Талвисота
Съветско-финландска война
30.11.1939 – 13.03.1940 г
Съветско-финската война е сблъсък от типа Давид срещу Голиат, но без библейския щастлив завършек за малкия и слабия. Бруталната реалност и тежестта на грубата сила в този случай макар и на висока цена, успяват да вземат своето и да създадат предпоставки за грешни оценки, а и последствие да доведат до още по-грешни решения. Талвисота от зимата на 1939-40 г. променя стратегическото мислене на СССР и Германия и довежда до най-грандиозния сблъсък в историята.
Пактът Молотов – Рибентроп подписан на 23 август 1939 г. открива възможността за Германия и СССР да възстановят контрола си върху територии загубени след края на Първата световна война. Подсигурили се на изток, пред германците не стои пречка да съединят Източна Прусия с останалата част от райха, докато за руснаците, немският неутралитет означава, че ще могат да възстановят границите на старата Руска империя почти напълно, овладявайки Прибалтика и получавайки значителна част от полските територии, включително и Молдова, която към момента е под румънски контрол.
След разгрома на Полша и поредната и четвърта подялба между германци и руснаци, Сталин предприема действия за присъединяване на балтийските републики към Съветския съюз. На 22 септември на Литва, Латвия и Естония е предложен договор за взаимопомощ, който води до окупацията на тези държави от Червената армия. На 5 октомври подобна покана е отправена и към Финландия, като Сталин изисква предаването на острови във Финландския залив и полуостров Ханко, да се предаде голяма част от полуостров Райбачи на арктическото крайбрежие, да се измести границата на запад по Карелския провлак северно от Ленинград на разстояние до 50 км. от Вийпури, както и да бъдат разрушени всички фински фортификации по Карелския провлак. В замяна на Финландия ще бъдат предотстъпени територии с двойно по-голям размер от исканите, но с нищожна стратегическа стойност.
Предвид разликата в силите исканията на Сталин изглеждат умерени, но това не стои по този начин за финландското правителство. Финландците не смятат да отстъпват и педя земя, макар че главнокомандващия армията им Карл Густав фон Манерхейм съветва правителството да приеме съветските искания. На пръв поглед е странно шефа на генералния щаб да заеме такава отстъпчива позиция, докато политиците проявяват твърдост и готовност за война, но Манерхайм, който е бивш имперски руски офицер е напълно наясно с възможностите на собствените сили и тези на противника. Мнението му не е взето предвид и съветският ултиматум е отхвърлен. Сталин не е обезпокоен от отказа им, смятайки, че силите които подготвя за справяне с Финландия са повече от достатъчни за една бърза кампания. Разбира се, погледнато на хартия вождът е прав, съветската армия е най-голямата в света, докато финландската е една от най-малките в Европа, но чистките, които Сталин води до 1939 г. , довеждат Червената армия до много остра кадрова криза – всички маршали без Жуков, който е в далечния изток, са избити, същото важи и за голяма част от армейските и дивизионните генерали, като цяло чиновете над полковник са почти напълно заличени и заменени с политкомисари, без каквато и да било военна подготовка. Следствие на чистките информацията, която стига до съветския генерален щаб и до Сталин относно политическото и военното състояние на Финландия не е надежна, например на Сталин е докладвано, че пролетариата във Финландия очаква с отворени обятия Червената армия и ще се надигне още в първия ден на войната, за да отхвърли капиталистическия гнет, информация, която не би могла да бъде по-далеч от истината, но страхът е сковал всички в Кремъл и никой не се наема да бъде човекът донесъл лоша новина на вожда.
Самата Червена армия през 30-те години се развива в посока на силна механизация и са сформирани огромен брой механизирани дивизии и танкови корпуси. Щабът около маршал Тухачевски разработва концепцията на Дълбокия пробив, подобен до известна степен на Блицкриг доктрината, но самият маршал и щабът му стават жертва на чистките и реално през 1939 г. се оказва, че никой съветски командир не е наясно как да приложи доктрината правилно.
Проблемите стоящи пред Финландия също са значителни . Самата държава има много дълга граница със СССР повече от 1000 км., но много малко пътища, гориста територия наситена с малки езера и блата. Финландската тактика на защита, предвижда забавящи действия срещу руснаците с надеждата за външна намеса. Фон Манерхайм изгражда линия на отбрана по Карелския провлак, която носи и неговото име – линията Манерхайм. Това е дълбоко ешалонирано отбранително съоръжение, наситено с бункери, противатанкови трапове и препятствия, картечни гнезда и минни полета. Основните финландски части са разположени по линията Манерхайм и северно от Ладожкото езеро, докато в далечния север е сформирана Северно финландската група за защита на дългата граница, тя се състои от резервисти и полицаи. Единственото предимство, което финландците имат е познаването на терена и превъзходно командване на ниско тактическото ниво, което дава мобилност и гъвкавост на съединенията им и предпоставя за воденето на партизански тип война. Финландците са изключително опитни скиори и отлични стрелци, липсата на голяма численост и тежко въоръжение е компенсирана с мобилност и опитно прилагане на камуфлажа, като средство за незабелязано придвижване. Плюсовете за защитниците са лошият нископроходим терен, трудносъвместим с огромните механизирани колони на противника, лошото време и студа. Фактори, които често са служили, а и ще служат на самите руснаци.
Съветският съюз подготвя приблизително 450 000 армия до края на ноември за инвазията, включително 2000 танка и 1000 самолета, което е около четвърт от цялата Червена армия към момента. На карелския театър е разположена 7-ма армия в състава на която влизат 12 стрелкови дивизии, един механизиран корпус, три танкови бригади и 12 артилерийски полка общо около 200 000 човека и 1500 танка. Останалата част от войската, което финландците не очакват, е разположена по цялото протежение на границата северно от Ладожкото езеро до арктическия бряг, с основна концентрация директно северно от езерото, където е 8-ма армия с 120 000 човека разделени в 6 стрелкови дивизии и 400 танка, а 9-та и 14-та армии с общо 140 000 човека с 140 танка са разположени по останалата част от протежението на границата. Тази армия постига смазващо числено превъзходство. Тя е командвана от генерал Кирил Мерецков, който изготвя плана за нахлуване във Финландия по заповед на Ворошилов.
Войната започва с бомбардировка на Халзинки на 30.11.1939 г., загиват 200 цивилни. Съветското настъпление стартира по цялата дължина на границата превзето е северното пристанище Петсамо. Балтийският флот удря по фортификациите на Ханко, но е отблъснат от бреговата артилерия – крайцерът Киров и един ясминец понасят щети. На 1-ви декември 8-ма армия северно от Ладожкото езеро предприема атака на фронт от 80км. Финландците са създали буферна зона директно срещу тях с дълбочина 45км., където всички села са били опожарени и минирани, като се предвижда да се даде възможност на врага да се придвижи напред, но да бъде тормозен с постоянни атаки, за да бъде забавено движението му и бойният му ред разкъсан, преди да стигне основните защитни позиции. Руснаците отхвърлят защитата с лекота, а и финландците оказват сериозна съпротива само на места, но многобройността на съветската армия и изиграва лоша шега – огромните механизирани колони задръстват движението и муниции не стигат до предните линии чак до 9-ти декември. Скоро руснаците превземат централно финландския град Суомосалми и разделят страната на две. Движението на 8-ма армия заплашва да удари в гръб линията Манерхайм. Развитието на събитията дава увереност на руснаците и те дори създават финландско правителство в едно от Карелските села които са превзели.
Манерхайм обаче не се отчайва, той е наясно, че е трудно да се поддържа снабдяването на такава огромна армия, а и въпреки отстъплението, никъде не е постигнат стратегически пробив. Мерецков също знае това и решава да предприеме атака срещу линията Манерхайм, в направлението Сума- Тайпале, от където минава железницата и пътя за Хелзинки, като замисъла е ударът да бъде нанесен по Тайпале намиращо се на брега на Ладожкото езеро, за да бъдат отвлечени резервите на фините от Сума, където в последствие да бъде направен основният пробив. Атаката започва, но финландците са добре подготвени и руснаците попадат в предварително замислена огнева зона, където предните части са избити. За изумление на фините Мерецков продължава да изпраща нови и нови сили в очевидния капан. Резултатът от това е ясен. Планът е да се води битка на изтощение, но загубите са огромни, а реален резултат не е постигнат. На места дори има докладвани случаи, при които финландски картечари не издържат психически и отказват да продължат да стрелят след като са покосили стотици противници.
На 17-ти започва основната атака срещу Сума, която завършва по трагичния начин на първата атака при Тайпале. Обещанието на Мерецков пред Сталин, че ще му донесе победа за рождения му ден на 21 декември не се осъществява. Все пак група от новите КВ-1 танкове достига Сума, но те са отрязани от пехотна поддръжка и подпалени от финландците с коктейли молотов.
Симо Хаюха – най-смъртоносният снайперист в историята, развихря своя талант именно по врене на Съветско-финската война
На 23 декември финландците предприемат контраатака, която успява да превземе предните руски позиции, но постепенно се дезорганизира и е преустановена. По-големи успехи имат финландците – северно от Ладожкото езеро. В тази гориста местност финскитески части, в бели камуфлажи, успяват да контраатакуват и постоянно да тормозят съветските части в районите на Толвоярви и Иломанци, където руснаците губят цели баталиони. Трагична е съдбата на 168-ма дивизия, която е разбита от финландците на 11 обкръжени групи, наречени от фините мотита. Водени от генерал Харглунд, ски частите водят мобилна обсада срещу обкръженията, които са твърде силни за да бъдат нападнати директно. Въздушните доставки за обкръжените руснаци се оказват недостатъчни – финландците разполагат зенитна артилерия около мотитата, а понякога успяват да дублират съветски сигнали и самолетите пускат припасите над техните позиции. Прави се опит за снабдяване през Ладожкото езеро което е замръзнало, но конвоите с припаси са често подлагани на засади и са прекратени. В средата на януари, повечето мотита са поставени пред избора да се предадат или да опитат пробив. Те избират пробива като вариянт, но резултатите са трагични – малцина успяват да се предадат. До края на януари 8 от мотитата са унищожени.
В крайна сметка Мерецков е заменен от Сталин с генерал Тимошенко, който получава свежи сили и подновява натискът към Сума с 10 дивизии и 2000 оръдия. До 14 февруари Тимошенко успява да изтощи фините достатъчно, че да ги принуди да отсъпят към втората отбранителна линия, ситуацията за тях постепенно се влошава – финската артилерия остава почти без муниции. Тимошенко нарежда да се направят опити за обход по фланговете през замръзналите Ладожко езеро и Финландски залив, но те пропадат с големи загуби. Въпреки това към 27 февруари, фините са принудени да отстъпят към третата отбранителна линия. В началото на март руснаците успяват да обходят последната финска линия през замръзналия Финландски залив и да установят два малки плацдарма, западно от Вийпури, но на висока цена.
Положението на Финландия е вече почти безнадежно, но тя е насърчена да продължи да се бие от Франция, която обещава незабавното изпращане на 50 000 войници и 100 бомбардировача. Тази помощ така и не пристига, но заради това обещание фините продължават да се бият. На 7 март руснаците разширяват плацдармите при Вийпури и заплашват да пресекат железопътната връзка с Хелзинки. На 13 март Финландия моли за примирие и Сталин получава това, което е искал.
Цената на войната: Финландия губи 25 000 убити и 43 000 ранени, съветските загуби възлизат на 85 000 убити и 250 000 ранени. Фините взимат само 5000 пленници, което говори за ожесточението с което се водят бойните действия.
Изводите, които правят участниците в този сблъсък и наблюдаващите го, са по същество сходни. Сталин желае да покаже пред света съветското военно могъщество и да надмине успехите на германците в Полша. Вместо това всички виждат огромната некомпетентност и безсилие на Червената армия, пред враг непредставляващ на теория равностоен съперник, но реално оказал се повече от достоен противник. Дали Финландия е имала дори теоритически шанс да победи или да удържи съветите? Реалността показва, че не, но Швеция от хвърля дефанзивен пакт с Финландия точно преди войната, обявява неутралитет от страх пред огромната сила на СССР и се оттегля от преговорите за дефанзивен съюз с Финландия още преди началото на войната. При положение, че шведите решат да се намесят обединените им сили биха били достатъчни за да одържат руския напор. Самите шведи осъзнават, че ако Финландия падне идва техният ред, защо тогава не правят нищо, а избират неутралитета? На пръв поглед това не е логично, но за шведското правителство – неутралитетът в по-големия конфликт на запад се оказва по-важен. В случай на активна намеса от страна на Англия и Франция, каквато е обещавана на финландците, съюзническите войски ще трябва да минат през норвежка и шведска територия, за да достигнат Финландия. От германска гледна точка англо-френско присъствие на север е напълно недопустимо и шведите знаят, че гермаската реакция няма да е просто изпращане на дипломатически протест, а ще е под формата на директна интервенция. Самият Чърчил смята Финландия за загубена кауза, но вижда перспективите в това британски войски да стъпят на норвежка и шведска територия, като възможност да отвлекат немски сили на втори фронтови театър и да се разстрои снабдяването на Германия с желязна руда, идваща основно от Швеция. Така че помагайки на Финландия, шведите биха могли да станат жертва на съветски, съюзнически или германски интереси без да имат реален шанс да се противопоставят, докато неутралитетът им осигурява печаливша търговия с Германия през цялата война и спокойствие, защото немците хвърлят големи усилия да защитят линиите си на снабдяване.
И съюзниците и райхът след тази война гледат на СССР, като на колос на глинени крака. Това заключение не е никак далеч от истината. Загубите на руснаците са смайващо големи, а на всички е ясно, че победата е извоювана не благодарение на технологическо и тактическо превъзходство, каквато е немската победа в Полша, а благодарение на неизчерпаемото числено превъзходство на Съветския съюз. Подвежда ли се Германия да подцени потенциала на СССР и дали това е предумишлен капан от страна на Сталин насочен да заблуди Хитлер? Предвид последвалите събития би било логично да предположим именно тази възможност. Но гледайки от перспективата на 1939-40 г. това въобще не е така. В съветската армия наистина започва реформа, която да повиши боеспособността й, но това е процес, за който са небходими поне няколко години, а както е известно Хитлер дава на руснаците само една. Когато Германия напада СССР през 1941 г., Червената армия е в процес на прегрупиране и едва започнала вътрешна реформа, което я прави лесна плячка. Грешката която Германия прави през 1941 г. е същата, която СССР прави при нахлуването във Финландия – подценява се волята на противника да се бие, а не неговата теоритичска боеспособност на базата цифри, статистика и разположение, това и руснаци и германци пресмятат доста правилно. Германската преценка за Червената армия е, че тя е неравностоен съперник за Вермахта, но това което пропускат германците да видят в съветско-финската война е, че макар руснаците да получават заповеди често равносилни на самоубийство те ги изпълняват безропотно, а такъв противник има потенциала да се възстанови и от най-тежкия удар.
ЮЛИЯН НЕДЕВ
Списание „Военна История“, брой 1, 2012г.
Библиография:
Гудериан, Х. Внимание танкове
Чърчил, У Мемоари
Bozek, G. The soviet-finnish war, 1939-1940: getting the doctrine right
Trotter, W. Frozen Hell: The Russo-Finish Winter War of 1939-1940
Snodgrass, F.J.B. Finland at war
Военна История 