Първата обсада на Виена

Панорамен изглед от Виена по време на османската обсада, худ. Николаус Мелдеман, 1530 г.

Кога: 27.IX – 14.Х.1529 г.

Къде: Виена, Ерцхерцогство Австрия, Хабсбургска империя

Кои участват:

Хабсбургска империя (Свещена Римска империя, Испанска империя, Кралство Бохемия, Курфюрство Пфалц) Армия: 17-21 000 бойци и 75 оръдия Главнокомандващи: граф Никлас фон Салм, Вилхелм фон Рогендорф, Филип дер Шрайбер Жертви и загуби: 1 500 – 4 000 убити (военни и цивилни)

Османска империя Армия: 120 000 бойци и 300 оръдия Главнокомандващи: султан Сюлейман I Великолепни, Паргалъ Ибрахим паша Жертви и загуби: 15 000 убити и ранени по време на обсадата

Резултат: Победа на Хабсбургската империя, османската експанзия в Централна Европа е спряна

Предистория: На 29.VIII.1526 г. в битката при Мохач османската армия, водена от султан Сюлейман I и Паргалъ Ибрахим паша напълно разгромява армията на унгарския крал Лайош II. Самият крал е убит в сражението и Унгария остава без владетел или наследник на трона, тъй като Лайош няма деца, нито племенници, които да претендират за властта. В началото на септември 1526 г. Сюлейман влиза в Буда и налага за нов унгарски владетел трансилванският воевода Янош Заполски, който се признава за османски васал. Хабсбургите обаче имат легитимни претенции към унгарската корона за разлика от Заполски, който се осланя на подкрепата на османците и на част от аристократите. През 1515 г. крал Лайош II се венчава за Мария Австрийска, сестра на императора на Свещената Римска империя Карл V. Със сключването на брака е договорено, че ако Лайош и Мария нямат деца, Фердинанд, брат на Карл V и ерцхерцог на Австрия, ще поеме унгарската корона. След като Лайош умира без да остави потомство това условие влиза в сила и Фердинанд заявява официално претенциите си към унгарския трон. Той иска помощ от брат си Карл V за война срещу Заполски. На 10.XI.1526 г. в Секешфехервар нисшите благородници (шляхта) признават Янош Заполски за крал на Унгария. Той е коронясан по установения ред на следващия ден (11.XI) в катедралата „Успение на Пресвета Богородица“ в Секешфехервар. Фердинанд успява да си издейства подкрепата на висшите унгарски благородници и духовенството. На събрание в Пожони на 17.XII.1526 г. те го признават за крал на Унгария. През първата половина на 1527 г. Заполски и Фердинанд не предприемат никакви военни действия един срещу друг, тъй като са заети да консолидират силите си. В началото на същата година в областта Бачка (Южна Унгария) се отцепва като самостоятелен владетел водачът на сръбските наемници в унгарската армия – Йован Ненад (наричан „Черния“). Той влиза в съюз с австрийския ерцхерцог Фердинанд срещу Янош Заполски. Ненад се провъзгласява за цар и наследник на Душанова Сърбия. Под свое командване той има армия от 15 000 сърби, власи и други унгарски и трансилвански католици. През лятото на 1527 г. Заполски потегля срещу Ненад с армията си. На 25.VII в битката при Седфалското поле, близо до Сегед, войските на Ненад са разгромени, а той самият загива. През юли 1527 г. Фердинанд получава обещаната от брат си Карл V военна помощ и веднага започва война срещу Янош Заполски. Австрийските сили завладяват Гьор, Естергом, Буда и Секешфехервар. На 27.IX.1527 г. в сражението при Таркал, близо до Токай, 7-8 000 армия на Заполски е разгромена от 18 000 армия на ерцхерцог Фердинанд, граф Никлас фон Салм и Балинт Тьорк. Победеният Янош Заполски се оттегля в Нагиварад, където прекарва зимата. Фердинанд е коронясан за крал на Унгария официално на 03.XI.1527 г. в катедралата „Успение на Пресвета Богородица“ в Секешфехервар, където по традиция биват коронясвани унгарските крале. Заполски събира нова армия през пролетта на 1528 г., но на 20.III в битката при Сеня неговата 15 000 армия е разбита от 13-14 000 хабсбургски войници, командвани от Балинт Тьорк и Йохан Кацианер. След това поражение Янош Заполски започва да търси помощ да си върне унгарската корона. Той опитва да се съюзи с полския крал Зигмунт I Стария, но не постига успех. Единственият му останал изход е да моли за помощ османския султан Сюлейман I, който само това и чака, за да има повод да тръгне на поход срещу Карл V.

Османският поход през Унгария: След като научава за започналата в Унгария война между Фердинанд и Янош Заполски, османският султан Сюлейман решава да следи внимателно събитията в търсене на момента за нанасяне на удар срещу Хабсбургите. През 1528 г. неговият васал Янош Заполски губи войната и иска подкрепа от османците. Сюлейман се възползва от това и обявява началото на подготовка за поход срещу Виена в началото на 1529 г. В началото на пролетта в околностите на Одрин е събрана огромна армия – ок. 120 000 души и 500 оръдия. И до днес не е известно какъв е точният брой на полевите и обсадните оръдия в османската армия, но от това, че при Виена тя разполага с 300 полеви оръдия може да бъде изведено заключението, че обсадните са били около 200. За числеността на османските войници също се спекулира. Тя варира между минимум 80 000 и максимум 300 000 души. Всъщност силите, които Сюлейман мобилизира не надхвърлят 120 000 души при всякакви сметки. Към османската армия е присъединен и молдовски контингент, но неговата численост е неизвестна. За придвиждването на обоза и оръдията османците използват общо 20 000 камили. Султан Сюлейман I издава заповед за назначаването на великия везир Паргалъ Ибрахим паша за главнокомандващ на армията (сераскер). Османската армия тръгва на поход към Виена на 10.V.1529 г. След като напуска Истанбул, тя поема на северозапад по Via Diagonalis (стария римски път, прекосяващ Балканския полуостров). За нещастие на османците обаче климатичните условия през 1529 г. са неблагоприятни за поход. Още от април започват поройни дъждове, които са характерни за пролетния сезон. През май и юни дъждовете продължават и превръщат българските земи, през които преминават османците в мучурища. В продължение на три месеца армията на Сюлейман и Ибрахим паша не може да стигне до Белград. По пътя много хора загиват или дезертират. Най-сериозен проблем изпитва обоза. Стига се до там, че за пренасянето на провизиите и оръдията са използвани войници от пехотните подразделения. Сред еничарите и войниците от Анадола започват да вилнеят болести. Вероятното обяснение защо болестите, съпътстващи всяка една война покосяват първо анадолските части се крие в това, че те не са свикнали на влажния климат на Балканите през пролетта. Въпреки всички трудности, османската войска стига до Белград в края на юли-началото на август. Там изоставят тежките обсадни оръдия, които са успели да пренесат пред българските земи. Сюлеймановата армия поема на северозапад към Осийек. Тя преминава Дунава и стига до града на 06.VIII.1529 г. Според изготвения от Сюлейман и Ибрахим паша оперативен план, османците трябва да стигнат стените на Виена най-късно през втората половина на юли. Поради подценяване на климата обаче те изостават от плана си доста сериозно. В началото на август армията им дори не е започнала да отвоюва завзетите от Хабсбургите унгарски земи. Османците престояват близо 10 дни в Осийек и след това продължават на северозапад към полето на Мохач. На 18.VIII те стигат Мохач и се разполагат на лагер. Към армията на Сюлейман и Ибрахим се присъединяват и кавалеристите на Янош Заполски. Не е известно колко време османската армия прекарва в Мохач. В края на август части, изпратени от Ибрахим паша поемат към Буда, а след тях е и основната османска армия. На 01.IX тя обсажда унгарската столица и след едноседмична обсада града пада на 08.IX.1529 г. Янош Заполски е възстановен на унгарския престол и отново се признава за османски васал. През следващите две седмици османските авангардни части проправят пътя на основните сили към Виена. След като напускат Буда османците завладяват Комаром и Гьор. На 27.IX.1529 г. армията на султан Сюлейман и Ибрахим паша стига стените на Виена и започва обсадата.

Отбраната на Виена: Докато армията на султан Сюлейман настъпва към Унгария, император Карл V осъзнава, че целта на султана е да обсади и превземе Виена. По това време Хабсбургът току-що е приключил поредната война с Франция. Карл решава да остави брат си Фердинанд да организира отбраната на Австрия от османците. Императорът не е в състояние на изпрати големи военни части тъй като те нито ще пристигнат на време, нито път ще са в състояние да се бият след дългия поход през германските земи. Основните имперски сили са изтощени от войната с Франция и това прави пристигането им във Виена в кратък срок невъзможно. По заповед на Карл към Виена са изпратени 1 000 немски ландскнехти (копиеносци), командвани от 70-годишния военачалник граф Никлас фон Салм и 700 испански мускетари, водени от Луис де Авалос. Отбраната на града е поверена на граф Никлас фон Салм, а на негово подчинение са граф Вилхелм фон Рогендорф и граф Филип дер Шрайбер. Той разполага централния щаб на командването около катедралата „Св. Стефан“. През лятото на 1529 г. във Виена вече има събрани 17 000 души, повечето от които наемници от германските княжества. Салм се заема да укрепи 300-годишните стени на града и да събере достатъчно припаси са продължителна обсада. По негова заповед е създадено гражданско опълчение, което да оказва съдействие на военните части при гасенето на пожари и при затварянето на пробиви в стените. Във Виена е събрана артилерия от 75 оръдия, които са разположени по крепостните стени. В някои участъци стените не са по-дебели от 180 см. и граф Салм издава заповед за тяхното спешно доукрепяване, тъй като очаква, че при евентуална обсада османците основно биха струпали силите си там. За да предотврати разрушаването на сгради от османски гюлета, прелетели над крепостните стени, графът нарежда да бъде премахнат паважа непосредствено зад стените и да бъде оголено до пърст пространството между тях и първите жилищни райони. Така в случай че османско гюле премине стените, то няма да нанесе поражения по сградите, а ще се забие и взриви в пръстта.

Обсадата: Анкънджиите на султан Сюлейман достигат Виена на 21.IX.1529 г. и заемат позиции около стените на града в изчакване на основната армия. Тя пристига на 24.IX и веднага се заема да изгради лагер и обкръжи Виена от всички страни. Армията е изтощена от мъчителния поход през Балканите и Унгария, в който губи 20 000 души и 200 оръдия. Силите, с които Сюлейман и Ибрахим паша се изправят пред стените на Виена възлизат на 100 000 войници и 300 полеви оръдия. Основните части са съставени от спахии и леки конници, които са идеални за водене на открит бой в панонските равнини, но не биха били полезни в обсада. Най-елитните пехотни подразделения (еничарите и бостанджиите) са изтощени от дългия път и боевете в Унгария, а и са засегнати от болести и са с понижен боен дух. Същото важи и за инженерните части на армията. За превземане на Виена, Сюлейман и Ибрахим имат нужда най-вече от пехота, обсадна техника и инеженерен корпус, който да подкопае стените на града. За зла съдба на османците още в началото на септември времето става неблагоприятно за водене на продължителна обсада. Сюлейман се надява да сломи бързо съпротивата на Виена, тъй като е наясно, че срещу него стоят малобройни войски, които няма да издържат сражение с неговата армия, която макар и съсипана от тежкия поход, има петкратно превъзходство над противника. На 25.IX тойизпраща писмо до ръководителя на отбраната граф Никлас фон Салм и военния министър на Австрия граф Петер Щерн с изискване да предадат града. От писмото личи огромната самоувереност на падишаха – той заявява, че скоро ще закусва в катедралата „Св. Стефан“ в центъра на Виена. Салм отхвърля искането на Сюлейман и в отговора на писмото си пише, че закуската ще му бъде сервирана студена. Въпреки тежките климатични условия, османската войска не се дезорганизира. На 27.IX.1529 г. тя разполага по протежение на стените на Виена артилерията си, разпределена в две големи батареи (от източната и южната страна на града) и така започва същинската обсада на града. Османското командване се надява, че артилерийският огън бързо ще отвори пробойни в стените и така ще улесни атаката на пехотата. В продължение на два дни артилерията обстрелва стените на Виена без да постигне нищо. Полевите оръдия не могат да нанесат дори и минимални поражения на стените и на практика са безполезни. На 28.IX започва да вали пороен дъжд и османският лагер е превърнат в кално море. Предвид влошаването на климата, султан Сюлейман и Ибрахим паша решават да опитат директен щурм на стените на Виена, вместо да продължават да губят време в обстрел, който не дава желаните резултати. На 29.IX еничарите са хвърлени в атака по цялата дължина на укрепленията, но не постигат нищо. Загубите им са тежки и те постепенно започват да се обезверяват. След провала на атаката, османските командващи решават да приложат стратегия, която им донася победа в обсадата на Родос през 1522 г. – прокопаване на тунели под крепостта и разполагането на мини под стените. В продължение на няколко дни османските сапьори прокопават няколко тунела, но поради влагажната почва, те са нестабилни и могат да се сринат по всяко време. За да парират опит на османците за атака през тунелите, войниците на Салм разполагат кофи с вода по крепостните стени и така откриват три тунела, които сапьорите на противника копаят. Защитниците са допълнително улеснени, тъй като османците копаят само в една зона – при Каринтската порта. По заповед на Салм австрийски части навлизат в тунелите в опит да ги запушат. Ибрахим паша решава да се възползва от наличието на тунелите и атакува с надеждата да проникне отвъд стените, както се случва по време на обсадата на Родос. Този път обаче османците нямат същия късмет. Те са изтласкани назад, повечето тунели са запушени, а Ибрахим паша едва успява да избяга, за да не попадне в плен. На 06.Х граф Салм дава заповед 8 000 отряд от ландскнехти да атакува османските позиции и траншеи при Каритнската порта. Започналата австрийска контраатака в ранните часове на деня дава желаните резултати – повечето османски еничари и сапьори, които са в непосредствена близост до стените са избити. Османското командване не успява да се възползва и да струпа повече сили в района на австрийската контраатака. По този начин е пропусната възможност елитните части на гарнизона на Виена да бъдат разбити с един удар. Вероятно османците не са се решили на подобна стъпка заради претърпените тежки загуби. Войниците на Салм също търпят сериозни загуби тъй като оцелелите османски войници ги нападат в гръб докато се изтеглят към стените. До решителни атаки не се стига в следващите четири дни. На 09/10.Х при Каринтската порта избухва мина, поставена от османците там в предните дни. Части от стената са взривени и това дава възможност на Сюлейман и Ибрахим паша да наредят незабавно фронтална атака срещу стените на Виена. Те обаче се забавят с един ден, което е достатъчно време за защитниците да се подготвят за сражение и да се прегрупират в района на пробива на отбранителния пояс. Вероятното обяснение на забавянето се крие в тежкото положение на османските войници. В следствие от проливните дъждове, тежките загуби в предходните атаки и разразилите се болести в лагера, бойният дух на армията спада значително. За да мотивира хората си за предстоящата атака, султан Сюлейман дава обещание, че ще има плячка и възнаграждение за всички, ако Виена бъде превзета. Рано сутринта на 11.Х османските войски се хвърлят в атака по цялата дължина на стената. Основният удар е концентриран върху отслабеното звено на отбраната – Каринтската порта. Защитниците струпват три отряда при пробива и след ожесточена схватка успяват да изтласкат напиращите еничари. Османските загуби са много по-големи отколкото след предните два щурма. Впечатление прави, че най-елитното подразделение на османската армия – еничарите на два пъти отстъпва пред много по-малоброен и слаб противник. Ландскнехтите и испанските мускетари са елитни военни формирования от армията на Свещената Римска империя, но те не са основните сили, съставляващи гарнизона на Виена по това време. По-голямата част от войниците са наемници от германските княжества и едва ли би се очаквало те да издържат на напора на еничарите. Третото поражение при Виена на 11.Х принуждава султан Сюлейман и Ибрахим паша да премислят всичките си следващи ходове. Очевидно османските пълководци са поставени в доста затруднена ситуация, в каквато друг път не са изпадали. Междувременно завалява пороен дъжд, което допълнително усложнява ситуацията в лагера на османците. На 12.Х султанът свиква военен съвет, на който трябва да се вземе решение дали обсадата да бъде незабавно вдигната, или преди да завали сняг да бъде направен последен опит за превземане на Виена. Командващите се спират на второто. По заповед на Сюлейман започва подготовка за нова пълномащабна атака на стените на Виена, която трябва да се осъществи на 14.Х. Рано сутринта на 14.Х османските части атакуват Виена от всички страни. Основните сили са струпани срещу Каринтската порта, използваната тактика е почти еднотипна с използваната два дни по-рано. По време на сражението граф Никлас фон Салм е тежко ранен и се оттегля от позициите. Това обаче не демотивира защитниците на Виена, които продължават да отблъскват нападенията на изтощените от предходните боеве и лошите условия османски части. Щурмът на 14.Х завършва с провал за османската армия. Завалелият сняг през същия ден допълнително усложнява провеждането на атаката. Сюлейман и Ибрахим паша решават, че ще е по-добре да вдигнат обсадата и да се оттеглят през Унгария преди да са загубили цялата си армия. В продължение на два дни (между 15 и 17.Х) османците раздигат лагера си в околностите на Виена и се оттеглят в югоизточна посока. Сюлейман се опасява, че може да последва австрийска контаатака и бърза да стигне до Буда, където да се укрепи. Наистина от Виена тръгва австрийска кавалерия в преследване на отстъпващите османски части, но до сериозна контраатака не се стига вероятно поради лошите климатични условия. На 26.Х османската армия достига Буда, на 10.XI – Белград и след близо едномесечен поход, стига Константинопол на 16.XII.

Заключение: Първата обсада на Виена бележи върха на османското военно и политическо могъщество. Тя дава знак на улисаните във войните помежду си западноевропейски сили до къде могат да стигнат османските амбиции за завоюване на територии в Централна Европа и продължаване на експанзията в западна посока. Обсадата поставя началото на конфликт, който ще определи съдбата на континента – конфликтът между Османци и Хабсбурги, изходът от който на практика е предрешен още от първата схватка. Победата на Хабсбургите в първия рунд определя бъдещето на войните между двете велики сили. Османците са спрени при Виена и не могат да продължат напред към Централна Европа. В следващите 154 години ще се водят серии австро-турски войни, но никоя от тях няма да доведе до решаващо превъзходство на една от двете страни. Постигнатото статукво в Унгария през 1529 г. ще се запази чак до 1683 г., когато австрийците предприемат контраатаката срещу повторно обсадилите Виена османци, която не успяват да извършат през 1529 г. поради лошите климатични условия. За да бъдем максимално обективни спрямо историческите събития, редно е да отбележим, че де факто през 1529 г. османската експанзия във вътрешността на Европа е спряна завинаги. В следващите 150 години Османската империя изпада в политически и икономически кризи, развихрят се корупцията и децентрализацията.

Библиография:

Стоянов, А., Османската експанзия 1453-1683, изд. Сиела, София, 2015 Садулов, А., История на Османската империя (XIV-XX век), изд. Фабер, В. Търново, 2000 Wheatcroft, A., The Enemy at the Gate: Habsburgs, Ottomans, and th Battle for Europe, Basic Books, New York, 2010


Рилската грамота на цар Йоан Шишман – 21.IX.1378 година

Оригиналът на Рилската грамота, съхраняван в музея на Рилския манастир

Текст:

Нещо благочестиво и много приятно и похвално за всички христолюбиви царе е това да обичат и да имат горещо желание към светите и божествени църкви, в които са изписани образите на Богочовека и на неговите светии. Защото царят се украсява с венец, с многоценни камъни и бисер, но също така и с благочестие и вяра към Бога и с почитание към светите Негови църкви.
Поради това и моето царство, което владее по помазание от Бога и по апостолско предание престола на светопочиналите царе, и заради благочестиво християнство и топла обич към Бога и почитание към светите негови църкви и към божествения Негов образ, и към всичките негови светии, но най-много за обновление, помен и милостиня на светопочиналите първопрестолни царе на българския престол, заради всичко това и моето царство, като узна за този закон и предание, благоизволи царството ми да дарува това благообразно и всенастоящо златопечатано слово на моето царство на манастира на царството ми на светия отец Иван Рилски, който се намира на мястото, наречено Рила, за всички негови села и за всички негови метоси, за всички владения и правдини, сиреч нови и стари.
А това са селата на светия отец Иван Рилски: селищата Варвара, Чрътов дол, Кръчино, Бъдино, Дриска и Гаган, което е планина; Орлица, манастирски метох до Бруждим, на височината Лохотница и низ Лохотница в Рила, и въз Рила у Бруждим. Освен това също и намиращите се отдясно на Царев вир, на Богородична църква, та на свети Прокопий на двата камъка и низ Рила до Варвара, та на свети Илия, та на Габровец и покрай брега на свети Георги, и на свети Архангел, та на Дриска и до крепостта пак отново нагоре над Царев вир нивите и лозята са манастирски. Но освен това и Ломница с Крушевица и Арменица, нивите, които са над село Пъстра въз Рила, и това всичко е манастирско. Също така село Бъзово, село Дебър, Абланово, Пъстра, село Гнидобардско и Разложките попове, село Лешко, село Селище, село Дренов дол, градище Церово, село Долене, Градечница с людете по име, поп Тодор с децата си и с рода си, Петър Теодосов с братята си и всички правдини на това място. Също и средната планина, отгдето изтича Рила, та на Злана, та на Лепшор, така също с река Илийна, догдето се слива с Рила, и от Лепшор на Комаревски връх, та на Камен връх, та на Царев връх та на Шипочен, на манастирския метох и отдясно на град Стоб в Рила и низ Рила — в Струма, и въз Струма до Германщица, и въз Германщица до Българино, и въз Българино, та на Песи прескок, и на Агупови колиби, и на Шаак, и на Рибното езеро, и на Прекуковица, та пак на планина Рила. И над всички тези [земи] да има неотемлима власт този пустинножител Иван Рилски при показ на това златопечатано слово на моето царство.
Към тези още и това: гдето се намират селища или сенокоси, или воденици или места за воденици, или [рибо]ловища, или лозя, или ниви, или каквито и да е било владения, които принадлежат на тези селища и тези люде, намиращи се под властта на този манастир на моето царство, над всички тях да има неотемлима власт този манастир „Свети Иван“ на царството ми.
Моето царство с чисто и ясно опущение отпуща и освобождава всички люде и всички села на този манастир на моето царство, та да не смее да ги безпокои никой — сиреч севасти, практори, примикюри и алагатори, нито съдии, после нито перпираки, нито житари, нито винари, нито десеткари пчелни свински и овчи, нито аподохатори, нито [коми]си [?], нито стратори, нито сенари, нито митати, нито пък карагуяри, нито кучкари, нито градари, нито варничи, побирчии и находници, нито някой друг от всичките боляри и работники царства ми (служители на царството ми), велики и малки, нито да бъдат изпращани по всяко време за всякакви данъци и служби на царството ми, никой от тях да не смее да безпокои людете на светия отец, нито техните ниви, които имат в полето и които са в планините, нито да взема за служба някой негов човек, нито техните работници, нито от техните зевгари да се вземат ангария, нито коне, нито добитък. Към това също и следното: никой от тези да не смее чрез насилие да влиза в селата и при людете на този манастир на царството ми и на светия отец, за да взима силом хляб, нито да убива птици, нито дори нога да сложи в двора им, но всички да бъдат прогонвани и да отстоят далече при показа на това златопечатано слово на моето царство. Също така и градът Стоб никак да няма власт над манастирските люде, нито над техните владения, нито дори на косъм. Към това още и следното: ако някой от манастирските люде начене да ходи със стока за своя търговия по цялата държава и област на моето царство, нека купува и продава свободно и без да бъде възпрепятствуван от някого при показването на това златопечатано слово на моето царство и да не му се взема кумерк, нито диавато, нито нещо друго. Към това още и следното: ако в манастирската област са дава някакво аерико, този манастир на царството ми на светия отец да взема всичко в изправност, а никой друг от тези да няма власт и да взема тварико [?]. И така да пребивава този манастир на моето царство „Свети Иван пустинножител“ с всичките си имения, които изредихме по-горе, свободно и без да бъде обезпокояван от някого, догдето слънцето сияе на земята и докато живее моето царство.
След като моето царство видя така устроената красота и чиста свобода на този манастир на царството ми и цялото му достояние от прадеди и деди, от родителите на царството ми — светопочиналия цар Асен и цар Калиман, от всички български царе прадеди, деди и родители на моето царство и като видя тази свобода царството ми, дадох на този манастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатано слово, когато дойдоха людете на този манастир в земята на царството ми в Средец, да не може никой да ги насилва нито на косъм, но да са свободни по повеля на моето царство на всичките му правдини и за всяко негово достояние, сиреч ново и старо, с всички свои достояния да пребивават свободно и необезпокоявани от нищо.
Обаче и след смъртта на моето царство, когато Господ-Бог, вечният цар, благоизволи и постави на моя престол било възлюбления син на моето царство или [някого] от братята и сродниците на моето царство, то той да не размисли да отнеме нещо или да наруши, или да потъпче това дарение на моето царство, но още повече да поднови, потвърди и придаде, както е добре да правят православните царе. Който ли пък от тях се опита, наруши и отмени това златопечатано слово на моето царство и отнеме нещо от писаните тук и начене да безпокои людете на този пустинножител отец Иван Рилски, то тогава Господ-Бог да изпита чрез праведния свой съд, да бъде съпричастен с предателя Господен Юда, проказата на Гнезия да наследи и за противник да има светия отец тук и в бъдния век. Амин.
За това прочее бе дарувано на този манастир на царството ми това благообразно и всенастоящо златопечатано слово, за всякакво явно утвърждение и чиста свобода. Писа и подписа царството ми с обичайния царски подпис в годината 6887 [1378], индикт 2, месец септември, ден 21.

† ЙОАН ШИШМАН, В ХРИСТА БОГА БЛАГОВЕРЕН ЦАР И САМОДЪРЖЕЦ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРИ И ГЪРЦИ †


Битката при Кадисия (636 г.)

Автор: Любомир Цанков

Много войни в човешката история  променят хода на събитията, но понякога е нужна само една единствена битка. Историята познава такива като при Термопили, Маратон, Акциум, Алезия, Адрианопол, които  решават съдбините на Европа, Азия или Африка за години, а по някога и столетия напред.  Ще разгледаме една такава битка, която отваря портите на победителя за хегемония в Близкият изток, а победеният не се съвзема никога повече. Тази битката се състои при селцето Кадисия, днешният град Куфа в  Ирак. В нея се изправят войните на Праведният халифат и Сасанидската империя. Сасанидите влизат гордо в двубоя разчитайки на вековната си традиции във военното дело и могъщество, те са регионален лидер и нищо не може да ги спре. Армията им е силна, мощна и дори римляните не успяват да ги победят. От своя страна войските на Праведният халифат имат едно тайно сплотяващо оръжие – религията, новата религия наречена ислям успява да сплоти и съюзи арабите бедуини както никога досега. Персите сасаниди не успяват да отговорят адекватно на мюсюлманската заплаха.

Битката при селцето Кадисия може да бъде сравнена по тежест и важност с тази при река Ярмук, защото след нея персите са ударени смъртоносно и това е началото на края на Сасанидска Персия, арабите получават плацдарм за действие в Персия. Въпреки важността си не е много позната, може би заради големият си митологичен образ. Тя е сасанидският Адрианопол, Манзикерт, почти може да се сравни с битката при Едеса, когато сасанидите пленяват римският император Валериан. Персийската гордост и чест отлитат с края на битката.

Седмото столетие заварва Сасанидското царство като най-голямата сила в Близкият изток, На трона в столицата Ктезифон седи шах Хосров II Парвиз, който царува от 590 г.  Хосров се възкачва на трона благодарение на оказаната помощ от техният най-могъщ противник, но в този случай получават помощ от Източната Римска империя. Подписаният мирен договор неочаквано приключва през 602 г. когато от ромейският престол е детрониран и убит Маврикий, който е от старата юстинианова династия. На негово място застава военачалника Фока, който до този момент е командир в армията му. Убийството на Маврикий дава официален повод на Хосров II да обяви война на Източната Римска империя. Така започва най-кървавата, продължителна, изтощителна и последна  война от поредицата конфликти между двете империи (602-628).

В тази война двете воюващи страни търпят големи загуби, ромейските територии сериозно са намалени: сасанидите превземат Сирия, Египет, Палестина. Новият император Ираклий успява да спаси империята от сигурен разгром. Той успява да върне загубените територии с цената на огромни усилия. Войната приключва през 628 г. с връщането на земите отпреди войната. Жизнените сили на империите са изцедени, икономиките им са съсипани, защото войната се води на широк фронт.

Докато двете империи воюват, на юг от техните територии се случва на пръв поглед невъзможното – племената от Арабският полуостров се обединяват под лидерството на своят пророк Мохамед, създавайки нова държава наречена Праведен халифат. Мохамед успява да обедини разпокъсаните арабски племена с проповядването на нова религия – ислям. Така той създава сигурна основа върху която стъпват бъдещите ислямски завоевания. След подписването на мирният договор от Худабия (628), пророкът започва да изпраща подканващи писма до околните владетели за приемане на новата религия ислям. Такова писмо е изпратено разбира се и до сасанидският шах. Няма единодушно мнение каква е реакцията на „царя на церете“. Някои историци смятат, че такова писмо въобще не е достигнало до персийският владетел, защото по това време арабите са непознати и слаби в очите на персите. Други смятат, че оригиналното  писмото от Мохамед е унищожено, а негови преписи или дори интерпретации са достигнали до нас. Едно е сигурно –  писмата на Мохамед нямат стряскащ ефект над персите.  Пророкът умира през 632 г. , а арабското настъпление  започва от 633 г непосредствено след края на войните за вероотстъпничество (632-633). Първата територия на север е историческата област Месопотамия (днешен Ирак), който от векове е част от Сасанидска Персия.

Мюсюлманите първоначално нападат предпазливо територията на Персия, защото въпреки състоянието на империята след последната война с ромеите, те нямат достатъчно боен опит. Начело на това нашествие е най-добрият арабски пълководец Халид ибн Уалид. Земите в южната част на Сасанидска Персия и границата с Византия са населени с арабски племена. Това е причината да се атакува точно там – халифа на Праведният халифат Абу Бакр,  смята, че може да ги обърне към исляма,  Персия пък ги ползва като буферна зона срещу чужди нашествия.

Още с първото арабско нашествие от 633 . сасанидите изпращат голяма армия, която обаче е разбита, заради по-подвижната арабска конница.  Нашествието се развива добре – всички армии, които се изпращат от сасанидите са разбити, но самото превземане на днешен Ирак протича бавно. Защото  арабите все още имат недостатъчно войски в региона. Те не се осмеляват до този момент да нападнат централен Ирак. Те следят внимателно действията на Източната Римска империя, която се съюзява със сасанидите. Арабите дори успяват да разбият обединена римо-сасанидска армия през 633 г.

Първото арабско нашествие е забавено, заради смъртта на старият халиф, който е наследен от Омар и победата на сасанидите в битката при Моста. Тази победа не променя особено обстановката в региона, защото забавя за съвсем кратко арабите. През 636 г. халиф Омар вече е събрал нова армия и е готов на второ нашествие в днешен Ирак. За да е сигурен в победата на войските си той изпраща един от своите най-добри пълководци –  Са‘д ибн Аби Уагас.  

Въпреки многобройните спечелени сражения, арабите все още нямат генерално сражение, което да ги направи хегемони в района. Такава нямат и срещу ромеите до август 636 г. в битката при Ярмук, където начело е Халид ибн Уалид. До този момент силите на арабите са разделени на две, защото халифа се притеснява от ромеите, които могат да ударят тил.

Междувременно халифа е изпратил новосформираната армия начело с Са‘д ибн Аби Уагас срещу персите. Но те го очакват с огромна армия събрана от всички краища на обширната империя. Войските се срещат в близост  до селцето Ал – Кадисия (ноември 636 г). Тази сериозна персийска сила се командва от Ростам Фарукзад. Броят на арабите и сасанидите, които се изправят в битката при Ал Кадисия е спорна, защото изворите често преувеличават.

Основна информация за нея черпим от епоса „Книга на царете“ (Шахнаме) в, който е описана историята на Персия от древността до експанзията на исляма. Епоса представлява сбор от поезия и проза, затова изучаването му трябва е много внимателно.

Трудно е да се определи, но запознавайки се с моментното състояние на двата противника, можем да добием известна представа за приблизителната бройка. Праведният халифат е млада държава с армия, която в голямата си част са новобранци (поне в началният етап на халифата). Районът на Арабският полуостров е пустинен почти изцяло с изключение на югозападната част, където са свещените градове Мека и Медина.  Населението на полуострова е недостатъчно за да се водят продължителни кампании. Но халиф Абу-Бакр и наследниците му разчитат, че околните племена ще приемат исляма, което означава,че армията ще се попълни от свежи сили. Така и става – само за няколко години арабската армия се увеличава поне пет пъти.  В навечерието на битката при Кадисия арабската армия наброява около 30 хил.  От своя страна според изворите сасанидите събират около 70-100 хиляди души. Тази бройка няма как да е реална, защото дългата война с ромеите от (602-628) унищожава големият човешки потенциал с който разполага Персия. Напълно възможно е голяма част от войниците в тези сражения да идват от далечният изток, по-конкретно Индия, тоест да са наемници. Доказателството е, че в битката участва голям контингент бойни слонове.

 Малко преди самата битка Халид ибн Уалид се завръща победоносно от Сирия и Ярмук, където ромеите са разбити, включвайки своите ветерани в битката. Тази маневра се оказва ключова за развоя на битката, която продължава 4 дни. В състава на арабската армия влизат пехотинци, конница и стрелци. Арабската конница се слави с голямата си мобилност и често е използвана не само за битки, но и за разузнаване. Сасанидската армия също има конница (катафракти), пехотинци, стрелци и едно типично персийско оръжие – бойните слонове. Бойните слонове за могъщо оръжие, но лесно могат да обърнат битката в ущърб, ако се изпуснат от контрол. Персите успяват да докарат около 40 бойни слона.

Битката продължава между 16 и 19 ноември 636 година в близост до река Ефрат, която остава зад линиите на сасанидите. По традиция започва с дуел между най-добрият войн на Персия и Праведният халифат. Целта на дуелите преди битка е да прекърши бойният дух като се убият най-добрите бойци. Въпреки, че най-добриятe арабски войници – Мубаризун (елитен отряд) успяват да убият много сасаниди, бойният им дух не е сломен, даже напротив. През първият ден побеждават персите, които с лекота успяват да изплашат арабите със своите бойни слонове  и личното участие на Ростам. Създава се паника в арабските редици, която пречи на войниците да се фокусират върху битката. По заповед на  Са‘д арабите се опитват да убият водачите на слоновете, но планът им не сработва, заради създалият се хаос. Са‘д не участва лично в битката, защото страда от  болки породени от възпален седалищният нерв, при които не може да язди кон или дори да ходи. Той командва армията си, благодарение на Халид.  В арабските извори първият ден от битката е познат като „Денят на Безредието“.

          По време на вторият ден арабите отново предизвикват персите на дуел. Арабският елитен отряд  Мубаризун има за цел да убие останалите живи сасанидски ветерани. В този ден загива персийският командир Бахман, който ръководи победата в битката при Моста. В този ден е дадена почивка на бойните слонове, а арабите измислят хитър план за да изплашат сасанидската конница – изпращат камили маскирани по странен начин. Те изникват най-отпред в арабските редици и успяват да объркат и изплашат сасанидските коне. През този ден Са‘д заповядва елиминирането на Ростам, но това се оказва не лека задача, въпреки участието на отряда Мубаризун. В края на деня двете армии се прибират по лагерите си.

          На третият ден от битката, сасанидският предводител Ростам смята да приключи с битката, защото се притеснява от идването на арабски свежи сили. Той отново вкарва в боя слоновете, които нанасят за пореден път големи загуби на арабите. Стрелците изиграват решаваща роля в този ден, защото арабите са засипани от стрели. Ростам изпраща елитният си отряд в търсене на Са‘д, който се е на стан в един стар дворец  наблизо. Планът му се проваля, защото отряд от силна арабска конница спира сасанидската. В същото време Са‘д осъзнава, че единственият начин за спечелване на битката е да избие бойните слонове.  Затова заповядва слоновете да бъдат ослепени и да им се отрежат бивните. След дълги опити да ги убият или осакатят, ранените животни панически побягват в обратна посока право срещу сасанидските редици, създавайки невероятен хаос.  Сасанидският строй е разтроен, което създава възможност за мощен удар. Слоновете винаги имат по двама човека – един ездач и друг, който е въоръжен с късо оръжие и нещо като чук с, което се използва точно в такива ситуации. Не е ясно защо не успяват да ги спрат навреме. Арабите опитват още веднъж номера с камилите, но този път персийската конница не се изплашва.

Третията ден от битката е най-кървавият и тежък за двете армии, защото дават много жертви, бойното поле е осеяно с трупове, битките продължават и през нощта. Едва на зазоряване бойните действия приключват, след като армиите са изтощени. Арабските извори наричат тaзи нощ „Нощта на бучащите шумове“

На четвъртият ден все още няма ясен победител, и двете армии са изморени, но скоро пак започват да водят битка. Неочаквано се разразява пясъчна буря, която обърква бойните действия. Пясъчната буря засипва персите, които са буквално заслепени. Арабите бързо се възползват от ситуацията като обстрелват със стрели центъра на сасанидската армия. След дъжда от стрели Са‘д заповядва решителна атака, а персите не отвръщат сериозно, защото деморализирани, заради неочакваната смърт на Ростам. Не е ясна истинската причина за смъртта на Ростам, а версиите са, че е загинал при пясъчната буря покосен от стрелите или виждайки, че персите губят се опитва да избяга, плувайки през река Ефрат. Арабски войн го настига, убива и обезглавява като доказателство пред Са‘д. Друга версия гласи, че  Ростам е убит в двубой срещу Са‘д. Тази теория е най-малко вероятна предвид здравословното състояние на Са‘д. Каквато и да е причината, персите спират да се бият, някои бягат през реката, но се удавят, а други са убити от самите араби.В последните мигове на битката, арменският командир Галинус успява да спаси каквото е останало от персийската армия и организирано се оттеглят през мост наблизо. Арабите излизат победители в тази трудна и кървава битка. Са‘д изпраща конници да преследват, открият и убият избягали персийски войници. Така сасанидските загуби се увеличават още повече.

Непосредствено след битката при Кадисия, арабите се сдобиват с голяма плячка, между, която е известният царски щандарт с бижута наречен „Дерафш Кавияни“. Бижутата от щандарта са откъснати и занесени в Мека. От този момент арабските войни се разполагат в близкият град (днешна Куфа) се наричат „Ал-Кадисия“, кичейки се с голямо уважение измежду арабските войни в днешен Ирак. След загубата при Кадисия, вече нищо не може да спре арабите и Праведният халифат към завладяване на днешен Ирак и цяла Сасанидска Персия. Това е най-великият и блестящ момент за младата мюсюлманска държава. Ударени фатално след битката при Кадисия сасанидите вече нямат нужните съпротивителни сили. Последният шах Яздегерд III бяга от столицата Ктезифон след загубата при Кадисия. Столицата е превзета на следващата 637 г. Там арабите намират царското съкровище с, което финансират бъдещите си войни. За персите Кадисия е най-ужасният момент от войната с арабите до този момент, унижение. Въпреки контра-атаката при Ниваханд през 641 г.персите отново са разбити.

Последният сасанидски шах Яздегерд III е убит по време на своето бягство от своите хора. Неговият син Пероз и внука му Нарсех, заедно с други благородници бягат чак в Китай при династия Танг. С династията на сасанидите и сасанидската империя е свършено. Съдбата на Близкият изток е решена за векове.


15 април 1450: битката при Форминѝ

Автор: Манол Глишев

Vigiles_du_roi_Charles_VII_32

Битката при Формини е предпоследната битка в Стогодишната война между Англия и Франция и една от малкото, но пък решителни френски победи.

След сякаш чудотворната поява и частичния успех на Жана д’Арк Франция се възстановява, докато Англия е на ръба на банкрута. Временният договор от Троа дава отдих и на двете страни, но не разрешава противоречията им: съветът около английския крал Хенри VI е готов да отстъпи от претенциите за френския трон, но остава проблемът за френските провинции под английска окупация. Англичаните искат те да им бъдат отстъпени напълно, на практика да се превърнат в част от Англия. Френският крал Шарл VII е склонен само да ги остави като зависими владения, за които английският му братовчед ще дължи васална клетва. Спорът е неразрешим, а и французите всъщност се стремят към пълно прогонване на английските гарнизони от континента. Така че през пролетта на 1450 неголяма френска войска от около 5000 души навлиза в Нормандия. Цялата публикация


Значението на Санстефанския Мир

На 18-ти февруари (Защото още не са били приели Григорианския календар тогава), през 1878 г., е подписан Санстефанският мирен договор. С този договор, Османската империя признава съществуването на отделна българска държава върху по-голямата част от националното землище на нашия народ.
142 години по-късно, може да срещнете всякакви оценки за договора, който е разглеждан както като триумф на руската подкрепа за националния идеал на българите, така и като опасна химера, която обрича народа ни на две национални катастрофи.

Каква е истината за Санстефанските граници? Виновни ли са те наистина за националните катастрофи на българите?

Цялата публикация


И ОЩЕ ДЕСЕТ МИТА ОТ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

И ОЩЕ ДЕСЕТ МИТА ОТ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

В две статии до сега, се наложи да се разправям с дълго битуващи исторически заблуди, които тегнат със страшна сила над нашето минало като народ. Оказва се, обаче, че българския гений продължава да бълва нови и нови нелепици по отношение на своето славно наследство през вековете. Тамън мислех да окача клавиатурата на стената и най-после да си подхвана списъка с книги за четене през 2019-та, и ето на – насъбраха се нови митове. И така, да ги почваме и тях: Цялата публикация


Михаил Сирийски „Хроника“ – сирийска версия

Текстът е превод през френски език на „Хроника“-та, написана на сириак (сирийски) през XII век. Пасажът се отнася до похода на Маслама срещу Константинопол (717-18г.) и участието на българите в арабо-византийската война.

Глава XVIII – За втората обсада на Константинопол

В 1026-та година, умря Уалид (1), владетеля на арабите и започна да управлява Сулайман (2). Тогава Маслама нахлу в земята на тюрките [хазарите] и се завърна с много пленници.
В годината 1027-ма, Маслама навлезе в Азия [Мала Азия]. Той завзе Пергам, Сарди и много други градове и отведе жителите им в плен. В същата година, Сулайман запоява на Маслама да се подготви за поход срещу Константинопол.
Той
[Маслама] събра 200 000 войници и 5 000 кораба, които напълни с войници и провизии. Събра 12 000 работници, 6 000 камили и 6 000 магарета, които да носят храната на камилите и пътните провизии на работниците. На камилите натовари оръжията и обсадната техника. Накара [хората си] да приготвят храна за много години напред и постави начело им като генерал Умар, син на Хубейра. Сулайман се закле така : „Няма да спра да се сражавам срещу Константинопол докато не разоря земята Тайяйе [Арабия] или не го [Константинопол] завладея. Тридесет хиляди от онези, които наричат муттауа’а (3) тръгнаха с тях.  Цялата публикация


Битката при Ключ – митове и легенди

Стана вече традиционно в този сайт да се пускат текстове, които преобръщат представата ни за това как всъщност са се случили някои от най-паметните битки в българската история. Задачата е доста неблагодарна, особено с оглед реакцията на част от четящите, но работата на историка е да казва истината – така че, както казва Кобрата – „Продължаваме напред“.

Битката при Ключ (29.VII.1014г.) е една от най-трагичните страници в нашата средновековна история. Освен понесеното поражение, българите, пленени от ромеите в хода на сражението в последствие са ослепени. Този варварски акт остава в съзнанието не само на тогавашните българи, но и на останалите съвременници от епохата. Византийските хроники, писани векове по-късно продължават да го изтъкват като ключов момент от борбата между двамата най-страховити мъже в тогавашна Европа – Василий II и Самуил.

В продължение на няколко поколения, българската историография се занимава с битката при Ключ (наричана и Беласишка битка или битка при Клидион), като в голямата си част изследванията на нашите историци са единодушни както за хода на сражението, така и за понесените от българите загуби. Историята обаче има свойството да не е записана в камъка за разлика от изворите, на които науката се основава. Нуждата от преразглеждане и преосмисляне на средновековната ни история налага дори уж аксиоматични събития, като разигралите се в края на м. юли, 1014 г., да бъдат преосмислени и преразгледани. Цялата публикация


Адрианопол – митове и легенди

Българската военна история отдавна има легендарен статут сред обществото ни. Славните победи от миналото служат като бляскав параван, който да скрие неугледното ни настояще. В този контекст, българската историография често допуска фрапантни грешки по отношение на употребата на извори и тълкуването им. Често, грешките са от такова естество, че изглеждат по-скоро нарочни. Вече показах, как през 917 г., в битката при Ахелой и дума не може да става за противопоставяне на две вражески сили от по 60 000 души. основната причина за това е, че изворът, използван от българската историография всъщност се отнася до друго сражение, водено 15 години по-късно. Оказва се, това не е единствената голяма битка, фалшифицирана от родните историци.

През 1205 г., българският крал Йоаница (познат повече като цар Калоян), решава да се възползва от изключително благоприятната политическа ситуация в Тракия и избира да подкрепи разбунтувалите се гръцки аристократи, които контролират град Адрианопол (който по инерция наричаме Одрин). Както ни уведомява хронистът, войн и аристократ Жофроа дьо Вилардуен, „Йоаница, кралят на Влахия, потегли към Адрианопол с голямо множество, тъй като водеше власи, българи и цели 14 000 кумани, които не бяха покръстени.

Добре, но къде тогава са онези 40 000 българи, за които в няколко водещи български исторически изследвания се говори така категорично?

Цялата публикация


Колко голяма е средновековната българска полева армия?

Дебатът за размера на полевите армии в Средновековна България отдавна тормози историографията ни. Срещат се най-различни трактовки, но в някои случаи сме свидетели на твърде безкритично приемане на изворите. Митът за Ахелой е показателен пример за това как системното недоглеждане при ползването на един извор води до трайни, негативни последици що се отнася до развитието на историческата наука. Допълнителен минус на некоректното представяне на данните, води и до сериозно изопачаване на историята ни в съзнанието на цялото общество. В този контекст, задача от първостепенна важност за съвременната българска историопис е да подхожда критично към наличните извори и исторически изследвания и да се стреми да извежда фактологията в коректен и достъпен вид. Цялата публикация