Tag Archives: Павия

ШВЕЙЦАРЦИТЕ 1315-1525г.

SwissPikemen

Швейцарското каре от копиеносци се е превърнало в синоним на късносредновековен танк, който помита опонентите по пътя си. Стегнатите формации прегазвали с лекота армиите на най-силните държави в Западна и Централна Европа и се превърнали в страшилище за опонентите си. В продължение на близо два века, швейцарската пехота била еталон за всички останали европейски армии, които започнали да се формират именно през същия период.

Защо в Швейцария?

Днес страната на шоколада и часовниците е еталон за свобода, демокрация, висок стандарт на живот, уредено общество и качествено образование. Швейцарските банки приютяват значителен процент от финансите на световните лидери, а неутралитетът е издигнат до статут на аксиом в политическо, дипломатическо и най-вече военно отношение. Ала преди освем века, нещата не изглеждали точно така. Швейцария била нещо като черна дупа в сърцето на Европа. Покритите с лед хребети на Алпите, заселени с неприветливи, сурови и студени планинци, които трудно понасяли чужденците били място, което повечето европейци предпочитали да отбягват отдалеч. Като добавим и бандите разбойници, които слизали от планините за да грабят алпийските села в подножието, Хелвеция (както било латинското название на областта) била едно мрачно и негостоприемно място. Но от къде изведнъж тези швейцарци се превърнали от планинци и крадци във военна машина, от която треперели бронираните крайници на Европа?

В края на XIII век, Хабсбургите, чийто родови владения се намират в територията на днешна северна Швейцария успяват да сложат ръка и над херцогство Австрия и прилежащите към него Щирия, Каринтия и Тирол. Новите херцози решават да централизират властта си над своите обширни (по стандартите на времето) владения и започват да налагат данъци и да поставят под контрол пътните артерии, за да може да монополизират събирането на налози от търговията.

Същевременно, малко по-на юг в Средиземно море, се случвал един друг процес – монополизирането на морските търговски пътища от Генуа и Венеция, което принуждава градовете в Северна Италия, сред които Милано, да търсият алтернативни варианти за изнасяне на своята продукция и внасяне на суровини от богатите пазари във Фландрия (дн. Белгия). Единственият път бил по суша и най-пряката търговска пътека минава през алпийските проходи…които се контролират от швейцарските разбойници. Последните бързо си направили сметката и осъзнали, че е по-изгодно да събират мита от преминаващите търговци, отколкото да ги ограбват и да ги гонят далеч от пътищата, минаващи през Хелвеция. Нещо повече, някои от разбойническите главатари започват да предлагат нов вид услуга – да съхраняват големи количества пари в замяна на бонове, като по този начин предпазвали търговците от необходимостта да се движат с големи суми, а те самите се оказвали със солидни количества пари, за които гарантирали със силата на своите копия и цвайхандери ( двуръчни мечове). Този тип „оставяне на депозит“ се зародил в Италия, но швейцарците бързо го усвояват и на практика полагат началото на първите банки в страната.

Хабсбургите бързо надушили ползата от това да контролират швейцарските територии и се заели да затегнат контрола над полунезависимите планински области (кантони), съставени от отделни селища, които изпращали представители в своеобразни народни събрания (тагсацунг). Само че планинците вече били натрупали самочувствие и нямали намерение да се дадат току така на своите опоненти. Отделните кантони започват да търсят съюз със своите събратя и така, за период от около петдесет години, с поредица от едикти, конкордати и съглашения се съставила т.нар. Стара Конфедерация, чиято основа била положена от „свободните“ кантони Швайц, Ури и Унтервалден, чийто права били потвърдени още от Хохенщауфените през XII век. Около тези три кантона постепенно се организирали и техните съседи от Люцерн, Берн и Цюрих.

1024px-Territorial-development-Swiss_Confederacy

Историята накратко

В крайна сметка, Хабсбургите решават да прибегнат до сила за да съкрушат бунтовните кантони. През 1315г., лично Леополд I повежда една армия от около 8 000 души (от които над 2 000 техни конници) срещу съюзените кантони. Австрийците избират обиколен маршрут през прохода Моргартен, ала воините на Ури и Швайц научават за маневрата им и им устройват засада. Последвалото сражение доста напомня на класическите капани в проход – Върбишката битка и Мириокефалон – австрийската конница е хваната неподготвена в теснините и с помощта на копия и хвърлени скали планинците успяват да притиснат враговете си и да ги разгромят. Подобно на фламандците десет години по-рано, швейцарците не проявяват никакво „рицарско достойнство“ спрямо победените и започват да ги избиват без да взимат пленници.

През следващите четиридесет години нито една от двете страни не успява да постигне решително надмощие, но Ури, Швайц и Унтервалден скоро са последвани от Зуг, Глаус, Цюрих и Люцерн. В крайна сметка, към 1376г., Старата Конфедерация удвоила размера си без да се налага да води сериозни сражения с австрийците. Паралелно с това, швейцарците трупат безценен опит, служейки като наемници в Италианските войни и Стогодишната война. Техните отряди, сформирани на териториален принцип бързо развиват своя esprit d’corps (морал на частта) и отделните населени места създават традиция да предават от поколение на поколение позициите в съответната бойна формация. Този териториален принцип в последствие се прилага с голям успех през различните епохи, както, се е случвало и в Античността. (Римската армия, атинските хоплити и тиванските части били основани на този принцип. Българската армия след освобождението също се формирала на териториален принцип. Този подход на набиране на войници се използвал и в Русия, както и в монархиите от Стария режим. – бел. авт) Върховния момент в укрепването на швейцарският морал и престиж се оказал следващия голям сблъсък с Хабсбургите. Херцог Леополд III, подобно на своя дядо организирал компактна армия, съставена от рицари и тежки пехотинци, с която се насочил срещу швейцарските земи. Повода бил засилващото се влияние на Люцерн сред някои погранични райони, които до тогава били във владение на Австрия. Двете армии се срещнали край един от тези градове – Зампах и швейцарците, които са около три пъти по-малко на брой успяват да разбият противниковата линия и да обърнат противниците си в бягство. Австрийците, които се принудили да спешат своите рицари заради неблагоприятния терен атакували швейцарското каре в широка, но тънка линия, опитвайки се да обкръжат планинците. Швейцарците успели да запазят строя си и възползвайки се от изтощението на рицарите, напечени от обедното слънце (битката се състояла на 6ти юни, 1386г.), пробили по-тънката вражеска линия и разбили строя на хабсбургската армия. Херцог Леополд, както и „цвета“ на австрийския нобилитет загиват в боя, а швейцарците за пореден път отказват да подходят джентълменски към победените врагове и се отдават на поголовна сеч.

Битката при Зампах, 6ти юли, 1386г., гравюра

Битката при Зампах, 6ти юли, 1386г., гравюра

Победата при Зампах циментирала независимостта на Швейцарската конфедерация и затегнала поразхлабените връзки между кантоните. Само за двадесет години след нея, Конфедерацията почти удвоява своята територия. Натрупания престиж и опит е приложен в решаващите фази на Стогодишната и Италианските войни, а швейцарците се превръщат в незаменим елемент по бойните полета на Падания и централна Франция. Но върховия период на швейцарските карета все още предстои.

С напредването на XV за всички в Европа става ясно, че употребата на тежко бронирана кавалерия вече не може да бъде единствен решаващ фактор на бойното поле. Хуситите на няколко пъти буквално се подиграват с немските и унгарски рицари, изпратени срещу тях, а османците доказват, че по-леката кавалерия, комбинирана със стабилни пехотни формации е отличен вариант за справяне със всеки опонент. Въпреки това, да говорим за залез на рицарството и бронираната кавалерия би било недействително. Тежката кавалери остава най-страховитата ударна сила по бойните полета поне до края на Стогодишната война, но въпреки това прецедентите вече са на лице. Ала факторът, който окончателно циментира пехотата като „царица на бойното поле“ са именно швейцарските карета.

След края на Стогодишната война, тежестта на конфликта по френските земи се измества на изток. Англия вече е прогонена от Континента (с изключение на крепостта Кале) и френските крале от дома Валоа обръщат погледа си към земите на Свещената Римска империя. Там на пътя им стои могъщото Бургундско херцогство, чийто претенции за собствена кралска корона тревожат управниците в Париж. Бургундците са едно уникално явление в историята на Запада – една култура, конгломерат от националности, обединена от доминиращата роля на градовете, високото ниво на занаятите и интересите на търговците. Именно Бургундия създава представата за съвременен дворцов церемониал, познат ни по-късно от помпозностите на британските и френските монарси. Пак бургундците съживяват рицарските ордени и им придават нов блясък и престиж. И най-сетне, Бургундия се оказва способна да финансира една компактна, но изключително ефективна армия, в която се съчетава богатия опит, натрупан в Стогодишната война с най-новите технологии в областта на огнестрелните оръжия и обсадното дело. Именно тук за пръв път започва по-масираната употреба на аркебузири като част от бойните действия.

Французите правилно забелязват, че сами трудно биха се справили с този доста умел и силен противник и затова се обръщат към най-страховитите бойци на своето време – швейцарците. Швейцарците имат своите поводи да гледат с неудоволствие на разрастването на Бургундия. Голяма част от техните кантони са директен съсед на могъщото херцогство, което не крие своите апетити към част от пограничните зони във Франш Конте.

Поводът за включването на швейцарската Стара конфедерация във френско-бургундското противопоставяне е свързан със съюзът между Бургундия и Хабсбургите, които предали на Шарл Смелия своите земи в Елзас, за да може той да ги пази от планинците. Макар Бургундския херцог да не атакувал директно конфедерацията, той наложил търговско ембарго на част от кантоните, което предизвикало острата реакция на Берн. Междувременно, Сигизмунд, херцог на Австрия пожелал да откупи своите земи в Елзас обратно, но Шарл му отказал. Това довело до примирие между Хабсбурги и швейцарци и насърчило бившите врагове да действат заедно срещу Бургундия и нейния съюзник савойския херцог. Швейцарците успели да окупират части от Елзас и Франш Конте, разбивайки на два пъти силите на Бургундия и Савоя при Ерикур (1474г.) и при Планта (1475г.). Разгневен, Шарл Смелия събрал силна, двадесет хилядна армия и поел към крепостта Грансон, която бургундците били отнели от савойците. Малкия швейцарски гарнизон се предал на херцога, но вместо да прояви обещаната милост, Шарл избил всичките 400 бранители. Това вбесило над двадесетте хиляди швейцарци, които приближавали крепостта с цел да я спасят. Разярените планинци атакували в три колони без да се пренареждат в боен строй и хванали бургундците неподготвени. Докато армията на Шарл се опитвала да обкръжи първата колона, останалите две нападнали изневиделица и обърнали една от най-силните армии в Европа в паническо бягство.

Швейцарците плячкосват Бургундския лагер при Грансон.

Швейцарците плячкосват Бургундския лагер при Грансон.

Единствено липсата на кавалерия не позволила на швейцарците да нанесат сериозни загуби на бягащите врагове. Въпреки това загубата била изключително позорна за Шарл, който смятал себе си за най-могъщия херцог в Европа. Два месеца по-късно, през май 1476г. Шарл вече събрал нова двадесет хилядна армия, с която започнал поход срещу самите швейцарски земи. Силите му били пресрещнати при Мюртен от равностойна по численост швейцарска сила. Планинците избягвали да влязат в сражение няколко дни и Шарл решил да раздаде заплатите на своите воини, смятайки че силите на Конфедерацията ще продължат да протакат. Швейцарците забелязали настъпилия хаос в бургундския лагер, строили се бързо в боен ред – авангард, център и ариергард и атакували бургундските сили. Преди Шарл да въведе ред в своите редици, швейцарците прегазили противниковите линии и помели слабата отбрана. Бургундците загубили над 7 000 души, докато швейцарците дали не повече от 500 убити. Загубата означавала де факто край за Шарл и неговата мечта за могъща Бургундия. Той продължил да бяга и да търси варианти за съвземане след катастрофалната загуба, но в крайна сметка враговете му го догонили при Нанси (1477г.), където бургундците за последен път били сразени от швейцарската пехота.

Победата над Бургундия окончателно утвърдила швейцарците като най-страховитата и респектирана армия в Западна Европа. Швейцарските наемници се превърнали в най-скъпата и търсена стока на военните пазари в Европа. Всеки владетел бил готов да плати мило и драго за да ги притежава в редиците си. Крал Луи XII най-добре разбирал тяхната стойност и предприел стъпка, която завинаги променила хода на военната история в Европа. Той купил всички швейцарски наемници, които Кантоните предлагали. Този ход провокирал обявяването на неутралитет от страна на Старата Конфедерация, чийто наемни сили от тук на сетне щели да служат само под знамената на Франция. Този ход провокирал Австрийските Хабсбурги да ускорят създаването на своите корпуси ландскнехти, които започнали да заменят швейцарските карета в земите на Свещената Римска империя. Испанците, вечен опонент на Франция през периода на Новото време създала своите прочути терции, с които да контрира швейцарските карета. Най-общо казано, монополизирането на швейцарските наемници от страна на Франция довело до ответна реакция из цяла Европа, свързана с предлагането на различни заместители на планинските карета. Това на свой ред довело до масовата употреба на огнестрелни оръжия и промяната в съотношението между стрелци и копиеносци, което положило основите на съвременните армии.

Последния период от величието на швейцарските карета е белязан от Италианските войни. Войните за Италия били продължителен процес на противопоставянето на две династии – Валоа от Франция и Хабсбургите от Испания и Австрия, които се стремели да доминират Апенините, възползвайки се от политическата разпокъсаност на полуострова. Първи действали французите. Техния крал Шарл VIII нахлул в Италия през 1498г., преследвайки правото си да наследи богатото Неаполитанско кралство. Разбира се, гръбнакът на неговата пехота били страховитите швейцарци, допълвани от френски и шотландски полкове. Френската армия преминала безпрепятствено през Италия и окупирала Неаполитания заедно с испанската армия, командвана от Фернандо II Арагонски. Първоначално двамата монарси успели да се споразумеят за наследството на Неаполитания, но в последствие отношенията помежду им охладнели. Франция, вече под скиптъра на Луи XII се съюзила с папата и Венеция, докато Фернандо Арагонски потърсил помощта на своя сват император Максимилиан I Хабсбург. Двете коалиции влезли в страховита конфронтация, в която френските армии, подпомагани от швейцарците разменили няколко победи с испанско-германските си опоненти. Макар швейцарците да излезли победители в т.нар Война на Лигата от Камбре (1508-1516г.), те претърпели няколко сериозни неуспеха от ръцете на ландскнехите и испанското терцио. Тяхната тактика на стремглава атака срещнала достоен опонент в лицето на маневрената испанска армия, която умеела бързо да се окопава и да вкарва в употреба своите мускети и аркебузи, с които испанците разбивали противниковите щурмове. Употребата на окопи и полеви укрепления била бързо усвоена и от ландкнехтите, докато швейцарците продължавали да атакуват по стария си маниер – в колони, без предварителна подготовка, разчитайки на своята бързина и боен опит. Първоначално дефанзивната тактика сработвала само в половината от случаите и испанците и германските им съюзници понеси своя дял поражения, ала след 1520г., силите на император Карл V (който управлявал едновременно и Испания и Свещената Римска империя), започнали все по-често да се справят с френската армия, залагаща на ударната сила на швейцарците и на тежко бронираните френски жандарми.

Битката при Павия 24.02.1525г. – лобното място на швейцарската слава. Сцената е от пано, шито в Брюксел около пет години след битката

Битката при Павия 24.02.1525г. – лобното място на швейцарската слава. Сцената е от пано, шито в Брюксел около пет години след битката

Окончателният срив настъпил през февруари на 1525г., когато френско-швейцарската армия на Франсоа I обсаждала град Павия в Северна Италия. Местният хабсбургски гарнизон се отбранявал достойно и кралят заповядал на армията си да се окопае и да се приготви за продължителна обсада. Както било традиционно за онова време, Хабсбургите събрали армия, която била изпратена да вдигне обсадата и да спаси гарнизона от поражение. Тази армия се състояла от германски ландскнехти и испански части, подсилени с наемници от почти цяла Европа. Командването й било поверено на маркиза на Пескара и Георг фон Фрудсберг, водещият командир на австрийските армии. Имперските сили успели да се промъкнат през пресечения терен и изненадали обсаждащата армия. Завързало се сражение, в което испано-германските части използвали максимално добре полевите укрепления и неравностите на терена за да тушират атаките на швейцарците, подкрепяни от тежката кавалерия на французите. Армията на Франсоа била атакувана и в тил от гарнизона на Павия и в крайна сметка била напълно разбита, а самия френски крал попаднал в плен на Хабсбургите. Разгромът при Павия слага край на непобедимата аура, която обгръщала швейцарските наемници. Макар да продължили да служат в редиците на френската армия до времето на Революцията (1789г.), швейцарците никога вече не изпъкнали като хегемон на бойните полета в Европа. Подобно на рицарските формации, с които така добре се справяли, швейцарците също станали жертва на експанзията на огнестрелните оръжия.

Тактика и въоръжение

Швейцарските подразделения се набирали от кантоните в Алпите и всяка рота произхождала от едно и също населено място. Това увеличавало морала и взаимодействието между войниците и техните офицери, които се избирали от самите наемници. Основен принцип на швейцарските карета била атаката. Те се стремели максимално бързо да достигнат вражеските позиции и да влязат в директна конфронтация с противника. Интересно е да се отбележи, че в метода им на бой се забелязва разлика в зависимост от това дали армията била изцяло швейцарска или се сражавали като наемен елемент от чужда войска.

Когато швейцарците воювали в защита на своите кантони, те използвали строяване в три бойни колони – Ворхут (авангард), съставен от лека пехота и стрелци, Гевалдхут (център), в който се намирала тежката пехота – основната ударна сила на швейцарците и накрая идвал Нахтхут-ът или ариергард, който служел като резерва и като опора за нанасяне на финалния удар срещу противника.

Когато се сражавали като наемнически елемент в чуждите армии (най-вече френската), швейцарците се подреждали в една, а по-често – в две масивни колони в центъра на бойната формация и в повечето случаи повеждали атаката на цялата пехота, щурмувайки вражеските позиции.

Въоръжението на швейцарците не било еднотипно. В различни сражения и периоди, те се появявали снаряжени по различен начин. От ляво на дясно: 1) Швейцарски копиеносец от битката при Павия, въоръжен с къс, немски меч тип „изкормвач на котки“. 2) Швейцарски копиеносец от битката при Мариняно. Шлемът му е характерен за по-старите периоди на швейцарската пехота. 3) Брониран копиеносец от Мариняно. Обърнете внимание на шлема му, комбиниран с барета, украсена с пера. 4) Швейцарец с униформа от 1572г., въоръжен с пика и дълъг меч. 5) Швейцарец, сержант от папската гвардия, въоръжен с глайв (вид алебарда) и облечен с дълга одежда, характерна за гвардейците през първата половина на XVI век. Под нея носи нагръдник. 5) Швейцарски гвардеец от френската дворцова гвардия, въоръжен с алебарда. Одеждите им били изключително колоритни, комбинирайки ивици и райета в синьо, бяло и червено.

Въоръжението на швейцарците не било еднотипно. В различни сражения и периоди, те се появявали снаряжени по различен начин. От ляво на дясно: 1) Швейцарски копиеносец от битката при Павия, въоръжен с къс, немски меч тип „изкормвач на котки“. 2) Швейцарски копиеносец от битката при Мариняно. Шлемът му е характерен за по-старите периоди на швейцарската пехота. 3) Брониран копиеносец от Мариняно. Обърнете внимание на шлема му, комбиниран с барета, украсена с пера. 4) Швейцарец с униформа от 1572г., въоръжен с пика и дълъг меч. 5) Швейцарец, сержант от папската гвардия, въоръжен с глайв (вид алебарда) и облечен с дълга одежда, характерна за гвардейците през първата половина на XVI век. Под нея носи нагръдник. 5) Швейцарски гвардеец от френската дворцова гвардия, въоръжен с алебарда. Одеждите им били изключително колоритни, комбинирайки ивици и райета в синьо, бяло и червено.

Макар да сме свикнали да разсъждаваме за швейцарците като за копиеносци, немалка част от тях, всъщност, били въоръжени с алебарди, които използвали за да неутрализират противниковата кавалерия, след като копиеносците спирали настъплението й. Алебардите били отлични за нанасяне на удари в недобре защитените части на тялото като стави и врата на опонента, а куките, закачени в единия край на острието служели за сваляне на противника от коня. Някои от моделите алебарди имали специален шип, с който се пробождали очите на врага, през процепите на неговия шлем.

Швейцарците били сред първите армии в Европа, които използвали музика за да определят своя ритъм на маршируване, а бойните им рогове всявали страх в сърцата на противници.

Заключение

Швейцарската пехота била едно явление във военната история на Европа. Тяхното съществуване неминуемо ускорило развитието на военното дело в Стария Континент, не толкова чрез иновациите, наложени от самите швейцарци, а по-скоро с опитите на техните опоненти да поставят на бойното поле различни нови формирования, които да „разгадаят“ непобедимите карета на планинците. Агресивният им, атакуващ стил на водене на бой, залагащ на смазващ близък бой и безжалостно ликвидиране на противника им спечелило славата на сурови, издръжливи и безскрупулни воини, за които всеки владетел бил готов да плати щедро.

Основната им слабост се кореняла в липсата на стабилна кавалерийска поддръжка и по-трудното възприемане на огнестрелните оръжия, за които разчитали на контингенти от други националности. Макар че легендарната им скорост им позволявала да изпреварват мудните залпове на ранната артилерия, използването на полеви фортификации и окопи от опонентите им се оказал сериозен проблем за тяхната агресивна тактика.

Въпреки че разгромът при Павия сериозно подронил престижа им, швейцарските наемници останали важно звено във френската армия до края на Стария Режим.

Advertisements

Десет от най-ключовите победи в историята на Европа

1. Битката при Платея (479г. пр. Хр.)

Перси и елини влизат в директен сблъсък

Перси и елини влизат в директен сблъсък

Конфликт: Гръко-персийските войни

Къде: Платея, Беотия (дн. Гърция)

Воюващи страни:

1. Съюзът на гръцките полиси

Пълководец: Павзаний (цар на Спарта)

Армия: около 80 000 войници, основно хоплити

Загуби: до 5 000

2. Персийската империя

Пълководец: Мардоний

Армия: ок. 100 000 войници

Загуби: ок. 10-20 0000

Историята накратко:

След като губи битката при Саламин, Ксеркс решава да напусне Елада заедно с основната част от армията си, тъй като настъпващата зима на 480/79г. пр. Хр. заплашва да е тежка, а персите са измъчвани от недостиг на провизии заради разгрома на флотата им. Шахът оставя след себе си пълководеца Мардоний начело на относително ограничен контингент, който не надвишавал 100 000 души.  гърците събират своя собствена армия и потеглят от Пелопонес за да срещнат Мардоний. Персите се изтеглят към Беотия и се окопават край Платея. Гръцката фаланга отказва да даде открито сражение, страхувайки се да не стане жертва на персийската кавалерия. След 11 дни, продоволствията на елините са сведени до минимум, благодарение на действията на вражеската кавалерия. останали без провизии, гърците започват да се изтеглят, което в един момент се превръща в паническо отстъпление за по-голямата част от армията. Мардоний повежда своята пехота извън лагера си и атакува отстъпващите елини. Атаката на персите предизвика отпор от страна на спартанците, атиняните и тегейците, които се обръщат и посрещат персийската атака. Тежката елинска пехота, макар и значително намаляла като численост, нанася съкрушително поражение на по-леко въоръжените перси. Мардоний пада убит, а останалата част от армията му е настигната и обградена в лагера им, който е успешно атакуван от гърците, които взимат малцина пленници. Победата при Платея слага край на сухопътната интервенция на Персия в Елада и завинаги отстранява директната персийска заплаха от елинските земи. От тук, до края на войните с Персия, гърците ще воюват на „чужд терен“, нанасяйки множество морски поражения, най-популярните сред които са победите при Микале (479г. пр. Хр.) и Саламин на о. Кипър (450г. пр. Хр.)

2. Битката при Зама (19.10.202г. пр. Хр.)

t5uZ8

Конфликт:

Къде:

Воюващи страни:

1. Римската република

Пълководец: Публий Корнелий Сципион

Армия: 35 000 – 29 000 пехотинци и 6 000 конници

Загуби: 6 500 убити и ранени

2. Картаген

Пълководец: Ханибал Барка

Армия: 40 000 – 36 000 пехотинци, 4 000 конници, 80 слона

Загуби: 20 000 убити и 20 000 пленени

Историята накратко:

След дълга, славна, но в крайна сметка безплодна кампания в Италия, Ханибал е принуден да се върне в Африка за да защити Картаген от изпратената срещу града армия на Сципион. Двете армии се срещат в полето край Зама. Ханибал започва битката с атака на своите слонове, които Сципион с хитрост успява  да подплаши и те помитат левия картагенски фланг. Възползвайки се от объркването римската кавалерия атакува фланга и разбива картагенската конница там, докато на срещуположния фланг, римляните отново доказват превъзходството на своята кавалерия и подгонват остатъка от картагенските конници извън бойното поле. Следва сблъсък на двете пехоти, в който римляните разбиват две от трите картагенски линии. Ханибал успява да прегрупира войниците си в една монолитна фаланга, която спира римското настъпление. изхода от битката е решен от завърналата се на бойното поле римска конница, която атакува картагенската пехота в гръб. В следствие на разгромената победа, Картаген е поставен на колене и никога вече не успява да предизвика мощта на Републиката. Рим излиза победител от сблъсъка на средиземноморските Суперсили и остава единствен и неоспорим господар на западното и централно Средиземноморие. Отслабените елинистически държави на изток са пометени една по една от римската завоевателна вълна и век след Зама, Рим вече е единствената реална сила в Средиземноморието.

3. Битката при Милвианският мост (28.10.312г. )

1

Конфликт: Гражданските войни на Тетрархията

Къде: Милвиански мост, р. Тибър, дн. Рим

Воюващи страни:

1. Поддръжниците на Константин

Пълководец: Флавий Валерий Константин

Армия: ок. 100 000

Загуби: неизв.

2. Поддръжниците на Максенций

Пълководец: Марк Валерий Максенций

Армия: ок. 120 000

Загуби: неизв.

Историята накратко:

Борбата между Максенции и Константин навлиза в своята финална фаза към 312г. Победителят получава едноличната власт над цялата западна половина на Римската империя. Разпадането на Тетрархията, наложена от Диоклециан доказва, че моделът на споделената власт е твърде неподходящ за късната римска империя, обградена с външни врагове и контролирана от амбициозни и честолюбиви мъже. Армията на Константин се насочва към Рим, следвайки Виа Фалминиа. вместо да изчака Константин да обсади града и да изтощава силите си, Максенции, уверен в численото си превъзходство избира да пресрещне врага край Милвианския мост. Силите на Максенции преминават Тибър по понтонен мост, тъй като самият Милвиански мост е бил повреден.   Силите на Максенций се разполагат твърде близо до реката и това им коства победата. На следващия ден, Константин започва битката като атакува вражеската кавалерия със своята и я разбива. Следва комбинирана атака срещу центъра на Максенций, който започва да се огъва. Максенций решава да се изтегли към Рим и да брани града, но е твърде късно. Понтонният мост рухва и много от войниците на Максенций се давят в Тибър, а останалите са избити или пленени от силите на Константин. Самият Максенций е сред онези, които стават жертви на реката. Победата на Константин го превръща в едноличен владетел на Запада, а в последствие и на цялата Римска империя. Триумфът му подготвя пътя за въвеждането и легализирането на християнството и не е изненадващо че в последствие християните създават мита, за божественото явление в съня на Константин преди битката, в което се казва че с божия знак на щитовете си, армията му ще победи. По-късно този знак се превръща в неразделен елемент от символиката на късната Римска и Византийската империи.

4. Битката при Тулуза (09.06.721г.)

битка между франджи и маври

Битка между франджи и маври

Конфликт: Арабските завоевания в Западна Европа

Къде: Тулуза, херцогство Аквитания (дн. Франция)

Кои участват:

1) Умаядския халифат (провинция Ал Андалус)

Пълководец: Ал Самх ибн Малик ал Хаулани, валия на Ал Андалус

Армия: Неизвестна (изворите говорят за стотици хиляди)

2) Херцогство Аквитания (под номинален сюзеренитет на франките)

Пълководец: Одо Велики, херцог на Аквитания

Армия: Неизвестна (според хронистите, разбира се, много по-малка от арабската)

Историята накратко:

След като арабите успешно плячкосват областта Септимания (дн. Лангедок-Руслийон), техния валия ал Хаулани се завръща на юг от Пиренеите за да събере нови сили, след което се отправя към Тулуза, столицата на най-силната държава в южна Франция – Аквитанското херцогство. Арабите поставят града под обсада, но преди това Одо, херцогът на Аквитания успява да се изплъзне и започва да набира армия сред своите васали за да разбие обкръжението на своята столица. Одо търси помощ и от своя сюзерен Карл Мартел, майордом на Австразия и Нейстрия ( който в последствие ще се кичи със славата на общоевропейски спасител, след победата си при Поатие през 732г.), който отказва да помогне, предпочитайки да следи от разстояние развитието на арабското нашествие. След три месеца търсене, Одо успява да събере армия и се завръща точно когато защитниците на Тулуза се готвят да се предадат.

Силите на Одо атакуват арабите, разположени на лагер край града, но херцогът решава да имитира отстъпление без да рискува да се въвлече в решително сражение. Арабите, заблудени че са успели да разбият християнските сили се завръщат в лагера си, но не изпращат патрули, които да охраняват тила им от врага. Одо се възползва от тази грешка и използва прикритието на нощта за  да удари вражеския лагер от всички страни. По-голямата част от арабската армия е избита, а едва малцина успяват да се спасят. Валията ал Хаулани се измъква, но в последствие умира от раните си.

Разгромът край Тулуза за дълго време прекършва волята на арабите да водят решителни кампании в Аквитания и Септимания. Единадесет години по-късно Крал Мартел разбива нова голяма арабска армия при Поатие, но няма съмнение, че именно победата на Одо при Тулуза дава шанс на майордома да доизгради своите сили и да се подготви за решителният сблъсък с арабите. Победата на аквитанският херцог е възприемана от андалуските араби като много по-важна за тях самите, отколкото загубата при Поатие, на която не гледат с особен интерес. Деня на битката при Тулуза се отбелязва с възпоминание в джамниите чак до рухването на емирата Гранада през 1492г.

5. Битката при Лас Навас де Толоса (16,07,1212г.)

Крал Санчо VII пробива линията от оковани роб-телохранители на халифа и повежда рицарите си към шатрата на алмохадския водач

Крал Санчо VII пробива линията от оковани роби-телохранители на халифа и повежда рицарите си към шатрата на алмохадския водач

КонфликтРеконкистата

Къде: Тулуза, херцогство Аквитания (дн. Франция)

Кои участват:

1) Кастилия, Леон, Навара, Арагон, Португалия

Пълководци: Алфонсо VIII, крал на Кастилия, Родриго Хименез де Рада, архиепископ на Толедо, Санчо VII, крал на Навара, Педро II, крал на Арагон

Армия: 10-14 000

Загуби: незв.

2) Алмохадски халифат

ПълководецМухамад ал Наср, халиф на Алмохадите

Армия: 22-30 000

Загуби: неизв.

Историята накратко:

През 1211г., владетеля на Алмохадите Мухамд ал Наср прекосява Гибралтар с голяма армия и нахлува на територията на Кастилия, завземайки редица градове и крепости. Заплахата се оказва толкова голяма, че всички кралства на християните се съюзяват и събират обща армия, към която се присъединяват доброволци от Франция, както и рицарите от Ордена Сантяго. Двете армии се доближават една до друга към лятото на 1212г, след като християните се събират в Толедо и успяват да си върнат няколко крепости по пътя си на юг. Притеснени от численото превъзходство на маврите, кръстоносната армия решава да подходи с хитрост. Кастилците, водени от местен козар успяват да прекосят незабелязано един от ридовете, пазещи лагера на маврите и атакуват, следвани от друга атака, водена от арагонците и наварците. Изненаданите маври са пометени, а халифът ал Наср се спасява на косъм.  Победата е повратна в историята на Испанската Реконкиста. Разгромът на ал Наср се оказва фатален за мощта на Алмохадите в Европа. Няколко десетилетия по-късно династията рухва, заменена от Маринидите в Мароко, които нямат нито силата нито волята да бранят мюсюлманските владения в Андалусия. Победата при Лас Навас де Толоса бележи началото на постепенната християнска офанзива, която през 1492г. ще доведе до отвоюването на целия полуостров.

6. Битката при Чалдъран, 23,08,1514г.

chaldiran1

Конфликт: Османо-персийските войни

Къде: Чалдъран, северен Иран

Участващи страни: 

1) Османската империя

Пълководец: султан Селим I Явуз

Армия: Вероятно около 60 000, сред тях еничарския корпус и голям брой оръдия

Загуби: Няколко хиляди

2) Сафавидската империя

Пълководец: шах Исмаил I Сафави

Армия: Вероятно между 40 и 60 000 души, повечето от тях кавалерия, сред които прочутите казълбаши („червените шапки“)

Загуби: Няколко хиляди

Историята на кратко:

Двете армии се срещат в хълмистите земи на северен Иран. Османците разполагат своята артилерия и еничари в центъра, укрепявайки позицията им с вагенбург от бойни каруци – тактика, добре усвоена от дядото на Селим – Мехмед II Фатих. Сафавидите атакуват първи, хвърляйки казълбашите във флангова атака с цел да избегнат огневата мощ на врага в центъра. Османските топчии се оказват на ниво, бързо пренареждат артилерията си и гюлетата им буквално разкъсват атаката на туркоманите. Последвалата контра атака, както и мощната стрелба от страна на еничарите, въоръжени с най-добрите за времето си мускети, се оказва фатална за персите. Армията им е разгромена, шах Исмаил е тежко ранен и за малко не попада в плен. Селим успява да плени харема му и раздава жените на шаха като награда на своите велможи, запазвайки най-добрата плячка за себе си.

След краха на персийската армия, османците превземат и опожаряват столицата на Сафавидите – Табриз. Исмаил е принуден да бяга на югоизток и се установява в Исфахан, която остава столица на Персия до XVIII век. Победата на Селим му осигурява контрола над цяла Анатолия, циментирайки завоеванието на шиитското емирство Дулкадир. Кюрдските племена в Северен Ирак и Азербайджан попадат под властта на османците. Селим сключва с тях спогодба, като в замяна на автономията им, те се задължават да пазят източните граници на империята. Победата на Селим отваря пътя на османското завоевание на Ирак и Западен Иран и ликвидира всички пречки за прегазването на мамелюците в Сирия и Египет. Победата циментира позицията на Османците като водеща близкоизточна сила за следващите 400 години.

7. Битката при Павия, 24.02.1525г.

Пленяването на Франсоа I

Пленяването на Франсоа I

Конфлик: Френско-хабсбургските войни

Къде: Павия, Северна Италия

Кои участват:

1) Хабсбургската монархия

Пълководци: Шарл де Лануа, Фернандо д’Авалос маркиз на Пескара, Гьорг Фрундсберг, Антонио де Лейва

Армия: 23 000 (19 000 пехота и 4 000 конница) войници и 17 оръдия

Загуби: около 500

2) Кралство Франция

ПълководецФрансоа I Валоа (пленен в битката)

Армия: 23 500 (17 000 пехота, 6 500 конница) войници и 53 оръдия

Загуби: около 15 000 убити, ранени и пленени.

Историята накратко:

Франсоа води непрексната борба с император Карл V, владетел на Свещената Римска империя и Испания. В предходните три десетилетия, Хабсбургите и французите водят ожесточена борба за контрол над Апенините, Бургундските земи и Савоя, останали в историята като Италианските войни. Франция разчита на своята тежка кавалерия (жандарми), първокласната швейцарска пехота и най-модерния (за времето си) артилерийски парк в Западна Европа. Хабсбургите, владеещи най-разнородни по разположение и характер владения залагат на своите наемнически армии, съставени от ветерани от всички краища на Европа. Ядрото на тези сили са испанските пехотни блокове – терции и полковете на ландскнехтите, създадени от Гьорг Фрундсберг като отговор на швейцарската пехота. В конкретната кампания от 1525г., Франсоа I се насочва с голяма армия към северна Италия. Целта му е да възстанови френския контрол над херцогство Милано, загубено след поражението при Бикока (1522г.) През 1524г., Франсоа превзема Милано и поема по петите на отстъпващата имперска армия, част от която се укрива в Павия. Французите обсаждат града през ноември, но настъпилата зима и упоритостта на гарнизона сериозно забавят обсадата. В началото на 1525г., императорът изпраща нова армия в Италия, чиято задача е да спаси Павия и да прогони французите от Милано. Задачата е поверена на Гьорг фон Фрундсберг и Шарл де Лануа. Имперската армия достига тила на французите във втората половина на февруари и двамата генерали решават да издебнат Франсоа и войнството му. Използвайки пробив в защитните заграждения на ловния парк край Павия (тогава парковете са опасани с високи стени, които да бранят дивеча от бракониери и набези на местните селяни – бел. авт), имперската армия се придвижва незабелязано и атакува обсаждащите френски сили в гръб, докато гарнизона на крепостта прави излаз и напада фронтално. Френската линия е разкъсана по средата и армията ан Франсоа е бита на части. Голяма част от „цвета на френската аристокрация“ загива в битката, а самия крал е пленен и по-късно подписва унизителния мирен договор от Мадрид.

Макар Павия да не слага край на Италианските войни (това става едва през 1559г.), битката е повратна точка във военната история на Европа. Франция никога вече не успява да поведе решителна инициатива в борбата си срещу Хабсбургите, които се превръщат в доминираща европейска сила за следващия един век. Победата слага окончателен край на славния период на швейцарската пехота и отваря място за новата първокласна сила на Европа – испанските терции, които спечелят всички големи сражения, в които участват през следващите 120 години.

8. Битката при Полтава, 08.07.1709г.

pano2

Конфлик: Великата Северна война

КъдеПолтава, Украйна

Кои участват:

1) Московското царство

Пълководци: цар Петър I, Александр Данаилович Меншиков, Борис Шереметиев

Армия: ок. 42 000 войници

Загуби: около 5000 убити и ранени

2) Кралство Швеция

ПълководциКарл Густав Реншьолд, Адам Лудвиг Левенхаупт, номинално Карл XII

Армия: ок. 16 000

Загуби: 10-12 000 убити, ранени и пленени

Историята накратко:

 Започналият през 1707 г. поход на шведите в Русия се сблъсква с огромни трудности, които намаляват наполовина първоначалната им армия. Тя не получава подкрепа нито от казаците, нито от армията в Прибалтика, която е разбита в битката при Лесная, когато се опитва да се присъедини към основната шведска колона. В средата на 1709 г. Петър решава да даде най-после решително сражение на противника си, още повече, когато разбира, че при една случайна престрелка Карл XII е бил ранен в крака и няма да може лично да командва хората си. Освен това шведите имат много малко муниции и почти никаква артилерия.

Въпреки множеството логистични трудности, факта че войниците са уморени и че са превъзхождани 3:1, шведите залагат на обичайната си тактика и нападат първи. Атаката им има известен успех на двете крила, но тя е отбита от неочаквано силен руски артилерийски обстрел. Двата фланга на шведите са почти извадени от строя, след което Меншиков се опитва да обгради и унищожи противниковата пехота. Шведските гвардейци, душа и сърце на армията, са пометени от артилерията още преди началото на ръкопашната схватка. Реншелд, главнокомандващ шведите, е пленен, заедно с цялата пехота, а Карл XII е спасен от конниците на казашкия хетман Иван Мазепа и изнесен в безсъзнание. 14-хилядната шведска конница, командвана от Левенхаупт, се изтегля на юг, но 2 дни по-късно капитулира при Переволочная. В самата битка шведите губят 6000 убити и 2500 пленени срещу 1400 убити руси.

Битката при Полтава е решителното сражение във войната, което напълно променя съотношението на силите и впоследствие за пръв път поставя Швеция в положение на отбрана. Победата дава шанс на Петър да разгърне мащабно настъпление срещу шведите в Полша и Прибалтика, което води до тяхното оттегляне от Жеч Посполита, Ливония и Естнония. Карл XII е принуден да бяга в Османската империя и успява да се завърне в Швеция едва през 1714г. Великата Северна война завършва с тотален разгром за Швеция и издигането на Русия като една от Великите европейски сили. С победата при Полтава, Петър осигурява имперското бъдеще на своята страна и я превръща в неизменен фактор от световната политика, какъвто остава и до днес.

9. Битката при Трафалгар, 21,05,1805г.

The_Battle_of_Trafalgar_by_William_Clarkson_Stanfield

Конфликт: Наполеоновите войни

Къденос Трафалгар, Испания

Кои участват:

1) Великобритания

Пълководци: Хорейшо Нелсън (убит в битката), Кътбърт Колинууд

Флота: 33 кораба, от които 27 линейни

Загуби: малко над 1600 души

2)Френската империя, Кралство Испания

ПълководциПиер Шарл Вилньов, Фредерико Гравина (умира от раните си)

Флота: 41 кораба, от които 33 линейни

Загуби: 13 000 убити, ранени и пленени

Историята накратко:

След провала на инвазията на Великобритания (1805г.) и началото на Улмската кампания на Великата армия, голяма част от флотите на Франция и Испания остава разположена в Кадис под командването на своенравния и честолюбив адмирал Вилньов. Неговите чести неподчинения и липса на решителни успехи провокират Наполеон да поиска смяната му. В опит да спаси честта си, Вилньов напуска Кадис и решава да премине Гибралтар, да навлезе в Средиземно море и да спаси обсадения по море Неапол. Усилията му са провалени от бдителната британска отбрана при Гибралтар и от лошото време. Забавянето на френско-испанския флот дава шанс на Хорацио Нелсън да прехвърли своите сили от Атлантика към европейски води. Двете флоти се срещат на 21.10.1805г. край нос Трафалгар, Южна Испания.

Хорацио Нелсън избира офанзивна тактика и разделя флотата си на две колони, които се врязват в линейната формация на Вилньов и я разкъсват на две места. Последвалата битка продължава близо 4 часа и е изключително ожесточена. Много от командирите на отделните съдове са убити. Жертва на битката става и самия лорд Нелсън, но това става в етап, в който британския флот вече е взел надмощие над своите опоненти. Вилньов е пленен от англичаните, а много от испанските му колеги намират смъртта си.

Победата при Трафалгар отбелязва триумфа на Великобритания като първа морска сила. Директните последици са провала на плановете за инвазия на Албиона от страна на Наполеон и налагането на британско морско надмощие над контиенталния хегемон. В последствие това дава шанс на Великобритания да отвори фронт на Пиренеите, да изолира и разгроми Дания-Норвегия и да надживее усилията на Континенталната блокада. В по-дълъг план, Трафалгар бележи издигането на Великобритания като неоспорим господар на моретата, първенство, което ще се запази до началото на XX век.

10. Битката при Седан, 01.09.1870г.

Battle-of-Sedan

Конфликт: Френско-Пруската война от 1870-71г.

Къде: Седан, Североизточна Франция

Кои участват:

1) Кралство Прусия, Кралство Бавария

Пълководци:Хелмут граф фон Молтке, Лудвих Фрайер фон дер Тан

Армия: 200 000, 774 оръдия

Загуби:9 000

2) Втората френска империя

Пълководци: Наполеон III, Патрис Макмахон, Огюст Александър Дюкро, Емануел фон Вимпфен

Армия: 120 000, 564 оръдия

Загуби: 17 000 убити и ранени и 103 000 пленени

Историята на кратко:

През 1870г. Прусия е поставила Германската конфедерация в джоба си. Победите над Дания (1864) и Австрия (1866г.) издигат Прусия до ранга на една от водещите Велики Сили в Европа. Последната преграда пред утвърждаването на кралството като основен политически субект на Континента и легитимен център на германските земи остава Франция и нейната активна външна политика, целяща да балансира враждите на останалите сили, докато самата тя преследва издигане чрез амбициозни проекти за колониална експанзия.

Прусия не се колебае да нападне своя опонент, възползвайки се от благоприятната политическа ситуация – Австрия е заета със своите вътрешни преобразувания, Русия е в изолация след Кримската война, а Великобритания е обърнала погледа си по-скоро към Индия и разгръщането на руската експанзия в Централна Азия (т.нар. Голяма игра). Пруските войски и техните германски съюзници атакуват французите и след поредица от успехи започват да ги изтласкват към вътрешността на Франция. Най-голямата военна групировка на французите – Рейнската армия (150 000 души, командвани от марша Базен) е обсадена в Мец. Наполеон III и генерал Макмахон решават да сформират нова армия – Армията на Шалон и да се опитат да деблокират силите на Базен, след което да се съединят и да атакуват пруския фланг, прекъсвайки линиите за комуникация през Рейн. Наполеон, обаче, се страхува да рискува тежки загуби за новата си армия и решава да маневрира, избягвайки основното германско настъпление с поредица от маршове в посока белгийската граница. Това изтощава Армията на Шалон и дава шанс на граф Молтке да пренареди своите планове за справяне с императора и неговата нова армия. Молтке остава 1ва и 2ра армии да обсаждат Мец, а начело на 3та армия и Армията на Маас започва маневра за прихващане и обкръжаване на френските части, водени лично от Наполеон. На 30ти август, германците успяват да надвият французите при Бомон-ан-Аргон, нанасяйки им 5 000 души загуби и 40 оръдия. Французите се изтеглят към Седан, където Наполеон III планира прегрупиране и повторно изтегляне към по-удобни позиции на запад. Молтке, обаче, не дава никакъв шанс на французите и на следващия 1ви септември обкръжава позициите им при Седан.

Битката започва когато френската армия прави опит да пробие пруския обръч. Французите избират за точка на пробива градчето Ла Монсел, но за тяхно нещастие, германците избират същата локация за нанасяне на своя собствен удар. Частите на Гьорг Саксонски са насочени към тази точка, заедно с баварските корпуси, командвани от барон Тан, чиято задача е да атакува Базей от другата страна на Маас.

Сраженията започват сутринта на 1ви септември, в 04:00 часа. Баварците атакуват Базей, но срещат упорите съпротива от страна на френските части, които са барикадирали улиците на градчето. Към 08:00 часа пристига подкрепление в лицето на VIII-ма пруска пехотна дивизия, а Тан успява да предислоцира част от артилерията си и към 09:00 часа атакува с подновена сила френските позиции с цел да осъществи необходимия пробив.

Боевете при ла Монсел започват в 06:00 часа и пруски части са изпратени за да подкрепят баварската атака, която подобно на боевете при Базай се натъква на сериозната съпротива на барикадираните френски войници. По време на сражението генерал Макмахон е ранен и назначава Дюкро за свой заместник.  Дюкро дава заповед за изтегляне от ла Монсел, но заповедта му е пренебрегната от генерал фон Вимпфен, който използва своя резерв, контраатакува и отхвърля баварците и саксонците. Краткия френски пробив е спрян с падането на Базей и прехвърлянето на свежи пруски части в помощ на баварците и саксонците. Контраатаката на Вимпфен отшумява, последвана от повторно германско настъпление. Към обяд германската артилерия подлага французите на убийствен обстрел и те са принудени да се изтеглят все по-навътре към Седан, с което де факто се оказват в обкръжение. Трите кавалерийски атаки в северния сектор при Флуен, ръководени от генерал Жан Маргьорит се провалят, отбити от настъпващия IX пруски корпус.

В края на следобеда, Наполеон III осъзнава безнадежността на ситуацията и прекратява опитите за пробив. Французите губят 17 000 убити и ранени срещу около 9 000 убити и ранени от страна на германските сили. На следващия 2ри септември, Наполеон III заповядва да се развее бялото знаме и предава цялата Армия на Шалон в ръцете на Молтке и кайзера.

Седан е едно от най-унизителните сражения в историята на Франция. Пленяването на Наполеон и разгрома на френските армии в Шампан и Лорен де факто предрешава края на войната. Сгромолясването на Втората империя е последвано от създаването на провинциално правителство, което се опитва да оказва съпротива още пет месеца, от който период датира и прочутата обсада на Париж. Прусия и нейните германски сателити доминират над Франция и й налагат унизителни мирни условия – изплащане на грамадна репарация и предаването на областите Елзас и Лорен (Лотарингия) във владение на новосформираната Германска империя. Унижението, понесено от Франция във Войната от 1870-71г. лежи в основата на Първата Световна война.


Пет легендарни бойни формации от Новото време

1. Швейцарските копиеносци (Reisläufer)

SwissPikemen

Синовете на планината били готови да дадат порция стомана на всеки, срещу когото им било платено да се бият…

Къде: Западна Европа

Кога: XIV-XVIII век

Колко: Между няколко стотин и няколко хиляди в различните сражения

Войни: Швейцарската война за независимост; Швейцарско-бургундските войни; Италианските войни; Религиозните войни във Франция; Тридесетгодишната война; Войните на Луи XIV;

Паметни битки: Моргартен, Лопен, Новара, Мариняно, Бикока, Павия

Защо са легендарни: Швейцарските копиеносци са онази военна машина, която в края на XV и началото на XVI век окончателно разрушава рицарството като водеща форма на офанзивно водене на сраженията.Опитни, безскрупулни и жестоки и в бой и в плячкосване, швейцарците всявали ужас сред своите врагове. Дисциплината им и братството, което съществувало в отделните полкове, базирани на принципа на общото селище, от което идвали (както било и в българската армия до 1945г.) създавали една хомогенна ударна сила, която като валяк помитала противниците от бойното поле. Преди славата им да залезе в полята край Павия, швейцарците били разгромили всички големи армии в Западна Европа. Всъщност, единствения достоен враг, срещу когото никога не се изправили, заема второто място в този списък….

2. Еничарите (Yeniçeri)

Полумесецът от белите шапки строен на бойното поле означавал, че враговете на падишаха ги чакали сериозни проблеми...

Полумесецът от белите шапки строен на бойното поле означавал, че враговете на падишаха ги чакали сериозни проблеми…

Къде: Източна Европа, Северна Африка, Близкия Изток;

Кога: ок. 1370-1826г.

Колко: до около 55 000 в зенита на мощта им

Войни: Османската експанзия на Балканите; Османските завоевания в Западна Азия; Османските кампании в Триполитания, Тунис и Алжир; Османо-португалските войни; Османо-испанските войни; Австро-османските войни; Османско-полските войни; Руско-османските войни; Османско-персийските войни; Войната на Свещената Лига;

Паметни битки: Плочник, Косово Поле, Никопол, Анкара, Варна, Белград, Константинопол, Халдиран, Родос, Мохач, Багдад, Малта, Лепанто, Кипър (1573г.), Егер, Кандия, Виена, Зента, Морея, Багдад (1732г.), Кагул, Очаков;

Защо са легендарни: Освен че са първата професионална армия в Европа, еничарите са известни и със уникалната за Европа система за набор, въведена през 70те години на XIV век от Чандарлъ паша. еничарите били юмрукът на османската военна машина и на техните плещи били изнесени най-мащабните и бляскави победи и завоевания в историята на Османската империя. еничарите били тези, които първи щурмували вражеските крепости и пак на тях се полагало да спасят изхода на битката тогава, когато по-тежката западна кавалерия успявала да надделее на спахиите. Еничарите записали победи срещу всичките си врагове, превзели най-силните крепости срещу които заставали и всявали страх сред всичките си врагове. За добро или зло, немалка част от тези несъмнено храбри, но и жестоки мъже били българи….

3. Армията на Фландрия (El Ejército de Flandes)

Испанските войници били до един ветерани, често започнали своята воинска кариера преди да навършат пълнолетие. Мнозина от тези мъже се записвали в армията едва 13 годишни като помощници, оръженосци и барабанчици. Докато станат на 18 вече били изпечени ветерани с множество битки и рани зад гърба си. Онези от тях, които доживявали Христовата възраст са достоен еквивалент и на най-добрите съвременни командоси.

Испанските войници били до един ветерани, често започнали своята воинска кариера преди да навършат пълнолетие. Мнозина от тези мъже се записвали в армията едва 13 годишни като помощници, оръженосци и барабанчици. Докато станат на 18 вече били изпечени ветерани с множество битки и рани зад гърба си. Онези от тях, които доживявали Христовата възраст са достоен еквивалент и на най-добрите съвременни командоси.

Къде: Белгия, Холандия, Люксембург, Северна Франция,  Германия

Кога: 1568-1659г.

Колко: до около 88 000 души в своя зенит

Войни: Осемдесетгодишната война; Френските религиозни войни; Тридесетгодишната война; Испано-френската война от 1635-1659г.;

Паметни битки: Антверп, Бялата Планина, Бреда, Ньордлинген, Рьокроа, Битката при Дюните

Защо са легендарни: Като оставим на страна факта, че тази армия не спряла да воюва в продължение на 100 години, побеждавайки всичко, което се изпречи на пътя й, Армията на Фландрия заслужава да е тук, защото в редиците й служели такива войници, че армията изглеждала като отделен вид в сравнение с останалите испански войски. Фламандската армия била може би най-активната бойна формация в историята, като в сметката й има десетки полеви сражения и стотина обсади. Опит, издръжливост, доблест и ненадминати бойни умения са все характеристики на тази най-елитна сред испанските войски.

4. Крилатите Хусари (Towarzysz husarsk)

полските крилати хусари били несъмнено най-страховитата европейска конница през Новото време...

Полските крилати хусари били несъмнено най-страховитата европейска конница през Новото време…

Къде: Източна и Централна Европа

Кога: XVI – XVIII век

Колко: Няколко хиляди

Войни: Полско-руски войни; Полско-шведски войни; Полско-тевтонски войни; Полско-османски войни; Бунтът на Богдан Хмелнитски; Войната на Свещената лига; Великата Северна война; Войната за Полското наследство;

Паметни битки: Любишев, Бижина, Кокенхаусен, Кирхолм, Клюжин, Мартинов, Цричина, Очматов, Берестечко, Полонка, Чуднов, Лвов, Виена,

Защо са легендарни: Съчетание от тежка и същевременно маневрена конница е рядко явление, но именно това прави полските хусари най-опасната европейска конница в Новото време. Тяхната офанзивна тактика, съчетана с ненадминато майсторство в ездата и боя от конски гръб ги превръщали в страшилище за всеки противник. Полските крилати хусари доминирали бойните полета на Източна Европа в продължение на повече от век. В добавка трябва да отбележим и култовият им външен вид, който само допълва ефекта от представянето им на бойното поле.

5. Рицарите Хоспиталиери (Fraternitas Hospitalaria)

Вярата и мечът били основните средства за убеждаване на опонентите и закрила на поклонниците...

Вярата и мечът били основните средства за убеждаване на опонентите и закрила на поклонниците…

Къде: Родос (до 1522г.), Малта (след 1530г.)

Кога: 1309 – 1798г.

Колко: Няколко хиляди

Войни: Всички конфликти между християнските държави и османската империя в Средиземно море

Паметни битки:  Родос (1307-9г.), Александрия, Родос (1480г.), Родос (1522г.), Превеза, Малта, Лепанто

Защо са легендарни: Рицарите Йоанити или Хоспиталиерите са може би най-активния и дълголетен рицарски орден. Техните легендарни морски кампании в продължение на четири столетия пречат на мюсюлманските прати от различните части на Северна Африка да установят доминация в Средиземно море. Освен това, Хоспиталиерите изиграват решаваща роля в блокирането на османската морска експанзия и в продължение на две столетия са бастион срещу постоянните действия на османския флот. Легендарни са и поредицата от успешни обсади, които Хоспиталиерите издържат срещу многократно по-многобройни армии, като сред тях се отличава обсадата на Малта от 1566г. До самия си край през 1798г., малтийските рицари водят своеобразна морска реконкиста срещу берберските пирати и обезопасяват търговските маршрути между Ориента и Западна Европа.