Tag Archives: Османска Империя

Списание „Военна История“, брой XVIII

cover_VoennaIstoria18

Неусетно изминаха пет години от онзи първи брой на списание „Военна История“, който се появи в Интернет пространството през февруари, 2012 г. От тогава излязоха още шестнадесет, вече оформени с вещата намеса на безценният за нашата кауза Петьо Георгиев, чиято всеотдайна и про боно работа през тези години едва ли някога ще успея да компенсирам освен с безкрайната си благодарност и уважение към вложения от него труд. Пред вас вече е осемнадесетият пореден брой на списание „Военна История“. Тъй като е юбилеен, той е и по-специален. В него са поместени статии на всички хора, които бяха неотклонно до нас през изминалите години и с труда си спомогнаха за просъществуването и популяризирането на списанието. И така, какво ви предстои да прочетете:

  • Започваме с интервю с многообещаващия и ентусиазиран екип на проекта „Историограф“ – група млади българи, които не питат какво прави за тях историята на народа им, а какво те биха могли да направят за нея.

  • Продължаваме с творческото бижу на колегата Георги Марков, който се съгласи да напише един наистина академичен по своето качество материал за експедицията на Атиняните срещу Сиракуза в хода на Пелопонеските войни.

  • Продължаваме с един по-различен поглед към военното дело в Османската империя и ролята на бизнеса, икономиката и частната инициатива за възхода на Високата Порта.

  • Радослав Тодоров се включва с един чудесен обзор на военните действия на българската армия в Добруджа в рамките на Първата Световна война.

  • Явор Генов от екипа на „Историограф“ прави дебют на страниците на „Военна История“ със статия, посветена на дейността на австро-унгарския речен флот по време на Първата Световна война.

  • Юлиян Недев изнамира и разказва историята на Феликс фон Люкнер, наричан последният класически пират, оперирал срещу Антантата в хода на Голямата война.

  • Отново на колегата Недев трябва да благодарим и за интересния материал, посветен на десетте най-важни нововъведения в РККА, вдъхновени от съприкосновението на Червената армия с Вермахта на Източния фронт.

  • Венцислав Божев ще ни разкаже в сбит и изчерпателен вид за първата война между арабските държави и Израел, посяла ветрове, от които и до днес Ориента жъне бури.

  • Младен Манев ще ни представи отвличането на полет AF8960 на Еър Франс от терористи в Алжир и операцията по неговото спасяване.

  • Руслан Трад прави отличен обзор на политиките на Иран и Русия по отношение на арабските страни от Ориента и Северна Африка.

  • Денислав Кандев ни оказва честта да присъства в броя със свое пространно ревю на новия филм на Мел Гибсън Hacksaw Ridge.

Пожелаваме Ви Приятно четене!

Александър Стоянов


СПИСАНИЕТО МОЖЕ ДА ИЗТЕГЛИТЕ ОТ:


САЙТА НИ


CALAMEO.ORG


ACADEMIA.EDU


ZAMUNDA.NET


ZELKA.ORG


ARENABG.COM


Девет морски командири, за които може да не сте чували, но е добре да познавате

Историята познава добре Нелсън, Дьониц и Нимиц, но освен великите адмирали на XIX и XX век, военното дело е изпъстрено с имената на командири, прочули се в своята епоха и популярни в своите си държави, но рядко споменавани в българската историопис. Ето деветима от тях, за които ако не сте чували, е добре да се поинтересувате:

1.  Георги Антиохийски (?-1151/52 г.)

Георги от Антиохия изобразен коленичил пред Дева Мария

Георги от Антиохия изобразен коленичил пред Дева Мария в построената от него църква Санта Мариа ди Амиралио (1143 г.)

Цялата публикация


Десет факта от участието на България в Балканските войни, които могат да ви шокират

Балканските войни са без всякакво съмнение един от най-славните и трагични етапи от развитието на следосвобожденска България. Самопожертвованието на народа ни в борбата за национално единение е безценен пример за бъдните поколения за това как обединени заедно можем да преместим планини, но само ако поставим и оставим начело правилните лидери. Както всяко преломно събитие в историята на един народ, така и двете Балкански войни са силно митологизирани, въпреки че не са твърде отдалечени от нас в миналото – изминали са едва 103 години. По-долу ви представяме десет реални факта, които, надяваме се, ще разсеят част от митологемите, трайно заседнали в съзнанието на средностатистическия българин.

1. Първите планове за война с Османската империя датират от 1904 г.

Съгласно най-ранните планове за война с Османската империя, българската армия трябвало да води отбранителни боеве срещу войските на Портата в Тракия и да разгърне четнически действия в Македония. Планът се появява на бял свят едва след Илинденското въстание и, за съжаление, демонстрира, че военното ни командване не е имало ясна идея за взаимодействие с революционерите от ВМОРО и ВМОК.  След 1908 г., постепенно се налага офанзивната доктрина, възприета от българската армия след 1905 г. Съгласно тази доктрина, България трябва да задейства две армии, които да атакуват османските войски в Източна Тракия и една, която да действа в Македония. Окончателния план за водене на военните действия се формира в хода на 1911 г. и търпи няколко промени, като българския ген. щаб постоянно намалява броя на войниците, които трябва да действат в Македония от първоначалните 100,000 на 30,000.

2. Българската армия не е напълно материално обезпечена в началото на войната.

Манлихер, М1895, основното стрелково оръжие на българската пехота, прието на въоръжение през 1903г.

Манлихер, М1895, основното стрелково оръжие на българската пехота, прието на въоръжение през 1903г.

В началото на Балканската война, българската армия изпитва недостиг на артилерия и най-вече на лично огнестрелно оръжие. Армията разполага с недостатъчен брой от основното войсково оръжие – пушката „Манлихер“ и се налага да допълва въоръжението на войската с остарели модели, включително и „Бердана“ от времето на Руско-турската Освободителна война. Въпреки това, на армията не достигат около 20,000 пушки. Недостиг има и при оръдията – армията оперира с 300 оръдия по-малко от предвиденото по устав, липсват и достатъчно лични оръжия при офицерите, а снарядите от първоначалния запас за артилерията са с 20 по малко на оръдие, спрямо изискванията (80 вместо 100). Отделно от въпроса с оръжията, българската армия изпитва недостиг на палатки, транспортни средства за обоза както и на униформи за войниците.

 3. Основната бойна доктрина на българската армия е….френската

Противно на масовата представа, че българската армия оперира по руски образец и с руска офанзивна доктрина, в навечерието на Балканската война, а и в последствие, в хода на Междусъюзническата и Първата Световна (началните етапи), стратегическата и тактическа постановка, базирана на тотална и смазваща атака, която да помита вражеските позиции с комбинация от артилерийска подготовка и мощни атаки на нож е дело на френската стратегическа школа. Руската военна доктрина, която действа в българската армия от 1878 г. е изоставена през 1905 г., след като Русия губи войната с Япония. За приемането на новата доктрина важна роля изиграва и факта, че по-голямата част от българските генерали завършват военното си образование именно във Франция.

4. Първоначално, Българската войска в Тракия е по-многобройна от османската в съотношение почти 2 към 1

България започва войната в Тракия с около 260,000 войници в трите полеви армии, като срещу тях има не повече от 130,000 османски войници. Дори да добавим гарнизона на Одрин към числеността на действащите османски сили, съотношението отново остава 1.5 към 1. За съжаление, българското командване няма ясна представа за това превъзходство и това води до критично забавяне на българското настъпление, допълнено и от недостатъчно доброто разузнаване, ясно демонстрирано след битката при Лозенград. Това забавяне дава шанс на османците бързо да прехвърлят подкрепления в Тракия и до началото на битката при Люлебургас-Бубнархисар да постигнат локален превес, който след поражението се превръща в паритет по време на Чаталджанската битка и неуспешните османски действия при Шаркьой.

5. Одрин е превзет благодарение на сериозната помощ от страна на сръбската армия и артилерия

Превземането на одринската крепост е един от най-сериозните успехи на българската армия в хода на двете войни, но той е постигнат със сериозната помощ на две сръбски дивизии (около 47,000 души)  и голямокалибреаната артилерия (96 оръдия), предоставени от Белград на българското командване след декември, 1912 г.

6. „Дръзки“ не потапя крайцера „Хамидие“

Бронепалубния крайцер "Хамидие"

Бронепалубния крайцер „Хамидие“

По време на сражението от нощта на 8-ми ноември, 1912 г., „Дръзки“ торпилира крайцера – т.е. уцелва го с торпедо от 60 метра, отваряйки грамадна пробойна в палубата на османския кораб. Това, обаче, не води до потапяне на „Хамидие“, който е изтеглен на буксир от придружаващ разрушител. Благодарение на спокойното море, турския съд е успешно върнат в Истанбул, ремонтиран е и в последствие служи срещу гръцките кораби в Егейско море. Успехите на „Хамидие“ срещу гръцкия флот през пролетта на 1913 г., само подчертават величината на успеха на малкия български флот срещу османския боен кораб и неговия опитен екипаж.

7. Венизелос предлага на България изгодна сделка в Македония в замяна на Солун

През март, 1913 г., гръцкия премиер е склонен да предаде на България Беломорска Македония и да се откаже от претенции върху Кавала в случай, че България предаде Солун на гърците. За съжаление, златният шанс за постигане на ясна договорка с Гърция е изпусната поради късогледството на българските политици и най-вече на председателя на Народното събрание – Стоян Данев.

8. Русия подпомага материално България в хода на Първата Балканска война

През целия период на военните действия между есента на 1912 г. и пролетта на 1913 г., българската армия получава непрекъснати доставки под формата на муниции и материална помощ от страна на Русия, без които българската логистика би се сринала през зимните месеци. Тази помощ е част от стремежа на Петербург да поддържа Балканския съюз и да доведе войната до бърз край, който да подсигури ясен мир и изгодни условия за арбитража, на който Николай II се съгласява още през пролетта на 1912 г.

9. Бунтове раздират българската армия между двете войни.

Твърде неудобен за историографията ни факт е, че между май и юни няколко сериозни войнишки бунта заплашват стабилността на българските сили, прехвърлени в Македония срещу доскорошните съюзници. От бунтове са засегнати 28 полка, а над 13,000 войници вземат дейно участие в броженията.

Червените флагчета на картата показват местата на основните войнишки бунтове преди началото на Междусъюзническата война.

Червените флагчета на картата показват местата на основните войнишки бунтове преди началото на Междусъюзническата война.

10. Българското командване е знаело, че Румъния и Османската империя ще нападнат България

Това е ясно заложено в плана Савов-Нерезов. Съгласно предложения на 18.V.1913 г. план, България трябва да нанесе мощен удар върху Сърбия – заход посока северозапад-юг с Първа армия, който да нагъне целия сръбски фронт във фланг, след което четирите армии, насочени срещу Сърбия да атакуват и Гърция. Очакваната победа в рамките на две седмици би следвало да обезсърчи Румъния и Османската империя да действат. Планът демонстрира явната арогантност на нашите военни (гласуван е от целия щаб, а не е просто въведен в действие от Савов) по отношение на бившите ни съюзници, степента на „разгроменост“ на османските сили и възможностите на Румъния да мобилизира и активизира своите сили. Резултатът е печално известен.

Библиография:

А. Стоянов, Балканските войни на българската армия, Милениум, София, 2015 г.

Г. Марков, България в Балканския съюз против Османската империя 1912-1913г., София, 1989 г.

Енциклопедия „България“. Том 1. Издателство на БАН, София, 1978 г.

E. Erickson,  Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913, Greenwood Publishing Group, 2003

R. Hall, The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000

 


Истинската Османска империя

Untitled-2

Обикновено сме свикнали да разсъждаваме за Османската империя като за гигантско морско чудовище, простряло пипалата си на 3 континента. Други я възприемат като тумор на политическата карта на Ранномодерна Европа.
Истината е, че Османската империя била всичко друго но не и монолитна структура. Всъщност, тя повече напомня на сложна система от скачени съдове, в която единствено клапите и централната колба се намират под директния контрол на Портата, а останалите звена се радват на повече или по-малко автономно съществуване, а енергията им се впряга в общите начинания само тогава, когато Центърът разполага с достатъчно мотиви и мощност за да катализира процесите в системата.
Горната карта се опитва да илюстрира политическото многообразие на империята в нейния териториален зенит – около 1680г. единственото необходимо разяснение е, че щрихованите зони отбелязват директния контрол на администрацията върху земите, директно инкорпорирани във владенията на Портата, докато светло-зелените, нещирховани участъци обозначават условен или ограничен контрол от страна на държавната администрация. В добавка, Египет и Кюрдските територии имали специфични статути, договорени между местните вождове и Селим I през 1516-17г.
Всички останали зависими държави и квази-държави се управлявали под върховенството на падишаха с или без директното присъствие на османски гарнизони, но като цяло, във вътрешните си дела, се радвали на широка автономия, в която портата се опитвала да се намесва, подкрепяйки отделни политически фракции и използвайки ги като средство за оказване на натиск в защита на своите цели и интереси.


Битката при Люлебургас-Бунархисар

be2b1cdcab23

Конфликт: Първа Балканска война

Къде: Линията Люлебургас-Бунархисар, Източна Тракия, дн. Турция

Кога28-10 – 02-11, (15-20,10 по Стар стил) 1912г.

Кои участват:

1) Царство България

Армия: 107 600 войници (Първа и Трета армии), 116 картечници, 360 оръдия

Пълководци: Радко Димитриев (командир на Група армии), Васил Кутинчев (командир на Първа Армия)

Загуби: 20 162 убити и ранени

2) Османската империя

Армия: 129 500 (Шест армейски корпуса), 92 картечници, 342 оръдия

Пълководци: Абдулах паша, Махмут Мухтар паша

Загуби: 22-25 000 убити и ранени, в това число и 2 000 пленени

Историята накратко:

След като разгромяват османските сили в битката при Лозенград, силите на Първа и Трета армии напредват през Тракия, но след като са си позволили ненужно забавяне, което дава шанс на османците да се прегрупират на своята втора отбранителна линия – Люлебургас-Бунархисар. За разлика от предишното сражение, в което българите имат числено превъзходство, сега турските сили са подсилени с нови два корпуса, идващи от Цариград, което има дава преимущество от около 20 000 души. Това остава скрито за българското командване, което е раздвоено в своя подход. От една страна, началник-щабът ген. Иван Фичев настоява да се действа предпазливо, да се пазят фланговете и армията да напредва чрез заемане на утвърдени позиции. Командирът на Трета армия – ген. Радко Димитриев настоява за решителни действия и настъпление към Люлебургас. Той  е подведен от липсата на добро фронтово разузнаване и не предполага, че левият му фланг е застрашен от концентрацията на вражески сили около Бунархисар. Според командирът на Трета армия, османските сили отстъпват главно на юг с цел да не допуснат пътя им за отстъпление към Цариград да бъде отрязан.

Подведен от увереността на Димитриев, Фичев разработва план, съгласно който Трета армия трябва да притисне от северозапад османската концентрация около Люлебургас, а основния удар да се нанесе от Първа армия на Кутичнев, която да е чука, който да разбие вражеските сили  в наковалнята.  В изпълнение на този план, Трета армия настъпва  към Бунархисар, изтегляйки предните си отряди в състава на Преславската пехотна дивизия твърде напред, докато силите на Първа армия се движат в отстъп от 20 километра, който се увеличава поради непрекъснатия дъжд и лошите условия по пътищата. Когато предните части на Димитриев влизат в контакт с турския авангард, генералът все още изпраща донесения за „локални престрелки“, уверен, че в района на Бунархисар няма значими вражески концентрации.

Всъщност, там са разположени повечето османски войници, чиято цел е да обходят Трета армия по фланг и да отрежат пътя й за отстъпление към Лозенград. Така, турците се опитват да приложат същата тактика, каквато и българите, но докато целта на Фичев е да притисне врага към Странджа и да прекъсне връзките им с Истанбул, Абдулах паша (който командва вражеските части) ще търси начин да прекъсне пътя на северозапад и да вклини силите си между тези на Димитриев и Кутинчев, и Втора армия, която се разполага около Одрин. Османският план е разработен под надзора на Назъм паша, османският военен министър, който е възпитаник на френската школа – същата, доминираща българския военен мироглед в периода.

Боевете между Трета армия и основните османски корпуси започват вечерта на 28-ми октомври (15-ти по стар стил) и скоро за Димитриев става ясно колко точно погрешна е преценката му за силите на врага. Преславска Четвърта дивизия първа поема тежестта на вражеските контраатаки в центъра, като скоро в боя са хвърлени и останалите части на Трета армия – Пета Дунавска дивизия (която заема левия (северен) фланг и Шеста Бдинска дивизия, която заема десния (южен) фланг, който в последствие ще се явява център на сражението с включването на Първа армия и останалите османски сили от юг.

План на боевете при Люлебургас-Бунархисар

План на боевете при Люлебургас-Бунархисар

Последвалите два дни са свързани с воденето на тежки боеве, в които предните позиции и на двете армии неколкократно сменят притежателя си. Към следобеда на 30-ти положението на фронта между Четвърта и Пета дивизии става критично и Димитриев е принуден да вкара в боя целя резерв на армията си за да задържи настъплението на вражеския XVIII корпус. В този ключов момент, главното командване взема решение, което несъмнено повлиява за успеха на българското оръжие – по заповед на ген. Фичев, Първа Армия е приведена под върховенството на Радко Димитриев, като по този начин се появява първата Група армии в историята на Европа през XX век. Същевременно е преработен и цялостния план. Сега Първа армия трябва да бъде наковалнята, а ударът срещу врага да бъде нанесен с Трета армия, която е подкрепена от дружини от силите на Кутинчев.

С пристигането на Десета Сборна дивизия на Първа армия, ситуацията на фронта се стабилизира и на 31-ви българите започват да изтласкват врага, най-напред в района на I-ви османски корпус, а в последствие и на целия Люлебургаски сектор. На 1-ви ноември (19-ти октомври стар стил), Четвърта и Пета дивизии най-сетне предприемат решително настъпление, което отхвърля окончателно врага от Бунархисар и го обръща в бягство. На следващия ден и последните вражески сили са изтласкани на изток.

Сражението отваря вратите на българите към Истанбул, но невъзможността врага да бъде преследван (конната дивизия на Назълмов настоява за почивка, макар да не участва в боевете), както и факта, че османските сили не са изтласкани на север (какъвто е планът), а са оставени да отстъпят необезпокоявани към Чаталджа, води до създаването на трета, последна отбранителна линия пред османската столица – линия, която българите няма да успеят да преминат.

Основна вина за османското поражение има тактиката, наложена от Назъм паша. Вместо да се изчака атаката на българите и да се използват наскоро модернизираните фортификации, турските войски са хвърлени в офанзива, въпреки че сред редовете им се разпространява холера, мунициите и оръжието не достигат, а шокът от загубата при Лозенград все още не е напълно отминал. Въпреки това, османската армия демонстрира хъс и добри дефанзивни възможности, които при една по-добра стиковка между отделните части и наличието на по-добре обучени войници (по-голямата част са резервисти (редиф) без сериозен опит), можеше да се превърне в сериозно препятствие за българите.

Нашата армия също е измъчвана от лошо снабдяване, липса на униформи и оръжие, както и от тежкия преход по калните пътища на Тракия и лошите условия, в които живеят войниците по време на настъплението. Ние често подценяваме грамадния разход на енергия от страна на българските пехотинци и не си даваме сметка, че победата при Лозенград е платена не само с цената на жертви и рани (съизмерими с османските), но и за сметка на физическото състояние на всички сражавали се. Това дава несъмнен отзвук в боевете при Бунархисар и Люлебургас. В своите съобщения до щаба, Радко Димитриев непрекъснато изтъква, че войниците му са уморени и имат нужда от почивка, но въпреки това настоява те да бъдат тласкани напред за постигане на решителна победа.

Литература;

Г. МарковБългария в Балканския съюз против Османската империя 1912-1913г., София, 1989г.

E. Erickson –  Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913, Greenwood Publishing Group, 2003

R. HallThe Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000


Балканите – 1915-17г.

Image00001


Битката при Анкара (1402г.)

Хлебовски - Тимур и плененият Баязид

Хлебовски – Тимур и плененият Баязид

Конфликт: Войните на Тимур (Тамерлан)

Кога: 20,071402г.

Къде: полето Чубук край Ангора (Анкара, дн. Турция, тогава Османски султанат)

Кои участват:

1) Империята на Тимуридите:

Пълководци: Тимур (Тамерлан), Шах Рух, Халил Султан, Миран Шах, Мохамед Султан, Тадж Ал Дин Шах и Шахан Абул Фат

Армия: 140 000 (оспорвана цифра, вероятно по-малко), цялата армия е кавалерия

Загуби: 10-25 000 убити и ранени

2) Османският султанат, Сърбия, влашки и други помощни контингенти

Пълководци: Баязид I Ялдаръм, Стефан Лазаревич, Сюлейман Челеби, Мехмед Челеби

Армия: 85 000 (оспорвана цифра, вероятно по-малко), от тях между 2 и 10 000 са сърбите, няколко хиляди татари

Загуби: 15-40 000 убити и ранени

Историята на кратко:

След като Тамерлан налага своята власт над Предна Азия и Месопотамия, завоевателят хвърля поглед на запад, където с помощта на своите васали Кара Коюнлу (Черните Овни), великият хан започва да разширява влиянието си в Армяния и източните предели на Анадола. Тук интересите му се сблъскват с тези на османския владетел Баязид I, който вече е покорил голяма част от Балканите и Мала Азия и държи във васална зависимост множество по-дребни и едри княжества, емирати и прочие държавици. Конкретният повод за конфликта между двете Сили на Изтока се оказва спор за върховенството над един от източните анатолийски емирати. Двете страни си разменят обидни ноти и писма, а всеки от владетелите събира сили за неминуемият сблъсък. В крайна сметка, през 1402г., силите на Тимур нахлуват в Сивас, завземат ир азоряват град аи поемат на запад. Баязид събира армия от всичките си васали и татарски наемници, с която да пресрещне монголите. Двете войски се срещат близо до Анкара, която Тамерлан е поставил под обсада.

Вместо да даде почивка на изнурените от дългия преход сили ( османските войски идват от Константинопол), Баязид избира да атакува врага, уверен в превъзходството на своята армия, която не е познавала поражение от както той се е възкачил на трона (1389г.) Османците се разполагат по следния начин: Анадолските спахии и татарите застават на десния фланг под командването на принц Сюлейман. В центъра се разполагат еничарите и елитните спахии на Портата под командването на самия султан и сина му Мехмед Челеби. Левия фланг е поверен на Стефан Лазаревич, който командва сръбския контингент, заедно с румелийските спахии и другите помощни части от балканите (власа, албанци и т.н.)

Тамерлан строява армията си в три ешелона, поемайки контрола над резерва. В центъра са разположени индийски слонове и войници, хвърлящи запалителни гранати с нафта. По крилата са разположени конници. Монголите, нетипично, заемат отбранителна позиция, подсилена с окопи и набити в земята колове.

Сражението е открито от османците, които се втурват в атака. Докато османския център притиска враговете си, Стефан лазаревич повежда сръбската тежка конница в атака срещу противоположния монголски фланг, разбива вражеската конница и я отхвърля в бягство. В този момент предателството на татарите се оказва решаващо. Те, подкупени предварително от Тамерлан, преминават на монголска страна и се обръщат срещу доскорошните си съюзници. Заедно с изменниците-татари, монголите атакуват крилото на Сюлейман и го разбиват. Това срива морала на османската армия. Стефан Лазаревич заповядва на своето крило да се оттегли от бойното поле.  Баязид остава сам в центъра, начело на еничарите и спахиите на Портата. Османския център спира вражеските атаки, като султана лично се проявява, посичайки мнозина от враговете. Турците постепенно са изтласкани от бойното поле. Изтощени и изтормозени от жажда (Тимур успява да отклони единствения водоизточник в района преди битката), в крайна сметка силите на Ялдаръм са разгромени, а той самия бяга заедно със няколко стотин конници и се скрива в близка планинска местност. Тимур не се отказва, обсажда планината и пленява султана.

Разгромната победа се оказва тежка, почти фатална за Османската държава, която е хвърлена в кървава гражданска война, продължила едно десетилетие. Тамерлан опустошава Анадола и възстановява някои от старите емири и бейове, прогонени от османците, но бързо губи интерес към Анатолия и заминава на изток, където планира да завладее Китай.