1. Битката при Платея (479г. пр. Хр.)

Конфликт: Гръко-персийските войни

Къде: Платея, Беотия (дн. Гърция)

Воюващи страни:

1. Съюзът на гръцките полиси

Пълководец: Павзаний (цар на Спарта)

Армия: около 80 000 войници, основно хоплити

Загуби: до 5 000

2. Персийската империя

Пълководец: Мардоний

Армия: ок. 100 000 войници

Загуби: ок. 10-20 0000

Историята накратко:

След като губи битката при Саламин, Ксеркс решава да напусне Елада заедно с основната част от армията си, тъй като настъпващата зима на 480/79г. пр. Хр. заплашва да е тежка, а персите са измъчвани от недостиг на провизии заради разгрома на флотата им. Шахът оставя след себе си пълководеца Мардоний начело на относително ограничен контингент, който не надвишавал 100 000 души.  гърците събират своя собствена армия и потеглят от Пелопонес за да срещнат Мардоний. Персите се изтеглят към Беотия и се окопават край Платея. Гръцката фаланга отказва да даде открито сражение, страхувайки се да не стане жертва на персийската кавалерия. След 11 дни, продоволствията на елините са сведени до минимум, благодарение на действията на вражеската кавалерия. останали без провизии, гърците започват да се изтеглят, което в един момент се превръща в паническо отстъпление за по-голямата част от армията. Мардоний повежда своята пехота извън лагера си и атакува отстъпващите елини. Атаката на персите предизвика отпор от страна на спартанците, атиняните и тегейците, които се обръщат и посрещат персийската атака. Тежката елинска пехота, макар и значително намаляла като численост, нанася съкрушително поражение на по-леко въоръжените перси. Мардоний пада убит, а останалата част от армията му е настигната и обградена в лагера им, който е успешно атакуван от гърците, които взимат малцина пленници. Победата при Платея слага край на сухопътната интервенция на Персия в Елада и завинаги отстранява директната персийска заплаха от елинските земи. От тук, до края на войните с Персия, гърците ще воюват на „чужд терен“, нанасяйки множество морски поражения, най-популярните сред които са победите при Микале (479г. пр. Хр.) и Саламин на о. Кипър (450г. пр. Хр.)

2. Битката при Зама (19.10.202г. пр. Хр.)

Конфликт:

Къде:

Воюващи страни:

1. Римската република

Пълководец: Публий Корнелий Сципион

Армия: 35 000 – 29 000 пехотинци и 6 000 конници

Загуби: 6 500 убити и ранени

2. Картаген

Пълководец: Ханибал Барка

Армия: 40 000 – 36 000 пехотинци, 4 000 конници, 80 слона

Загуби: 20 000 убити и 20 000 пленени

Историята накратко:

След дълга, славна, но в крайна сметка безплодна кампания в Италия, Ханибал е принуден да се върне в Африка за да защити Картаген от изпратената срещу града армия на Сципион. Двете армии се срещат в полето край Зама. Ханибал започва битката с атака на своите слонове, които Сципион с хитрост успява  да подплаши и те помитат левия картагенски фланг. Възползвайки се от объркването римската кавалерия атакува фланга и разбива картагенската конница там, докато на срещуположния фланг, римляните отново доказват превъзходството на своята кавалерия и подгонват остатъка от картагенските конници извън бойното поле. Следва сблъсък на двете пехоти, в който римляните разбиват две от трите картагенски линии. Ханибал успява да прегрупира войниците си в една монолитна фаланга, която спира римското настъпление. изхода от битката е решен от завърналата се на бойното поле римска конница, която атакува картагенската пехота в гръб. В следствие на разгромената победа, Картаген е поставен на колене и никога вече не успява да предизвика мощта на Републиката. Рим излиза победител от сблъсъка на средиземноморските Суперсили и остава единствен и неоспорим господар на западното и централно Средиземноморие. Отслабените елинистически държави на изток са пометени една по една от римската завоевателна вълна и век след Зама, Рим вече е единствената реална сила в Средиземноморието.

3. Битката при Милвианският мост (28.10.312г. )

Конфликт: Гражданските войни на Тетрархията

Къде: Милвиански мост, р. Тибър, дн. Рим

Воюващи страни:

1. Поддръжниците на Константин

Пълководец: Флавий Валерий Константин

Армия: ок. 100 000

Загуби: неизв.

2. Поддръжниците на Максенций

Пълководец: Марк Валерий Максенций

Армия: ок. 120 000

Загуби: неизв.

Историята накратко:

Борбата между Максенции и Константин навлиза в своята финална фаза към 312г. Победителят получава едноличната власт над цялата западна половина на Римската империя. Разпадането на Тетрархията, наложена от Диоклециан доказва, че моделът на споделената власт е твърде неподходящ за късната римска империя, обградена с външни врагове и контролирана от амбициозни и честолюбиви мъже. Армията на Константин се насочва към Рим, следвайки Виа Фалминиа. вместо да изчака Константин да обсади града и да изтощава силите си, Максенции, уверен в численото си превъзходство избира да пресрещне врага край Милвианския мост. Силите на Максенции преминават Тибър по понтонен мост, тъй като самият Милвиански мост е бил повреден.   Силите на Максенций се разполагат твърде близо до реката и това им коства победата. На следващия ден, Константин започва битката като атакува вражеската кавалерия със своята и я разбива. Следва комбинирана атака срещу центъра на Максенций, който започва да се огъва. Максенций решава да се изтегли към Рим и да брани града, но е твърде късно. Понтонният мост рухва и много от войниците на Максенций се давят в Тибър, а останалите са избити или пленени от силите на Константин. Самият Максенций е сред онези, които стават жертви на реката. Победата на Константин го превръща в едноличен владетел на Запада, а в последствие и на цялата Римска империя. Триумфът му подготвя пътя за въвеждането и легализирането на християнството и не е изненадващо че в последствие християните създават мита, за божественото явление в съня на Константин преди битката, в което се казва че с божия знак на щитовете си, армията му ще победи. По-късно този знак се превръща в неразделен елемент от символиката на късната Римска и Византийската империи.

4. Битката при Тулуза (09.06.721г.)

Конфликт: Арабските завоевания в Западна Европа

Къде: Тулуза, херцогство Аквитания (дн. Франция)

Кои участват:

1) Умаядския халифат (провинция Ал Андалус)

Пълководец: Ал Самх ибн Малик ал Хаулани, валия на Ал Андалус

Армия: Неизвестна (изворите говорят за стотици хиляди)

2) Херцогство Аквитания (под номинален сюзеренитет на франките)

Пълководец: Одо Велики, херцог на Аквитания

Армия: Неизвестна (според хронистите, разбира се, много по-малка от арабската)

Историята накратко:

След като арабите успешно плячкосват областта Септимания (дн. Лангедок-Руслийон), техния валия ал Хаулани се завръща на юг от Пиренеите за да събере нови сили, след което се отправя към Тулуза, столицата на най-силната държава в южна Франция – Аквитанското херцогство. Арабите поставят града под обсада, но преди това Одо, херцогът на Аквитания успява да се изплъзне и започва да набира армия сред своите васали за да разбие обкръжението на своята столица. Одо търси помощ и от своя сюзерен Карл Мартел, майордом на Австразия и Нейстрия ( който в последствие ще се кичи със славата на общоевропейски спасител, след победата си при Поатие през 732г.), който отказва да помогне, предпочитайки да следи от разстояние развитието на арабското нашествие. След три месеца търсене, Одо успява да събере армия и се завръща точно когато защитниците на Тулуза се готвят да се предадат.

Силите на Одо атакуват арабите, разположени на лагер край града, но херцогът решава да имитира отстъпление без да рискува да се въвлече в решително сражение. Арабите, заблудени че са успели да разбият християнските сили се завръщат в лагера си, но не изпращат патрули, които да охраняват тила им от врага. Одо се възползва от тази грешка и използва прикритието на нощта за  да удари вражеския лагер от всички страни. По-голямата част от арабската армия е избита, а едва малцина успяват да се спасят. Валията ал Хаулани се измъква, но в последствие умира от раните си.

Разгромът край Тулуза за дълго време прекършва волята на арабите да водят решителни кампании в Аквитания и Септимания. Единадесет години по-късно Крал Мартел разбива нова голяма арабска армия при Поатие, но няма съмнение, че именно победата на Одо при Тулуза дава шанс на майордома да доизгради своите сили и да се подготви за решителният сблъсък с арабите. Победата на аквитанският херцог е възприемана от андалуските араби като много по-важна за тях самите, отколкото загубата при Поатие, на която не гледат с особен интерес. Деня на битката при Тулуза се отбелязва с възпоминание в джамниите чак до рухването на емирата Гранада през 1492г.

5. Битката при Лас Навас де Толоса (16,07,1212г.)

Конфликт: Реконкистата

Къде: Тулуза, херцогство Аквитания (дн. Франция)

Кои участват:

1) Кастилия, Леон, Навара, Арагон, Португалия

Пълководци: Алфонсо VIII, крал на Кастилия, Родриго Хименез де Рада, архиепископ на Толедо, Санчо VII, крал на Навара, Педро II, крал на Арагон

Армия: 10-14 000

Загуби: незв.

2) Алмохадски халифат

Пълководец: Мухамад ал Наср, халиф на Алмохадите

Армия: 22-30 000

Загуби: неизв.

Историята накратко:

През 1211г., владетеля на Алмохадите Мухамд ал Наср прекосява Гибралтар с голяма армия и нахлува на територията на Кастилия, завземайки редица градове и крепости. Заплахата се оказва толкова голяма, че всички кралства на християните се съюзяват и събират обща армия, към която се присъединяват доброволци от Франция, както и рицарите от Ордена Сантяго. Двете армии се доближават една до друга към лятото на 1212г, след като християните се събират в Толедо и успяват да си върнат няколко крепости по пътя си на юг. Притеснени от численото превъзходство на маврите, кръстоносната армия решава да подходи с хитрост. Кастилците, водени от местен козар успяват да прекосят незабелязано един от ридовете, пазещи лагера на маврите и атакуват, следвани от друга атака, водена от арагонците и наварците. Изненаданите маври са пометени, а халифът ал Наср се спасява на косъм.  Победата е повратна в историята на Испанската Реконкиста. Разгромът на ал Наср се оказва фатален за мощта на Алмохадите в Европа. Няколко десетилетия по-късно династията рухва, заменена от Маринидите в Мароко, които нямат нито силата нито волята да бранят мюсюлманските владения в Андалусия. Победата при Лас Навас де Толоса бележи началото на постепенната християнска офанзива, която през 1492г. ще доведе до отвоюването на целия полуостров.

6. Битката при Чалдъран, 23,08,1514г.

Конфликт: Османо-персийските войни

Къде: Чалдъран, северен Иран

Участващи страни: 

1) Османската империя

Пълководец: султан Селим I Явуз

Армия: Вероятно около 60 000, сред тях еничарския корпус и голям брой оръдия

Загуби: Няколко хиляди

2) Сафавидската империя

Пълководец: шах Исмаил I Сафави

Армия: Вероятно между 40 и 60 000 души, повечето от тях кавалерия, сред които прочутите казълбаши („червените шапки“)

Загуби: Няколко хиляди

Историята на кратко:

Двете армии се срещат в хълмистите земи на северен Иран. Османците разполагат своята артилерия и еничари в центъра, укрепявайки позицията им с вагенбург от бойни каруци – тактика, добре усвоена от дядото на Селим – Мехмед II Фатих. Сафавидите атакуват първи, хвърляйки казълбашите във флангова атака с цел да избегнат огневата мощ на врага в центъра. Османските топчии се оказват на ниво, бързо пренареждат артилерията си и гюлетата им буквално разкъсват атаката на туркоманите. Последвалата контра атака, както и мощната стрелба от страна на еничарите, въоръжени с най-добрите за времето си мускети, се оказва фатална за персите. Армията им е разгромена, шах Исмаил е тежко ранен и за малко не попада в плен. Селим успява да плени харема му и раздава жените на шаха като награда на своите велможи, запазвайки най-добрата плячка за себе си.

След краха на персийската армия, османците превземат и опожаряват столицата на Сафавидите – Табриз. Исмаил е принуден да бяга на югоизток и се установява в Исфахан, която остава столица на Персия до XVIII век. Победата на Селим му осигурява контрола над цяла Анатолия, циментирайки завоеванието на шиитското емирство Дулкадир. Кюрдските племена в Северен Ирак и Азербайджан попадат под властта на османците. Селим сключва с тях спогодба, като в замяна на автономията им, те се задължават да пазят източните граници на империята. Победата на Селим отваря пътя на османското завоевание на Ирак и Западен Иран и ликвидира всички пречки за прегазването на мамелюците в Сирия и Египет. Победата циментира позицията на Османците като водеща близкоизточна сила за следващите 400 години.

7. Битката при Павия, 24.02.1525г.

Конфлик: Френско-хабсбургските войни

Къде: Павия, Северна Италия

Кои участват:

1) Хабсбургската монархия

Пълководци: Шарл де Лануа, Фернандо д’Авалос маркиз на Пескара, Гьорг Фрундсберг, Антонио де Лейва

Армия: 23 000 (19 000 пехота и 4 000 конница) войници и 17 оръдия

Загуби: около 500

2) Кралство Франция

Пълководец: Франсоа I Валоа (пленен в битката)

Армия: 23 500 (17 000 пехота, 6 500 конница) войници и 53 оръдия

Загуби: около 15 000 убити, ранени и пленени.

Историята накратко:

Франсоа води непрексната борба с император Карл V, владетел на Свещената Римска империя и Испания. В предходните три десетилетия, Хабсбургите и французите водят ожесточена борба за контрол над Апенините, Бургундските земи и Савоя, останали в историята като Италианските войни. Франция разчита на своята тежка кавалерия (жандарми), първокласната швейцарска пехота и най-модерния (за времето си) артилерийски парк в Западна Европа. Хабсбургите, владеещи най-разнородни по разположение и характер владения залагат на своите наемнически армии, съставени от ветерани от всички краища на Европа. Ядрото на тези сили са испанските пехотни блокове – терции и полковете на ландскнехтите, създадени от Гьорг Фрундсберг като отговор на швейцарската пехота. В конкретната кампания от 1525г., Франсоа I се насочва с голяма армия към северна Италия. Целта му е да възстанови френския контрол над херцогство Милано, загубено след поражението при Бикока (1522г.) През 1524г., Франсоа превзема Милано и поема по петите на отстъпващата имперска армия, част от която се укрива в Павия. Французите обсаждат града през ноември, но настъпилата зима и упоритостта на гарнизона сериозно забавят обсадата. В началото на 1525г., императорът изпраща нова армия в Италия, чиято задача е да спаси Павия и да прогони французите от Милано. Задачата е поверена на Гьорг фон Фрундсберг и Шарл де Лануа. Имперската армия достига тила на французите във втората половина на февруари и двамата генерали решават да издебнат Франсоа и войнството му. Използвайки пробив в защитните заграждения на ловния парк край Павия (тогава парковете са опасани с високи стени, които да бранят дивеча от бракониери и набези на местните селяни – бел. авт), имперската армия се придвижва незабелязано и атакува обсаждащите френски сили в гръб, докато гарнизона на крепостта прави излаз и напада фронтално. Френската линия е разкъсана по средата и армията ан Франсоа е бита на части. Голяма част от „цвета на френската аристокрация“ загива в битката, а самия крал е пленен и по-късно подписва унизителния мирен договор от Мадрид.

Макар Павия да не слага край на Италианските войни (това става едва през 1559г.), битката е повратна точка във военната история на Европа. Франция никога вече не успява да поведе решителна инициатива в борбата си срещу Хабсбургите, които се превръщат в доминираща европейска сила за следващия един век. Победата слага окончателен край на славния период на швейцарската пехота и отваря място за новата първокласна сила на Европа – испанските терции, които спечелят всички големи сражения, в които участват през следващите 120 години.

8. Битката при Полтава, 08.07.1709г.

Конфлик: Великата Северна война

Къде: Полтава, Украйна

Кои участват:

1) Московското царство

Пълководци: цар Петър I, Александр Данаилович Меншиков, Борис Шереметиев

Армия: ок. 42 000 войници

Загуби: около 5000 убити и ранени

2) Кралство Швеция

Пълководци: Карл Густав Реншьолд, Адам Лудвиг Левенхаупт, номинално Карл XII

Армия: ок. 16 000

Загуби: 10-12 000 убити, ранени и пленени

Историята накратко:

 Започналият през 1707 г. поход на шведите в Русия се сблъсква с огромни трудности, които намаляват наполовина първоначалната им армия. Тя не получава подкрепа нито от казаците, нито от армията в Прибалтика, която е разбита в битката при Лесная, когато се опитва да се присъедини към основната шведска колона. В средата на 1709 г. Петър решава да даде най-после решително сражение на противника си, още повече, когато разбира, че при една случайна престрелка Карл XII е бил ранен в крака и няма да може лично да командва хората си. Освен това шведите имат много малко муниции и почти никаква артилерия.

Въпреки множеството логистични трудности, факта че войниците са уморени и че са превъзхождани 3:1, шведите залагат на обичайната си тактика и нападат първи. Атаката им има известен успех на двете крила, но тя е отбита от неочаквано силен руски артилерийски обстрел. Двата фланга на шведите са почти извадени от строя, след което Меншиков се опитва да обгради и унищожи противниковата пехота. Шведските гвардейци, душа и сърце на армията, са пометени от артилерията още преди началото на ръкопашната схватка. Реншелд, главнокомандващ шведите, е пленен, заедно с цялата пехота, а Карл XII е спасен от конниците на казашкия хетман Иван Мазепа и изнесен в безсъзнание. 14-хилядната шведска конница, командвана от Левенхаупт, се изтегля на юг, но 2 дни по-късно капитулира при Переволочная. В самата битка шведите губят 6000 убити и 2500 пленени срещу 1400 убити руси.

Битката при Полтава е решителното сражение във войната, което напълно променя съотношението на силите и впоследствие за пръв път поставя Швеция в положение на отбрана. Победата дава шанс на Петър да разгърне мащабно настъпление срещу шведите в Полша и Прибалтика, което води до тяхното оттегляне от Жеч Посполита, Ливония и Естнония. Карл XII е принуден да бяга в Османската империя и успява да се завърне в Швеция едва през 1714г. Великата Северна война завършва с тотален разгром за Швеция и издигането на Русия като една от Великите европейски сили. С победата при Полтава, Петър осигурява имперското бъдеще на своята страна и я превръща в неизменен фактор от световната политика, какъвто остава и до днес.

9. Битката при Трафалгар, 21,05,1805г.

Конфликт: Наполеоновите войни

Къде: нос Трафалгар, Испания

Кои участват:

1) Великобритания

Пълководци: Хорейшо Нелсън (убит в битката), Кътбърт Колинууд

Флота: 33 кораба, от които 27 линейни

Загуби: малко над 1600 души

2)Френската империя, Кралство Испания

Пълководци: Пиер Шарл Вилньов, Фредерико Гравина (умира от раните си)

Флота: 41 кораба, от които 33 линейни

Загуби: 13 000 убити, ранени и пленени

Историята накратко:

След провала на инвазията на Великобритания (1805г.) и началото на Улмската кампания на Великата армия, голяма част от флотите на Франция и Испания остава разположена в Кадис под командването на своенравния и честолюбив адмирал Вилньов. Неговите чести неподчинения и липса на решителни успехи провокират Наполеон да поиска смяната му. В опит да спаси честта си, Вилньов напуска Кадис и решава да премине Гибралтар, да навлезе в Средиземно море и да спаси обсадения по море Неапол. Усилията му са провалени от бдителната британска отбрана при Гибралтар и от лошото време. Забавянето на френско-испанския флот дава шанс на Хорацио Нелсън да прехвърли своите сили от Атлантика към европейски води. Двете флоти се срещат на 21.10.1805г. край нос Трафалгар, Южна Испания.

Хорацио Нелсън избира офанзивна тактика и разделя флотата си на две колони, които се врязват в линейната формация на Вилньов и я разкъсват на две места. Последвалата битка продължава близо 4 часа и е изключително ожесточена. Много от командирите на отделните съдове са убити. Жертва на битката става и самия лорд Нелсън, но това става в етап, в който британския флот вече е взел надмощие над своите опоненти. Вилньов е пленен от англичаните, а много от испанските му колеги намират смъртта си.

Победата при Трафалгар отбелязва триумфа на Великобритания като първа морска сила. Директните последици са провала на плановете за инвазия на Албиона от страна на Наполеон и налагането на британско морско надмощие над контиенталния хегемон. В последствие това дава шанс на Великобритания да отвори фронт на Пиренеите, да изолира и разгроми Дания-Норвегия и да надживее усилията на Континенталната блокада. В по-дълъг план, Трафалгар бележи издигането на Великобритания като неоспорим господар на моретата, първенство, което ще се запази до началото на XX век.

10. Битката при Седан, 01.09.1870г.

Конфликт: Френско-Пруската война от 1870-71г.

Къде: Седан, Североизточна Франция

Кои участват:

1) Кралство Прусия, Кралство Бавария

Пълководци:Хелмут граф фон Молтке, Лудвих Фрайер фон дер Тан

Армия: 200 000, 774 оръдия

Загуби:9 000

2) Втората френска империя

Пълководци: Наполеон III, Патрис Макмахон, Огюст Александър Дюкро, Емануел фон Вимпфен

Армия: 120 000, 564 оръдия

Загуби: 17 000 убити и ранени и 103 000 пленени

Историята на кратко:

През 1870г. Прусия е поставила Германската конфедерация в джоба си. Победите над Дания (1864) и Австрия (1866г.) издигат Прусия до ранга на една от водещите Велики Сили в Европа. Последната преграда пред утвърждаването на кралството като основен политически субект на Континента и легитимен център на германските земи остава Франция и нейната активна външна политика, целяща да балансира враждите на останалите сили, докато самата тя преследва издигане чрез амбициозни проекти за колониална експанзия.

Прусия не се колебае да нападне своя опонент, възползвайки се от благоприятната политическа ситуация – Австрия е заета със своите вътрешни преобразувания, Русия е в изолация след Кримската война, а Великобритания е обърнала погледа си по-скоро към Индия и разгръщането на руската експанзия в Централна Азия (т.нар. Голяма игра). Пруските войски и техните германски съюзници атакуват французите и след поредица от успехи започват да ги изтласкват към вътрешността на Франция. Най-голямата военна групировка на французите – Рейнската армия (150 000 души, командвани от марша Базен) е обсадена в Мец. Наполеон III и генерал Макмахон решават да сформират нова армия – Армията на Шалон и да се опитат да деблокират силите на Базен, след което да се съединят и да атакуват пруския фланг, прекъсвайки линиите за комуникация през Рейн. Наполеон, обаче, се страхува да рискува тежки загуби за новата си армия и решава да маневрира, избягвайки основното германско настъпление с поредица от маршове в посока белгийската граница. Това изтощава Армията на Шалон и дава шанс на граф Молтке да пренареди своите планове за справяне с императора и неговата нова армия. Молтке остава 1ва и 2ра армии да обсаждат Мец, а начело на 3та армия и Армията на Маас започва маневра за прихващане и обкръжаване на френските части, водени лично от Наполеон. На 30ти август, германците успяват да надвият французите при Бомон-ан-Аргон, нанасяйки им 5 000 души загуби и 40 оръдия. Французите се изтеглят към Седан, където Наполеон III планира прегрупиране и повторно изтегляне към по-удобни позиции на запад. Молтке, обаче, не дава никакъв шанс на французите и на следващия 1ви септември обкръжава позициите им при Седан.

Битката започва когато френската армия прави опит да пробие пруския обръч. Французите избират за точка на пробива градчето Ла Монсел, но за тяхно нещастие, германците избират същата локация за нанасяне на своя собствен удар. Частите на Гьорг Саксонски са насочени към тази точка, заедно с баварските корпуси, командвани от барон Тан, чиято задача е да атакува Базей от другата страна на Маас.

Сраженията започват сутринта на 1ви септември, в 04:00 часа. Баварците атакуват Базей, но срещат упорите съпротива от страна на френските части, които са барикадирали улиците на градчето. Към 08:00 часа пристига подкрепление в лицето на VIII-ма пруска пехотна дивизия, а Тан успява да предислоцира част от артилерията си и към 09:00 часа атакува с подновена сила френските позиции с цел да осъществи необходимия пробив.

Боевете при ла Монсел започват в 06:00 часа и пруски части са изпратени за да подкрепят баварската атака, която подобно на боевете при Базай се натъква на сериозната съпротива на барикадираните френски войници. По време на сражението генерал Макмахон е ранен и назначава Дюкро за свой заместник.  Дюкро дава заповед за изтегляне от ла Монсел, но заповедта му е пренебрегната от генерал фон Вимпфен, който използва своя резерв, контраатакува и отхвърля баварците и саксонците. Краткия френски пробив е спрян с падането на Базей и прехвърлянето на свежи пруски части в помощ на баварците и саксонците. Контраатаката на Вимпфен отшумява, последвана от повторно германско настъпление. Към обяд германската артилерия подлага французите на убийствен обстрел и те са принудени да се изтеглят все по-навътре към Седан, с което де факто се оказват в обкръжение. Трите кавалерийски атаки в северния сектор при Флуен, ръководени от генерал Жан Маргьорит се провалят, отбити от настъпващия IX пруски корпус.

В края на следобеда, Наполеон III осъзнава безнадежността на ситуацията и прекратява опитите за пробив. Французите губят 17 000 убити и ранени срещу около 9 000 убити и ранени от страна на германските сили. На следващия 2ри септември, Наполеон III заповядва да се развее бялото знаме и предава цялата Армия на Шалон в ръцете на Молтке и кайзера.

Седан е едно от най-унизителните сражения в историята на Франция. Пленяването на Наполеон и разгрома на френските армии в Шампан и Лорен де факто предрешава края на войната. Сгромолясването на Втората империя е последвано от създаването на провинциално правителство, което се опитва да оказва съпротива още пет месеца, от който период датира и прочутата обсада на Париж. Прусия и нейните германски сателити доминират над Франция и й налагат унизителни мирни условия – изплащане на грамадна репарация и предаването на областите Елзас и Лорен (Лотарингия) във владение на новосформираната Германска империя. Унижението, понесено от Франция във Войната от 1870-71г. лежи в основата на Първата Световна война.

Историята изобилства от случаи, в които срещаме армии на най-неочаквани за тях места. Ето десетте, за които смятаме че са най-изненадващи:

 

1. Ахейските наемници на египетския фараон Сети I (1292-1279г. пр. Хр.)

В началото на XIII век пр. Хр., още преди да застанат под стените на Троя, ахейците вече плавали из Средиземно море и се сражавали срещу различните народи, обитаващи бреговете му. Ала когато достигнали делтата на Нил, попаднали на едно царство, което се оказало прекалено голяма лъжица за тяхната уста – Египетското Ново Царство. След близо вековното царуване на Рамзес I, на трона се възкачил сина му Сети I, който се стремял да повтори и надмине славата на баща си. За целта Сети се заел да организира поредица от кампании, включително и превземането на Кадеш, където преди това баща му се наложило да отстъпи пред хетите. Сети бързо разпознал ползата от опитните, войнствени опортюнисти, напуснали родните си земи в Елада. Въоръжените с бронз войни били идеално допълнение към по-леко екипираните египетски части и заедно с мощните войни от Нубия, ахейците се превърнали в мощен елемент от фараоновата армия. Част от тях дори били назначени като лична гвардия на владетеля. В по-късни времена ( VIII век пр. Хр.),наемници от Йония и Кария играли важна роля в армиите на египетските фараони от 26-та династия.

2. Походът на Десетте хиляди

През 402г. пр. Хр., по-малкият брат на персийският шах Артаксеркс II – Кир Младия, решил да събере армия с която да свали своя брат от трона и да застане начело на най-голямата империя в света до тогава. Кир събирал сили от всички краища на империята, но се оказало, че най-силният контингент в армията му били…гръцките наемници, събрани от цяла Елада. Това били хоплити-наемници, които останали без занимание след края на Пелопонеските войни (431-404г. пр. Хр.). Това, което е изненадващо за тези 10 000 мъже не е че служели на персиец, а  че следвайки Кир Младия достигнали до Вавилон, прекосявайки Анатолия, след което срещу течението на Ефрат и прекосявайки планините в източна Мала Азия достигнали Трапезунд, а от там, натоварени на флотилия пребродили южните брегове на Черно море и едва 4 години по-късно се завърнали по родните си места. Десетте хиляди се оказали и най-коравото звено в армията на Кир. След като претендентът бил убит в битката при Кунакса (401г. пр. Хр.), елините продължили да се сражават още 3 дни срещу цялата останала противникова армия и издържали, Накрая Артаксеркс се видял принуден да им обещае свободен изход от Персия. Ала не след дълго шахът пристъпил думата си и с измама избил водачите на гърците. Хоплитите не се отчаяли, събрали се на импровизирано народно събрание и си избрали нови водачи, сред които бил и историкът Ксенофонт, който по-късно записал странстванията на своите другари в творбата „Анабазис“. Следвани по петите от персийски войски, атакувани от местни племена и борейки се с природните стихии, гърците успели да си пробият път обратно до Егейско море и да се измъкнат от множеството клопки, поставени им от техните врагове.

3. Срещата на арабската и китайската армии в Средна Азия

През 751г. Централна Азия и по-специално Киргизстан и още по-специално долината на река Тала станала свидетел на една доста неочаквана среща. Една срещу друга застанали армиите на Абасидския халифат и Империята Тан (Китай). В своя стремеж за експанзия към непознатите равнини на големия континент, двете империи навлизали все по-навътре, съответно на изток и запад. В крайна сметка, двете супер сили на VIII век се срещнали сред полята на дн. Киргизстан, много преди киргизите да се заселят там.  Двете армии наброявали приблизително по 40 000 души, като голяма част от китайските сили се състояли от местни наемници от племената карлуки, както и от полуномадските войнства, живеещi в областта Фергана. В хода на битката, тези войни изоставили китайците и преминали на страната на арабите. От десетте хиляди китайци оцелели едва 2000, но според източниците, арабите загубили около 20 000 души в самата битка и в преследване на разбития враг, благодарение на тактиките, приложени от китайския помощник-генерал Ли Сийе, който бил поставен начело на ариергарда от основния командир  Гао Сянджи. Победата на арабите спомогнала за разпространението на исляма в Централна Азия. Смята се, че в тази битка арабите пленили технологията за правене на хартия, която по-късно достигнала и до Европа.

4. Варяжката гвардия на византийските императори

Използването на чужденци от далечни земи като лична владетелска гвардия не било изобретение на ромеите, но те определено надминали себе си в търсенето на войни на далечни разстояния. Началото на гвардията било поставено през 988г., когато Василий II получил като подарък от великия киевски княз Валдимир 6 000 войни от т.нар. „варяги“ – комбинация от славяни и скандинавция, въоръжени с характерното за викингите снаряжение – дълги ризници, конични шлемове и грамадни секири и кръгли щитове. В последствие Василий и неговите наследници пордължили да приемат на служба всякакви войни от Скандинавия, северна Германия и дори Англия. Смята се, че след битката при Хейстингс, голям контингент саксонски войни достигнал Византия и се заклел в служба на императора. Варяжката гвардия не просто служела на императора, а често се сражавала на първа линия в множеството войни, които империята водела. Василий ги използвал срещу Самуил, а в последствие през 1041г., варягите, в основната си част норвежци, помогнали за потушаване бунта на Петър Делян. Саксонски контингенти воювали срещу маврите и норманите в Сицилия и Неаполитания. Варяги се били и при Манцикерт и Мириокефалон. Гвардията придружавала Алексий Комнин когато влязъл в Никея през 1096г. Варяжката гвардия се сражавала и срещу кръстоносците през 1204г. Основната отличителна черта на нордическите войни, които служели в гвардията била тяхната клетва до вярност, която се давала до смърт и която била пряко свързана със скандинавското чувство за чест. Можем само да спекулираме, но вероятно мъжете от гвардията се радвали на сериозна популярност сред женската половина от византийското общество, както личи от писанията на Ана Комнина.

5, Келтите в Италия (1498-1559г.)

Червенобради гиганти, нарамили огромни мечове и носещи…поли. Това е гледка, която сериозно стресирала мъжете в ренесансова Италия и привличала вниманието на техните дами. В служба на френските крале, шотландци и ирландци често преминавали Алпите и се сражавали срещу испански и италиански коалиции в името на пари, плячка и препитание. Историята на келтските войни, служещи на династиите Капет и  Валоа е свързана със Уилям Уолас и т.нар. Auld Alliance (Стария съюз) от 1295г. между Шотландия и Франция, насочен срещу Англия. Шотландците, а покрай тях и ирландците често се включвали с разнообразни контингенти във войните на фреснките крале с Англия. След 1453г., когато Франция обърнала погледа си към Бургундия и Италия, кралете Валоа плащали щедро на обеднелите планинци и техните ирландски братовчеди в замяна на военна служба на Континента. Келтски полкове във френската армия съществували до Революцията (1789г.), а след реставрацията на монархията, Луи Фиип причислил ротите им към Чуждестранния легион.

6. Унгарските контингенти в Судан

 

След като през 1526г. Османската империя завладяла по-голямата част от Унгария, части от унгарската армия преминали в служба на османците. Сюлейман Кануни използва старата традиция да разпраща армиите на завладените народи в противоположните краища на империята и изпратил унгарските контингенти да омиротворяват…Египет. Сражавайки се срещу разбунтували се мамелюци, нубийски пустинни племена и всякакви други рожби на Тъмна Африка, които се опитвали да преминат османската граница, унгарците постепенно превърнали тези негостоприемни земи в своя нова родина, смесвайки кръвта си с тази на копти, нубийци и суданци. Днес техните потомци, т.нар, маджараби все още населяват Южен Египет и Северен Судан.

7. Грузинската гвардия на иранските шахове

В епохата на Сафавидската империя в Иран, Грузия се намирала под влиянието на шаховете, които имали думата при избора на многобройните грузински крале, управляващи земите на югозападен Кавказ. В замяна на владетелската благословия, грузинците често служели в редиците на иранските армии, а някои от най-верните командири на Сафавидите били с грузински произход. В края на XVIIв., когато династията започнала да запада, грузинските контингенти се оказали последната стабилна военна сила на залязващата империя. В периода 1698-1718г. грузински контингенти служели под командването на своите крале Георги XI и Давид II. Грузинците успели да нанесат няколко последователни поражения на афганските орди, които атакували Персия и дори за кратко преминали в контранастъпление, достигайки Кандахар. Останали без подкрепа на централната власт, грузинските войски постепенно се стопили и в крайна сметка били разбити.

8. Британският легион на Симон Боливар

След края на Наполеоновите войни, голяма част от войниците на Великобритания останали без работа и за това 7 000 от тях прекосили Атлантика и се записали в служба на Симон Боливар и неговата война за прогонване на испанците от Южна Америка. Съставен от ветерани от английски, шотландски, ирландски и хановерски произход, Албионският легион, както го наричали местните се сражавал в челните редици на най-разгорещените сражения от Южноамериканската война за независимост – Буяка (1819г.), Карабобо (1821г.) и Пичинча (1822г.), които довели до независимостта на Боливия, Еквадор и Венесуела.  В последствие, албионците се сражавали и при Аякучо (1824г.) в Перу – последната голяма битка от войната, която довела до краха на испанската съпротива. Британските войници се сражавали до самия край на кампаниите, а мнозина от оцелелите се заселили в Латинска Америка.

9. Американския флот в Алжир 1801-1815г.

След като през 1783г. Великобритания признала независимостта на САЩ, американски търговски кораби започнали да плават в Средиземо море, където били атакувани от алжирските пирати. Правителството в САЩ решило, че няма да плаща откупи на „алжирските варвари“ и изпратило своята Атлантическа флота в Средиземно море, където американците провели първата си презокеанска експедиция, в която дейно участие взел новосформирания корпус на Морската пехота. В следствие на  поредицата успешни удари, нанесени от американците, берберите оставили търговските им съдове на мира, а янките се отдали на своята външнополитическа изолация.

10. Чуждестранният легион в Мексико 1862-1869г.

Когато през 1863г. поредната гражданска война разтърсила Мексико, император Наполеон III решил че е добра идея да завладее страната и да я превърне в част от френската колониална империя, която вече трупала актив в Африка и Индокитай. За целта, французите решили да не си цапат ръцете лично а да изпратят своите най-добри и най-лесно заменими войници – Чуждестранният легион. Контингентът чужденци бил натоварен на океанската флота на Франция и стоварен в пристанището Веракруз през 1862г.  Докато основните френски сили се заели да окупират страната, полковете на Легиона били изпратени на самоубийствени мисии по фронтовата линия. Най-прочутата от тях е отбраната на Камарон, в която 67 войници и офицери от легиона, водени от капитан Жан Данжу се сражавали срещу 3000 мексиканци, обсадени в едно имение. След неколкочасова престрелка, последните пет легионери атакуват на нож, оцеляват само двама, на които е позволено да се оттеглят от бойното поле с тялото на своя капитан. повече от 1/3 от жертвите, дадени от Франция във войната са от състава на Чуждестранния легион.