Tag Archives: рицари

Битката при Варна – 1444г.

Последната атака на Владислав III

Последната атака на Владислав III, худ. Ян Матейко

Кога: 10.11.1444г.

Къде: край Варна, Османски султанат (дн. България)

Кои участват:

1) Кръстоносната армия от  Унгария, Бохемия (Чехия), Полша, Литва, Унгария, Хърватска, Молдова, Влахия, Сърбия, папството, включително и български контингент

Армия: 25-30,000 души

Пълководци: Владислав III Ягело, Янош Хуняди, Влад II Дракул, Фружин, бан Талоци

Загуби: около 15-20,000 души

2) Османски султанат

Армия: ок. 40-50,000

Пълководци: Мурад II Коджа, Хадъм Шехабедин паша, Караджа паша

Загуби: около 15-20,000 души

Историята накратко:

След като през 1443г., кръстоносната армия навлиза в османските владения по Via Diagonalis и след поредица от кървави сражения достига София, настъпването на поредната тежка балканска зима води до прекратяване на бойните действия и подписване на примирие за срок от десет години. Мурад II, доволен че е стабилизирал границата си в Европа абдикира в полза на своя невръстен син Мехмед II (бъдещият Фатих) и се оттегля в Анадола,като преди това договаря мир и с бейлика Караман.

Уверени че новият, неопитен султан ще бъде опонент, с който лесно ще се справят, унгарците, водени от Янош Хуняди решават да организират нова експедиция, която веднъж за винаги да пречупи турското присъствие на Балканите. Идеята веднага е приета от младия полско-унгарски крал Владислав III Ягело, както и от папа Евгени IV. Част от армията, която участва в похода от 1443г. е отново събрана. Основният контингент от кръстоносните сили – около 15,000 души, е съставен от унгарци, поляци и чехи. Те са допълнени от 7,000 власи под командването на Влад II Дракул, както и от няколко по-малки контингента от Босна, Хърватска, Молдова и Рутения (Западна Украйна). В армията има и тевтонски рицари, както и български контингент, командван от Фружин Шишман.

Притеснен от надигащата се кръстоносна буря, Мехмед II призовава баща си да се върне обратно на трона, несъмнено подтикван от своите везири. Мурад първоначално отказва, но според легендата, сина му пратил писмо, в което заявил, че ако Мурад II е султантът, то той трябва да поведе войските си. Ако ли той не е султан, то тогава султан Мехмед му заповядва да дойде и да води армията в битка. От гледна точка на реалната подготовка, турците събират силите си възможно най-бързо, макар и да не успяват да мобилизират пълния си потенциал. Спахии са свикани както от Анадола, така и от Румелия, придружени от акънджии (доброволци) и от двете страни на Проливите. Османската армия се структурира около своето ядро – еничарският корпус, чиято численост трудно може да бъде фиксирана, но вероятно става дума за около 10-15 000 от „робите на падишаха“. Към тях се прибавя и контингентът от спахии на Портата. Освен редовната пехота,  османската армия разчита и на подразделения от доброволци –  пехотинци – яя/азеби.  Въпреки че съюзна флота от венециански, папски и бургундски кораби блокира Дарданелите, Мурад успява да се прехвърли през Босфора, подпомаган от генуезците и прикриван от мощна артилерия, разположена по двата бряга на пролива.

Походът на Владислав III започва доста късно – едва през септември, което, принципно, сериозно ограничава времето, с което християните разполагат за да реализират някакъв ключов успех. Кръстоносците пресичат Дунав при Оршова и поемат през Мизия. Въпреки опитите им, те не успяват да превземат нито Видин, нито Никопол, нито Търново и са принудени да оставят тези крепости в тила си. Първите успехи идват с превземането на Шумен и Провадия. Следващата им цел се  явява Варна. Хуняди несъмнено съветва краля да заеме големия морски град и спускайки се по Via Pontica да нахлуе в Тракия без да се налага да форсира Стара Планина. Този план е разгадан от Мурад II, който отлично познава пътищата в своите владения и знае, че опонентите му не биха рискували да затънат в преспите на Балкана.  По тази причина, той повежда концентрираните си сили към Несебър и на свой ред преминава през Източния Балкан, избягвайки непристъпните височини. Османската армия се движи бързо и решително. Разстоянието от Босфора до Варна е взето за по-малко от месец (15.10 – 9.11), докато кръстоносците губят два месеца и половина от форсирането на Дунав при Оршова до достигането до Варна. Това се дължи и на опитите им за превземане на мизийските крепости, които допълнително затрудняват марша им. В чисто пространствени измерения, пътят, изминат от кръстоносната армия е с около 100-150 км по-дълъг.

Военният съвет преди битката, худ. П. Станимиров за National Geographic България

Военният съвет преди битката, худ. П. Станимиров за National Geographic България

На 9-ти ноември, силите на Мурад успяват да обходят позициите на кръстоносците от запад и да ги притиснат между Варненското езеро, морето и платото Франга. На свиканият върховен военен съвет (нощта на 9-ти срещу 10-ти) ,папския легат Джулио Чезарини настоява армията да се прегрупира за обрана, използвайки терена в своя полза. Той залага на чехите и техния вагенбург като основно средство за контриране на евентуални вражески атаки. Чезарини вярва, че съюзната флота скоро ще достигне Варна и ще може да изтегли кръстоносците по море. Хуняди правилно оценява ситуацията и съветва краля да изостави отбраната и да поведе силите си в решително настъпление. Доводът му е прост – позицията е лесна за отбрана, но трудна за задържане поради липсата на припаси, както и поради факта, че османците биха могли да отрежат достъпа на кръстоносците към морето и да обезсмислят всякакви планове за евакуация. Трансилванският воевода залага на решително настъпление, което да доведе или до пробив на османската блокада или, в по-добрият случай, до решителен успех, който да развърже ръцете на кръстоносците за настъпление в Тракия. Владислав III, верен на рицарските идеали за доблест и решителност, се съгласява с плана на своя съветник. На сутринта на 10-ти ноември, Хуняди разгръща 25,000-та кръстоносна войска в дъга между Варненското езеро и Франгенското плато. 3,500 членове на личната гвардия на краля от поляци и унгарци с две знамена, унгарски наемници и частите на унгарските благородници заемат центъра. Влашката конница е вдясно от центъра в резерв. Десният фланг разположен по хълма към с. Каменар се състои от 6,500 мъже в пет части. Варадинският епископ Ян Доминек е начело, а Чезарини командва части от германци и босненци. Егерският епископ води собствена военна част, а военният управител на Славония Франко Талоци командва военна част от хървати. Левият фланг наброяващ 5,000 мъже, разделени на пет части, е воден от Михал Силаджи, девер на Хуняди, и се състои от трансилванците на Хуняди, българи, немски наемници и унгарци. Зад унгарците, близо до Черно море, е разположен вагенбург, защитавани от 300-600 чешки и рутенски наемници под командването на хетман Чайка. Всеки фургон се заема от 7-10 войника и е въоръжен с бомбарди.

За съжаление на християните, Мурад, който добре познава Хуняди, знае точно какво е намислил опонента му. Османците се построяват в класическия си стил -пехотата заема центъра, където еничарите, очакващи атаката на своите врагове, се окопават с две линии траншеи и полеви укрепления (точно както и при Никопол през 1396г.), като зад тях е разположен обоза на армията. Двата фланга са заети от конницата – спахии и акънджии, като анадолците се строяват на десния фланг под командването на Караджа паша, а румелийците – на левия фланг, водени от бейлербея Хадъм Шехабедин паша. Мурад, възползвайки се от численото си превъзходство, оставя един контингент от 3,000 спахии в резерв (вероятно това са ‘спахиите на Портата’, които са запазени за нанасяне на финален удар – бел. авт.), а друг резерв заема Франгенското плато, като там са разположени еничари, въоръжени с лъкове и лека кавалерия.

Сражението започва с атака на румелийската конница, която атакува силите на християните на техния десен фланг. Атаката без съмнение е отвличаща – още при първите изстрели на оръдията от вагенбурга, Шехабедин паша заповядва на своите войници да се изтеглят, което увлича опонентите им в хаотично преследване. Именно това е целял бейлербеят – християните попадат в ловкия капан и са атакувани от засада от резерва на Франгенското плато. По-голямата част от включилите се в преследването сили са разбити и едва малцина успяват да се доберат до вагенбурга. Повечето са отхвърлени в паническо бягство, като част от силите отстъпват чак до р. Камчия, преследвани по петите от силите на Шахабедин паша.

Battle_of_Varna

На срещуположния фланг нещата се развиват в полза на кръстоносците. Анадолските спахии са атакувани успешно от тежката кавалерия на Хуняди, подкрепяна от власите на Влад Дракул. Караджа паша пада убит, а войниците му бягат в безредие, преследвани в продължение на няколко километра от Хуняди. Междувременно, власите правят завой, обхождат вражеския център и вместо да го атакуват,  оплячкосват турския лагер, след което напускат бойното поле и се отправят на север към родината си.  В този момент, Хуняди изпраща послания до Владислав – да изчака завръщането му и да задържи центъра и десния фланг. Вместо да се вслуша в разума, импулсивния, млад владетел (той е едва на двадесет – бел.авт.) събира около 500 от елитните полски рицари и възнамерява да реши изхода на битката докато вражеската кавалерия отсъства от бойното поле. Противно на наложеното схващане, тази маневра, сама по себе си, не е грешна. Грешен е мащабът на силите, които Владислав взима със себе си, подценявайки силата на османската пехота. Това не бива да ни изненадва, с оглед на все още доминиращото в Европа схващане за превъзходството на конницата над пехотата при водене на открито сражение. Бляскавите победи на швейцарците са още далеч в бъдещето и подобна самоувереност не е лишена от практическа логика. Въпреки това, еничарите вече са показвали, че умеят да блокират настъпление на рицарите и Владислав несъмнено е познавал добре хода на никополската битка, водена от предшественика му Сигизмунд. От друга страна, не бива да надценяваме и възможността за бързо свикване на голям брой войници с цел нанасяне на внезапен удар. Вероятно, в хода на битката, Владислав просто не е успял да организира на време повече воини. Младежът решава да рискува с атака така, както Хуняди решава да рискува, давайки открито сражение. В крайна сметка, битката действително бива решена от неговата атака.

Първоначално, полските рицари постигат превес и разбиват челните редици на вражеската пехота, много от които несъмнено са били яя/азеби и аджеми оглани (младежи, обучаващи се за пълноправни еничари – бел. авт.). С достигане същинското ядро на корпуса, обаче, атаката губи своята инерция, а опитната османска пехота съумява да  се вклини в редиците на враговете си, с цел да ги изолира на малки групи, които да бъдат задушени една по една. На бойното поле се завръща и Шахабедин паша, който по-бързо от Хунияди осъзнава, че сражението още не е решено. Въпреки смазващото числено предимство, Владислав продължава устрема си и почти успява да достигне до позицията на Мурад II, който към този момент предприема действия за напускане на бойното поле. Съдбата протяга своя пръст и решава изхода на битката – конят на краля попада в яма, а самия владетел е свален от седлото. Краят му, вероятно, напомня този на английския владетел Ричард III – сам, с меч в ръка посреща ударите на своите врагове. Резултатът може да бъде само един – кралят е убит, а с него рухва и надеждата за победа. Полският контингент буквално е погълнат от османската пехота, която преминава в контранастъпление, подкрепяна от румелийските спахии.

Завръщането на Хуняди на бойното поле носи избавление за обречената кръстоносна армия. С цената на сериозни загуби, трансилванският княз успява да спре вражеското настъпление и под прикритието на вагенбурга да изтегли своите сили на север, отстъпвайки през Мизия към Унгария. Двете армии понасят колосални загуби, като кръстоносците губят между 50 и 70% от армията си,  а османците – около 40%. Въпреки своята победа, Мурад е на ясно, че успеха е постигнат на твърде висока цена и се отказва да преследва разгромения враг, като вместо това дава тридневна почивка на армията си, след което се заема да си върне контрола над Провадия и Шумен. Това дава възможност на Хуняди да изтегли силите си от Мизия и да се укрепи в Банат, изчаквайки ответния османски удар, който така и не идва през същата година. Разгромът на кръстоносците при Варна се явява сериозен удар за християнската кауза на Балканите. Ще минат четири години преди Хуняди да успее да организира нова армия, достатъчно силна че да предизвика турците.

Източници:

Batte of Varna

Битката при Варна  

Кюмюрджиев Л. – Великата битка на народите – Варна 1444г., National Geographic

Стоянов А. – Враг пред портите: Османската военна еволюция 1300-1453г., „Военна История“, Брой 7

Реклами

Битката при Фолкърк

Falkirk 1298

Конфликт: Англо-шотландските войни

Кога: 22.07.1298г.

Къде: Фолкърк (графство Стърлинг, долината на р. Форт, Шотландия)

Кои участват:

1) Кралство Англия

Пълководец: Едуард I

Армия: 15 000 души, от тях 2 500 конници и 12 500 пехота и стрелци

Загуби: около 2 000 убити и ранени

2) Кралство Шотландия

Пълководец: сър Уилям Уолъс

Армия: 6 000 от които 1 000 конници

Загуби: над 2 000 убити и ранени

Историята накратко:

След като научава за разгрома на своите сили при Стърлинг Бридж, Едурард I изоставя кампанията си срещу французите във Фландрия, подписва мирен договор с крал Филип IV и през март 1298г. се завръща в Англия. През април кралят мести временно мести центъра на властта  в Йорк за да може по-добре да координира предстоящата кампания. Събрана е внушителна армия – около 2000 рицари и над 12 000 пехотинци, мнозина от които – уелски стрелци с дълъг лък (longbowmen). 
Изправен пред по-многочислен враг, Уолъс избира да следи маневрите на англичаните, следвайки всяка тяхна стъпка. Идеята му е да ги дебне, докато Едуард не остане без праи и припаси и не се принуди да напусне Шотландия безславно. Отстъплението на англичаните щяло д абъде последвано от постоянни шотландски набези в тила на отстъпващата армия. Към средата на юли, ситуацията се е развила по плана на Уплъс. Англичаните са изтощени, флотата с нови провизии е забавена от лошото време, а уелсците започват да се бунтуват. Ако Едуард не действа мигновено, рискува да се изправи пред катастрофален провал. В този момент, около 20-ти юли, кралят научава, че враговете му са заели позиция край Фолкърк, изчаквайки началото на английското отстъпление. 
В четвъртък, 22 юли, 1298г., кавалерията на Едуард най-после има визулен контакт с врага. Шотландците са заели заели отбранителна позиция в покрайнините на гората Календер, като фронта и десния им фланг се подсигурява от малък поток, който ще забави настъплението на англичаните. Пехотата е строена в няколко „шилтрона“ ( шотландска разновидност на фалангата, в която редиците пиконосци са комбинирани със стрелци, разположени сред тях и по фланговете им). Шотландската конница се разполага зад основната пехотна линия. 

Image00001

Първи етап

 Едуард разделя армията си по класически маниер – Център (командван от него), ляв фланг (командван от графовете Норфък, Линкълн и Херфърд) и десен фланг под командването на епископа на Дърам. Без да изчакват центъра, който по-бавно достига бойното поле, рицарите на двата фланга се хвърлят срещу врага, заобикаляйки основната пехотна позиция и врязвайки се във вражеската кавалерия. Шотландските благородници използват тази атака за да прикрият бягството си от бойното поле, изоставяйки пехотинците на милостта на врага. Шотландските стрелци стават следващата мишена на английските рицари, които буквално ги помитат. Единствено шилтроните остават непоклатими.

Image00002

Междувременно Едуард най-сетне достига бойното поле и заповядва на рицарите си да прекратят безплодните атаки срещу вражеските карета. Кралят решава да си послужи с тактиката, използвана от граф Уорик срещу уелсците три години по-рано. Шотландците са обкръжени и подложени на комбиниран обстрел с дълги лъкове и арбалети. Когато редиците им са достатъчно разредени от огъня, английските рицари атакуват и ги разбиват. Мнозина намират смъртта си, а оцелелите, сред които и Уолъс, бягат от своите преследвачи в гората Торнууд, където успяват да се изплъзнат на преследвачите си

Победата е изключително важна за Едуард, който до момента е притиснат от скъпата кампания във Франция и от загубата на графовете му при Стърлинг. За шотландците загубата не е прекалено тежка, но Уолъс губи едни от най-верните си помощници.


Битката при Витков, 14.07.1420г.

Adolf_Liebscher_-_Bitva_na_hoře_Vítkově_dne_14._července_roku_1420

Конфликт: Хуситските войни (1419-1437г.)

Къде: Хълмът Витков край Прага, дн. Чехия

Кои участват:

1) Хуситите

Пълководци: Ян Жижка

Армия: 76 войници и стрелци, 3 жени, Ян Жижка

2) Кралство Унгария и Бохемия

Пълководци: Сигизмунд Люксембургски, император на Свещената Римска империя, крал на Унгария и Бохемия (Чехия)

Армия: 7-8 000 рицари и лека кавалерия

Резултат: Хуситска победа

Историята накратко: 

Сигизмунд се опитал да превземе Прага за да изтласка хуситите от столицата на Бохемия (Чехия) и за целта довел армия от около 50-60 000 рицари и пехотинци. Срещу тях чехите разполагали с общо 12 000 души, които да бранят целия град. Хълмът Витков била малка укрепена позиция (става дума за добре заковани една за друга дървени талпи, подсилени с камъни и слоеве кал), която контролирала някои от основните пътища, водещи към града. Загубата на хълма можела да коства на чехите цялата обсада. Ян Жижка и шепата смелчаци, които пазели хълма добре осъзнавали този факт и решили да не се дават лесно на враговете. Сигизмунд (който чехите наричат Жигмонд) също разбирал значението на хълма и решил да не поема излишни рискове, тъй като вече си патил от хуситите. Ето защо изпратил контингент от 7-8 000 конници, които трябвало буквално да прегазят бранителите и да осигурят позицията. Атаката на рицарите започнала, само за да се разбие като в скала, срещайки яростната съпротива на шепата бранители. 80 души успели да задържат 8 000 достатъчно дълга, че от Прага да пристигне допълнителна хуситска част, която атакувала обърканите рицари и те бързо отстъпили, а мнозина се издавили в близката река Витава. Общо в сражението загинали над 300 рицари и неизвестен брой други войници.


Десет от най-ключовите победи в историята на Европа

1. Битката при Платея (479г. пр. Хр.)

Перси и елини влизат в директен сблъсък

Перси и елини влизат в директен сблъсък

Конфликт: Гръко-персийските войни

Къде: Платея, Беотия (дн. Гърция)

Воюващи страни:

1. Съюзът на гръцките полиси

Пълководец: Павзаний (цар на Спарта)

Армия: около 80 000 войници, основно хоплити

Загуби: до 5 000

2. Персийската империя

Пълководец: Мардоний

Армия: ок. 100 000 войници

Загуби: ок. 10-20 0000

Историята накратко:

След като губи битката при Саламин, Ксеркс решава да напусне Елада заедно с основната част от армията си, тъй като настъпващата зима на 480/79г. пр. Хр. заплашва да е тежка, а персите са измъчвани от недостиг на провизии заради разгрома на флотата им. Шахът оставя след себе си пълководеца Мардоний начело на относително ограничен контингент, който не надвишавал 100 000 души.  гърците събират своя собствена армия и потеглят от Пелопонес за да срещнат Мардоний. Персите се изтеглят към Беотия и се окопават край Платея. Гръцката фаланга отказва да даде открито сражение, страхувайки се да не стане жертва на персийската кавалерия. След 11 дни, продоволствията на елините са сведени до минимум, благодарение на действията на вражеската кавалерия. останали без провизии, гърците започват да се изтеглят, което в един момент се превръща в паническо отстъпление за по-голямата част от армията. Мардоний повежда своята пехота извън лагера си и атакува отстъпващите елини. Атаката на персите предизвика отпор от страна на спартанците, атиняните и тегейците, които се обръщат и посрещат персийската атака. Тежката елинска пехота, макар и значително намаляла като численост, нанася съкрушително поражение на по-леко въоръжените перси. Мардоний пада убит, а останалата част от армията му е настигната и обградена в лагера им, който е успешно атакуван от гърците, които взимат малцина пленници. Победата при Платея слага край на сухопътната интервенция на Персия в Елада и завинаги отстранява директната персийска заплаха от елинските земи. От тук, до края на войните с Персия, гърците ще воюват на „чужд терен“, нанасяйки множество морски поражения, най-популярните сред които са победите при Микале (479г. пр. Хр.) и Саламин на о. Кипър (450г. пр. Хр.)

2. Битката при Зама (19.10.202г. пр. Хр.)

t5uZ8

Конфликт:

Къде:

Воюващи страни:

1. Римската република

Пълководец: Публий Корнелий Сципион

Армия: 35 000 – 29 000 пехотинци и 6 000 конници

Загуби: 6 500 убити и ранени

2. Картаген

Пълководец: Ханибал Барка

Армия: 40 000 – 36 000 пехотинци, 4 000 конници, 80 слона

Загуби: 20 000 убити и 20 000 пленени

Историята накратко:

След дълга, славна, но в крайна сметка безплодна кампания в Италия, Ханибал е принуден да се върне в Африка за да защити Картаген от изпратената срещу града армия на Сципион. Двете армии се срещат в полето край Зама. Ханибал започва битката с атака на своите слонове, които Сципион с хитрост успява  да подплаши и те помитат левия картагенски фланг. Възползвайки се от объркването римската кавалерия атакува фланга и разбива картагенската конница там, докато на срещуположния фланг, римляните отново доказват превъзходството на своята кавалерия и подгонват остатъка от картагенските конници извън бойното поле. Следва сблъсък на двете пехоти, в който римляните разбиват две от трите картагенски линии. Ханибал успява да прегрупира войниците си в една монолитна фаланга, която спира римското настъпление. изхода от битката е решен от завърналата се на бойното поле римска конница, която атакува картагенската пехота в гръб. В следствие на разгромената победа, Картаген е поставен на колене и никога вече не успява да предизвика мощта на Републиката. Рим излиза победител от сблъсъка на средиземноморските Суперсили и остава единствен и неоспорим господар на западното и централно Средиземноморие. Отслабените елинистически държави на изток са пометени една по една от римската завоевателна вълна и век след Зама, Рим вече е единствената реална сила в Средиземноморието.

3. Битката при Милвианският мост (28.10.312г. )

1

Конфликт: Гражданските войни на Тетрархията

Къде: Милвиански мост, р. Тибър, дн. Рим

Воюващи страни:

1. Поддръжниците на Константин

Пълководец: Флавий Валерий Константин

Армия: ок. 100 000

Загуби: неизв.

2. Поддръжниците на Максенций

Пълководец: Марк Валерий Максенций

Армия: ок. 120 000

Загуби: неизв.

Историята накратко:

Борбата между Максенции и Константин навлиза в своята финална фаза към 312г. Победителят получава едноличната власт над цялата западна половина на Римската империя. Разпадането на Тетрархията, наложена от Диоклециан доказва, че моделът на споделената власт е твърде неподходящ за късната римска империя, обградена с външни врагове и контролирана от амбициозни и честолюбиви мъже. Армията на Константин се насочва към Рим, следвайки Виа Фалминиа. вместо да изчака Константин да обсади града и да изтощава силите си, Максенции, уверен в численото си превъзходство избира да пресрещне врага край Милвианския мост. Силите на Максенции преминават Тибър по понтонен мост, тъй като самият Милвиански мост е бил повреден.   Силите на Максенций се разполагат твърде близо до реката и това им коства победата. На следващия ден, Константин започва битката като атакува вражеската кавалерия със своята и я разбива. Следва комбинирана атака срещу центъра на Максенций, който започва да се огъва. Максенций решава да се изтегли към Рим и да брани града, но е твърде късно. Понтонният мост рухва и много от войниците на Максенций се давят в Тибър, а останалите са избити или пленени от силите на Константин. Самият Максенций е сред онези, които стават жертви на реката. Победата на Константин го превръща в едноличен владетел на Запада, а в последствие и на цялата Римска империя. Триумфът му подготвя пътя за въвеждането и легализирането на християнството и не е изненадващо че в последствие християните създават мита, за божественото явление в съня на Константин преди битката, в което се казва че с божия знак на щитовете си, армията му ще победи. По-късно този знак се превръща в неразделен елемент от символиката на късната Римска и Византийската империи.

4. Битката при Тулуза (09.06.721г.)

битка между франджи и маври

Битка между франджи и маври

Конфликт: Арабските завоевания в Западна Европа

Къде: Тулуза, херцогство Аквитания (дн. Франция)

Кои участват:

1) Умаядския халифат (провинция Ал Андалус)

Пълководец: Ал Самх ибн Малик ал Хаулани, валия на Ал Андалус

Армия: Неизвестна (изворите говорят за стотици хиляди)

2) Херцогство Аквитания (под номинален сюзеренитет на франките)

Пълководец: Одо Велики, херцог на Аквитания

Армия: Неизвестна (според хронистите, разбира се, много по-малка от арабската)

Историята накратко:

След като арабите успешно плячкосват областта Септимания (дн. Лангедок-Руслийон), техния валия ал Хаулани се завръща на юг от Пиренеите за да събере нови сили, след което се отправя към Тулуза, столицата на най-силната държава в южна Франция – Аквитанското херцогство. Арабите поставят града под обсада, но преди това Одо, херцогът на Аквитания успява да се изплъзне и започва да набира армия сред своите васали за да разбие обкръжението на своята столица. Одо търси помощ и от своя сюзерен Карл Мартел, майордом на Австразия и Нейстрия ( който в последствие ще се кичи със славата на общоевропейски спасител, след победата си при Поатие през 732г.), който отказва да помогне, предпочитайки да следи от разстояние развитието на арабското нашествие. След три месеца търсене, Одо успява да събере армия и се завръща точно когато защитниците на Тулуза се готвят да се предадат.

Силите на Одо атакуват арабите, разположени на лагер край града, но херцогът решава да имитира отстъпление без да рискува да се въвлече в решително сражение. Арабите, заблудени че са успели да разбият християнските сили се завръщат в лагера си, но не изпращат патрули, които да охраняват тила им от врага. Одо се възползва от тази грешка и използва прикритието на нощта за  да удари вражеския лагер от всички страни. По-голямата част от арабската армия е избита, а едва малцина успяват да се спасят. Валията ал Хаулани се измъква, но в последствие умира от раните си.

Разгромът край Тулуза за дълго време прекършва волята на арабите да водят решителни кампании в Аквитания и Септимания. Единадесет години по-късно Крал Мартел разбива нова голяма арабска армия при Поатие, но няма съмнение, че именно победата на Одо при Тулуза дава шанс на майордома да доизгради своите сили и да се подготви за решителният сблъсък с арабите. Победата на аквитанският херцог е възприемана от андалуските араби като много по-важна за тях самите, отколкото загубата при Поатие, на която не гледат с особен интерес. Деня на битката при Тулуза се отбелязва с възпоминание в джамниите чак до рухването на емирата Гранада през 1492г.

5. Битката при Лас Навас де Толоса (16,07,1212г.)

Крал Санчо VII пробива линията от оковани роб-телохранители на халифа и повежда рицарите си към шатрата на алмохадския водач

Крал Санчо VII пробива линията от оковани роби-телохранители на халифа и повежда рицарите си към шатрата на алмохадския водач

КонфликтРеконкистата

Къде: Тулуза, херцогство Аквитания (дн. Франция)

Кои участват:

1) Кастилия, Леон, Навара, Арагон, Португалия

Пълководци: Алфонсо VIII, крал на Кастилия, Родриго Хименез де Рада, архиепископ на Толедо, Санчо VII, крал на Навара, Педро II, крал на Арагон

Армия: 10-14 000

Загуби: незв.

2) Алмохадски халифат

ПълководецМухамад ал Наср, халиф на Алмохадите

Армия: 22-30 000

Загуби: неизв.

Историята накратко:

През 1211г., владетеля на Алмохадите Мухамд ал Наср прекосява Гибралтар с голяма армия и нахлува на територията на Кастилия, завземайки редица градове и крепости. Заплахата се оказва толкова голяма, че всички кралства на християните се съюзяват и събират обща армия, към която се присъединяват доброволци от Франция, както и рицарите от Ордена Сантяго. Двете армии се доближават една до друга към лятото на 1212г, след като християните се събират в Толедо и успяват да си върнат няколко крепости по пътя си на юг. Притеснени от численото превъзходство на маврите, кръстоносната армия решава да подходи с хитрост. Кастилците, водени от местен козар успяват да прекосят незабелязано един от ридовете, пазещи лагера на маврите и атакуват, следвани от друга атака, водена от арагонците и наварците. Изненаданите маври са пометени, а халифът ал Наср се спасява на косъм.  Победата е повратна в историята на Испанската Реконкиста. Разгромът на ал Наср се оказва фатален за мощта на Алмохадите в Европа. Няколко десетилетия по-късно династията рухва, заменена от Маринидите в Мароко, които нямат нито силата нито волята да бранят мюсюлманските владения в Андалусия. Победата при Лас Навас де Толоса бележи началото на постепенната християнска офанзива, която през 1492г. ще доведе до отвоюването на целия полуостров.

6. Битката при Чалдъран, 23,08,1514г.

chaldiran1

Конфликт: Османо-персийските войни

Къде: Чалдъран, северен Иран

Участващи страни: 

1) Османската империя

Пълководец: султан Селим I Явуз

Армия: Вероятно около 60 000, сред тях еничарския корпус и голям брой оръдия

Загуби: Няколко хиляди

2) Сафавидската империя

Пълководец: шах Исмаил I Сафави

Армия: Вероятно между 40 и 60 000 души, повечето от тях кавалерия, сред които прочутите казълбаши („червените шапки“)

Загуби: Няколко хиляди

Историята на кратко:

Двете армии се срещат в хълмистите земи на северен Иран. Османците разполагат своята артилерия и еничари в центъра, укрепявайки позицията им с вагенбург от бойни каруци – тактика, добре усвоена от дядото на Селим – Мехмед II Фатих. Сафавидите атакуват първи, хвърляйки казълбашите във флангова атака с цел да избегнат огневата мощ на врага в центъра. Османските топчии се оказват на ниво, бързо пренареждат артилерията си и гюлетата им буквално разкъсват атаката на туркоманите. Последвалата контра атака, както и мощната стрелба от страна на еничарите, въоръжени с най-добрите за времето си мускети, се оказва фатална за персите. Армията им е разгромена, шах Исмаил е тежко ранен и за малко не попада в плен. Селим успява да плени харема му и раздава жените на шаха като награда на своите велможи, запазвайки най-добрата плячка за себе си.

След краха на персийската армия, османците превземат и опожаряват столицата на Сафавидите – Табриз. Исмаил е принуден да бяга на югоизток и се установява в Исфахан, която остава столица на Персия до XVIII век. Победата на Селим му осигурява контрола над цяла Анатолия, циментирайки завоеванието на шиитското емирство Дулкадир. Кюрдските племена в Северен Ирак и Азербайджан попадат под властта на османците. Селим сключва с тях спогодба, като в замяна на автономията им, те се задължават да пазят източните граници на империята. Победата на Селим отваря пътя на османското завоевание на Ирак и Западен Иран и ликвидира всички пречки за прегазването на мамелюците в Сирия и Египет. Победата циментира позицията на Османците като водеща близкоизточна сила за следващите 400 години.

7. Битката при Павия, 24.02.1525г.

Пленяването на Франсоа I

Пленяването на Франсоа I

Конфлик: Френско-хабсбургските войни

Къде: Павия, Северна Италия

Кои участват:

1) Хабсбургската монархия

Пълководци: Шарл де Лануа, Фернандо д’Авалос маркиз на Пескара, Гьорг Фрундсберг, Антонио де Лейва

Армия: 23 000 (19 000 пехота и 4 000 конница) войници и 17 оръдия

Загуби: около 500

2) Кралство Франция

ПълководецФрансоа I Валоа (пленен в битката)

Армия: 23 500 (17 000 пехота, 6 500 конница) войници и 53 оръдия

Загуби: около 15 000 убити, ранени и пленени.

Историята накратко:

Франсоа води непрексната борба с император Карл V, владетел на Свещената Римска империя и Испания. В предходните три десетилетия, Хабсбургите и французите водят ожесточена борба за контрол над Апенините, Бургундските земи и Савоя, останали в историята като Италианските войни. Франция разчита на своята тежка кавалерия (жандарми), първокласната швейцарска пехота и най-модерния (за времето си) артилерийски парк в Западна Европа. Хабсбургите, владеещи най-разнородни по разположение и характер владения залагат на своите наемнически армии, съставени от ветерани от всички краища на Европа. Ядрото на тези сили са испанските пехотни блокове – терции и полковете на ландскнехтите, създадени от Гьорг Фрундсберг като отговор на швейцарската пехота. В конкретната кампания от 1525г., Франсоа I се насочва с голяма армия към северна Италия. Целта му е да възстанови френския контрол над херцогство Милано, загубено след поражението при Бикока (1522г.) През 1524г., Франсоа превзема Милано и поема по петите на отстъпващата имперска армия, част от която се укрива в Павия. Французите обсаждат града през ноември, но настъпилата зима и упоритостта на гарнизона сериозно забавят обсадата. В началото на 1525г., императорът изпраща нова армия в Италия, чиято задача е да спаси Павия и да прогони французите от Милано. Задачата е поверена на Гьорг фон Фрундсберг и Шарл де Лануа. Имперската армия достига тила на французите във втората половина на февруари и двамата генерали решават да издебнат Франсоа и войнството му. Използвайки пробив в защитните заграждения на ловния парк край Павия (тогава парковете са опасани с високи стени, които да бранят дивеча от бракониери и набези на местните селяни – бел. авт), имперската армия се придвижва незабелязано и атакува обсаждащите френски сили в гръб, докато гарнизона на крепостта прави излаз и напада фронтално. Френската линия е разкъсана по средата и армията ан Франсоа е бита на части. Голяма част от „цвета на френската аристокрация“ загива в битката, а самия крал е пленен и по-късно подписва унизителния мирен договор от Мадрид.

Макар Павия да не слага край на Италианските войни (това става едва през 1559г.), битката е повратна точка във военната история на Европа. Франция никога вече не успява да поведе решителна инициатива в борбата си срещу Хабсбургите, които се превръщат в доминираща европейска сила за следващия един век. Победата слага окончателен край на славния период на швейцарската пехота и отваря място за новата първокласна сила на Европа – испанските терции, които спечелят всички големи сражения, в които участват през следващите 120 години.

8. Битката при Полтава, 08.07.1709г.

pano2

Конфлик: Великата Северна война

КъдеПолтава, Украйна

Кои участват:

1) Московското царство

Пълководци: цар Петър I, Александр Данаилович Меншиков, Борис Шереметиев

Армия: ок. 42 000 войници

Загуби: около 5000 убити и ранени

2) Кралство Швеция

ПълководциКарл Густав Реншьолд, Адам Лудвиг Левенхаупт, номинално Карл XII

Армия: ок. 16 000

Загуби: 10-12 000 убити, ранени и пленени

Историята накратко:

 Започналият през 1707 г. поход на шведите в Русия се сблъсква с огромни трудности, които намаляват наполовина първоначалната им армия. Тя не получава подкрепа нито от казаците, нито от армията в Прибалтика, която е разбита в битката при Лесная, когато се опитва да се присъедини към основната шведска колона. В средата на 1709 г. Петър решава да даде най-после решително сражение на противника си, още повече, когато разбира, че при една случайна престрелка Карл XII е бил ранен в крака и няма да може лично да командва хората си. Освен това шведите имат много малко муниции и почти никаква артилерия.

Въпреки множеството логистични трудности, факта че войниците са уморени и че са превъзхождани 3:1, шведите залагат на обичайната си тактика и нападат първи. Атаката им има известен успех на двете крила, но тя е отбита от неочаквано силен руски артилерийски обстрел. Двата фланга на шведите са почти извадени от строя, след което Меншиков се опитва да обгради и унищожи противниковата пехота. Шведските гвардейци, душа и сърце на армията, са пометени от артилерията още преди началото на ръкопашната схватка. Реншелд, главнокомандващ шведите, е пленен, заедно с цялата пехота, а Карл XII е спасен от конниците на казашкия хетман Иван Мазепа и изнесен в безсъзнание. 14-хилядната шведска конница, командвана от Левенхаупт, се изтегля на юг, но 2 дни по-късно капитулира при Переволочная. В самата битка шведите губят 6000 убити и 2500 пленени срещу 1400 убити руси.

Битката при Полтава е решителното сражение във войната, което напълно променя съотношението на силите и впоследствие за пръв път поставя Швеция в положение на отбрана. Победата дава шанс на Петър да разгърне мащабно настъпление срещу шведите в Полша и Прибалтика, което води до тяхното оттегляне от Жеч Посполита, Ливония и Естнония. Карл XII е принуден да бяга в Османската империя и успява да се завърне в Швеция едва през 1714г. Великата Северна война завършва с тотален разгром за Швеция и издигането на Русия като една от Великите европейски сили. С победата при Полтава, Петър осигурява имперското бъдеще на своята страна и я превръща в неизменен фактор от световната политика, какъвто остава и до днес.

9. Битката при Трафалгар, 21,05,1805г.

The_Battle_of_Trafalgar_by_William_Clarkson_Stanfield

Конфликт: Наполеоновите войни

Къденос Трафалгар, Испания

Кои участват:

1) Великобритания

Пълководци: Хорейшо Нелсън (убит в битката), Кътбърт Колинууд

Флота: 33 кораба, от които 27 линейни

Загуби: малко над 1600 души

2)Френската империя, Кралство Испания

ПълководциПиер Шарл Вилньов, Фредерико Гравина (умира от раните си)

Флота: 41 кораба, от които 33 линейни

Загуби: 13 000 убити, ранени и пленени

Историята накратко:

След провала на инвазията на Великобритания (1805г.) и началото на Улмската кампания на Великата армия, голяма част от флотите на Франция и Испания остава разположена в Кадис под командването на своенравния и честолюбив адмирал Вилньов. Неговите чести неподчинения и липса на решителни успехи провокират Наполеон да поиска смяната му. В опит да спаси честта си, Вилньов напуска Кадис и решава да премине Гибралтар, да навлезе в Средиземно море и да спаси обсадения по море Неапол. Усилията му са провалени от бдителната британска отбрана при Гибралтар и от лошото време. Забавянето на френско-испанския флот дава шанс на Хорацио Нелсън да прехвърли своите сили от Атлантика към европейски води. Двете флоти се срещат на 21.10.1805г. край нос Трафалгар, Южна Испания.

Хорацио Нелсън избира офанзивна тактика и разделя флотата си на две колони, които се врязват в линейната формация на Вилньов и я разкъсват на две места. Последвалата битка продължава близо 4 часа и е изключително ожесточена. Много от командирите на отделните съдове са убити. Жертва на битката става и самия лорд Нелсън, но това става в етап, в който британския флот вече е взел надмощие над своите опоненти. Вилньов е пленен от англичаните, а много от испанските му колеги намират смъртта си.

Победата при Трафалгар отбелязва триумфа на Великобритания като първа морска сила. Директните последици са провала на плановете за инвазия на Албиона от страна на Наполеон и налагането на британско морско надмощие над контиенталния хегемон. В последствие това дава шанс на Великобритания да отвори фронт на Пиренеите, да изолира и разгроми Дания-Норвегия и да надживее усилията на Континенталната блокада. В по-дълъг план, Трафалгар бележи издигането на Великобритания като неоспорим господар на моретата, първенство, което ще се запази до началото на XX век.

10. Битката при Седан, 01.09.1870г.

Battle-of-Sedan

Конфликт: Френско-Пруската война от 1870-71г.

Къде: Седан, Североизточна Франция

Кои участват:

1) Кралство Прусия, Кралство Бавария

Пълководци:Хелмут граф фон Молтке, Лудвих Фрайер фон дер Тан

Армия: 200 000, 774 оръдия

Загуби:9 000

2) Втората френска империя

Пълководци: Наполеон III, Патрис Макмахон, Огюст Александър Дюкро, Емануел фон Вимпфен

Армия: 120 000, 564 оръдия

Загуби: 17 000 убити и ранени и 103 000 пленени

Историята на кратко:

През 1870г. Прусия е поставила Германската конфедерация в джоба си. Победите над Дания (1864) и Австрия (1866г.) издигат Прусия до ранга на една от водещите Велики Сили в Европа. Последната преграда пред утвърждаването на кралството като основен политически субект на Континента и легитимен център на германските земи остава Франция и нейната активна външна политика, целяща да балансира враждите на останалите сили, докато самата тя преследва издигане чрез амбициозни проекти за колониална експанзия.

Прусия не се колебае да нападне своя опонент, възползвайки се от благоприятната политическа ситуация – Австрия е заета със своите вътрешни преобразувания, Русия е в изолация след Кримската война, а Великобритания е обърнала погледа си по-скоро към Индия и разгръщането на руската експанзия в Централна Азия (т.нар. Голяма игра). Пруските войски и техните германски съюзници атакуват французите и след поредица от успехи започват да ги изтласкват към вътрешността на Франция. Най-голямата военна групировка на французите – Рейнската армия (150 000 души, командвани от марша Базен) е обсадена в Мец. Наполеон III и генерал Макмахон решават да сформират нова армия – Армията на Шалон и да се опитат да деблокират силите на Базен, след което да се съединят и да атакуват пруския фланг, прекъсвайки линиите за комуникация през Рейн. Наполеон, обаче, се страхува да рискува тежки загуби за новата си армия и решава да маневрира, избягвайки основното германско настъпление с поредица от маршове в посока белгийската граница. Това изтощава Армията на Шалон и дава шанс на граф Молтке да пренареди своите планове за справяне с императора и неговата нова армия. Молтке остава 1ва и 2ра армии да обсаждат Мец, а начело на 3та армия и Армията на Маас започва маневра за прихващане и обкръжаване на френските части, водени лично от Наполеон. На 30ти август, германците успяват да надвият французите при Бомон-ан-Аргон, нанасяйки им 5 000 души загуби и 40 оръдия. Французите се изтеглят към Седан, където Наполеон III планира прегрупиране и повторно изтегляне към по-удобни позиции на запад. Молтке, обаче, не дава никакъв шанс на французите и на следващия 1ви септември обкръжава позициите им при Седан.

Битката започва когато френската армия прави опит да пробие пруския обръч. Французите избират за точка на пробива градчето Ла Монсел, но за тяхно нещастие, германците избират същата локация за нанасяне на своя собствен удар. Частите на Гьорг Саксонски са насочени към тази точка, заедно с баварските корпуси, командвани от барон Тан, чиято задача е да атакува Базей от другата страна на Маас.

Сраженията започват сутринта на 1ви септември, в 04:00 часа. Баварците атакуват Базей, но срещат упорите съпротива от страна на френските части, които са барикадирали улиците на градчето. Към 08:00 часа пристига подкрепление в лицето на VIII-ма пруска пехотна дивизия, а Тан успява да предислоцира част от артилерията си и към 09:00 часа атакува с подновена сила френските позиции с цел да осъществи необходимия пробив.

Боевете при ла Монсел започват в 06:00 часа и пруски части са изпратени за да подкрепят баварската атака, която подобно на боевете при Базай се натъква на сериозната съпротива на барикадираните френски войници. По време на сражението генерал Макмахон е ранен и назначава Дюкро за свой заместник.  Дюкро дава заповед за изтегляне от ла Монсел, но заповедта му е пренебрегната от генерал фон Вимпфен, който използва своя резерв, контраатакува и отхвърля баварците и саксонците. Краткия френски пробив е спрян с падането на Базей и прехвърлянето на свежи пруски части в помощ на баварците и саксонците. Контраатаката на Вимпфен отшумява, последвана от повторно германско настъпление. Към обяд германската артилерия подлага французите на убийствен обстрел и те са принудени да се изтеглят все по-навътре към Седан, с което де факто се оказват в обкръжение. Трите кавалерийски атаки в северния сектор при Флуен, ръководени от генерал Жан Маргьорит се провалят, отбити от настъпващия IX пруски корпус.

В края на следобеда, Наполеон III осъзнава безнадежността на ситуацията и прекратява опитите за пробив. Французите губят 17 000 убити и ранени срещу около 9 000 убити и ранени от страна на германските сили. На следващия 2ри септември, Наполеон III заповядва да се развее бялото знаме и предава цялата Армия на Шалон в ръцете на Молтке и кайзера.

Седан е едно от най-унизителните сражения в историята на Франция. Пленяването на Наполеон и разгрома на френските армии в Шампан и Лорен де факто предрешава края на войната. Сгромолясването на Втората империя е последвано от създаването на провинциално правителство, което се опитва да оказва съпротива още пет месеца, от който период датира и прочутата обсада на Париж. Прусия и нейните германски сателити доминират над Франция и й налагат унизителни мирни условия – изплащане на грамадна репарация и предаването на областите Елзас и Лорен (Лотарингия) във владение на новосформираната Германска империя. Унижението, понесено от Франция във Войната от 1870-71г. лежи в основата на Първата Световна война.


Битката при Ажинкур, 1415г.

На днешната дата, през 1415г., армията на Хенри V постига изненадваща победа над френските войски в битката при Ажинкур.

Английските рицари се подготвят за битката

Английските рицари се подготвят за битката

След като превземат Арфльор, изтощените от обсадата англичани са преследвани от значително по-многочислена френска армия, водена от крал Шарл VI и конетабъла Шарл д’Албер. Французите успяват да изолират английските сили към вътрешността на страната и Хенри V е принуден да даде сражение в неизгодна за него позиция. Англичаните разполагат с около 7-8 000 души, от които около 5 000 стрелци и 2 000 спешени рицари и тежкобронирани пехотинци. Срещу тях французите противопоставят около 15 000 войници, от които поне 3 000 са рицари, а над 10 000 са стрелци с арбалети и феодално опълчение. Първоначално французите заемат изчаквателна позиция, тъй като очакват пристигането на около 5 000 души подкрепления. Хенри, чийто войници са изтощени от глад, дългия поход и дизентерия, решава да провокира французите и внезапно измества английски фронт на 300 ярда от френската позиция. Французите са изненадани от този ход и не успяват да атакуват английските стрелци, които бързо набиват колове в шахматен ред пред своята нова позиция и започват да обстрелват врага. Французите, чиято подредба сериозно се различава от първоначалния им план поради липсата на достатъчно пространство за развръщане на кавалерията, реагират първосигнално и рицарите, които трябвало да изчакат подготвящия огън на своите стрелци, се втурват срещу английската позиция. В този момент английските стрелци с дълъг лък (longbowmen) започват масиран обстрел на настъпващите през калното поле френски рицари. Противно на митологизацията, стрелците се целят в конете, а не в рицарите, тъй като френските рицари разполагали с висококачествена миланска броня, която била неуязвима дори за дългите лъкове. Заострените колове спрели онази част от френската кавалерия, която все пак успяла да премине бойното поле. Зашеметени от сериозните загуби, французите започнали да се оттеглят.

Схема на битката при Ажинкур. Хенри разполага стрелците си по фланговете, от където те лесно обстрелват настъпваите французи. Английският център заема на-тясната част на бойното поле и се окопава. Последователните атаки на враговете са удавени в кръв и кал, а Хенри V лично брани ранения си брат в центъра на най-голямото меле.

Схема на битката при Ажинкур. Хенри разполага стрелците си по фланговете, от където те лесно обстрелват настъпващаите французи. Английският център заема на-тясната част на бойното поле и се окопава. Последователните атаки на враговете са удавени в кръв и кал, а Хенри V лично брани ранения си брат в центъра на най-голямото меле.

Конетабл д’Алберт заповядва нова атака, този път спешена, в която участват всички френски рицари и тежката френска пехота. Стрелците на англичаните изразходват последните си муниции и макар да не успяват да повалят прекалено много врагове, залповете им, в комбинация с калта сериозно забавят напредването на французите. Когато последните достигат английската позиция, вече са сериозно изтощени и поради тясното пространство не успяват да се разгърнат срещу английската тежка пехота и рицари, към които се присъединяват и стрелците, изоставили лъковете си и въоръжили се с кирки, чукове и секири, използвани преди това за поставянето на заострените колове. В започналото меле англичаните излизат победители и пленяват мнозина вражески благородници. В този момент Хенри, виждайки, че останалата част от френската армия започва да се прегрупира, заповядва хилядите пленени френски войници да се избият, тъй като бройката им била сериозна заплаха за англичаните, в случай на нова френска атака. Стреснати от английската жестокост и от неочаквания разгром на своите рицари, френските сили, съставени основно от селски опълчения и стрелци напускат бойното поле. Виждайки това, Хенри заповядва да се спре клането, спасявайки живота на няколкостотин вражески рицари, които след това са разменени срещу щедър откуп.
Победата на англичаните отваря пътя на Хенри към Париж и към мечтаната от него френска корона….


Десет армии, които не сте очаквали да откриете на подобно място….

Историята изобилства от случаи, в които срещаме армии на най-неочаквани за тях места. Ето десетте, за които смятаме че са най-изненадващи:

 

1. Ахейските наемници на египетския фараон Сети I (1292-1279г. пр. Хр.)

Така трябва да са изглеждали ахейските първенци преди битка

Така трябва да са изглеждали ахейските първенци преди битка

В началото на XIII век пр. Хр., още преди да застанат под стените на Троя, ахейците вече плавали из Средиземно море и се сражавали срещу различните народи, обитаващи бреговете му. Ала когато достигнали делтата на Нил, попаднали на едно царство, което се оказало прекалено голяма лъжица за тяхната уста – Египетското Ново Царство. След близо вековното царуване на Рамзес I, на трона се възкачил сина му Сети I, който се стремял да повтори и надмине славата на баща си. За целта Сети се заел да организира поредица от кампании, включително и превземането на Кадеш, където преди това баща му се наложило да отстъпи пред хетите. Сети бързо разпознал ползата от опитните, войнствени опортюнисти, напуснали родните си земи в Елада. Въоръжените с бронз войни били идеално допълнение към по-леко екипираните египетски части и заедно с мощните войни от Нубия, ахейците се превърнали в мощен елемент от фараоновата армия. Част от тях дори били назначени като лична гвардия на владетеля. В по-късни времена ( VIII век пр. Хр.),наемници от Йония и Кария играли важна роля в армиите на египетските фараони от 26-та династия.

2. Походът на Десетте хиляди

десетте хиляди достигат Черно море след като са изминали хиляди километри из Мала Азия и Близкия Изток

десетте хиляди достигат Черно море след като са изминали хиляди километри из Мала Азия и Близкия Изток

През 402г. пр. Хр., по-малкият брат на персийският шах Артаксеркс II – Кир Младия, решил да събере армия с която да свали своя брат от трона и да застане начело на най-голямата империя в света до тогава. Кир събирал сили от всички краища на империята, но се оказало, че най-силният контингент в армията му били…гръцките наемници, събрани от цяла Елада. Това били хоплити-наемници, които останали без занимание след края на Пелопонеските войни (431-404г. пр. Хр.). Това, което е изненадващо за тези 10 000 мъже не е че служели на персиец, а  че следвайки Кир Младия достигнали до Вавилон, прекосявайки Анатолия, след което срещу течението на Ефрат и прекосявайки планините в източна Мала Азия достигнали Трапезунд, а от там, натоварени на флотилия пребродили южните брегове на Черно море и едва 4 години по-късно се завърнали по родните си места. Десетте хиляди се оказали и най-коравото звено в армията на Кир. След като претендентът бил убит в битката при Кунакса (401г. пр. Хр.), елините продължили да се сражават още 3 дни срещу цялата останала противникова армия и издържали, Накрая Артаксеркс се видял принуден да им обещае свободен изход от Персия. Ала не след дълго шахът пристъпил думата си и с измама избил водачите на гърците. Хоплитите не се отчаяли, събрали се на импровизирано народно събрание и си избрали нови водачи, сред които бил и историкът Ксенофонт, който по-късно записал странстванията на своите другари в творбата „Анабазис“. Следвани по петите от персийски войски, атакувани от местни племена и борейки се с природните стихии, гърците успели да си пробият път обратно до Егейско море и да се измъкнат от множеството клопки, поставени им от техните врагове.

3. Срещата на арабската и китайската армии в Средна Азия

BattlebwPaekcheandShilla

През 751г. Централна Азия и по-специално Киргизстан и още по-специално долината на река Тала станала свидетел на една доста неочаквана среща. Една срещу друга застанали армиите на Абасидския халифат и Империята Тан (Китай). В своя стремеж за експанзия към непознатите равнини на големия континент, двете империи навлизали все по-навътре, съответно на изток и запад. В крайна сметка, двете супер сили на VIII век се срещнали сред полята на дн. Киргизстан, много преди киргизите да се заселят там.  Двете армии наброявали приблизително по 40 000 души, като голяма част от китайските сили се състояли от местни наемници от племената карлуки, както и от полуномадските войнства, живеещi в областта Фергана. В хода на битката, тези войни изоставили китайците и преминали на страната на арабите. От десетте хиляди китайци оцелели едва 2000, но според източниците, арабите загубили около 20 000 души в самата битка и в преследване на разбития враг, благодарение на тактиките, приложени от китайския помощник-генерал Ли Сийе, който бил поставен начело на ариергарда от основния командир  Гао Сянджи. Победата на арабите спомогнала за разпространението на исляма в Централна Азия. Смята се, че в тази битка арабите пленили технологията за правене на хартия, която по-късно достигнала и до Европа.

4. Варяжката гвардия на византийските императори

Освен ненадминати войни, саксите и викингите били същинска екзотика във ориенталската среда на Константинопол.

Освен ненадминати войни, саксите и викингите били същинска екзотика във ориенталската среда на Константинопол.

Използването на чужденци от далечни земи като лична владетелска гвардия не било изобретение на ромеите, но те определено надминали себе си в търсенето на войни на далечни разстояния. Началото на гвардията било поставено през 988г., когато Василий II получил като подарък от великия киевски княз Валдимир 6 000 войни от т.нар. „варяги“ – комбинация от славяни и скандинавция, въоръжени с характерното за викингите снаряжение – дълги ризници, конични шлемове и грамадни секири и кръгли щитове. В последствие Василий и неговите наследници пордължили да приемат на служба всякакви войни от Скандинавия, северна Германия и дори Англия. Смята се, че след битката при Хейстингс, голям контингент саксонски войни достигнал Византия и се заклел в служба на императора. Варяжката гвардия не просто служела на императора, а често се сражавала на първа линия в множеството войни, които империята водела. Василий ги използвал срещу Самуил, а в последствие през 1041г., варягите, в основната си част норвежци, помогнали за потушаване бунта на Петър Делян. Саксонски контингенти воювали срещу маврите и норманите в Сицилия и Неаполитания. Варяги се били и при Манцикерт и Мириокефалон. Гвардията придружавала Алексий Комнин когато влязъл в Никея през 1096г. Варяжката гвардия се сражавала и срещу кръстоносците през 1204г. Основната отличителна черта на нордическите войни, които служели в гвардията била тяхната клетва до вярност, която се давала до смърт и която била пряко свързана със скандинавското чувство за чест. Можем само да спекулираме, но вероятно мъжете от гвардията се радвали на сериозна популярност сред женската половина от византийското общество, както личи от писанията на Ана Комнина.

5, Келтите в Италия (1498-1559г.)

Galloglass_n_Kern-2

Червенобради гиганти, нарамили огромни мечове и носещи…поли. Това е гледка, която сериозно стресирала мъжете в ренесансова Италия и привличала вниманието на техните дами. В служба на френските крале, шотландци и ирландци често преминавали Алпите и се сражавали срещу испански и италиански коалиции в името на пари, плячка и препитание. Историята на келтските войни, служещи на династиите Капет и  Валоа е свързана със Уилям Уолас и т.нар. Auld Alliance (Стария съюз) от 1295г. между Шотландия и Франция, насочен срещу Англия. Шотландците, а покрай тях и ирландците често се включвали с разнообразни контингенти във войните на фреснките крале с Англия. След 1453г., когато Франция обърнала погледа си към Бургундия и Италия, кралете Валоа плащали щедро на обеднелите планинци и техните ирландски братовчеди в замяна на военна служба на Континента. Келтски полкове във френската армия съществували до Революцията (1789г.), а след реставрацията на монархията, Луи Фиип причислил ротите им към Чуждестранния легион.

6. Унгарските контингенти в Судан

Clipboard01-2

 

След като през 1526г. Османската империя завладяла по-голямата част от Унгария, части от унгарската армия преминали в служба на османците. Сюлейман Кануни използва старата традиция да разпраща армиите на завладените народи в противоположните краища на империята и изпратил унгарските контингенти да омиротворяват…Египет. Сражавайки се срещу разбунтували се мамелюци, нубийски пустинни племена и всякакви други рожби на Тъмна Африка, които се опитвали да преминат османската граница, унгарците постепенно превърнали тези негостоприемни земи в своя нова родина, смесвайки кръвта си с тази на копти, нубийци и суданци. Днес техните потомци, т.нар, маджараби все още населяват Южен Египет и Северен Судан.

7. Грузинската гвардия на иранските шахове

cossack-horseman

В епохата на Сафавидската империя в Иран, Грузия се намирала под влиянието на шаховете, които имали думата при избора на многобройните грузински крале, управляващи земите на югозападен Кавказ. В замяна на владетелската благословия, грузинците често служели в редиците на иранските армии, а някои от най-верните командири на Сафавидите били с грузински произход. В края на XVIIв., когато династията започнала да запада, грузинските контингенти се оказали последната стабилна военна сила на залязващата империя. В периода 1698-1718г. грузински контингенти служели под командването на своите крале Георги XI и Давид II. Грузинците успели да нанесат няколко последователни поражения на афганските орди, които атакували Персия и дори за кратко преминали в контранастъпление, достигайки Кандахар. Останали без подкрепа на централната власт, грузинските войски постепенно се стопили и в крайна сметка били разбити.

8. Британският легион на Симон Боливар

040color

След края на Наполеоновите войни, голяма част от войниците на Великобритания останали без работа и за това 7 000 от тях прекосили Атлантика и се записали в служба на Симон Боливар и неговата война за прогонване на испанците от Южна Америка. Съставен от ветерани от английски, шотландски, ирландски и хановерски произход, Албионският легион, както го наричали местните се сражавал в челните редици на най-разгорещените сражения от Южноамериканската война за независимост – Буяка (1819г.), Карабобо (1821г.) и Пичинча (1822г.), които довели до независимостта на Боливия, Еквадор и Венесуела.  В последствие, албионците се сражавали и при Аякучо (1824г.) в Перу – последната голяма битка от войната, която довела до краха на испанската съпротива. Британските войници се сражавали до самия край на кампаниите, а мнозина от оцелелите се заселили в Латинска Америка.

9. Американския флот в Алжир 1801-1815г.

Така изглеждали първите морски пехотинци

Така изглеждали първите морски пехотинци

След като през 1783г. Великобритания признала независимостта на САЩ, американски търговски кораби започнали да плават в Средиземо море, където били атакувани от алжирските пирати. Правителството в САЩ решило, че няма да плаща откупи на „алжирските варвари“ и изпратило своята Атлантическа флота в Средиземно море, където американците провели първата си презокеанска експедиция, в която дейно участие взел новосформирания корпус на Морската пехота. В следствие на  поредицата успешни удари, нанесени от американците, берберите оставили търговските им съдове на мира, а янките се отдали на своята външнополитическа изолация.

10. Чуждестранният легион в Мексико 1862-1869г.

В имението Камарон

В имението Камарон

Когато през 1863г. поредната гражданска война разтърсила Мексико, император Наполеон III решил че е добра идея да завладее страната и да я превърне в част от френската колониална империя, която вече трупала актив в Африка и Индокитай. За целта, французите решили да не си цапат ръцете лично а да изпратят своите най-добри и най-лесно заменими войници – Чуждестранният легион. Контингентът чужденци бил натоварен на океанската флота на Франция и стоварен в пристанището Веракруз през 1862г.  Докато основните френски сили се заели да окупират страната, полковете на Легиона били изпратени на самоубийствени мисии по фронтовата линия. Най-прочутата от тях е отбраната на Камарон, в която 67 войници и офицери от легиона, водени от капитан Жан Данжу се сражавали срещу 3000 мексиканци, обсадени в едно имение. След неколкочасова престрелка, последните пет легионери атакуват на нож, оцеляват само двама, на които е позволено да се оттеглят от бойното поле с тялото на своя капитан. повече от 1/3 от жертвите, дадени от Франция във войната са от състава на Чуждестранния легион.


Десетте най-паметни обсади в историята на Стария Свят

1. Троя – ок. 1200 г. пр.Хр.

trojan-war-2

Конфликт: Троянската война

Къде: Троя (Илион), малоазийската част на Дарданелите, дн. Турция

Кои участват:

1) Микенската империя (Микена, Спарта, Итака, Пилос, Тесалия, Крит, Аргос, Егина)

Пълководци: Агамемнон, Менелай, Ахил, Одисей, Диомед, Аякс Теламонов, Идоменей, Нестор

Армия: около 100 000 войни, хиляди кораби.

2) Троя, Ликия, тракийското племе едони, градовете по Малоазийското крайбрежие

Пълководци: Хектор, Парис, Еней, Сарпедон, Мемнон, Рез

Армия: около 50 000

Колко време: продължава: 10 години

Резултат: Троя е унищожена от ахейците. Ахейците подчиняват градовете по западното малоазийско крайбрежие.

Накратко: Троянската война е колкото легендарно, толкова и реално събитие и едва ли някога ще можем да разграничим митовете от историческите събития. Конфликта отразява борбата на Микенската империя да наложи влиянието си в Егейско море и да постави под свой контрол търговията с Черно море и Мала Азия. В един по-широк контекст, войната с Троя може да се разглежда като част от нашествията на „морските народи“ (към които спадат ахейците) срещу богатите държави и градове в Мала Азия и Близкия Изток. Троянската война бележи зенита на ахейската експанзия но и маркира началото на период на упадък, свързан с нашествието на дорийците.

2. Обсадата на Сиракуза 415-413г. пр. Хр.

IM_spartan_small

Конфликт: Пелопонеските войни (431-404г. пр. Хр.)

Къде: Сиракуза, о. Сицилия

Кои участват:

1) Атинският морски съюз

Пълководци: Никий, Ламах, Демостен, Евримедон

Армия: над 13 000 пехотинци, ок. 200 бойни и множество транспортни кораби

2) Сиракуза, Пелопонеският съюз, елинските полиси в южна Италия.

Пълководци: Хермократ от Сиракуза, Гилип

Армия: Неизвестен общ брой, но поне 1000 спартански хоплти, повече от 100 кораба.

Колко време продължава: 2 години

Резултат: Разгром на атинската експедиция.

Накратко: Експедицията срещу Сицилия и обсадата на Сиракуза са рискован ход от страна на Атина, целящ да отреже Пелопонес от богатите елински полиси в южна Италия. При евентуален успех, атиняните биха наложили  успешна блокада на Спарта и нейните съюзници и по този начин биха изтощили сериозно ресурсите на пелопонесците. Разбирайки важността на подобен ход, спартанците изпратили Гилип, начело на 1000 хоплити с цел да подсили отбраната на Сиракуза. Възползвайки се от объркването в атинското командване и допуснатите пропуски, спартано-сиракузката армия успяла да рагроми обсадата, нанасяйки сериозни поражения на атиняните, от които те така и не се възстановили до края на Пелопонеските война. Според повечето изследователи, провалът при Сиракуза предрешава изхода от Пелопонеските войни за Атина.

3) Обсадата на Картаген 149-146г. пр. Хр.

total-war-panoramic

Конфликт: Третата Пуническа война (149-146г. пр. Хр.)

Къде: Картаген, Северна Африка, дн. Тунис

Кои участват:

1) Римската република

Пълководци: Сципион Емилиан Африкански

Армия: между 80 и 90 000 души

2) Картаген

Пълководци: Хасдрубал

Армия: ок. 90 000

Колко време продължава: 3 години

Резултат: Римляните превземат и разрушават Картаген.

Накратко: Третата Пуническа война се води за унищожението на Картаген. Градът представлявал трън в петата на римляните и те решили да го завладеят за да поставят веднъж за винаги северна Африка под свой контрол. Не бива да се подценява и страха, който римляните имали от картагенците заради похода на Ханибал по време на Втората Пуническа война и поради факта, че картагенците някак успявали да се възстановят след всяко поражение. В крайна сметка африканският град бил завзет, опожарен и разрушен напълно, голяма част от жителите му били избити или продадени в робство, а земята около града била засята със сол, за да не порасне нищо там.

4) Обсадата на Константинопол 717-718г.

7209_pic_big

Конфликт: Арабо-византийските войни

Къде: Константинопол, Босфора (дн. Истанбул, Турция)

Кои участват:

1) Умаядският халифат

Пълководци: Маслама ибн Абд ал Малик, Убайда

Армия: над 120 000 души сухопътни сили, над 2000 морски съда

2) Византийска империя, Ханство България, Българскинеамници на арабска служба (куберови българи)

Пълководци: Лъв III, вероятно Кормесий, неизвестен командир на наемниците

Армия: точните цифри са въпрос на дискусия, вероятно 30 000 византийски войски в града, неизвестен общ брой българи ( 12 000 са наемническия контингент)

Колко време продължава: 1 година

Резултат: Арабските войски са разбити.

Накратко:

Арабската армия прегазва Мала Азия през 716г. и през 717г. навлиза на Балканите. Предните арабски части, улисани в грабежите на Тракия нахлуват в българските земи, където са разбити от дунавските българи. Междувременно, 12 000 български контингент (куберови българи), сражаващи се до тогава за арабите, се отричат от  службата си и разбиват личната гвардия на Маслама в Тракия. Арабите се изтеглят около Константинопол и поставят града под обсада. През октомври 717г., византийския флот унищожава голяма част от военоморските сили на Маслама в Мраморно море, а тежката зима и разразилата се епидемия допълнително смазват нашествениците, окопани в своя лагер и тормозени от атаки на българите втил. През август, 718г., арабите най-сетне вдигат обсадата, след като през пролетта пристигналите по суша и море подкрепления са разгромени от ромеите. Походът на Маслама обратно през Тракия провокира събирането на силна българска армия, начело, вероятно, с престолонаследника Кормесий, който нанася поредно поражение на мюсюлманите и ги прогонва от Европа.
Победата над арабите при Константинопол е също така важна за съдбата на Европа, както и успеха на Одо Велики срещу андалуските войски в битката при Тулуза. три години по-късно.

5) Обсадата на Константинопол, 1204г.

1204consta

Конфликт: IV кръстоносен поход

Къде: Константинопол, Босфора (дн. Истанбул, Турция)

Кои участват:

1) Кръстоносна армия, Венеция

Пълководци: Баудуин Фландърски, Бонифаций Монфератски, Енрико Дандоло

Армия: 20 000 кръстоносци и венецианци, 210 венециански кораба

2) Византийска империя

Пълководци: Алексий IV Ангел

Армия: 15 000 души и 20 кораба

Колко време продължава: 5 дни

Резултат: Рицарите превземат Константинопол и поставят основите на Латинската империя.

Накратко: След като Алексий IV Ангел допуска рицарите в града за да му помогнат да си върне трона, императора осъзнава допуснатата грешка и настанява латинците в квартал Галата, отвъд златния рог. Подтиквани от венецианците, рицарите, недоволни от неизпълнените обещания, решават да завземат града и го подлагат на обсада. на 12ти април, 1204г.кръстноносците, подпомагани от силен венециански флот успяват да щурвмуват крепостните стени на града в няколко участака и превземат столицата на Византия, отдавайки се на грабежи. Поведението на рицарите съвпада с това на техните предшественици при превземането на Йерусалим (1099г.) и служи като катализатор за неприазънта между православни и католици. Голяма част от богатствата на града са отнесени във Венеция. Падането на Константинопол е повратна точка в историята на Югоизточна Европа, тъй като де факто унищожава една от най-дълголетните държави в региона и отслабва неимоверно зашитата на Проливите от евентуална инвазия от Мала Азия. Византия никога повече няма да се възстанови напълно от този удар, въпреки, че през 1261г. никейският император Михаил VIII Палеолог успява да отвоюва Константинопол и го превръща в столица на възродената византийска империя. След падането на Византия, Венеция се налага като първа морска сила в Егейско море, наследявайки византийските островни владения и голяма част от стратегическите крепости в Морея,

6) Обсадата на Орлеан 1428-29г.

Jeanne au siège d'Orléans

Конфликт: Стогодишната война (1337-1453г.)

Къде: Орлеан, Франция

Кои участват:

1) Кралство Франция

Пълководци: Жан дьо Ноа, Жил дьо Ре, Жана Д’Арк,

Армия: ок 6000 войници и ок. 3 000 въоръжени граждани

2)Кралство Англия

Пълководци: Томас Монтакю граф Солзбъри, Уилям дела Пол граф Съфък, Джон Талбот граф Шръсбъри

Армия: ок. 5000

Колко време продължава: 6 месеца

Резултат: Обсадата е вдигната от французите.

Накратко: Орлеан е една от най-важните крепости в средновековна Франция. превземането й от англичаните би сложило цяла северна и централна Франция в ръцете им. Града има и символична стойност за французите, редом с Реймс и Париж, тъй като е един от центровете на Капетингската династия, създала днешна Франция. Армията на дофина Шарл, командвана от Жан дьо Ноа и Жил дьо Ре се стреми да прекъсне обсадата, наложена от англичаните. важна роля за това изиграва Жана Д’Арк която лично щурмува английските позиции и макар ранена в битката, успява да вдъхнови французите, които нанасят тежко поражение на англичаните. Това е и първата голяма френска победа след разгрома при Ажинкур през 1415г. Неуспехът на англичаните при Орлеан бележи повратен момент в Стогодишната война, в който везните се накланят в полза на Франция. През следващото десетилетие и половина, французите постепенно успяват да изтласкат англичаните от своите земи и през 1453г. Стогодишната война завършва с победа за Шарл VII.

7) Обсадата на Константинопол 1453г.

1007589914_1371820879

Конфликт: Османските завоевания на Балканите

Къде: Константинопол, Босфора (дн. Истанбул, Турция)

Кои участват:

1) Османски султанат

Пълководци: Мехмед II

Армия: около 80 000 души

2) Византийска империя, Генуа

Пълководци: Константин XI Драгаш, Джовани Джустиниани

Армия: около 10 000 души

Колко време продължава: 1 месец

Резултат: Османците превземат Константинопол и унищожават Византийската империя.

Накратко: Превземането на Константинопол е въпрос на време. Сама по себе си тази обсада е важна не толкова защото се случва, а защото е натоварена със сериозна символика. Последната останка от Римската империя изчезва от картата на Европа, за да бъде заменена от последната могъща ислямска империя, която тепърва щяха да заплашва Стария свят. Изходът от обсадата е повече от логичен – бранителите са многократно по-малко, а от никъде нямало да дойде помощ. Същевременно Мехмед II „си е написал домашното“ – Босфора е изцяло блокиран, построени са специални батареи, които да бомбардират стените, кораби са блокирали града по море и са готови да извършат десант през Златния рог. Дори във външнополитическо отношение обсадата е подсигурена – Мала Азия е омиротворена, Сърбия е поставена на колене, а Унгария няма да предприеме нов поход за спасяването на Константинопол. Превземането на вторият Рим от османците е вододел в историята на Европа и според някои изследователи може да се приеме като граница между Средновековието и Новото Време. Падането на Константинопол, също така, бележи важен етап в историята на на османската държава и нейния преход от султанат към империя.

8) Обсадата на Кандия 1648-1669г.

d5159367l

Конфликт: Критската война (1645-1669г.)

Къде: Кандия, о. Крит

Кои участват:

1) Османската империя

Пълководци: Фезил Ахмед Кьопрюлю паша

Армия: 80 000 войници, сапьори и поддържащи части

2) Венеция, Малтийските рицари

Пълководци: Франческо Моросини

Армия: около 20 000 войници и жители на града

Колко време продължава: 21 години (най-дългата обсада в историята!!!)

Резултат: Османците завладяват Крит

Накратко: Обсадата на Кандия е най-дългата обсада в човешката история и дори само този факт е достатъчен за да я постави в настоящата класация. Причината за продължителността й се крие в успехите на венецианския флот срещу османците и невъзможността на обсаждащите сили да наложат пълна блоокада на града. едва след реформите в османската флота (1657-1659г.) и последвалите победи срещу Венеция по море, Фезил Ахмед Кьопрюлю паша успява да изолира о. Крит и да блокира пристанището на Кандия. От тук на сетне, падането на града става въпрос на време. Не можем да отречем и таланта на Франческо моросини, който се проявява като б;естящ бранител и тактик и използвайки значително по-малките си сили успява да държи в патова ситуация грамадната османска армия, принудена да води тежко съществуване на о. Крит, често страдаща от липса на припаси и епидемии. Падането на Крит през 1669г. бележи един от върховите етапи в цялостната османска експанзия и също така бележи окончателното отстъпление на Венеция от егейско море.

9) Обсадата на Севастопол, 1854-1855г.

Panorama_dentro

Конфликт: Кримската война 1853-1856г.

Къде: Севастопол, Кримски полуостров

Кои участват:

1) Великобритания, Франция, Османска империя,Сардиния

Пълководци: Франсоа Канробер заменен от Жан Жак Пелисие (Франция), лорд Раглан заменен от сър Джеймс Симпсън (Великобритания), Омар паша, Искендер паша (Османска империя), Алфонсо ла Мармора (Сардиния)

Армия: над 175 000 души

2) Руска империя

Пълководци:  Владимир Корнилов – убит, заменен от Павел Нахимов, Едуард Тотлебен

Армия: над 80 000 души

Колко време продължава: 11 месеца

Резултат: Съюзниците превземат Севастопол

Накратко: Обсадата на Севастопол е една от най-драматичните сцени във военната история на XIXвек. Свързана с проява на безмерен героизъм и безмерна глупост, обсадата ражда герои в следствие на допуснатите от командването грешки. В крайна сметка съюзниците губят над 128 000 души убити и ранени, а руснаците – над 102 000 убити ранени, което превръща обсадата в една от най-кървавите в историята до тогава. Севастопол, подобно на Константинопол (1453г.) е натоварена по-скоро със символика, отколкото със прекомерно стратегическо значение. Въпреки това, загубата на града изиграва своята роля прекратяването на войната и подписването на унизителния за Русия Парижки мир (1856г.). В по-широк аспект, в следствие на обсадата се заражда и модерната медицинска помощ в следствие дейността на лейди Флорънс Найтингейл, която създава първия корпус медицински сестри, поели грижата за ранените войници.

10) Обсадата на Сталинград, 23,08-02,02,1943г.

Battle-of-Stalingrad

Конфликт: Втората Световна война (1939-1945г.), Източен фронт.

Къде: Сталинград (дн. Волгоград), Русия

Кои участват:

1) Германия, Италия, Унгария, Румъния, Хърватска

Пълководци: Ерих фон Манщайн, Фридирх Паулус, Волфрам фон Рихтхофен, Петре Думитреску, Константин Константинеску, Итало Гариболди, Густав Яни, Виктор Павчич

Армия: 1 040 000 войници, 10 250 оръдия, 500 танка, 732 самолета

2) СССР

Пълководци: Георги Жуков, Николай Воронов, Александър Василйевски, Андрей Йеременко, Константин Рокосовски, Николай Ватутин, Василий Чуйков, Никита Хрушчов

Армия: 2 500 000 души, 13 491 оръдия, 4 000 танка, 1115 самолета

Колко време продължава: 6 месеца

Резултат: Унищожаване на 6та армия на Германия, вдигане обсадата на Сталинград, преобръщане хода на войната на Източния фронт.

Накратко: Обсадата на Сталинград е един от ключовите моменти във Втората Световна война, а според някои изследователи е и повратна точка в най-кървавия конфликт в човешката история. След загубата на Германия, хода на войната се обръща безвъзвратно и Червената армия започва своето бавно, но методично настъпление към Берлин. Обсадата на Сталинград е сред най-мащабните (ако не и най-мащабната) обсади в човешката история, като в нея участват над 3 500 000 души, повече от 25 000 оръдия, над 4000 танка и повече от 1800 самолети от двете страни. В състава на германските сили се сражават части на всички немски съюзници с изключение на България. Комбинацията от логистични и стратегически грешки, допуснати от немското командване, съчетана с упоритостта на съветската отбрана и вкарването на безпрецедентен човешки ресурс изиграват своята роля и водят до провала на операцията, чиято цел е да се блокира река Волга и да се прекъсне връзката на Москва с Кавказ и Сибир.