Tag Archives: Съединение

Защо Русия пречи на Българското Съединение

Мнозина у нас живяха дoскоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква доб­ро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра, доколко тя е била искрено (разположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна.

От този знаменит ден 6 септемврий се забелязва постоянно, че политиката на руското правителс­тво е устремена против нашата независимост и самостоятелност.

Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Русия е желаела една силна, съединена и независи­ма България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа Съеди­нението. Нейните доброжелателства за наший на­род щяха да се покажат пред целий свят, че са искрени, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Русия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал – Съедине­нието. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.

Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.

Интригите на руското правителство имаха своето зловредно влияние над наша­та интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че зло­то на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха поч­ва измежду войската за свалянието на Негово Ви­сочество, чрез което тези господа искаха да се нап­равят приятни и услужливи на руското правителс­тво, което в замяна на това да ги закрепи на власт­та, тъй като почвата им в народа беше почнала да се изплъзва изпод краката им.

Гнусните замисли на властолюбците се осъ­ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После сваля­нието на княз Александра от българский престол руската политика захвана все повече и повече да си разкрива картата.

Всеки, който по-напред предполагаше, че мо­же би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовлява­ше бунтове и смущения в страната с цел да предиз­вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипло­мати и на царя.

Грубите отношения на руския пратеник спря­мо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунто­ве посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин, накара всеки един чес­тен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката“ и да са позамисли върху ней­ните благопожелания за наший народ. Настана ве­че решителний час за нашите ръководящи елемен­ти, нашата интелигенция да покаже пред света до­колко наший народ е достоен за свободен индивиду­ален живот.

И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший на­род. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни мате­риални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.

При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживя­ва нашето Отечество, когато нашата независи­мост и самостоятелност са изложени на опаснос­ти да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!

На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независи­мост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравствеността и ползотворността на тази идея. Към тази интелиген­ция принадлежи болшинството от нашата инте­лигенция начело с днешното правителство.

Подир това следват личности, които не при­тежават твърди политически убеждения и на кои­то е се едно каквото и да бъде управлението в Отечеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по-­нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.

Последний ред обхваща ония хора, които се явя­ват много пo-активно в полето на политический жи­вот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да мо­гат да си постигнат целта, държението (на) власт­та. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви бе­зобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия — лъжесъединистите.

От характеристиката, която дадохми за на­шите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и досега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?“

В отговор на това ний ще кажем, че един успе­шен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в разкриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени по­литически принципи, а инстинктивно и без всякак­ви по-нататъшни разсъждения се покланя пред бля­съка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна на­ция. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите пра­вителства през печата и своите народни предста­вители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална под­дръжка.

Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на рус­кото правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогла­си, че на мястото на болна Турция трябва да се ос­нове силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат ед­накви с тези на нашия народ.

Мислим, прочее, че днешният резултат от на­шата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българският народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балкан­ския полуостров.

В. „Свобода“, бр. 7, 19.XI.1886 г. (Взето от ДНЕВНИК )


Сръбско-Българската война, 14.11 – 28.11.1885г.

На днешната дата, през 1885г. Кралство Сърбия обявява война на Княжество България. Войната е първата в историята на България след Освобождението и е първата война, спечелена от българите като самостоятелна нация.  От гледна точка на европейското военно дело, Сръбско-Българската война е забележителна със своята краткосрочност и с решителния характер на българското настъпление, който е съпоставим с успехите на Германия във Френско-Пруската(1870-71г.) и Австро-Пруската (1866г.) войни.

Сръбско-българската война и Съединението

Сръбско-българската война и Съединението

Войната на Кратко:

Кога: 14-28.11.1885г.

Къде: Балкански полуостров

Кои участват:

1) Княжество България в персонална уния с Източна Румелия

Пълководци: княз Александър Батенберг (държавен глава), Данаил Николаев, Атанас Узунов, Аврам Гуджев

Численост: ок. 104 000 наборници и доброволци

2) Кралство Сърбия

Пълководци: крал Милан Обренович (държавен глава), Милойко Лещанин, Петър Топалович, Йован Петрович

Численост: 72 600 (първоначално); 120 000 (в края на войната)

Причините:

Защо й е на Сърбия да напада България, е въпрос, който си задавали самите сърби преди, по време и след войната. Българите също били сериозно учудени от решението на Белград да атакува „братски славянски народ“ в гръб. Всички очаквали удара да дойде от Османската империя, но крал Милан Обренович изпреварил всички очаквания и логични обосновки и решил с една бърза победа срещу това, което той смятал за млада и нестабилна държава, да постигне издигане на позападналия си престиж в Сърбия, да отклони общественото внимание от болезнените социални и икономически проблеми в кралството и да постигне мечтаната териториална експанзия, която така и не се реализира по време на Руско-Турската война от 1877-78г.

Войната:

Сърбите разделят своите сили на две части – основната Нишка армия (42 800 души) се позиционира с цел настъпление посока Пирот -> Цариброд -> София и целта й е да неутрализира максимално бързо българската столица с което да предреши изхода от войната. втората част от армията – Тимошка (21 000 души) – е дислоцирана  по посока Видин, като целта й е да завземе дунавския град и след това да напредне до поречието на р. Искър, която според Милан трябва да бележи границата между двете държави.

Пушката Маузер-Миланович, основно стрелково оръжие на сръбската армия.

Пушката Маузер-Миланович, основно стрелково оръжие на сръбската армия.

Противно на масовото схващане, българското командване не е било съвсем неподготвено за действията на сърбите. За това свидетелстват три прости факта – 1) Трън е превърнат в укрепена позиция; 2) Видин е укрепен; 3) Т.нар. Западен корпус от армията е оставен, макар и с по-малка численост, като подсигуряване на границата със западната ни съседка. Поради тази причина не бива да ни изненадва и решителността, с която нашата армия се заема да гради поредица от отбранителни позиции около Сливница, чиято цел е максимално да забави сръбското настъпление и да даде време на останалата част от армията да се предислоцира от южната граница.

Бердан - основната пушка на българската армия, осигурена чрез прочистване ан руските военновременни складове и раздаването на оръжията на новосформираната българска армия.

Бердан – основната пушка на българската армия, осигурена чрез прочистване на руските военновременни складове и раздаването на оръжията на новосформираната българска армия.

Сръбската армия се намира в състояние на реорганизация. Офицерският й състав се подменя в сравнение с предишната война и голяма част от по-опитните висши офицери отсъстват от щаба на крал Милан. Войниците са зле обучени, тъй като наборната система е въведена по-късно отколкото в България. Личното въоръжение на сърбите е по-добро по отношение на по-голямата еднаквост в типовете пушки и калибри, които се използват. Сърбите имат, макар и в ограничен смисъл, елементът на изненадата и ако успеят бързо да нанесат решително поражение на по-малобройните български части, могат да се надяват на успех във войната.

Българската армия разполага с по-добре подготвени наборници, а броят на обучените във Военното училище офицери е далеч по-сериозен, отколкото се предполага. Да, Русия изтегля своите офицери, но те са едва 1/8 от общия офицерски състав на армията и това само по себе си не е прекалено сериозен проблем, който да окаже непреодолими последици върху боеспособността на българската военна машина. Проблемите на армията ни са най-вече логистични – снабдяването е лошо, войниците са въоръжени с множество, разнокалибрени руски оръжия, за които невинаги достигат муниции. храната се набавя чрез контарактори, а липсата на медици се усеща изключително остро. Основните предимства на българската армия са, че се бие на свой терен и е съставена от силно мотивиран числен състав, който се сражава буквално в името на родния си дом, земя и Отечество.

Български войници по време на войната

Български войници по време на войната

Българите вземат стратегически правилното решение да се изоставят Западните покрайнини и да се търси по-лесно защитима позиция, каквито са Сливнишките хълмове. По протежение на стария път София-Ниш са изградени поредица от отбранителни позиции, които изиграват решаваща роля за изхода от войната.  Първите два дни от конфликта стават свидетел на успешното изтегляне на българските сили в посока София, като сърбите са сериозно забавени в района на Трън и Брезник, а опита за овладяване на Драгоман остава неуспешен. На 17ти ноември започва Сливнишката битка – решителното сражение във войната. Битката завършва на 19ти с пълна победа на българите, които след като първоначално успяват да задържат сръбския устрем преминават в поредица контраатаки и в края на 19ти, българската армия започва да преследва отстъпващия неприятел. По същото време, в района на Видин, Белоградчик и Кула, сърбите постигат по-сериозен успех и притискат българските части, които, обаче, заемат стабилни позиции и към 18ти ноември вече са спрели настъплението на врага.

Княз Александър Батенберг на бойното поле

Княз Александър Батенберг на бойното поле

Следващият етап от войната се състои между 20 и 24 ноември, когато след поредица от успешни офанзиви българската армия успява да изтласка сърбите до границата от преди войната. Атаките „на нож“, които са основен концептуален елемент от полевата тактика на Българската армия дават поразителен ефект и цели сръбски полкове отстъпват позициите си пред устрема на българския войник. Шанса да преминат в контранастъпление е изключително положителен за действията на българската армия, тъй като тя по устав винаги се стреми към тотална офанзива спрямо своите противници и първоначалният, дефанзивен, етап от войната е един вид „непознати води“ за българските части, които още от момента на своето създаване тренират настъпление като своя основна тактика на бойното поле. Важна роля в успеха на прийома „На нож“ изиграва и високия морал на българската амрия, която компенсира липсата на опит сред част от войниците и липсата на модерно въоръжение със жертвоготовност и себеотрицание, които остават непонятни за мнозина съвременници. Изглежда Свободата е била твърде сладка за да се откажат от нея дедите ни с лека ръка.

Отстъплението на сръбската армия

Отстъплението на сръбската армия

На 25ти ноември българската армия се подготвя да атакува Пирот. Срещу града са съсредоточени 42 000 войници, докато броя на протвниковите части в района на града надхвърля 60 000, но немалка част от тях са набързо мобилизирани младежи, които нямат никаква бойна подготовка. На следващият ден българските части затягат обръча около града, а самия щурм, отново на нож, се води на 27ми ноември. в разразилите се улични схватки българите излизат победители и разбитите сръбския части отстъпват града. Жертвите остават относително скромни и приблизително равни – около 1300 убити и ранени за всяка от двете страни.

Капитан Атанас Узунов - човекът, който не даде Видин

Капитан Атанас Узунов – човекът, който не даде Видин

На северния фронт Видин е обкръжен и обсаден на 23ти ноември. В следващите дни генерал Лешанин опитва безуспешно да превземе града и да принуди командващият гарнизона – кап. Атанас Узунов да сложи оръжие. На 27ми българите съумяват да изненадат сърбите с внезапен излаз и да разгромят част от вражеските позиции около града. когато на 28ми е подписано примирие, Лешанин отказва да зачете споготбата и продължава да щурмува неуспешно града още едно денонощие.

Мирът:

Още на 25ти ноември Великите сили изпращат нота до княз Александър да започне мирни преговори със Сърбия. Князът отказва и заявява, че няма да подпише примирие без великите сили да се ангажират с признаване на Съединението. На 28ми ноември в българсият щаб в Пирот пристига австрийският дипломат граф Кевенхюлер-Меч, който заявява, че по-нататъшно българско настъпление ще провокира намесата на Австрио-Унгария на страната на Сърбия и дори заплашва с изпращане на руски войски в България. Батенберг е принуден да поиска примирие и преговорите със Сърбия започват през декември за да завършват с подписване на 3ти март, 1886г. в Букурещ на мирен договор, чийто основен елемент е връщането на status quo ante belum (запазване на предвоенното статукво).

Последиците:

Макар да няма преки териториални изменения, българската победа изиграва решаваща роля за признаване на Съединението, което става с Топханенският акт от 24ти март, 1886г., с който Османската империя признава създаването на персонална уния между Княжество България и Източна Румелия. Така, по-малко от десетилетие след несправедливия Берлински договор, българите, изправени пред съпротивата на основните Европейски и Балкански сили успяват да извършват едно от най-великите дела в своята история – Съединяването на двете български държави в една.

Цената е платена с кръвта на стотиците убити и ранени войни, застанали срещу сръбската агресия в защита на своя род и Отечество.

ПОКЛОН ПРЕД ТЯХНАТА ПАМЕТ!!!