разгроми и да спечели войната с един бърз и решителен удар.3

Фламинин е добре запознат с гръцката култура и политически живот и е един от най – талантливите римски пълководци по онова време (края на III – началото на IIв. пр. Хр.). Той е точно човека, от който се нуждае Рим за да води успешна политика на Изток, тъй като Фламинин бил изключително гъвкав и дипломатичен човек, който бил склонен към разумни компромиси, за да постигне крайната си цел. Това го отличавало от голяма част от политиците в Рим които били прекалено крайни и неотстъпчиви, както показал мирния договор, слагащ край на Втората Македонска война.

Фламинин прозрял. Че Македония може да бъде победена само чрез неутрализирането на гръцките градове от Ахейския съюз. Ето защо преди да започне военните действия той приложил своята дипломатичност и красноречие и успял да склони гръцките полиси да не съдействат на македонския цар.

Филип V Македонски

Филип V от династията на Антигонидите управлявал Македония от 221 до 179г. пр. Хр. Бил син на Деметрий II и Хризеида, и наследник на Антигон III Досон, който упралявал Македония като регент на Филип след смъртта на Деметрий II. Когато наследява престола през 221г. Филип бил едва осемнадесет годишен. Той поема Македония в едно бурно и размирно време за целия средиземноморски свят, когато на запад Рим и Картаген кръстосали оръжие във Втората Пуническа война, а на изток елинистическите монархии воювали за надмощие. Можем да оценим Филип V като един талантлив владетел, който имал сериозни амбиции и големи планове, но на който съвременното политическо положение, бе позволило да реализира своите замисли. Основната цел на Филип била да запази македонската хегемония на Балканите и в егейския басейн. За целта той започнал Първата Македонска война, в която негови противници били пергамския цар Атал I и Етолийския съюз. Без да спечели решително сражение, Филип бил принуден през 205г. да подпише договора от Финика, който слагал край на войната, без да има промяна в статуквото. Военните действия му попречили да изпрати помощ на съюзника си Ханибал и картагенците в крайна сметка загубили Втората Пуническа война, а хегемонията на Рим на запад станала неоспорима.

Последвалият опит на Филип да разшири своята власт в Илирия били възпрени от Рим, ето защо той насочил погледа си към егейските острови и тракийското крайбрежие на Егейско море. Почувствали се застрашени от македонската офанзива, гръцките градове повикали на помощ Рим. Републиката пратила ултиматум на Филип: Да признае римската власт в Македония, превръщайки страната си в провинция на Републиката. Филип отхвърлил ултиматума, слагайки началото на Втората Македонска война. 4

Армиите

Римската армия

 

Тит Квинкции Фламинин разполагал с около 33 000 5 души армия под свое командване. В това число се включвали етолийската конница, наемниците от Епир, както и бойните слонове, осигурени от нумидийския цар Масиниса. Основната част от римската войска, била съставена от мъже служили срещу Ханибал в Италия, а след това и в Епир, по време на Първата Македонска война. Това били войници с богат опит, които били печелили сражения, срещу противници, служещи си със различни военни способи и методи за водене на сражение – картагенци, испанци, нумидийци, македонци, илири и тн. Основната бойна формация на римската армия бил манипуларният строй 6 – основен начин на построяване на войниците по време наранната Република, чак до реформите на Гай Марий.Войниците, а и самите манипули се подреждали в шахматен строй на бойното поле, което правело римския боен ред изключително гъвкав, маневрен и лесно нагодим към непрекъснато променящите се условия по време на битката. Римляните използвали къси метателни копия (pillum), с които замеряли противника от близко разстояние, след което в действие влизали късите римски мечове ( gladius), с които легионерите промушвали и разсичали противниците си. Защитното снаряжение на римския пехотинец, се състояло от правоъгълен щит, със заоблени краища ( scutum ),който бил направен от дърво, обковано с тънък метален пласт. В средата а щита имало метален “пъп”( umbo), който легионерите използвали за да отбиват копия, стрели и мечове. Щитовете имали овална, полуцилиндрична форма. Това позволявало изпратените от врага стрели и копия да се “плъзгат” по повърхността на щита, което до голяма степен неутрализирало пробивната им сила. Главите на войниците били пазени от шлемове ( galea ), покриващи тила, горната част на главата и лицето, оставяйки очите, устата и носа открити, което позволявало по – добра видимост. Бронята ( lorica ) предпазвала раменете и торса. Представлява плетена ризница от метални халки, която се допълва от кожена „пола“, защитаваща бедрата и слабините..

Етолийската конница била може би най – елитната кавалерийска част в цяла Елада. И Ливий и Полибий твърдят че етолийците превъзхождали останалите гърци в кавалерията толкова, колкото им отстъпвали по отношение на пехотата.Били въоръжени със стандартното за средиземноморските конници снаряжение – дълго копие ( ок. 2,5 – 3 м ), лека броня или нагръдник, защитаващи торса и шлем, покриващ горната част на главата, а по някога носели широкополи плетени шапки ( като тесалийската кавалерия, например – бел. авт. )

Македонската армия

От своя страна, Филип V разполагал с около 25 5008 души, от които 16 000 педзетайри (πεδζεταίροι), 2 000 пелтасти, 5 500 лека пехота от Тракия, Илирия и Крит и 2 000 конници, част от които тесалийци.

За разлика от римската пехота, която използвала гъвкавия и маневрен разпръснат строй, македонците се строявали във фаланга. Това бойно формирование се състояло от плътно наредени пехотинци, които използвали своите дълги копия ( сариси – ок. 4,5 до 5,5 м), държейки ги с две ръце. Фалангата се строявала в дълбочина от 14 до 16 реда, като основно нейно подразделение било синтагма, съставена от 256 души. 6 синтагмиобразували 1 таксис, а 6 таксиса образували фаланга. Реално в битката участвали само първите 5 реда, тъй като копията на следващите, не достигали до противниковия строй. Копията се държали наклонени на пред, като първи и втори ред ги държали в почти хоризонтално положение, а следващите редове постепенно намалявали ъгъла на наклон, като последните редове държали копията си прави. В резултата се получавало “таралеж” от копия, като тези копия, които достигали противника нанасяли удар, а останалите, били толкова на гъсто наредени, че покривали главите на войните от предните редове и ги пазели от стрелите на врага.Когато влизали в сражение, задните редове натискали със щитовете, войниците пред себе си, като по този начин давали допълнителен тласък и увеличавали атакуващата сила на фалангата. В своя разбор на македонската тактика, Полибий отбелязва, че атаката на фалангата е неустоима,10 но тя има една голяма слабост – липсата на маневреност. Практически, в момента, в който противника успее да удари фалангата по фланга или в гръб, войниците ставали лесно уязвими, а формацията се разпръсвала. Освен сариса, македонската пехота била въоръжена с къси мечове, които използвали в краен случай. Защитени били от нагръдник или броня, които покривали торса, но оставали врата и раменете открити, което позволявало на войниците по – лесно да използват своите копия. Щитовете на македонската фаланга, за разлика от гръцката, били далеч по – малки, тъй като педзетайрите трябвало да държат сарисите с двете си ръце. Ето защо фалангата била силно уязвима към стрели и копия, които леките противникови части запращали срещу нея. Македоснките шлемове, подобно на римските, и за разлика от по – плътните гръцки, оставяли очите, носа и устата открити за по – голяма видимост. В армията на Филип V имало и тесалийска конница – легендарната кавалерия от времето на Александър, която все още се ползвала със славата на елитна и страшна за противниците военна част. Били въоръжени с лека броня или нагръдник, а при атака използвали своите дълги копия (ксистон ) или мечове. На главите си носели плетени сламени шапки, със широка периферия.

Тази битка щяла да се превърне в първия голям сблъсък между тактиката на елинистическия изток и латинския запад. Изходът от нея щял да определи коя от двете армии е по – добра и кой от двата метода на воюване – стегнатия строй на фалангата или мобилния и гъвкав римски ред бил по –съвършен.

Битката:

Принуден от мъглата да се разположи на лагер, Филип, изпратил своя резерв да заеме върха на хълмовете, разположени в тила на армията му. Именно там те се срещнали с една чат от хиляда пехотинци и десет конника, която Фламинин бил изпратил напред, за да разузнае. Мъглата, която все още не се била вдигнала, затруднявала видимостта и римляните забелязали своите врагове, едва когато били в непосредствена близост до тях.

Завързало се сражение, в което потисниците си разменяли спорадични атаки. И двете подразделения изпратили вестоносци до своите пълководци. Междувременно, римския отряд, който бил числено превъзхождан от македонския резерв, започнал да отстъпва под натиска на противниковите сили. Когато Фламинин научил че войниците му губят инициативата в разразилата се битка, той изпратил етолийската кавалерия, начело с Еуполем и Архедам, както и двама от своите трибуни, начело на 500 конници и 2000 пехотинци. Пристигането на подкрепленията сякаш дало крила на римляните и те подновили атаката си срещу македонците, които, макар да се защитавали храбро, започнали да отстъпват обратно по хълма към своята предишна позиция, като междувременно изпратили нови вестоносци при Филип, молейки го за помощ. Македонският цар, който не очаквал главното сражение да се състои в този ден, бил разпуснал армията си да търси храна и припаси. Когато получил вестта за развоя на сражението, той изпратил Хераклид от Гиртон, начело на тесалийската конница, Леон, командир на македонската кавалерия и Атенагор, заедно със всички наемници с изключение на тракийците, да помогнат на притиснатите македонски части.

Сега на свой ред македонската армия преминала в контранастъпление и изтласкала римляните от височините. Само отличните качества на етолийската конница спасили римляните от пълен разгром и позволили на пехотата да се прегрупира в подножието на хълма и да посрещне атаката на македонската армия. Следейки развоя на битката, Фламинин събрал цялата си армия и я извел от римския лагер. След като държал кратко слово, в което вдъхвал кураж на войните си, припомняйки предишните победи на римското оръжие над македонците, Фламинин се заел да подреди войската си за бой. На дясното крило разположил пехота, а пред нея подредил бойните си слонове, като им дал заповед да останат на място, а той самия, начело на лявото крило, и прегрупиралите се части, повел атака срещу противника.

Междувременно, Филип събрал тази част от армията си, която не била напуснала лагера в търсене на провизии и започнал да изкачва хълмовете, за да се съедини с частите, които вече се сражавали срещу римляните. В лагера си, Филип оставил Никанор Слона да се погрижи останалата част от армията да се събере и да се включи в сражението възможно най – скоро.Когато обаче достигнал височините и видял, че армията му отстъпва под натиска на римляните, македонският цар съсредоточил своята пехота и пелтасти на десния фланг, като им заповядал да увеличат дълбочината на своите редове. След което дал заповед за атака надолу по хълма, за да помогне на отстъпващите части. По същото време, Фламини и неговата част се озовали в предните редове на римската войска и също атакували.

Последвал яростен сблъсък, а виковете на армиите огласили бойното поле. Десният фланг на македонците, предвождан лично от Филип успешно се включил в сражението и взел превес над римските части, водени от Фламини. За разлика от десния фланг, центъра на македонката армия, представлявали една разтеглена колона, която все още се разполагала на бойното поле и не били заели позиция. Лявото крило току що било завършило изкачването на хълмовете и едва сега започнало да се показва по билото.

Междувременно, Фламинин, виждайки че левият му фланг не може да устои на атаката на фалангата и започва да губи терен, се прехвърлил на десния фланг. След като забелязал състоянието на македонският център и ляво крило, той дал заповед слоновете и манипулите от десния римски фланг да настъпят срещу противника.

Македонците, които все още не били съумели да изградят стабилен боен ред се обърнали в бягство още преди да се срещнат лице в лице с противника. Римската армия започнала да ги преследва и да избива бягащите войници. Един от трибуните, начело на двадесет манипули, взел решение да не гони врага а да атакува във фланг македонските части, водени от Филип. Той успял да заобиколи македонците и да удари фалангата им в гръб. Настъпващите до този момент македонски сили, притиснати от двете страни от римските войници, загубили единството на своя строй и започнали да отстъпват безредно, преследвани от римляните.

Филип V се изтеглил от бойното поле, заел една от височините и виждайки приближаващите се римски части, събрал около себе си колкото могъл тракийци и македонци и отстъпил на север. Фламинин позволил на армията си да продължи преследването още малко, но след това спрял своите хора и се отправил към македонският лагер. Този бърз отказ от преследване на врага щял да бъде подложен на множество критики от противниците му в Рим.

Така завършила битката при Киноскефале. По думите на Полибий, римляните загубили 700 души, а македонската армия – 8000 убити и 5000 пленници.11

Заключение:

Битката при Киноскефале се превърнала в единственото и решително сражение за цялата Втора Македонска Война. Победата на Тит Квинкций Фламинин се оказала достатъчна за да може Сената да наложи своите условия на Македонския цар. Реално, след края на войната, Македония се превърнала във второстепенна държава на Балканите и никога повече не могла да се съвземе от нанесения й удар. Рим отвъдил трайно своите позиции в Македония и Гърция. Пред амбициите на Рим за доминация в Елада стоял само Етолийският съюз, който скоро също бил отстранен и то с помощта на Филип V, който се превърнал във верен съюзник на Рим.

Съдбата на Македонското царство се решила двадесет и девет годни по – късно, когато в битката при Пидна Луций Емилий Павел Македоник разгромил синът на Филип V – Персей и сложил край на Антигоновата династия и на царството на Александър III и Филип II.

Бележки

1 – ТитЛивий – История 33,7 Записано на 11.03.2007 от http://www.gutenberg.org/files/12582/12582-h/12582-h.htm;

Полибий – История – 18, 22 Записано на 11.03.2007г. от: http://www.perseus.tufts.edu/cgi-bin//////ptext?lookup=Plb.+18.1

2 –  Тит Ливий – История – 33,7

3 -Плутарх – Животописи – Тит Квинкций Фламинин,записано на 18.03.2007

http://www.bostonleadershipbuilders.com/plutarch/flamininus.htm

4 -Взето от http://www.ancientworlds.net/aw/Thread/416229 на 18.03.2007

5 -Взето от – http://en.wikipedia.org/wiki/Cynoscephalae   на 03.05.2007

6 -Взето от –http://en.wikipedia.org/wiki/Maniple_%28military_unit%29 на 03.05.2007

7 – Тит Ливий – История – 33,7 ; Полибий – История – 18,22

8 – Взето от http://en.wikipedia.org/wiki/Cynoscephalae

9 -Полибий– История – 18,29

10 – Пак там

11 -По Полибий – История – 18, 21 – 27 ; Тит Ливий – История – 33, 7 –


ИСТОРИЯ НА ВОЙНИТЕ

Излезе цялата първа порция от новата поредица „История на войните“ на издателство Милениум, реализирана от създателите на „Клуб Военна История“ Александър Стоянов и Юлиян Недев и нашия колега Георги Марков. Целта на поредицата е да покрие най-важните конфликти в историята на Света от Гръкоперсийските войни до войната в Афганистан и да даде на читателите, ясна, синтезирана и максимално достоверна информация относно конфликтите, силите, които ги водят и личностите и държавите, които направляват армиите.

Ето и анотация от самото издателство:

Военната история отново е на мода. Александър Македонски и Наполеон са доказаните любимци на четящия българин.

Премиерната армейска поредица на „Милениум” още с първите си две заглавия доказа, че за стойностните научни четива няма време и възраст. „Походът на Александър” от Георги Марков вече е почти изчерпана, предстоят допечатки, а „Наполен – възход и погром” от Юлиян Недев за втора седмица оглавява класациите по продажби.

До броени дни ще излезе и третото заглавие – „Тридесетгодишната война” от Александър Стоянов, в която са осветлени някои от слабо познатите факти на религиозните войни в Европа. Авторите са от нашумелия „Клуб Военна история” с едноименното електронно списание, което вече шест години е абсолютен лидер в жанра.

„Книгите са увлекателно написани, изчерпателни и пределно точни във фактологията си”, коментира Божидар Димитров и допълва: „Горещо ги препоръчвам не само на студенти и ученици, но и на най-широк кръг читатели”.

Изданията са ботато илюстрирани, придружени с подробни карти, схеми на битките и интересна фактология. И са на хитовата цена от 10 лв. за том.

454_picture_front 456_picture_front 457_picture_front

Grako-persiiski-voini_korica-215x300462_picture_front


Битката при Черномен, 1371г.

На днешната дата през 1371г., край Черномен войските на сръбските деспоти Вълкашин и Углеша са разгромени от османците, водени от Лала Шахин. Победата на османците стабилизира позицията им на Балканите и на практика ликвидира единствената съпротива източно от Ниш. През следващото десетилетие османските владения на балканите ще се разширяват постоянно, чак до 1387г., когато при Плочник силите на Мурад I са победени от съюзените армии на Сърбия и Босна. За България, победата на османците означава надвисване на неминуема заплаха, която съвпада със смъртта на Иван Александър няколко месеца по-рано.

Когато през 1364г. Амадео Савойски превзема Галиполи, османските владения са дефакто разделени на две части – Румелия, където се намира столицата Едирне и Анадолъ – османските владения в Мала Азия. Изворите и историците изказват различни предположения за това къде се намира османския владетел Мурад в периода, през който Дарданелите са извън османския контрол. Но най-вероятно султанът е бил „изолиран“ в Мала Азия, докато владенията му в Европа са се намирали под контрола на водачите на различните отряди гази (виж статията за ранната Османска армия в последния брой на „Военна История“). Основен водач на тези войни-авантюристи бил Лала Шахин, учител и верен служител на Мурад. Лала Шахин  се проявил като талантлив пълководец и въпреки ограничените средства с които разполагал успял да стабилизира и опази османските владения на Балканите докато през 1374г. византийците не върнали Цимпе и Галиполи на османците. Ключова роля за тази стабилизация изиграла победата при Черномен.

Когато през 1355г. умрял най-забележителния сръбски владетел – Стефан Урош IV, наричан Душан, неговото кралство започнало да се разпада, като обширните територии в Македония и северна Гърция били поделени между различни, полунезависими, деспоти, сродени с управляващата династия на Неманичите. Някои от тези деспоти били до такава степен самостоятелни, че дори претендирали за собствени кралски титли. Именно такъв бил случая с братята Вълкашин и Углеша Мрнявчевич, които контролирали териториите на днешната република Македония. Вълкашин претендирал за титлата „крал на сърби и гърци“, която преди това използвал Душан като опозиция на душановия син Стефан Урош V Слаби.

крал Вълкашин

крал Вълкашин

След като през четиридесетте години на XIV османците успели да унищожат владенията на войводата Момчил, който контролирал Беломорска Тракия и Родопите, те продължили експанзията си със завземането на Дидимотика (Димотика) и Аркадиопол (Люлебургаз), с което окончателно се утвърдили в Тракия. Скоро банди гази започнали да атакуват владенията на македонските деспоти и  Вълкашин и Углеша,  почувствали се застрашени от новия враг, се заели да съберат армия, с която да разгромят османците и да ги прогонят от Адрианопол (Едирне). След като през 1364г. Амадео Савойски успял д апревземе Галиполи и Цимпе, османската позиция на Балканите била сериозно разклатена. Това бил сигнал за Углеша и Вълкашин и те започнали да събират необходимите средства за провеждането на поход. Армията била готова през 1371г., макар нейната численост да остава неясна. Според различните извори цифрата варира от 20 до 70 000 хиляди, но вероятно и двете предположения са грешни. Не бива да забравяме, че братя Мрнявевич, макар и най-силни сред македонските деспоти, разполагали с ограничени ресурси. Четири десетилетия по-рано, Михаил Шишман, начело на все още обединената българска държава събрал не повече от 17 000 души за кампанията срещу сърбите, като голяма част от тях били наемници. Да предполагаме, че двама деспоти с ограничена територия биха могли да мобилизират повече армия от българския цар, който наследил пълна хазна от Тертерите би било наивно. Логистиката, за която споменахме вчера, също играе своята роля. В този смисъл можем по-скоро да предположим, че деспотите едва ли са могли да съберат повече от 10-12 000 души, цифра, която сама по себе си била внушителна имайки се предвид фрагментацията на балканските територии.

От своя страна числеността на османците е силно подценена, като някои историци разчитат единствено на османските извори и предлагат цифра от 800 души. Подобно твърдение е смехотворно, поради простата причина, че дори с нощна атака, както става при Черномен, 800 души биха нанесили поражения на врага, но не и да го разгромят и обърнат в пълно бягство. Противното би предполагало, че османците са разполагали с някакъв вид командоси, които са притежавали необикновени за времето си бойни умения, оръжия и координация. От друга страна, всички са единодушни, макар и чрез различни цифри, че размерът на османските сили бил на половината на този на сърбите. Разликата идвала в качеството. За разлика от зле дисциплинираните опълчения, които допълвали сръбската тежка кавалерия, османците разполагали с армия, съставена предимно от професионални войни с дълъг опит в битките, грабежите, засадите и надхитрянето на врага. Съдейки от успехите, постигнати от Лала Шахин преди и след битката при Черномен, можем да заключим, че османските сили, останали „откъснати“ на Балканите били съставени от по-опитната част от газите, служещи на Мурад. В това има сериозна доза логика, като се има предвид, че Балканите били основния театър на османската експанзия и именно тук газите се сблъсквали с най-сериозна съпротива и получавали по-сериозна плячка. Логично, най-опитните войни били привлечени към този фронт с цел постигане на слава и завоюването на богатства, както и достигане на място в рая чрез война с неверниците. Следователно, османците разполагали с по-малобройна, но и по-добре подготвена армия.

Вълкашин и Углеша решили да се възползват от оссъствието на Мурад и от ограничения брой противникови части и да завлядеят Едирне с което да ликвидират османската заплаха. Планът им бил да проведат таен поход и да нападнат неочаквано враговете. За целта армията им следвала поречието на Марица. Лала Шахин, стар ветеран и опитен в боевет в пресечен терен се задействал д апредотврати напредването на врага. Изпратил необходимите съгледвачи, нещо, което непредпазливите сърби не сторили и се заел да изчака удобен момент да нанесе пръв удар срещу враговете. Този търсен момент се появил в нощта на 25 срещу 26ти септември, когато разположените на лагер край Марица християнски войски се отдали на пиршества и забравили да поставят постове, уверени в своето числено предимство. Силите на Лала Шахин изчакали враговете им да се напият порядъчно и в ранните часове на 26ти, османците атакували своите полузаспали, пияни врагове. Последвала поголовна сеч, в която загинали и Вълашин и Углеша, а онази част от армията им, която не била изклана се издавила, бягайки към река Марица. С един единствен удар Лала Шахин ликвидирал цяла една армия, лишавайки завинаги македонските деспоти от възможността да съберат нова подобна сила. Наистина, през следващите десет години не бил воден нов поход към Македония, но когато София паднала през 1382г, и армиите на Мурад поели на запад, земите по поречието на Вардар били покорени бързо и без сериозна съпротива. Единствен Марко, син на Вълкашин запазил временно своите владения, служейки като верен васал на Мурад, а после и на сина му Баязид. Същият този Марко по-късно се покрил със славата на народен герой за сърби и българи под името Крали Марко.