На 18-ти февруари (Защото още не са били приели Григорианския календар тогава), през 1878 г., е подписан Санстефанският мирен договор. С този договор, Османската империя признава съществуването на отделна българска държава върху по-голямата част от националното землище на нашия народ.
142 години по-късно, може да срещнете всякакви оценки за договора, който е разглеждан както като триумф на руската подкрепа за националния идеал на българите, така и като опасна химера, която обрича народа ни на две национални катастрофи.

Каква е истината за Санстефанските граници? Виновни ли са те наистина за националните катастрофи на българите?

Цялата публикация

Когато си в България, за съжаление имаш малко опции да понаучиш нещичко за световната военна история отвъд рамките на двете световни войни и войните, водени от предците ни. Огромна част от световната военна история остава извън обсега на популярната историография в страната, както, впрочем, и на не така популярната, научна литература. Ето десет ключови за историята битки, за които е много вероятно да не сте чували:

I. Битката при Араузио (6.Х.105 г. пр. Хр. Северна Италия)

Кои участват?

1. Римската република

Армия: 10-12 легиона, до 40 000 помощни войски
Пълководци: Квит Сервилий Цепион, Гней Малий Максим
Загуби: Поне 80 000 души Цялата публикация

Разполагайки своите три армии и допълнителни отряди за настъпление, най-общо в посока север-юг, западните ни съседи предвиждат изтласкване на османските сили в посока Егейска Македония и окупиране на Косово, северна и западна Македония и поречието на Струма. Целта на Първа армия е да се спусне по поречието на Морава, да влезе в долината на Вардар от север и да разполови османските позиции в Македония. Съюзническата армия, разположена в района на Кюстендил трябва да изтласка и разгроми османските съединения в долината на Струма, а Трета сръбска армия има за задача да помете вражеската съпротива в Метохия и Косово. Крайната цел е, всички армии да се концентрират в равнината Овче поле, където според генералния щаб, оглавяван от Радомир Путник, османците ще съединят разбитите си сили за един финален отпор. Ибърският отряд трябва да окупира Нови Пазар и да охранява тила на Трета армия, а Яворският отряд ще следи границата с Австро-Унгария, в случай че Двуединната монархия се опита да разположи свои сили в Новопазарският санджак. Цялостната сръбска стратегия се базира на скоростта и бързото овладяване на ключовите османски позиции. Врагът трябва да бъде бит и гонен постоянно и да не му се дава шанс за концентрация на силите преди подобна да е извършена от сърбите. В крайна сметка, врагът трябва да бъде сломен в едно окончателно, решително сражение, което да приключи военните действия в Македония. Цялата публикация

На няколко пъти съм си поставял за цел да развенчавам разни митове от българската история, които вредят на националното ни самосъзнание и спъват прогреса на обществената мисъл на народа ни. Този път ще подходим към проблема от друг ъгъл. Нашата славна история е извор на много реални поводи за гордост, които, обаче, често забравяме да ценим, улисани в преследването на исторически химери. По-долу са десет такива повода за национална гордост, които е хубаво да си спомняме по-често.

1)  България е най-старата държава с непроменено име в Европа.
Най-старата държава в Европа е Сан Марино…но с една малка уловка, нейната фактическа самостоятелност е призната векове след като е създадена. От друга страна, България, макар и да прекъсва съществуването си на два пъти, се появява с това име още през 635г. Призната е от Византия посредством съюза на Ираклий и Кубрат. В последствие е повторно призната от Константин IV през 681 г. От тогава до днес, България остава най-старата държава в Европа, която никога не е носила различно име.

2) Българите са първия народ, който нанася три последователни поражения на арабските армии.
Това се случва между 717 и 718г., след като българските войски разбиват на три пъти водените от Маслама арабски сили в Тракия. Преди това, арабските войски покоряват огромни територии в Африка, Азия и Иберия, без да понесат голямо поражение в открита битка. Византия наистина съумява да ги победи и преди 717г., но никога преди 718г., ромеите не записват три последователни победи в открити сражения. Впрочем, с подобно постижение няма да може да се похвали нито един друг враг на Умаядския халифат.

3) Българският език е първия език в историята, който нарушава т.нар. Триезична догма, гласяща, че само три езика – гръцки,латински и иврит – са свещени и единствено на тях може да се извършва богослужебният ритуал.
С въвежданото на българския език като богослужебен, в съществуващата до тогава догма се създава прецедент, на базата на който, в последствие, отделните християнски общности ще могат да претендират богослужението да се извършва на местния език, а не на установените по канон латински и гръцки.

4) България е първата европейска държава, която разбива установената схема на западна и източна империи в Средновековната политическа система.
С признаването на Петър I за цар(император) през 927 г., България създава трета имперска традиция в Европа, унищожавайки съществуващия още от времето на Диоклециан модел за една Западна и една Източна имперска титла.

5) Армията на Второто Българско Царство е единствената европейска сила, побеждавала войски от три различни „модела“ в рамките на по-малко от десетилетие.
Това се случва по времето на Йоан Асен II, който, заедно с брат си Александър побеждава устроената по „западен“ образец унгарска армия, армията на Теодор Комнин, която представлява византийското военно изкуство и отрядите на монголите, които нахлуват в Европа през 1240 г.

6) Българският средновековен флот печели война с третата морска сила в Европа – Генуа.
Това се случва през 70-те години на XIV век, когато флотът на Добруджанското деспотство побеждава черноморските армади на Генуа. С победа над генуезците до тогава могат да се похвалят само две държави – Арагон и Венеция, като едната доминира Западното Средиземноморие, а другата – Източното.

7) С около 80 години активна съпротива срещу османците, българите са сред народите, най-дълго оказвали съпротива на Полумесеца.
Често се говори, че разпокъсаните ни земи са се превърнали в лесна плячка за османските нашественици. Истината е друга. След 1340г., когато набезите на турците на Балканите стават постоянни (макар все още да са в ролята на византийски наемници), българските земи, било на местно или на държавно ниво, започват да оказват изключително сериозна съпротива на турците, която продължава до 1421 г. По този показател, българите са надминати единствено от унгарците, които се сражават срещу османската империя в продължение на 130 години като независима държава, и след това още над век и половина, като погранично население в рамките на Хабсбургската монархия.

8) Българите са единственият народ, запазил своята държавна традиция, въпреки че самостоятелността ни е отнета за близо седем века.
България е безпрецедентен случай в европейската а и в световната история. Макар за около 660 години от около 1350 ние да нямаме своя собствена държава, нашия национален дух и държавна традиция остават толкова силни, че се запазват в рамките на три царства. Нито един друг народ в света не е лишаван от своя суверенитет за толкова дълго време, колкото нас и след това да е успявал да възстанови своята държавност.

9) Българите са единственият християнски народ в Османската империя, получил самостоятелен национален статут (милет).
Това ние българите постигаме сами с признаването на Българската Екзархия и проведения плебисцит за нейното разширение. Въпреки активната анти-българска политика на гръцката държава, Цариградската патриаршия и Русия, българите извоюват най-голямата, самостоятелна, културна и политическа победа в своята история, при това без да водят въоръжена борба, а единствено спазвайки законите на една чужда държава.

10) Българите участват в Освободителната война с почти толкова хора, колкото самостоятелните държави Сърбия и Румъния.
Българския народ заема своето достойно място в Освободителната война – с над 50,000 българи, ангажирани активно в хода на военните действия (като преводачи, снабдители, разузнавачи и доброволци), българския народ успява да застане на равни нога със своите съседи Румъния и Сърбия, които имат свои самостоятелни армии. Над 15, 000 българи дават живота си в тази освободителна война, показател, равен на броя на убитите руски войници.

Историята познава добре Нелсън, Дьониц и Нимиц, но освен великите адмирали на XIX и XX век, военното дело е изпъстрено с имената на командири, прочули се в своята епоха и популярни в своите си държави, но рядко споменавани в българската историопис. Ето деветима от тях, за които ако не сте чували, е добре да се поинтересувате:

1.  Георги Антиохийски (?-1151/52 г.)

Георги от Антиохия изобразен коленичил пред Дева Мария в построената от него църква Санта Мария ди Амиралио (1143 г.)

Цялата публикация

Балканските войни са без всякакво съмнение един от най-славните и трагични етапи от развитието на следосвобожденска България. Самопожертвованието на народа ни в борбата за национално единение е безценен пример за бъдните поколения за това как обединени заедно можем да преместим планини, но само ако поставим и оставим начело правилните лидери. Както всяко преломно събитие в историята на един народ, така и двете Балкански войни са силно митологизирани, въпреки че не са твърде отдалечени от нас в миналото – изминали са едва 103 години. По-долу ви представяме десет реални факта, които, надяваме се, ще разсеят част от митологемите, трайно заседнали в съзнанието на средностатистическия българин.

1. Първите планове за война с Османската империя датират от 1904 г.

Съгласно най-ранните планове за война с Османската империя, българската армия трябвало да води отбранителни боеве срещу войските на Портата в Тракия и да разгърне четнически действия в Македония. Планът се появява на бял свят едва след Илинденското въстание и, за съжаление, демонстрира, че военното ни командване не е имало ясна идея за взаимодействие с революционерите от ВМОРО и ВМОК.  След 1908 г., постепенно се налага офанзивната доктрина, възприета от българската армия след 1905 г. Съгласно тази доктрина, България трябва да задейства две армии, които да атакуват османските войски в Източна Тракия и една, която да действа в Македония. Окончателния план за водене на военните действия се формира в хода на 1911 г. и търпи няколко промени, като българския ген. щаб постоянно намалява броя на войниците, които трябва да действат в Македония от първоначалните 100,000 на 30,000.

2. Българската армия не е напълно материално обезпечена в началото на войната.

Манлихер, М1895, основното стрелково оръжие на българската пехота, прието на въоръжение през 1903г.

В началото на Балканската война, българската армия изпитва недостиг на артилерия и най-вече на лично огнестрелно оръжие. Армията разполага с недостатъчен брой от основното войсково оръжие – пушката „Манлихер“ и се налага да допълва въоръжението на войската с остарели модели, включително и „Бердана“ от времето на Руско-турската Освободителна война. Въпреки това, на армията не достигат около 20,000 пушки. Недостиг има и при оръдията – армията оперира с 300 оръдия по-малко от предвиденото по устав, липсват и достатъчно лични оръжия при офицерите, а снарядите от първоначалния запас за артилерията са с 20 по малко на оръдие, спрямо изискванията (80 вместо 100). Отделно от въпроса с оръжията, българската армия изпитва недостиг на палатки, транспортни средства за обоза както и на униформи за войниците.

 3. Основната бойна доктрина на българската армия е….френската

Противно на масовата представа, че българската армия оперира по руски образец и с руска офанзивна доктрина, в навечерието на Балканската война, а и в последствие, в хода на Междусъюзническата и Първата Световна (началните етапи), стратегическата и тактическа постановка, базирана на тотална и смазваща атака, която да помита вражеските позиции с комбинация от артилерийска подготовка и мощни атаки на нож е дело на френската стратегическа школа. Руската военна доктрина, която действа в българската армия от 1878 г. е изоставена през 1905 г., след като Русия губи войната с Япония. За приемането на новата доктрина важна роля изиграва и факта, че по-голямата част от българските генерали завършват военното си образование именно във Франция.

4. Първоначално, Българската войска в Тракия е по-многобройна от османската в съотношение почти 2 към 1

България започва войната в Тракия с около 260,000 войници в трите полеви армии, като срещу тях има не повече от 130,000 османски войници. Дори да добавим гарнизона на Одрин към числеността на действащите османски сили, съотношението отново остава 1.5 към 1. За съжаление, българското командване няма ясна представа за това превъзходство и това води до критично забавяне на българското настъпление, допълнено и от недостатъчно доброто разузнаване, ясно демонстрирано след битката при Лозенград. Това забавяне дава шанс на османците бързо да прехвърлят подкрепления в Тракия и до началото на битката при Люлебургас-Бубнархисар да постигнат локален превес, който след поражението се превръща в паритет по време на Чаталджанската битка и неуспешните османски действия при Шаркьой.

5. Одрин е превзет благодарение на сериозната помощ от страна на сръбската армия и артилерия

Превземането на одринската крепост е един от най-сериозните успехи на българската армия в хода на двете войни, но той е постигнат със сериозната помощ на две сръбски дивизии (около 47,000 души)  и голямокалибреаната артилерия (96 оръдия), предоставени от Белград на българското командване след декември, 1912 г.

6. „Дръзки“ не потапя крайцера „Хамидие“

Бронепалубния крайцер „Хамидие“

По време на сражението от нощта на 8-ми ноември, 1912 г., „Дръзки“ торпилира крайцера – т.е. уцелва го с торпедо от 60 метра, отваряйки грамадна пробойна в палубата на османския кораб. Това, обаче, не води до потапяне на „Хамидие“, който е изтеглен на буксир от придружаващ разрушител. Благодарение на спокойното море, турския съд е успешно върнат в Истанбул, ремонтиран е и в последствие служи срещу гръцките кораби в Егейско море. Успехите на „Хамидие“ срещу гръцкия флот през пролетта на 1913 г., само подчертават величината на успеха на малкия български флот срещу османския боен кораб и неговия опитен екипаж.

7. Венизелос предлага на България изгодна сделка в Македония в замяна на Солун

През март, 1913 г., гръцкия премиер е склонен да предаде на България Беломорска Македония и да се откаже от претенции върху Кавала в случай, че България предаде Солун на гърците. За съжаление, златният шанс за постигане на ясна договорка с Гърция е изпусната поради късогледството на българските политици и най-вече на председателя на Народното събрание – Стоян Данев.

8. Русия подпомага материално България в хода на Първата Балканска война

През целия период на военните действия между есента на 1912 г. и пролетта на 1913 г., българската армия получава непрекъснати доставки под формата на муниции и материална помощ от страна на Русия, без които българската логистика би се сринала през зимните месеци. Тази помощ е част от стремежа на Петербург да поддържа Балканския съюз и да доведе войната до бърз край, който да подсигури ясен мир и изгодни условия за арбитража, на който Николай II се съгласява още през пролетта на 1912 г.

9. Бунтове раздират българската армия между двете войни.

Твърде неудобен за историографията ни факт е, че между май и юни няколко сериозни войнишки бунта заплашват стабилността на българските сили, прехвърлени в Македония срещу доскорошните съюзници. От бунтове са засегнати 28 полка, а над 13,000 войници вземат дейно участие в броженията.

Червените флагчета на картата показват местата на основните войнишки бунтове преди началото на Междусъюзническата война.

10. Българското командване е знаело, че Румъния и Османската империя ще нападнат България

Това е ясно заложено в плана Савов-Нерезов. Съгласно предложения на 18.V.1913 г. план, България трябва да нанесе мощен удар върху Сърбия – заход посока северозапад-юг с Първа армия, който да нагъне целия сръбски фронт във фланг, след което четирите армии, насочени срещу Сърбия да атакуват и Гърция. Очакваната победа в рамките на две седмици би следвало да обезсърчи Румъния и Османската империя да действат. Планът демонстрира явната арогантност на нашите военни (гласуван е от целия щаб, а не е просто въведен в действие от Савов) по отношение на бившите ни съюзници, степента на „разгроменост“ на османските сили и възможностите на Румъния да мобилизира и активизира своите сили. Резултатът е печално известен.

Библиография:

А. Стоянов, Балканските войни на българската армия, Милениум, София, 2015 г.

Г. Марков, България в Балканския съюз против Османската империя 1912-1913г., София, 1989 г.

Енциклопедия „България“. Том 1. Издателство на БАН, София, 1978 г.

E. Erickson,  Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913, Greenwood Publishing Group, 2003

R. Hall, The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000

Обикновено сме свикнали да разсъждаваме за Османската империя като за гигантско морско чудовище, простряло пипалата си на 3 континента. Други я възприемат като тумор на политическата карта на Ранномодерна Европа.
Истината е, че Османската империя била всичко друго но не и монолитна структура. Всъщност, тя повече напомня на сложна система от скачени съдове, в която единствено клапите и централната колба се намират под директния контрол на Портата, а останалите звена се радват на повече или по-малко автономно съществуване, а енергията им се впряга в общите начинания само тогава, когато Центърът разполага с достатъчно мотиви и мощност за да катализира процесите в системата.
Горната карта се опитва да илюстрира политическото многообразие на империята в нейния териториален зенит – около 1680г. единственото необходимо разяснение е, че щрихованите зони отбелязват директния контрол на администрацията върху земите, директно инкорпорирани във владенията на Портата, докато светло-зелените, нещирховани участъци обозначават условен или ограничен контрол от страна на държавната администрация. В добавка, Египет и Кюрдските територии имали специфични статути, договорени между местните вождове и Селим I през 1516-17г.
Всички останали зависими държави и квази-държави се управлявали под върховенството на падишаха с или без директното присъствие на османски гарнизони, но като цяло, във вътрешните си дела, се радвали на широка автономия, в която портата се опитвала да се намесва, подкрепяйки отделни политически фракции и използвайки ги като средство за оказване на натиск в защита на своите цели и интереси.

Конфликт: Първа Балканска война

Къде: Линията Люлебургас-Бунархисар, Източна Тракия, дн. Турция

Кога: 28-10 – 02-11, (15-20,10 по Стар стил) 1912г.

Кои участват:

1) Царство България

Армия: 107 600 войници (Първа и Трета армии), 116 картечници, 360 оръдия

Пълководци: Радко Димитриев (командир на Група армии), Васил Кутинчев (командир на Първа Армия)

Загуби: 20 162 убити и ранени

2) Османската империя

Армия: 129 500 (Шест армейски корпуса), 92 картечници, 342 оръдия

Пълководци: Абдулах паша, Махмут Мухтар паша

Загуби: 22-25 000 убити и ранени, в това число и 2 000 пленени

Историята накратко:

След като разгромяват османските сили в битката при Лозенград, силите на Първа и Трета армии напредват през Тракия, но след като са си позволили ненужно забавяне, което дава шанс на османците да се прегрупират на своята втора отбранителна линия – Люлебургас-Бунархисар. За разлика от предишното сражение, в което българите имат числено превъзходство, сега турските сили са подсилени с нови два корпуса, идващи от Цариград, което има дава преимущество от около 20 000 души. Това остава скрито за българското командване, което е раздвоено в своя подход. От една страна, началник-щабът ген. Иван Фичев настоява да се действа предпазливо, да се пазят фланговете и армията да напредва чрез заемане на утвърдени позиции. Командирът на Трета армия – ген. Радко Димитриев настоява за решителни действия и настъпление към Люлебургас. Той  е подведен от липсата на добро фронтово разузнаване и не предполага, че левият му фланг е застрашен от концентрацията на вражески сили около Бунархисар. Според командирът на Трета армия, османските сили отстъпват главно на юг с цел да не допуснат пътя им за отстъпление към Цариград да бъде отрязан.

Подведен от увереността на Димитриев, Фичев разработва план, съгласно който Трета армия трябва да притисне от северозапад османската концентрация около Люлебургас, а основния удар да се нанесе от Първа армия на Кутичнев, която да е чука, който да разбие вражеските сили  в наковалнята.  В изпълнение на този план, Трета армия настъпва  към Бунархисар, изтегляйки предните си отряди в състава на Преславската пехотна дивизия твърде напред, докато силите на Първа армия се движат в отстъп от 20 километра, който се увеличава поради непрекъснатия дъжд и лошите условия по пътищата. Когато предните части на Димитриев влизат в контакт с турския авангард, генералът все още изпраща донесения за „локални престрелки“, уверен, че в района на Бунархисар няма значими вражески концентрации.

Всъщност, там са разположени повечето османски войници, чиято цел е да обходят Трета армия по фланг и да отрежат пътя й за отстъпление към Лозенград. Така, турците се опитват да приложат същата тактика, каквато и българите, но докато целта на Фичев е да притисне врага към Странджа и да прекъсне връзките им с Истанбул, Абдулах паша (който командва вражеските части) ще търси начин да прекъсне пътя на северозапад и да вклини силите си между тези на Димитриев и Кутинчев, и Втора армия, която се разполага около Одрин. Османският план е разработен под надзора на Назъм паша, османският военен министър, който е възпитаник на френската школа – същата, доминираща българския военен мироглед в периода.

Боевете между Трета армия и основните османски корпуси започват вечерта на 28-ми октомври (15-ти по стар стил) и скоро за Димитриев става ясно колко точно погрешна е преценката му за силите на врага. Преславска Четвърта дивизия първа поема тежестта на вражеските контраатаки в центъра, като скоро в боя са хвърлени и останалите части на Трета армия – Пета Дунавска дивизия (която заема левия (северен) фланг и Шеста Бдинска дивизия, която заема десния (южен) фланг, който в последствие ще се явява център на сражението с включването на Първа армия и останалите османски сили от юг.

План на боевете при Люлебургас-Бунархисар

Последвалите два дни са свързани с воденето на тежки боеве, в които предните позиции и на двете армии неколкократно сменят притежателя си. Към следобеда на 30-ти положението на фронта между Четвърта и Пета дивизии става критично и Димитриев е принуден да вкара в боя целя резерв на армията си за да задържи настъплението на вражеския XVIII корпус. В този ключов момент, главното командване взема решение, което несъмнено повлиява за успеха на българското оръжие – по заповед на ген. Фичев, Първа Армия е приведена под върховенството на Радко Димитриев, като по този начин се появява първата Група армии в историята на Европа през XX век. Същевременно е преработен и цялостния план. Сега Първа армия трябва да бъде наковалнята, а ударът срещу врага да бъде нанесен с Трета армия, която е подкрепена от дружини от силите на Кутинчев.

С пристигането на Десета Сборна дивизия на Първа армия, ситуацията на фронта се стабилизира и на 31-ви българите започват да изтласкват врага, най-напред в района на I-ви османски корпус, а в последствие и на целия Люлебургаски сектор. На 1-ви ноември (19-ти октомври стар стил), Четвърта и Пета дивизии най-сетне предприемат решително настъпление, което отхвърля окончателно врага от Бунархисар и го обръща в бягство. На следващия ден и последните вражески сили са изтласкани на изток.

Сражението отваря вратите на българите към Истанбул, но невъзможността врага да бъде преследван (конната дивизия на Назълмов настоява за почивка, макар да не участва в боевете), както и факта, че османските сили не са изтласкани на север (какъвто е планът), а са оставени да отстъпят необезпокоявани към Чаталджа, води до създаването на трета, последна отбранителна линия пред османската столица – линия, която българите няма да успеят да преминат.

Основна вина за османското поражение има тактиката, наложена от Назъм паша. Вместо да се изчака атаката на българите и да се използват наскоро модернизираните фортификации, турските войски са хвърлени в офанзива, въпреки че сред редовете им се разпространява холера, мунициите и оръжието не достигат, а шокът от загубата при Лозенград все още не е напълно отминал. Въпреки това, османската армия демонстрира хъс и добри дефанзивни възможности, които при една по-добра стиковка между отделните части и наличието на по-добре обучени войници (по-голямата част са резервисти (редиф) без сериозен опит), можеше да се превърне в сериозно препятствие за българите.

Нашата армия също е измъчвана от лошо снабдяване, липса на униформи и оръжие, както и от тежкия преход по калните пътища на Тракия и лошите условия, в които живеят войниците по време на настъплението. Ние често подценяваме грамадния разход на енергия от страна на българските пехотинци и не си даваме сметка, че победата при Лозенград е платена не само с цената на жертви и рани (съизмерими с османските), но и за сметка на физическото състояние на всички сражавали се. Това дава несъмнен отзвук в боевете при Бунархисар и Люлебургас. В своите съобщения до щаба, Радко Димитриев непрекъснато изтъква, че войниците му са уморени и имат нужда от почивка, но въпреки това настоява те да бъдат тласкани напред за постигане на решителна победа.

Литература;

Г. Марков – България в Балканския съюз против Османската империя 1912-1913г., София, 1989г.

E. Erickson –  Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913, Greenwood Publishing Group, 2003

R. Hall – The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000