Всички са добре запознати с популярните колониални империи – Великобритания, Франция, Испания, Португалия, Холандия… Но има още няколко държави, за които широката аудитория рядко, или почти никога не се сеща, когато стане дум за колониални владения и задморски владения. Ето осем от тях:

1. Картаген

Картаген в своя териториален зенит около 220 г. пр. Хр.

Картаген е класически пример за метрополия, която се разраства посредством създаване на мрежа от колонии, обхващащи земите от Киренайка до Гибралтар и от р. Ебро до Нумидия. Макар да не сме свикнали да разсъждаваме за античните държави като за колониални империи, Картаген отлично се вписва с концепцията, не само заради фактическите колонии, но и заради грамадната си търговска мрежа, простираща се от Финикия до Британия.

2. Норвегия 

Норвегия и колониите й в състава на империята на Кнут Велики

Викингите достигат Северна Америка около 1000-та година и създават поредица от поселения там и в Гренландия, които просъществуват през XI век. Макар и да не е централизирана по начина, по който функционират по-късните държави, норвежката държава запазва сюзеренитет над всички земи, заети от нейни заселници.

3. Дания

Датската колониална империя в средата на XVIII век

В доста по-късен период, Дания също се нарежда сред колониалните сили, със своя собствена система от колонии, простиращи се от Карибите до Индийския океан. В Карибите, Дания владее островите Сен Кроа, Св. Томас и Св. Ян (дн. св. Джон, Вирджински о-ви); В Индия, датчаните притежават градовете Тарангамбади и Серампур. Още по на изток, датчаните владеят Андаманските острови; Колониалните владения се допълват от контрола върху Исландия, Фарьорските острови  и архипелага Свалбард

4. Швеция

Подобно на Дания, Швеция също опитва своя късмет с колониалните начинания. Противно на Дания, която успява да опази повечето си колонии до края на XVIII век, шведите бързо губят своите, като част от тях стават владение на Дания, а други – на Нидерландия. Макар и по различно време, Швеция разполага със свои колонии в Гана, щата Делауеър и Карибите (о. Св. Вартоломей)

5. Курланд

Херцогство Курланд не е държава, от която бихте очаквали да притежава колонии, но се лъжете. В средата на XVII век, курландските херцози владеят няколко важни крепости в устието на р. Гамбия, а в Карибите, тяхно владение е о. Тобаго.

6. Оман

Владенията на Оман към 1700 г.

След като прогонват португалците, имамите на Оман набързо създават могъщ флот, с който успяват да поставят под своя власт източното крайбрежие на Африка, както и ключовите острови по неговото протежение, сред тях и Занзибар. Арабски търговци, учени и администратори се изселват из новите земи и създават местна елитна прослойка, която и до днес е ръководеща в някои части на старата оманска диаспора.

7. Русия

Руската империя в своя зенит – 1865 г.

Фактът, че Русия е колониална империя е неоспорим. Неоспоримо е, обаче, е че мнозина разсъждават за експанзията в Сибир като някаква форма на обичайно завоевание, а не за колонизация от типа, развит от Испания и Великобритания. В действителност, Русия разгръща един от най-мащабните колонизационни процеси в историята, овладявайки земите от Урал до Аляска. До голяма степен тази колонизация представлява частна, икономическа инициатива, направлявана от държавата.

8. САЩ

Съединените Щати рядко се разглеждат като пример за колониална империя, макар да са именно такава в периода между Гражданската война (1861-65г.) и Студената война. САЩ целенасочено завземат и/или колонизират територии в Тихия и Атлантическия океан, преследвайки своята доктрина за превръщане на Западното Полукълбо в своя ексклузивна зона. За целта, САЩ завземат последните испански колонии в Куба, Пуерто Рико и Филипините и усилено се стремят д аподчинят Тихоокеанските острови преди основните европейски сили. Зенитът на американската колониална система достига около 1945 г., след което в рамките на деколонизацията част от териториите отпадат.

Светът в който живеем е свят на динамика – бързо възникващи проблеми, бързо (а често и прибързано) взимане на решения и бързо разводняване на информацията. Конфликтите, които обагриха в червено земите от Западна Сахара до Иран и изпратиха към Европа най-голямата мигрантска вълна в историята на „Стария Континент“ са неделима част от нашето съвремие и до голяма степен дефинират реалността, в която живеем.

Конфронтацията на сили, политики и ресурси е безпрецедентна за рамките на Леванта и Магреба. Цели поколения са превърнати в „нации под оръжие“ подобно на французите от времето на своята Революция или американците – от епохата на гражданската си война. Икономическите, политическите и стратегическите интереси на Великите сили се преплитат с трупани в продължение на десетилетия вътрешни проблеми и неотмъстени престъпления.

Логично беше тази взривоопасна смес да експлодира в това, което днешните медии наричат „Арабска пролет“ (въпреки че започна през зимата – бел. авт.). Искрата, която възпламени Тунис се пренесе на изток, обхващайки Либия, Египет, Сирия, Ирак и Йемен и засягайки всички останали страни от Близкия Изток по един или друг начин. Цялата тази лавинообразна вълна от насилие, доведе до неминуема хуманитарна катастрофа, която Европа пропусна да разпознае в зародиш и с която и до днес не успява да се справи по адекватен и успешен начин. Нещо повече, терорът, който до скоро гледахме по улиците на Багдад, Дамаск и Кайро, се пренесе в сърцето на Стария Континент, първо в Париж, а сега и в Брюксел. Изглежда, Запада пропуска нещо много важно, но все още не осъзнава какво е то.

Същевременно, активизирането на руската външна политика в нейната по-агресивна форма (Украйна, Крим, а преди това и Грузия), доведе до пренареждане на фигурите на гео-стратегическата дъска в Близкия Изток. Москва показа, че ще се стреми да компенсира забавящите се икономически темпове с бомбастични интервенции, целящи да докажат, че задният двор на Кремъл е с голяма площ и че „братушките“ са способни да го косят така, както пасва на тяхното гео-политическо фън шуи. Или поне това е картината, която Владимир Путин иска да изложи на постамент пред света. В действителност, събитията ясно доказаха, че Великите Сили водят многопластова политика, чиято повърхност – на човеколюбиви интервенции в името на реда, всъщност крие мрачни утроби, изпълнени със сиви сделки за оръжие, петрол и политическо влияние. Докато две успоредни коалиции се борят поотделно с един и същи враг, поредица от телефонни разговори на най-висше ниво преначерта Изтока в момент, в който мнозина по-наивни наблюдатели вече се готвеха за неминуема Световна война.

Всички тези задкулисни ходове се прикриваха както зад стандартната политическа фасада на дипломацията, така и зад една нова форма на конфронтация – т.нар. „хибридна война“. Този нов мотив от противопоставянето на „лагерите“ се свързва с ловка манипулация на общодостъпната информация – медии, сайтове, блогове, влогове и репортажи чрез всички възможни интелектуални и технически средства. Хибридната война се води на широк, най-вече виртуален, фронт и е прийом, използван от всички страни – било то малки и големи.

Именно в контекста на тази масова дезинформация, причинена от обслужването на определени политически (западни и източни) лобита, двама ентусиасти решиха да търсят средния път. Проектът, който официално стартира днес носи името „De Re Militari” или казано по нашенски „За Военните дела“ и е нагла (от наша страна – бел.авт.) заемка от името на най-популярния военен трактат, дело на римския автор Вегеций. Името се оказа твърде подходящо за обрисуването на съвременната обстановка, защото именно дело е ключовата дума в описването на настоящите конфликти. Сложна комбинация от икономика, шпионаж, медийни атаки и политически валсове, войната днес е много повече дело, отколкото стратегическо начертание.

„De Re Militari” си поставя за цел да следи основните военни конфликти, които касаят настоящето и бъдещето на Европа и да представя кратка, ясна и неутрална информация относно развитието на военните и политически процеси, формиращо общия гео-политически пейзаж. Броевете ще излизат ежеседмично и ще предлагат обзор на основните събития от разглежданите страни в комбинация с прецизни карти, отразяващи стратегическата ситуация във всяка една от конфликтните зони.

За разлика от множество експерти по въпросите на Изтока и Африка, авторите ще се задоволят само с краткосрочни предвиждания с цел по-ясното и сигурно анализиране на съответните процеси. Историята вече ясно доказа, че в XXI век, да се опиташ да отгатнеш хода на определен конфликт за една година напред е, като да познаеш дали националите ни ще играят добре или зле в следващия си мач.

СПИСАНИЕТО МОЖЕ ДА ЧЕТЕТЕ В:
КАЛАМЕО ИЛИ ACADEMIA.EDU

ИЛИ ДА ГО СВАЛИТЕ ДИРЕКТНО ОТ  ТУК

Новата „Голяма Игра“¹

Битката за достъп и влияние в Индо-Пасифика²

За авторите:

Рани Д. Мулен е професор в департамента по управление на Уилям и Мери Колидж във Вирджиния. Тя е и директор на Indian Development Cooperation Research (IDCR) в Центъра за Политически изследвания в Ню Делхи, Индия

Коуди Поплин е асистент в Бруукингс Инститюшън във Вашингтон D.C. и редактор на Lawfare. Той е бивш стипендиант на „Хенри Люс“ в Центъра за Политически изследвания в Ню Делхи, Индия и асоцииран изследовател в IDCR

Посещението на китайският президент Си Дзинпин във Вашингтон бе свързано от медиите със кибер заплахи и издигането на пясъчни замъци насред Южно Китайско море. Но повече или по-малко, тези проблеми са само фрагменти от една по-голяма картина – новата Голяма игра за влияние в Индо-Пасифика, която се развива в контекста на трите основни стратегии – китайският „Морски път на коприната“, индийското „Действие на изток“ и „Ребалансирането на Азия“, подето от САЩ по време на втория мандат на Обама. Има принципна възможност и трите схеми да заработят в унисон, но това няма да е никак лесно, особено що се отнася до САЩ. Цялата публикация