Разполагайки своите три армии и допълнителни отряди за настъпление, най-общо в посока север-юг, западните ни съседи предвиждат изтласкване на османските сили в посока Егейска Македония и окупиране на Косово, северна и западна Македония и поречието на Струма. Целта на Първа армия е да се спусне по поречието на Морава, да влезе в долината на Вардар от север и да разполови османските позиции в Македония. Съюзническата армия, разположена в района на Кюстендил трябва да изтласка и разгроми османските съединения в долината на Струма, а Трета сръбска армия има за задача да помете вражеската съпротива в Метохия и Косово. Крайната цел е, всички армии да се концентрират в равнината Овче поле, където според генералния щаб, оглавяван от Радомир Путник, османците ще съединят разбитите си сили за един финален отпор. Ибърският отряд трябва да окупира Нови Пазар и да охранява тила на Трета армия, а Яворският отряд ще следи границата с Австро-Унгария, в случай че Двуединната монархия се опита да разположи свои сили в Новопазарският санджак. Цялостната сръбска стратегия се базира на скоростта и бързото овладяване на ключовите османски позиции. Врагът трябва да бъде бит и гонен постоянно и да не му се дава шанс за концентрация на силите преди подобна да е извършена от сърбите. В крайна сметка, врагът трябва да бъде сломен в едно окончателно, решително сражение, което да приключи военните действия в Македония. Цялата публикация

На няколко пъти съм си поставял за цел да развенчавам разни митове от българската история, които вредят на националното ни самосъзнание и спъват прогреса на обществената мисъл на народа ни. Този път ще подходим към проблема от друг ъгъл. Нашата славна история е извор на много реални поводи за гордост, които, обаче, често забравяме да ценим, улисани в преследването на исторически химери. По-долу са десет такива повода за национална гордост, които е хубаво да си спомняме по-често.

1)  България е най-старата държава с непроменено име в Европа.
Най-старата държава в Европа е Сан Марино…но с една малка уловка, нейната фактическа самостоятелност е призната векове след като е създадена. От друга страна, България, макар и да прекъсва съществуването си на два пъти, се появява с това име още през 635г. Призната е от Византия посредством съюза на Ираклий и Кубрат. В последствие е повторно призната от Константин IV през 681 г. От тогава до днес, България остава най-старата държава в Европа, която никога не е носила различно име.

2) Българите са първия народ, който нанася три последователни поражения на арабските армии.
Това се случва между 717 и 718г., след като българските войски разбиват на три пъти водените от Маслама арабски сили в Тракия. Преди това, арабските войски покоряват огромни територии в Африка, Азия и Иберия, без да понесат голямо поражение в открита битка. Византия наистина съумява да ги победи и преди 717г., но никога преди 718г., ромеите не записват три последователни победи в открити сражения. Впрочем, с подобно постижение няма да може да се похвали нито един друг враг на Умаядския халифат.

3) Българският език е първия език в историята, който нарушава т.нар. Триезична догма, гласяща, че само три езика – гръцки,латински и иврит – са свещени и единствено на тях може да се извършва богослужебният ритуал.
С въвежданото на българския език като богослужебен, в съществуващата до тогава догма се създава прецедент, на базата на който, в последствие, отделните християнски общности ще могат да претендират богослужението да се извършва на местния език, а не на установените по канон латински и гръцки.

4) България е първата европейска държава, която разбива установената схема на западна и източна империи в Средновековната политическа система.
С признаването на Петър I за цар(император) през 927 г., България създава трета имперска традиция в Европа, унищожавайки съществуващия още от времето на Диоклециан модел за една Западна и една Източна имперска титла.

5) Армията на Второто Българско Царство е единствената европейска сила, побеждавала войски от три различни „модела“ в рамките на по-малко от десетилетие.
Това се случва по времето на Йоан Асен II, който, заедно с брат си Александър побеждава устроената по „западен“ образец унгарска армия, армията на Теодор Комнин, която представлява византийското военно изкуство и отрядите на монголите, които нахлуват в Европа през 1240 г.

6) Българският средновековен флот печели война с третата морска сила в Европа – Генуа.
Това се случва през 70-те години на XIV век, когато флотът на Добруджанското деспотство побеждава черноморските армади на Генуа. С победа над генуезците до тогава могат да се похвалят само две държави – Арагон и Венеция, като едната доминира Западното Средиземноморие, а другата – Източното.

7) С около 80 години активна съпротива срещу османците, българите са сред народите, най-дълго оказвали съпротива на Полумесеца.
Често се говори, че разпокъсаните ни земи са се превърнали в лесна плячка за османските нашественици. Истината е друга. След 1340г., когато набезите на турците на Балканите стават постоянни (макар все още да са в ролята на византийски наемници), българските земи, било на местно или на държавно ниво, започват да оказват изключително сериозна съпротива на турците, която продължава до 1421 г. По този показател, българите са надминати единствено от унгарците, които се сражават срещу османската империя в продължение на 130 години като независима държава, и след това още над век и половина, като погранично население в рамките на Хабсбургската монархия.

8) Българите са единственият народ, запазил своята държавна традиция, въпреки че самостоятелността ни е отнета за близо седем века.
България е безпрецедентен случай в европейската а и в световната история. Макар за около 660 години от около 1350 ние да нямаме своя собствена държава, нашия национален дух и държавна традиция остават толкова силни, че се запазват в рамките на три царства. Нито един друг народ в света не е лишаван от своя суверенитет за толкова дълго време, колкото нас и след това да е успявал да възстанови своята държавност.

9) Българите са единственият християнски народ в Османската империя, получил самостоятелен национален статут (милет).
Това ние българите постигаме сами с признаването на Българската Екзархия и проведения плебисцит за нейното разширение. Въпреки активната анти-българска политика на гръцката държава, Цариградската патриаршия и Русия, българите извоюват най-голямата, самостоятелна, културна и политическа победа в своята история, при това без да водят въоръжена борба, а единствено спазвайки законите на една чужда държава.

10) Българите участват в Освободителната война с почти толкова хора, колкото самостоятелните държави Сърбия и Румъния.
Българския народ заема своето достойно място в Освободителната война – с над 50,000 българи, ангажирани активно в хода на военните действия (като преводачи, снабдители, разузнавачи и доброволци), българския народ успява да застане на равни нога със своите съседи Румъния и Сърбия, които имат свои самостоятелни армии. Над 15, 000 българи дават живота си в тази освободителна война, показател, равен на броя на убитите руски войници.

Балканските войни са без всякакво съмнение един от най-славните и трагични етапи от развитието на следосвобожденска България. Самопожертвованието на народа ни в борбата за национално единение е безценен пример за бъдните поколения за това как обединени заедно можем да преместим планини, но само ако поставим и оставим начело правилните лидери. Както всяко преломно събитие в историята на един народ, така и двете Балкански войни са силно митологизирани, въпреки че не са твърде отдалечени от нас в миналото – изминали са едва 103 години. По-долу ви представяме десет реални факта, които, надяваме се, ще разсеят част от митологемите, трайно заседнали в съзнанието на средностатистическия българин.

1. Първите планове за война с Османската империя датират от 1904 г.

Съгласно най-ранните планове за война с Османската империя, българската армия трябвало да води отбранителни боеве срещу войските на Портата в Тракия и да разгърне четнически действия в Македония. Планът се появява на бял свят едва след Илинденското въстание и, за съжаление, демонстрира, че военното ни командване не е имало ясна идея за взаимодействие с революционерите от ВМОРО и ВМОК.  След 1908 г., постепенно се налага офанзивната доктрина, възприета от българската армия след 1905 г. Съгласно тази доктрина, България трябва да задейства две армии, които да атакуват османските войски в Източна Тракия и една, която да действа в Македония. Окончателния план за водене на военните действия се формира в хода на 1911 г. и търпи няколко промени, като българския ген. щаб постоянно намалява броя на войниците, които трябва да действат в Македония от първоначалните 100,000 на 30,000.

2. Българската армия не е напълно материално обезпечена в началото на войната.

Манлихер, М1895, основното стрелково оръжие на българската пехота, прието на въоръжение през 1903г.

В началото на Балканската война, българската армия изпитва недостиг на артилерия и най-вече на лично огнестрелно оръжие. Армията разполага с недостатъчен брой от основното войсково оръжие – пушката „Манлихер“ и се налага да допълва въоръжението на войската с остарели модели, включително и „Бердана“ от времето на Руско-турската Освободителна война. Въпреки това, на армията не достигат около 20,000 пушки. Недостиг има и при оръдията – армията оперира с 300 оръдия по-малко от предвиденото по устав, липсват и достатъчно лични оръжия при офицерите, а снарядите от първоначалния запас за артилерията са с 20 по малко на оръдие, спрямо изискванията (80 вместо 100). Отделно от въпроса с оръжията, българската армия изпитва недостиг на палатки, транспортни средства за обоза както и на униформи за войниците.

 3. Основната бойна доктрина на българската армия е….френската

Противно на масовата представа, че българската армия оперира по руски образец и с руска офанзивна доктрина, в навечерието на Балканската война, а и в последствие, в хода на Междусъюзническата и Първата Световна (началните етапи), стратегическата и тактическа постановка, базирана на тотална и смазваща атака, която да помита вражеските позиции с комбинация от артилерийска подготовка и мощни атаки на нож е дело на френската стратегическа школа. Руската военна доктрина, която действа в българската армия от 1878 г. е изоставена през 1905 г., след като Русия губи войната с Япония. За приемането на новата доктрина важна роля изиграва и факта, че по-голямата част от българските генерали завършват военното си образование именно във Франция.

4. Първоначално, Българската войска в Тракия е по-многобройна от османската в съотношение почти 2 към 1

България започва войната в Тракия с около 260,000 войници в трите полеви армии, като срещу тях има не повече от 130,000 османски войници. Дори да добавим гарнизона на Одрин към числеността на действащите османски сили, съотношението отново остава 1.5 към 1. За съжаление, българското командване няма ясна представа за това превъзходство и това води до критично забавяне на българското настъпление, допълнено и от недостатъчно доброто разузнаване, ясно демонстрирано след битката при Лозенград. Това забавяне дава шанс на османците бързо да прехвърлят подкрепления в Тракия и до началото на битката при Люлебургас-Бубнархисар да постигнат локален превес, който след поражението се превръща в паритет по време на Чаталджанската битка и неуспешните османски действия при Шаркьой.

5. Одрин е превзет благодарение на сериозната помощ от страна на сръбската армия и артилерия

Превземането на одринската крепост е един от най-сериозните успехи на българската армия в хода на двете войни, но той е постигнат със сериозната помощ на две сръбски дивизии (около 47,000 души)  и голямокалибреаната артилерия (96 оръдия), предоставени от Белград на българското командване след декември, 1912 г.

6. „Дръзки“ не потапя крайцера „Хамидие“

Бронепалубния крайцер „Хамидие“

По време на сражението от нощта на 8-ми ноември, 1912 г., „Дръзки“ торпилира крайцера – т.е. уцелва го с торпедо от 60 метра, отваряйки грамадна пробойна в палубата на османския кораб. Това, обаче, не води до потапяне на „Хамидие“, който е изтеглен на буксир от придружаващ разрушител. Благодарение на спокойното море, турския съд е успешно върнат в Истанбул, ремонтиран е и в последствие служи срещу гръцките кораби в Егейско море. Успехите на „Хамидие“ срещу гръцкия флот през пролетта на 1913 г., само подчертават величината на успеха на малкия български флот срещу османския боен кораб и неговия опитен екипаж.

7. Венизелос предлага на България изгодна сделка в Македония в замяна на Солун

През март, 1913 г., гръцкия премиер е склонен да предаде на България Беломорска Македония и да се откаже от претенции върху Кавала в случай, че България предаде Солун на гърците. За съжаление, златният шанс за постигане на ясна договорка с Гърция е изпусната поради късогледството на българските политици и най-вече на председателя на Народното събрание – Стоян Данев.

8. Русия подпомага материално България в хода на Първата Балканска война

През целия период на военните действия между есента на 1912 г. и пролетта на 1913 г., българската армия получава непрекъснати доставки под формата на муниции и материална помощ от страна на Русия, без които българската логистика би се сринала през зимните месеци. Тази помощ е част от стремежа на Петербург да поддържа Балканския съюз и да доведе войната до бърз край, който да подсигури ясен мир и изгодни условия за арбитража, на който Николай II се съгласява още през пролетта на 1912 г.

9. Бунтове раздират българската армия между двете войни.

Твърде неудобен за историографията ни факт е, че между май и юни няколко сериозни войнишки бунта заплашват стабилността на българските сили, прехвърлени в Македония срещу доскорошните съюзници. От бунтове са засегнати 28 полка, а над 13,000 войници вземат дейно участие в броженията.

Червените флагчета на картата показват местата на основните войнишки бунтове преди началото на Междусъюзническата война.

10. Българското командване е знаело, че Румъния и Османската империя ще нападнат България

Това е ясно заложено в плана Савов-Нерезов. Съгласно предложения на 18.V.1913 г. план, България трябва да нанесе мощен удар върху Сърбия – заход посока северозапад-юг с Първа армия, който да нагъне целия сръбски фронт във фланг, след което четирите армии, насочени срещу Сърбия да атакуват и Гърция. Очакваната победа в рамките на две седмици би следвало да обезсърчи Румъния и Османската империя да действат. Планът демонстрира явната арогантност на нашите военни (гласуван е от целия щаб, а не е просто въведен в действие от Савов) по отношение на бившите ни съюзници, степента на „разгроменост“ на османските сили и възможностите на Румъния да мобилизира и активизира своите сили. Резултатът е печално известен.

Библиография:

А. Стоянов, Балканските войни на българската армия, Милениум, София, 2015 г.

Г. Марков, България в Балканския съюз против Османската империя 1912-1913г., София, 1989 г.

Енциклопедия „България“. Том 1. Издателство на БАН, София, 1978 г.

E. Erickson,  Defeat in Detail: The Ottoman Army in the Balkans, 1912-1913, Greenwood Publishing Group, 2003

R. Hall, The Balkan Wars 1912-1913: Prelude to the First World War, Routledge, 2000

Пред Вас е новият, 16-ти брой на списание „Военна История“. Няма да преразказвам информацията, която може да прочетете редакционната статия, за това минавам директно към кратка анотация на съдържанието.

В този брой четете:

• За участието на Трета армия в Първата Световна война – статията на победителя в конкурса от миналата есен – Тодор Радев
• За участието на българската армия в Първата Световна война от младата дама Аделина Фендрина
• За участието на провадийските евреи и арменци в състава на българската войска през Първата световна война от Драгомир Георгиев
• За съдбата на Непобедимата Армада от Десислава Кайрямова
• За дивизията „Дирлевангер“ от Георги Гочев
• За спасяването на Европа и арабската обсада на Константинопол от Александър Стоянов
• За филма „Кербала“ от Денислав Кандев.

СПИСАНИЕТО МОЖЕ ДА СВАЛИТЕ ИЛИ ЧЕТЕТЕ ОТ:

САЙТА НИ

КАЛАМЕО

ACADEMIA.EDU

ZAMUNDA.NET

ARENABG.COM

Фриц Клингенберг

Текст: Юлиян НЕДЕВ

На 12 април 1941 г. малък отряд воден от капитан Клингенберг заедно с един сержант и шестима войници, част от разузнавателната група на СС дивизията Das Reich прониква дълбоко в тила на югославската армия по р. Дунав и притоците и използвайки пленена моторна лодка. Скоро те се озовават в покрайнините на Белград, където се натъкват на група от около 20 сръбски войници. След завързалата се престрелка сърбите се предават на Клингенберг, който пленява и превозните им средства.

Малкият му отряд продължава движението си напред достигайки центъра на Белград заедно с пленниците си. За изненада на германците гражданите макар, че ги гледат шокирано не им обръщат особено внимание и никой не стреля по тях. При това положение Клингенберг нарежда на хората си да свалят югославския флаг и да издигнат немския.

Не след дълго при германците пристига кметът на Белград заедно с други официални лица за да обсъди условията на капитулацията. Клингенберг блъфира, че той е авангарда на 3 танкови дивизии и има директна връзка с Луфтвафе, които са в готовност да продължат разрушителните си бомбардировки от 6-7 април, ако градът не се предаде незабавно. Сърбите се хващат на блъфа неосъзнавайки, че пред тях стоят само 7 войника без никаква подкрепа напълно откъснати от своите части. Скоро 1300 човека от опълчението на града слагат оръжията си пред Клингенберг, последвани от редовната армия в околностите на Белград, която също предава всичкото си въоръжение и техника.

Предпоследният проблем останал да бъде решен е какво да се прави докато предните части от дивизията достигнат югославската столица. Позицията на Клингенберг е изключително уязвима и ако някой заподозре, че всичко казано от него е илюзия с капитана и хората му е свършено. Затова той придавайки си пълна увереност започва да се разпорежда, заповядвайки на полицията да му даде информация за всички криминални елементи в града, нарежда на градската управа да наложи вечерен час, но и в знак на добра воля позволява на училищата да продължат да работят. Сърбите за пореден път се хващат на блъфа и изпълняват акуратно нарежданията.

Финалното препятствие за Клингенберг е да убеди своите, че града се е предал, а съобщенията, които той изпраща не са опит за засада. В щаба на Das Reich дори се говори за военен съд и разстрел на предателя Клингенберг. Когато обаче вечерта на 13 април предните елементи на дивизията започват да навлизат в Белград очаквайки съпротива те са посрещнати напълно спокойно и дори гостоприемно.

Така безславно югославската столица е овладяна без бой, Клингенберг получава Рицарски кръст за подвига си, а на 17 април Югославия капитулира. Единственият загинал в „битката“ за Белград е кметът, който след като осъзнава, как е бил подведен се застрелва.

Подобно на брой IV на списанието, който излезе през ноември, 2012г., брой XIII е тематичен брой. За тема на броя си избрахме Тероризмът, както вече сте видели от корицата. Тероризмът се превръща във все по-болна и актуална тема за обществото ни. Това, че мнозина избират да си затворят очите за проблемите на страни, които не са чак толкова далеч от нас, не бива да ни успокоява съвестта и да ни спира от това, да си задаваме въпроси. Именно със задаването на въпроси започва и този брой. Главен асистент Христо Беров от катедрата по Балканска история на ИФ на Софийски Университет ще ни разкаже малко повече за балканския тероризъм от края на XIX и началото на XX век, скрит зад маската на националните идеи. Колегата Руслан Трад ще ни разясни какво и как точно се случва в Либия в момента и дали има шанс зловещата Ислямска държава да си създаде нова опорна зона, отново не много далеч от страната ни. Георги Тотев, който в момента пише под тътена на изстреляните ракети и се пази от куршумите в Донецк, намери време да отговори на няколко въпроса за пешмергите – най-сериозния враг на тероризма в Близкия Изток. Венцислав Божев дебютира като автор в списанието с чудесни изложения, посветени на три от лицата на съвременния тероризъм – Хизбула, Ан Нусра и Боко Харам. Продължаваме с опит за обобщение на военните похвати на Ислямска държава и завършваме с едно по-общо тълкувание на термина фундаментализъм и значението, което се влага в него.

СПИСАНИЕТО МОЖЕ ДА ПРОЧЕТЕТЕ ОТ:

САЙТА НИ

ЗАМУНДА.НЕТ

АРЕНАБГ.КОМ

КАЛАМЕО

На днешната дата, през 1885г. Кралство Сърбия обявява война на Княжество България. Войната е първата в историята на България след Освобождението и е първата война, спечелена от българите като самостоятелна нация.  От гледна точка на европейското военно дело, Сръбско-Българската война е забележителна със своята краткосрочност и с решителния характер на българското настъпление, който е съпоставим с успехите на Германия във Френско-Пруската(1870-71г.) и Австро-Пруската (1866г.) войни.

Сръбско-българската война и Съединението

Войната на Кратко:

Кога: 14-28.11.1885г.

Къде: Балкански полуостров

Кои участват:

1) Княжество България в персонална уния с Източна Румелия

Пълководци: княз Александър Батенберг (държавен глава), Данаил Николаев, Атанас Узунов, Аврам Гуджев

Численост: ок. 104 000 наборници и доброволци

2) Кралство Сърбия

Пълководци: крал Милан Обренович (държавен глава), Милойко Лещанин, Петър Топалович, Йован Петрович

Численост: 72 600 (първоначално); 120 000 (в края на войната)

Причините:

Защо й е на Сърбия да напада България, е въпрос, който си задавали самите сърби преди, по време и след войната. Българите също били сериозно учудени от решението на Белград да атакува „братски славянски народ“ в гръб. Всички очаквали удара да дойде от Османската империя, но крал Милан Обренович изпреварил всички очаквания и логични обосновки и решил с една бърза победа срещу това, което той смятал за млада и нестабилна държава, да постигне издигане на позападналия си престиж в Сърбия, да отклони общественото внимание от болезнените социални и икономически проблеми в кралството и да постигне мечтаната териториална експанзия, която така и не се реализира по време на Руско-Турската война от 1877-78г.

Войната:

Сърбите разделят своите сили на две части – основната Нишка армия (42 800 души) се позиционира с цел настъпление посока Пирот -> Цариброд -> София и целта й е да неутрализира максимално бързо българската столица с което да предреши изхода от войната. втората част от армията – Тимошка (21 000 души) – е дислоцирана  по посока Видин, като целта й е да завземе дунавския град и след това да напредне до поречието на р. Искър, която според Милан трябва да бележи границата между двете държави.

Пушката Маузер-Миланович, основно стрелково оръжие на сръбската армия.

Противно на масовото схващане, българското командване не е било съвсем неподготвено за действията на сърбите. За това свидетелстват три прости факта – 1) Трън е превърнат в укрепена позиция; 2) Видин е укрепен; 3) Т.нар. Западен корпус от армията е оставен, макар и с по-малка численост, като подсигуряване на границата със западната ни съседка. Поради тази причина не бива да ни изненадва и решителността, с която нашата армия се заема да гради поредица от отбранителни позиции около Сливница, чиято цел е максимално да забави сръбското настъпление и да даде време на останалата част от армията да се предислоцира от южната граница.

Бердан – основната пушка на българската армия, осигурена чрез прочистване на руските военновременни складове и раздаването на оръжията на новосформираната българска армия.

Сръбската армия се намира в състояние на реорганизация. Офицерският й състав се подменя в сравнение с предишната война и голяма част от по-опитните висши офицери отсъстват от щаба на крал Милан. Войниците са зле обучени, тъй като наборната система е въведена по-късно отколкото в България. Личното въоръжение на сърбите е по-добро по отношение на по-голямата еднаквост в типовете пушки и калибри, които се използват. Сърбите имат, макар и в ограничен смисъл, елементът на изненадата и ако успеят бързо да нанесат решително поражение на по-малобройните български части, могат да се надяват на успех във войната.

Българската армия разполага с по-добре подготвени наборници, а броят на обучените във Военното училище офицери е далеч по-сериозен, отколкото се предполага. Да, Русия изтегля своите офицери, но те са едва 1/8 от общия офицерски състав на армията и това само по себе си не е прекалено сериозен проблем, който да окаже непреодолими последици върху боеспособността на българската военна машина. Проблемите на армията ни са най-вече логистични – снабдяването е лошо, войниците са въоръжени с множество, разнокалибрени руски оръжия, за които невинаги достигат муниции. храната се набавя чрез контарактори, а липсата на медици се усеща изключително остро. Основните предимства на българската армия са, че се бие на свой терен и е съставена от силно мотивиран числен състав, който се сражава буквално в името на родния си дом, земя и Отечество.

Български войници по време на войната

Българите вземат стратегически правилното решение да се изоставят Западните покрайнини и да се търси по-лесно защитима позиция, каквито са Сливнишките хълмове. По протежение на стария път София-Ниш са изградени поредица от отбранителни позиции, които изиграват решаваща роля за изхода от войната.  Първите два дни от конфликта стават свидетел на успешното изтегляне на българските сили в посока София, като сърбите са сериозно забавени в района на Трън и Брезник, а опита за овладяване на Драгоман остава неуспешен. На 17ти ноември започва Сливнишката битка – решителното сражение във войната. Битката завършва на 19ти с пълна победа на българите, които след като първоначално успяват да задържат сръбския устрем преминават в поредица контраатаки и в края на 19ти, българската армия започва да преследва отстъпващия неприятел. По същото време, в района на Видин, Белоградчик и Кула, сърбите постигат по-сериозен успех и притискат българските части, които, обаче, заемат стабилни позиции и към 18ти ноември вече са спрели настъплението на врага.

Княз Александър Батенберг на бойното поле

Следващият етап от войната се състои между 20 и 24 ноември, когато след поредица от успешни офанзиви българската армия успява да изтласка сърбите до границата от преди войната. Атаките „на нож“, които са основен концептуален елемент от полевата тактика на Българската армия дават поразителен ефект и цели сръбски полкове отстъпват позициите си пред устрема на българския войник. Шанса да преминат в контранастъпление е изключително положителен за действията на българската армия, тъй като тя по устав винаги се стреми към тотална офанзива спрямо своите противници и първоначалният, дефанзивен, етап от войната е един вид „непознати води“ за българските части, които още от момента на своето създаване тренират настъпление като своя основна тактика на бойното поле. Важна роля в успеха на прийома „На нож“ изиграва и високия морал на българската амрия, която компенсира липсата на опит сред част от войниците и липсата на модерно въоръжение със жертвоготовност и себеотрицание, които остават непонятни за мнозина съвременници. Изглежда Свободата е била твърде сладка за да се откажат от нея дедите ни с лека ръка.

Отстъплението на сръбската армия

На 25ти ноември българската армия се подготвя да атакува Пирот. Срещу града са съсредоточени 42 000 войници, докато броя на протвниковите части в района на града надхвърля 60 000, но немалка част от тях са набързо мобилизирани младежи, които нямат никаква бойна подготовка. На следващият ден българските части затягат обръча около града, а самия щурм, отново на нож, се води на 27ми ноември. в разразилите се улични схватки българите излизат победители и разбитите сръбския части отстъпват града. Жертвите остават относително скромни и приблизително равни – около 1300 убити и ранени за всяка от двете страни.

Капитан Атанас Узунов – човекът, който не даде Видин

На северния фронт Видин е обкръжен и обсаден на 23ти ноември. В следващите дни генерал Лешанин опитва безуспешно да превземе града и да принуди командващият гарнизона – кап. Атанас Узунов да сложи оръжие. На 27ми българите съумяват да изненадат сърбите с внезапен излаз и да разгромят част от вражеските позиции около града. когато на 28ми е подписано примирие, Лешанин отказва да зачете споготбата и продължава да щурмува неуспешно града още едно денонощие.

Мирът:

Още на 25ти ноември Великите сили изпращат нота до княз Александър да започне мирни преговори със Сърбия. Князът отказва и заявява, че няма да подпише примирие без великите сили да се ангажират с признаване на Съединението. На 28ми ноември в българсият щаб в Пирот пристига австрийският дипломат граф Кевенхюлер-Меч, който заявява, че по-нататъшно българско настъпление ще провокира намесата на Австрио-Унгария на страната на Сърбия и дори заплашва с изпращане на руски войски в България. Батенберг е принуден да поиска примирие и преговорите със Сърбия започват през декември за да завършват с подписване на 3ти март, 1886г. в Букурещ на мирен договор, чийто основен елемент е връщането на status quo ante belum (запазване на предвоенното статукво).

Последиците:

Макар да няма преки териториални изменения, българската победа изиграва решаваща роля за признаване на Съединението, което става с Топханенският акт от 24ти март, 1886г., с който Османската империя признава създаването на персонална уния между Княжество България и Източна Румелия. Така, по-малко от десетилетие след несправедливия Берлински договор, българите, изправени пред съпротивата на основните Европейски и Балкански сили успяват да извършват едно от най-великите дела в своята история – Съединяването на двете български държави в една.

Цената е платена с кръвта на стотиците убити и ранени войни, застанали срещу сръбската агресия в защита на своя род и Отечество.

ПОКЛОН ПРЕД ТЯХНАТА ПАМЕТ!!!